Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le temps d’un soupir, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021 г.)

Издание:

Автор: Ан Филип

Заглавие: Докато въздъхнеш…

Преводач: Надежда Станева

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1965

Националност: френска (не е указано)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Редактор: Пенка Проъкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Лидия Стоянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15258

История

  1. — Добавяне

III

Изминали бяха осем години. Съботен ден. Беше още студено. В Париж пролетта не се забелязваше, но на полето вече се чувствуваше въпреки сивото небе и оголените дървета.

Пътувахме с колата, поглеждайки от време на време в планчето, което ни бяха дали от агенцията за продажба на недвижими имоти. Полутахме се доста, докато стигнем до селото и намерим високата желязна ограда. Тръгнахме по засенена с дървета алея и в дъното се показа къщата — грозна, боядисана в жълто и червено, нагиздена с едно стълбище, кацнало по средата й като брадавица на нос. Само покривът от стари керемиди беше красив. Един възрастен човек косеше тревата на една морава. Той тръгна към нас. Държеше се изправен, малко вдървен, като кавалерийски офицер. Спомням си добре завързаната му вратовръзка, коравата яка и филцовата шапка, както и ясните му, малко присмехулни очи. Разглеждаше ни внимателно и говореше с къси изречения.

Да, имотът се продаваше. Можехме да го разгледаме.

— Но къщата — добави той — не е моя работа. Ако искате, ще повикам госпожата.

„Госпожата“ беше неговата жена. Отиде да я повика, тя пристигна с ключове в ръце, като загръщаше бледолилав шал на раменете си. Поздрави ни много почтително и ни покани да я последваме. Разтворихме капаците, разгледахме къщата и моето въображение запя. От всеки прозорец се откриваше гледка към места, пълни с прелест и романтика. А къщата ще стане такава, каквато ние я искаме; реката течеше на двадесет метра от нея, имаше дървета, спокойствие цареше на това място. Тук с нас ще се роди и любовта.

Градинарят ни чакаше пред вратата. Поведе ни из парка, за да ни покаже дърветата. Спираше се пред всяко, опипваше дънера му, показваше ни първите пъпки.

— Кестените боледуваха — говореше той, — остана здрав само оня, самотният, пред къщата; цветовете му стават тъй розови, че озаряват цялата фасада. А пък този дъб е най-хубавият в цялата околност, погледнете колко право е стеблото му. Оная алея с кедрите, ей там горе, до малката брезова горичка, я помня още когато я засаждаха — хрумване на един от собствениците, всъщност единственият, който разбираше нещо от дървета и ги обичаше, защото другите след него предпочитаха да ходят в Межев или на Лазурния бряг. За да живееш тук, трябва да обичаш и познаваш полето. Вие обичате ли полето?

— Да, обичаме го.

— На мене то ми е животът — рече той. — Но аз съм само градинар и утре може да ме изгонят оттук.

Той каза това с възхитителна гордост, като ни гледаше в очите.

От този момент аз обикнах господин Б. Той ни показа овощните дръвчета в зеленчуковата градина, засадена на три тераси, и ни говори за почвата, дори стри малко пръст между пръстите си. Разгледахме разсада от моркови и марули, видяхме ягодарника, лехите с мащерка, купищата божури. Отвъд кестеновата алея се простираше занемарената част от парка, множество млади подрасли, оплетени с мъх, бръшлян и сухи клони; после тръгнахме по една пътечка, която ни изведе до Оаза.

Помахахме с ръка от високия стръмен бряг на моряците, които минаваха с малкия катер. Господин Б. не се интересуваше от водата.

— Може ли да се къпе тук човек през лятото.

Въпросът трябва да му се е видял смешен.

— Ако не ви е гнус, можете. Има такива, дето се къпят, но реката е пълна с мазут и умрели котки.

В окрайнината на една морава господин Б. ни показа предмета на своята гордост: дървета, подстригани във форма на петли и други птици.

