Ан Филип
Докато въздъхнеш… (8)

VIII

Един болногледач дойде за него. Премести ги от леглото в количката. Погледнахме се. Той не пожела да го придружа и аз останах на вратата.

Тялото на болногледача ми пречеше да го виждам. Чувах стъпките на човека и плъзгането на количката, но ми се струваше, че тя никога няма да стигне до края на този дълъг и блестящ коридор.

Тогава именно се разделих в известен смисъл завинаги с тебе. Последния миг щастие изживях, гледайки те завит с одеяло в количката. След по-малко от час те видях отново — ти спеше, лицето ти беше бледо, косите разбъркани. Какво значи време, какво е то? Дали часовникът, който отмерва още един час, или тази зинала пропаст? Земята се раздруса. Милиони години застанаха между тези два твои образа. Макар че спеше, не смеех да задържа погледа си върху тебе, поглеждах те крадешком. Стоях вцепенена; сестри и лекари влизаха, излизаха, вършеха работата си, а аз желаех твоята смърт. Нека дойде по-скоро, бърза като светкавица, като крадец! Нима такава е любовта? Да бъда готова на всичко само за да живееш и час по-късно да желая да умреш. А преди малко бях помолила лекарите да направят така, че да не се събудиш никога. Къде беше доброто, къде беше злото?

Нощта се изцеждаше капка по капка. Лежах в леглото и не откъсвах очи от тавана. Там отразявах своя кошмар.

Той ще умре, ще умре.

Борех се така, че не остана здраво място по мене, отблъсвах ужасната мисъл, а тя ме смазваше, задушаваше ме. Приемах я, тъпчех я в главата си и в тялото си и заедно с нея потъвах в дън земя. Да, той ще умре. Ще изгние. Ето какво трябва да осъзная, да проумея. Може би, ако си обърна главата към стената, ще успея, движението ще ми помогне. Стената беше бяла, нямаше още нищо написано на нея. Бяла като празна страница. Исках страницата да бъде все така бяла, каквато беше вчера. Исках да се върна двадесет и четири часа назад. Тръгвах отново по изминатия път: трябва да те оперират, ние сме сами в стаята. Навън градинарят мълчаливо снове из градината. Краката ни се докосват в леглото. Дясната ти ръка държи моята лява ръка. Разплитаме пръсти само за да обърнем страниците на книгите, които четем. Какъв покой! От време на време ти задрямваш и скланяш глава към мене. Часът е три, остават ни още два часа.

— Не искам да бъдеш там, когато ме свалят от операционната. Оперираният е грозен, преди да се събуди от упойката. Обещаваш ли ми да не бъдеш там?

— Щом искаш, ще стоя настрана, но ти няма да бъдеш грозен. Нали те гледам, като спиш.

— Не е същото.

— Добре, обещавам ти.

Болногледачът дойде и те отведе. Подредих стаята. Отворих широко прозореца. Небето се спущаше ниско и тежко като плоча. Отидох в чакалнята. После ме повикаха. Качих се в асансьора със сестрата. Тя отвори вратата и ме покани в една малка стаичка, където имаше само няколко стола. Чух стъпки, четиримата лекари влязоха. Единият ми подаде стол. Настъпи мълчание. Аз ги гледах. Кой от тях ми заговори? Кой от тях стоеше и ме гледаше? Именно, преди да настъпи този миг, трябва да прокълнем съдбата, да спрем времето. Изчезнаха белите стени. Във всеки ъгъл, върху олющената мазилка, върху лампата, върху ивиците светлина, която се прецеждаше през горния праг на вратата, навсякъде се изписа: „Той ще умре.“

Ти беше тук до мене, но твоят свят стана недостъпен.

Ти спеше, осъден беше на смърт, а аз бях съучастничка на палача. Разказвали са ми, че в кланиците животното, което оставят живо, трябва да отиде с другите животни до мястото на екзекуцията. Какво друго можех да направя и аз?

