Ан Филип
Докато въздъхнеш… (15)

XV

Лятната почивка протече сред детския смях. Аз пак скитах по плажа, пак се катерех по скалите, оставяйки се, както някога с тебе, на случайността. Имаше обаче един път, по който никога не минавах. От двете му страни се издигат тръстики, високите им стебла се срещат и когато колата ни минаваше оттам, тя си проправяше път през тях. Високите стебла се удряха в каросерията и издаваха съскащ шум, който докарваше децата във възторг; те се изправяха, за да ги улавят, а ние карахме бавно от страх да не се порежат. За тях това беше приключение в някаква девствена гора на морския бряг. Щом слезеха от колата, веднага се събличаха голички, припкаха по горещия пясък, размахвайки тръстиките като хоругви. Но достигнеха ли крачката им до спокойното море, те се спираха и ни чакаха. Първата баня беше най-шумната. Около нас се вдигаха истински водоскоци. Ти вземаше децата поред, подхвърляше ги високо и ги улавяше точно когато докоснеха повърхността на водата. Те крещяха радостно:

— Още, още, сега мене!

Но ти се уморяваше много скоро.

— Само още веднъж — молеха се те.

И ти скланяше:

— Добре, още по един път и няма вече.

И сега сякаш чувам как се смееха до задъхване и отлетели във въздуха като топка, само за миг, задържаха дъх, обзети от оня приятен страх, който децата обичат да изпитват, когато се чувствуват в безопасност. После продължаваха сами да си играят на брега, а ние лягахме на жълтия пясък и се отдавахме на слънчевите ласки. Полека-лека децата се уталожваха, но внезапно някой надаваше индиански вик и заповядваше да се построи колиба, която никога не се дострояваше, да се изкопае дупка, да се опаше с тръстика и да се покрие с кърпа или с морски лилии, според сезона. Лилиите растат по дюните и сега аз ги нося на твоя гроб.

През първата половина на лятото живях малко недействителен и двойствен живот. Никога дотогава не бях усещала така силно колко е приятна милувката на слънцето и на водата, колко хубаво мирише солта върху кожата. Чаках да измине денят, за да се изкача до гроба ти. Но това вече не беше среща; аз идвах, за да видя земята, която те покриваше, и дърветата, чиито корени те заобикаляха. Поливах цветята и още нежния бръшлян, които изгаряха на слънцето. Земята пиеше водата и шумно като човек я поглъщаше.

После се връщах вкъщи. Децата ме посрещаха радостни, нежни, настойчиви и се нахвърляха лакомо да ме целуват. Оставях се в ръцете им, приятно ми беше, те ме обичаха, те бяха животът. Усещах глад, отново добих вкус към храната, но от прекалено хубавите нощи се боях и се криех. Знаех, че зад спуснатите капаци на прозорците луната струеше и обливаше с лъчите си пиниите, долината и зелените дъбове. Обземаше ме желание да се изкача до гроба ти и да легна до тебе. Но не бях достатъчно сигурна в себе си, за да го направя. И продължавах да чета.

Към края на лятото вече свикнах с твоя гроб. Можех да мисля за него отдалеч, а понякога дори с известно спокойствие. Следях растежа на дръвчетата. Видях как се извишиха над стената и върхът им надникна към морето. Зная как сянката им играе по гроба, кой вятър ги досяга. Където и да съм, стига да поискам, чувам шума по шосето, селската глъч, ядовития мистрал, буйния източен вятър, дъжда, скърцането на желязната врата, когато някой гост пристига. Да, аз познавам всички шумове, които стигат до гроба ти. Зная също и в кои часове птичките идват да пият вода от чашките на цветята.