Ан Филип
Докато въздъхнеш… (13)

XIII

Не си спомням кога за пръв път почувствувах, че не всичко е безвъзвратно загубено. Дали някаква детска усмивка ме пробуди, или съгледах печал там, където не исках да я виждам? Не беше ли това чувството за отговорност? Или бях изчерпала най-сетне извора на отчаянието? А може би животът просто ме пое. Истината е толкова многостранна, че ми е невъзможно да определя как се закрепих отново в живота. Един ден забелязах, че не съм само фасада. Съществувах, дишах. Исках пак да участвувам в събитията. Полека-лека се съвземах и виждах какво беше останало от мене. Оттогава насетне започнах да не страдам от самотата и се оставих да свикна с нея.

И тя ми стана близка, сега ние се познаваме добре и аз мога да я гледам право в очите. Говоря за нея с ония приятели, които винаги са живели в самота. За мене няма нищо по-хубаво на света от една влюбена двойка и когато някой твърди, че да обичаш, значи да загубиш свободата и независимостта си, питам се дали говорим с него за едно и също чувство.

Спомням си, че една вечер прелиствах някаква книга. Погледът ми попадна на някаква илюстрация, представляваща скулптура, която често бяхме гледали заедно с тебе: женски торс, подобен на радостен, отправен към небето вик. Останах смаяна, но не обърнах страницата. Образите от миналото възкръснаха, аз сякаш гледах безкраен филм, чувах победна песен — през един ноемврийски ден и филмът, и песента секнаха. Стаята ми се видя по-различна от друг път; макар и да бях сама, аз сякаш я изпълвах цялата. Закачила се бях отново за веригата на живота и разбрах, че пак ще мога да съзерцавам красотата.

И все пак всичко ми причиняваше мъка, а най-вече погледите на влюбените, тяхното съучастничество, стоящо над тълпата, техните мигновено разменящи се погледи като две птички, които се срещат и политат над глъчката, над цигарения дим и над чашите с уиски; нищо друго не съществува за тях, срещата им е сложила ред в тоя свят, животът е станал справедлив, не е важно какво чуват и какво им се говори — птичките са тук, те ги пазят и тутакси, щом се озоват сами на улицата, ще долетят. За мене двете птички са мъртви, но аз съм чувствителна към полета им над другите и безпогрешно ги откривам.

В края на краищата недоумявам защо тези полети са толкова редки.

Никога не бях гледала на смъртта с такава лекота, както по времето на моето щастие. Тогава ми беше почти безразлично дали ще живея, или ще умра. Сега обаче смъртта не излизаше от ума ми. Мислех за нея и когато пресичах улицата, и когато карах кола. Всяка хрема заплашваше да причини вътрешен кръвоизлив, всяко леко отслабване предвещаваше може би сериозно заболяване. Излизах от вцепенението и още болна влизах в света, който ме плашеше и където всяко нещо още дълго време, сама не знаех колко дълго, щеше да ме оскърбява. Спомням си вълнението, което ме обзе, когато видях при Порт дьо ла Вилет камион, натоварен с коне за кланицата. Тези осъдени на смърт животни, дори и те, ми напомниха за тебе. Друг път в автобуса останах като хипнотизирана от една малка мъртвешка глава, изработена от слонова кост, увиснала на златна верижка. Девойката, която я носеше, беше хубава, много млада, с подправени очи и бледи устни, но аз оголвах с поглед черепа й, виждах две мъртви глави, на чието място застана оная, която ме преследваше.

