Ан Филип
Докато въздъхнеш… (7)

VII

Пак започвам да търся небето, толкова обичам да го гледам. Нито следа от синьо. Сиви тежки облаци се провират между покривите като разбита армия.

Днес слънцето прилича на щастието — скрито е, но съществува. Аз търся лазурното небе, златните дни. Трябва да се уча отново да се радвам. Да се разведря, да изгоня мрака, да те запазя в душата си. Опитвам се да постигна това ново душевно равновесие, за момент успявам, после то ми се изплъзва. Не зная защо упорствам. Не е ли това старият закон на живота: приспособи се или загини?

Би било слабост да изоставя борбата. Стремя се само към едно — спасение. И тази сутрин, прекосявайки Люксембургската градина, пак се опитвам да измеря силите си както някога, когато пътувах из пустинята. Тогава можех да позволя на спомените да препускат, защото там някъде на хиляди километри съществуваше ти. Не ме тревожеше нито раздялата, нито разстоянието. Ние бяхме двата гласа на една и съща фуга, нищо не можеше да попречи на нашето звучене. Бяхме аз, ти и онова „ние“, което се зараждаше и нямаше да бъде механичен сбор от тебе и мене, а щеше да съдържа двама ни и още нещо.

Никъде другаде нашето въображение не получава такъв простор, както в пустинята. Едно дърво край пътя, две птици в небето ни карат да почувстваме по-силно живота, отколкото най-пищно зелената долина. Представях си, че ти говоря или че яздим мълчаливо един до друг. Когато се опомнях и виждах, че те няма, не изпитвах тъга. Ти съществуваше, ние се бяхме срещнали, какво значение имаше всичко останало? Не бяхме се още напълно свързали, от сега нататък щяхме да градим живота си.

Създавах съдбата си и тя ме създаваше. Чувствувах се силна, надделявах това усещане. Смятах се за умна и здравомислеща и бях готова да посрещна всякакво събитие. Мислех, че стоя извън кръга „щастие — нещастие“, но не знаех, че именно щастието ми даваше тази увереност. Поемах го така естествено, както поемах въздуха.