— Ето това се казва работа! За да подстрижеш така едно дърво, нужно е много време, а трябва и да умееш да го направиш. Днешните градинари не искат да се учат, много трудно им се вижда.

Ние ненавиждахме най-много точно това — свръхизкуственото, но нямаше как, той ни развълнува и ние се възхитихме от учтивост.

Толкова за този ден. Напущайки имението, спряхме на хълма. Долу през още черните ниви Оаза влачеше отражението на облаците, а в далечината, почти до линията на хоризонта, сред няколко къщи се издигаше църквата. Хубаво беше. Прекрасно! Обзе ме неудържимо желание да ти говоря, но замълчах, или по-право, премълчах най-главното. Не бях още сигурна, че ще имам дете, затова не споделих с тебе своето несигурно щастие.

След петнадесет дни пак дойдохме. Пролетта беше в разгара си. Спряхме колата на същото място. Слънцето беше вече високо и всред полската тишина виждахме как то бавно пие утринната мъгла и разбулва пред очите ни скрития между дърветата покрив на къщата, която току-що бяхме купили.

 

 

Измина време. Децата се родиха. Ето една вечер като всяка друга. Аз те чакам. Разпознавам не само шума от мотора на нашата кола, но и твоя начин да ускоряваш или забавяш хода на определени места в зависимост от настроението си. Вслушвам се със затворени очи във всеки нощен звук. Ти идваш. Спираш, за да отвориш желязната врата, която не скръцва втори път, защото не я затваряш, значи, си уморен; гумите стържат по чакъла, фаровете облизват затворените капаци, ти говориш нещо на кучето, качваш се по стълбата, събуваш обувките си, за да не ме събудиш. Влизаш. Тук си. Ние съществуваме.

 

 

Къщата още спи, когато аз се измъквам в градината. Сега е най-хубавият час на деня, този, който аз наричам „китайски“. Реката искри под леката утринна мъгла, моравите са влажни от нощната роса, водните въртележки работят в зеленчуковата градина и розариума, градинарят бере зеленчук, а аз гледам заедно с него кои плодове са почнали да узряват. Всяка сутрин отивам да гледам брезите и кедрите, прасковите и смокините, късам нацъфтелите цветя. Когато се събудиш, ще ти разкажа какво става с нашите дървета и цветя.

 

 

Септемврийска нощ. Връщаме се от дълго пътешествие. Никой не е чул нашето пристигане, кучето не залая, то изразява радостта си, като се притиска мълчаливо в краката ни. Сядаме върху ниския каменен перваз над реката. Пълната луна къпе в светлина бялата къща и парка, където всяко кътче ни е познато.

Години наред ние предчувствувахме, че нашата любов ще ни помогне да творим: да създадем деца, професия, приятелства, дом и може би да помогнем да се изгради един по-добър свят. Настъпи времето на осъществяване. Ние сме вдъхновени архитекти. Тази нощ откриваме, че проектите ни са станали действителност, може би защото дългото отсъствие е изострило чувствителността ни, а и нощта е вълшебна.

 

 

Още в мига, когато узнах, че ти ще умреш, разбрах, че никога няма да се върна там. Все пак веднъж отидох по твое настояване. Господин Б. работеше, както и тогава, когато го видяхме за първи път — събираше по същата морава жълтите листа на розовия кестен. Прегърнахме се. Той ме попита как си. Добре си, ще дойдеш, щом почнеш да ставаш.

Децата поиграха. Приготвих чая и докато го пиехме, гледахме алеята, откъдето се появяваше колата ти. Идвах тук за последен път. Мястото бе загубило своето очарование. Създаденото от нас щеше да живее без нас. Бунтувах се неудържимо срещу всичко: дървета, цветя, куче, птички и най-вече срещу предметите — тези стени, тези мебели, разни украшения, дрехите, добре подредени в гардероба, които ще продължат да съществуват и после. Такова е отмъщението на предметите — не живеят истински, но живеят дълго. През този следобед щеше да ми изглежда съвсем справедливо и естествено, ако при твоя последен дъх земята се отвореше и погълнеше всичко.