Ан Филип
Докато въздъхнеш… (10)

X

Спомням си как следяхме първите движения на нашите деца. Тогава аз носех в утробата си обещание за живот, както днес ти носиш обещание за смърт.

Ах, тази зимна сутрин, когато лежах унесена между тебе и нашето дете! Какво чудно блаженство, телесно и душевно! Бях като небесно тяло сред всемира в пълно равновесие, неподвижна наглед, но не от бездействие, а защото силите, център на които ми се струваше, че съм в онзи момент, работеха безупречно. Носех се из чистия лазур сред пълната хармония. Нещастието и смъртта бяха неща далечни, неясни, които един ден ще дойдат, но ще бъдат без значение и никога при никакви случаи няма да могат да нарушат или помрачат съвършенството на този ден.

Едно ново дихание току-що беше се понесло над земята. Полуотварях очи, за да се уверя, че не сънувам. В тази плът, в извивките на това прелестно, станало вече скъпо за мене телце, всичко беше предрешено. Ние бихме могли най-многото да подпомогнем или да спънем развитието на този новороден човек и да му съдействаме да се вгледа по-скоро сам в себе си. Но колебания, бунтове също са необходими. Нали на някои хора всяко препятствие дава повече сила, а други се чувствуват победени още преди да са започнали борбата? Не е ли предопределено и това? Днес ми е ясно, че съм съвсем безсилна пред един пълен с тъга детски поглед и пред доверчиви детски очи, които не знаят що е измама.

Колкото и да се връщам назад в детството си, откривам все същия стремеж към щастие, все същото чувство, че имам право да го изживея, че в известен смисъл дори съм длъжна. Възстановявам в паметта си дълги, мрачни промеждутъци от време, пълни с хлад, когато като дете се затварях в себе си, стисках зъби и изпитвах тъга, примесена със срам. Исках да оздравея от нея като от болест и когато радостта пак се връщаше, струваше ми се заслужена и прекрасна. По-късно разбрах, че нашата същност до голяма степен се обуславя от това какъв смисъл влагаме в понятието щастие, което не е само телесно и душевно спокойствие.

Днес искам пак да изпитам щастие. Струва ми се, че по този начин ще остана вярна на себе си, а също така и на тебе, затова се моля да стане чудото: да се събудя един ден щастлива, облекчена. Зная, че земята се раздруса, че зина пукнатина и тя съставлява част от моята нова география, аз я познавам добре, но бих желала тя да спре да кърви.

Трудно ми е още да живея с настоящето, много рядко успявам да вляза в живота без усилие. Когато се е случвало по-рано да говорим с тебе за смъртта, винаги сме мислели, че най-лошото е да преживееш любимия. Сега вече не зная дали е така, питам се и всеки ден отговорът е различен. Всеки път, когато пролетният полъх ме задави, когато гледам как животът блика в нашите деца, всеки път, когато се докосна до красотата на живота и неволно, без да помисля за тебе, й се насладя за миг — тъй като твоето отдалечаване от мисълта ми не трае повече от миг, — смятам, че от двама ни ти си жертвата. Но щом мъката ме притисне, щом ме смаже и опустоши, тогава си казвам, че сме имали право — да умреш, е нищо. Противореча си непрекъснато. Искам и не искам вече да страдам от твоята липса. Стане ли болката просто нечовешка, почне ли да изглежда безкрайна, пожелавам да я уталожа; но винаги когато ти ми дадеш малко отдих, аз самата отказвам да разруша нашия допир, отказвам да замъгля нашите последни дни, нашите последни погледи заради капката спокойствие и жажда за живот, които ме обземат почти неволно. И така, без почивка и безспир аз се люшкам от един край до друг, без да постигна равновесие.

Така ще бъде дълго време. Приемам го. Но понякога чувствувам безгранична умора, завладява ме страшно изкушение да сложа оръжието, да се отдам на вечната почивка. В такива моменти обичам земята и мисълта да легна в нея и да изглеждам като заспала, като вкаменена не ме плаши. Не си представям гниенето, което, толкова ме потиска понякога, представям си само естественото разпадане на материята, в което няма нищо страшно.

На другия ден, след като се завърнахме от болницата, ти се събуди късно. Каза: „Колко съм уморен!“ Отговорих, че не би могло да бъде другояче — твърде голямо беше усилието, докато изкачиш стълбите, — трябва да си починеш, да си отспиш. Останахме да лежим кротко в леглото, почти безмълвни, всеки потънал в своите мисли. Представях си тези наши мисли как се издигат нагоре из въздуха като спирали от цигарен дим, летят над главите ни, срещат се, сблъскват се, без да се смесват и без да се познаят.

Слушахме едно любимо твое анданте. Само музиката може да въздействува по такъв начин — да умиротворява или да възбужда, да вълнува или да успокоява. Този ден тя ми помогна да дойда на себе си. Върна равномерното биене на сърцето ми, което твоите кратки думи „Колко съм уморен!“ бяха ускорили.

Не биваше да губя ума си от страх, това още не беше изтощението, за което бе говорил лекарят, то наистина се дължеше на умората от стълбите; ей сега лицето ти ще възвърне розовината си, ти ще поискаш да ядеш, ще седнеш може би на леглото и още един ден от вечността ще бъде спечелен. Не биваше да отправям мисълта си много далеч, трябваше да я оставя да стигне само до следобед, да не се отдалечава прекалено, да не изисквам повече, но и да не поглеждам на света от твърде високо, както ме принуждаваше тази музика, която казваше, че нищо никога не спира, че всичко се видоизменя и че нежността и любовта трябва да надживеят живота. Но щом усетих, че е възможно някакво разведряване на душата ми, веднага се бунтувах. Лесно ми беше на мене! Бях здрава, силна, щях да видя как настъпва лятото, как растат нашите деца. Как ли ще се държа пред лицето на смъртта? Вярно е, че единствения път в живота си, когато съм била в опасност, не намерих това за много страшно, но тогава смъртта беше само една вероятност и, значи, беше нещо като игра, един вид облог, с тревожни моменти наистина, но нищо повече от това, нищо извън мярката. Дали не беше по-лесно да поемеш собствен товар, отколкото товара на любими същества? Не зная. Тогава не можеше да се прави никакво сравнение. Ако знаех, че има най-малката възможност да бъдеш спасен, бихме я обсъдили заедно, бихме опитали неизпълнимото и може би щяхме да успеем. „Никаква надежда“ — бяха казали лекарите и аз знаех, че те казват истината. Стигаше да отворя, който и да е студентски учебник по медицина, за да се убедя. А ако бяха скрили от мене истината, ако и аз като тебе не знаех нищо? Не, те постъпиха добре. Ако трябваше да избирам между „да не зная“ и „да зная“, винаги бих избрала второто. Значи, не бях в съгласие със самата себе си. Исках да постъпят с мене по един начин, а постъпвах с тебе по друг. Разрушавах равновесието между двама ни, превръщах се в твоя покровителка. Наистина, аз исках да бъдеш щастлив и това чувство беше по-силно от всичко останало, а когато ти ми казваше: „Щастлив съм“, всички заблуди, всички лъжи ставаха сладки като мед; в такъв един миг бих накарала целия свят да лъже заради усмивката ти, тази твоя неуловима усмивка, която бих желала да хвана с ръце, да притисна до гърдите си и която ме преследва винаги.

Знаех, че между твоята кратка красива съдба и един дълъг, сив, обикновен живот ти не би се поколебал. Но защо бе нужно да се прави този избор? Два вида хора ли съществуват и не принадлежеше ли ти към онези, които преминават през живота, както падаща звезда пресича лятното небе?