Избягвах вече площад Сен Сюлпис. През време на твоето боледуване често минавах оттам. Една сутрин забелязах погребалния магазин, който се намираше за удобство до църквата. На витрината бяха изложени снимки от отлично организирани погребения и на удобни ковчези, заобиколени с големи свещи. Изведнъж ми мина мисълта: тук ще се отнесем и за тебе. Не ускорих крачките си и все пак сякаш хиляди черни птици заудряха криле в гърдите ми. Обзе ме неудържим стремеж да те видя, да се допра до тебе. Когато влязох в стаята, ти още спеше. Измъкнах се на пръсти и взех една книга, докато чаках да се събудиш. Всъщност не прочетох нито ред, но успях да се съвзема. Когато ме повика, лицето ми беше така спокойно, както ти го очакваше. Целунах те и в тази безутешна целувка вкусих последните глътки, които още ми оставаха. Морето прииждаше, знаех, че съм безсилна срещу прилива, и все пак продължавах да се боря за всяка педя земя. Докато вървях по Сен Сюлпис имах само една мисъл и едно желание — да те видя жив. Задоволявах се с трохи, които поглъщах ненаситно. Какво беше останало от нашето неизмеримо щастие? Но ти беше спал добре, чувствуваше се по-малко уморен, отколкото предната вечер. Беше изгълтал наведнъж млякото с кафе и почти всичкия хляб. „Гладен съм, гладен съм.“ Аз гледах бледите ти очи с почервенели клепачи. „Едва преди три дена съм излязъл от болницата, виждаш ли колко бързо се поправям?“ — казваше ти. Да, ти нищо не разбра. Тази сутрин беше като всяка друга по пътя на твоето оздравяване. Слушах те и се питах докъде ще ме доведе нуждата ми от тебе и любовта ми. И отново се опирах до същия праг, до който се бях спряла в деня на операцията ти: да не страдаш, да не узнаеш истината! Това трябваше да бъде единствената повеля за мене. Ти с покорност оставяше погледът ми да прониква до дъното на душата ти. Колко години, а може би минути бяха изминали, докато всеки от нас успее да проникне до онова тайно кътче у другия, скрито още по-дълбоко от чувството, където разумът и инстинктът са в съгласие? Ние търсехме трудностите и избягвахме повърхностните вълнения и това именно аз скъпях. Всеки от нас искаше да запали у другия онова, което най-мъчно гори. Откакто нашата любов се зароди, ние непрестанно се проучвахме и наблюдавахме. Отхвърляйки закона на джунглата, бяхме се предали един на друг невъоръжени.

Копнеех за един последен разговор с тебе, докато си още жив. Бих желала да ми говориш за всичко: за себе си, за нас, за света, да ми кажеш какво мислиш за всяко нещо, да ме унесе това, което ще ми кажеш, което ще пошепнеш и повториш, да заспя с гласа ти, да се събудя с него, да се храня и запася за дълго с твоите думи.

Последната вечер ти продължи да четеш след мене. Запита ме дали лампата не ми пречи. Не, светлината ми позволяваше да те виждам през полузатворените си клепачи. Чувах как обръщаш страниците, позволено ми беше всичко, освен да плача, но аз всъщност и нямах никакво желание да плача. Опитвах се да намеря подслон в нашето минало, но не смеех да ти говоря за него. Не бяхме свикнали да възкресяваме стари спомени и можеше да ти се стори странно, че внезапно съм се замислила повече за миналото, отколкото за бъдещето. И тъй, докато ти четеше или спеше, аз тръгнах сама по изминатия път.

В началото нашият общ живот беше кратък — час, ден, после месец. Аз се свивах в това малко прекалено тясно минало. Знаех, че ще се разшири и нарасне, но между нас не се говореше за това. Имаше моменти на пориви и на въздържане. Все още изчаквахме, наблюдавахме се един друг и търсехме смисъла на всяка казана дума. Дълго време си служехме с безличната форма на глаголите, не казвахме нито „аз“, нито „ние“. Един ден местоимението „ние“ се появи, подхвърлено сякаш случайно, после изчезна; очевидно още не бяхме готови за него. Постепенно безличната форма стана изключение. Започнахме да градим нашия живот и щом решихме и признахме това, стана ни ясно, че от дълго време сме сдържали това свое желание. Изведнъж се появи изобилие от изживени заедно мигове и събития, запазени в паметта ни, защото бяха ни свързали. Понякога в присъствието на трето лице ставахме по-смели. Аз разказвах за една разходка в дъжд, ти добави, че и облачното небе може да бъде хубаво и че си видял как вятърът брули цвета на ябълковите дървета — насаме не бяхме споменали нищо за този скъп за двама ни следобед. Свиквахме един с друг и това бе такава продължителна работа и тъй запълваше живота ни, че понякога ни плашеше. Тогава без много приказки се обръщахме кръгом и преставахме да се виждаме.

Любовта ни беше станала вече прекалено упорита и честолюбива, за да допусне каквато и да било превзетост. Нашите доводи бяха благородни. Доверието беше създадено, но ние имахме нужда от такива краткотрайни почивки, за да си дадем сметка пред себе си, да се убедим, че все още сме свободни да избираме бъдещето си, че сме независими в действията и вкусовете си. После пак се събирахме, без да проявяваме чувствата си, доволни, че изглеждаме неуязвими. Колко скъпа ми беше тая сдържаност между нас!

Нашата среща би могла да остане само един кратък чуден миг, един красив безбурен спомен, който с нищо да не промени хода на нашите два живота. В любовните приключения няма нищо необикновено. При тях човек не влага нищо съществено, затова си въобразява, че запазва себе си, но прави това зле, така че, минавайки от приключение на приключение, всички тези измамни думи и действия малко по малко го похабяват и той заприличва на тъкан, която времето е разяло, преди да е послужила за целта си.