Имах пред себе си цяла нощ, за да се отдам на мъката, да изживея вътрешната борба, колебанията. Пак щеше да съмне. Трябваше да се явя пред тебе с гладко, спокойно лице. Винаги съм смятала, че съдбоносните решения се вземат за няколко секунди. Наближаваше мигът, когато щеше да ми се наложи да се подчиня на един-единствен закон — или твоето щастие, или внезапното му и рязко прекъсване. Бях готова да се сражавам със зъби и с нокти, за да не допусна до тебе ни най-малкото страдание, ни най-малкия страх. Само това беше в моята власт. Исках да продължиш да живееш с радостта, която бяхме познали заедно. Въпроси щях да си задавам после. У мене нямаше раздвоение между инстинкта и разума. Нещастието беше нахлуло в моя живот и всички усещания, всички чувства се просмукваха през него. То обезобразяваше моята същност. Един ден може би ще мога да повярвам както по-рано, че щастието и нещастието са равностойни съставни части на живота и че трябва да бъдем готови да посрещнем както едното, така и другото. Дали в това не се крие мъдростта?

Той спа през цялата нощ и цялата сутрин. Идваше в съзнание само за кратко време. Гледаше ме, но не зная дали ме виждаше, и отново се унасяше.

Твоят първи поглед. Той идеше от друг свят, стремеше се да избяга оттам и се вкопчваше в очите ми. Моята лъжа започна: „Всичко е наред.“

Ти се усмихна, стисна клепачи и улови ръката ми. От този миг, за разлика от онова, което си бях представяла, започнах да се чувствувам добре само до тебе. Над нас сянката се сгъстяваше, но ето ти беше тук, непокътнат на вид, незнаещ, и това ми вдъхваше чувство на сигурност. Ти ми помагаше, без сам да подозираш това; за да те виждам щастлив, принудена бях да се преструвам. Нямах нито миг време да се свия на кълбо като таралеж за отпор и да затворя очи за света. Постоянно се раздвоявах. Казват, че прекалено голямата болка убивала чувствителността. Не е вярно, никога не съм възприемала с такава острота всичко наоколо. Същата вечер отидох у дома. Посрещна ме радостният смях на децата.

На детската невинност щеше да бъде нанесен удар.

Но и тук също не можех да направя нищо. Кръглата маса и твоето място — празно. Нашето легло. Дали тук, на него, щеше да умреш? Имаше ли някакво значение мястото? Чудовищното беше това, че трябва да умреш. Щях да остана сама, ето за какво още не бях помислила. Самотата — да не виждам, да не ме виждат.

Върнах се в болницата. Ти ме чакаше, ти още беше жив и утре навярно щеше да бъдеш жив, а нашите първи погледи щяха да бъдат един за друг. Една ужасна дума идеше на устата ми: да използвам. Чувах я да звучи за пръв път. „Да използвам“ последните слънчеви дни, „да използвам“ разпродажбите. Колко грозна беше тази дума, колко алчна и скъперническа!

Почаках да заспиш и после за пръв път потънах в дълбок сън, пребита като животно.

На другия ден се събудих много рано. Вслушах се в дишането ти. Един ден нямаше да го чувам вече. Не исках да затъвам в тресавището. Започнах да повтарям: „Той ще умре, той ще умре, утре или след петнадесет дни, трябва добре да разбера това, гибелният край е неизбежен.“ Не бива да се залъгвам. Трябва да зная. После да забравя, че зная и да продължа привичните си движения. Да не лежа повече, а да стана, да се изкъпя, да си измия зъбите, да помисля за децата, които тръгват за училище.

Когато ти се събуди, всичко стана по-лесно: бяхме заедно. Не исках да мисля за колко време. Секундите ми изглеждаха часове, дните — мигове. Колко трае целият наш живот в потока на вечността? Колкото трае една въздишка. Историята на човечеството — това е безкрайната верига от всички човешки съществувания, от край до край, още от пещерните прадеди. Ти ще умреш сега, аз ще умра малко по-късно. Ние сме само брънка от веригата.