Никълас Еванс
Скок в огъня (8)

7.

Облаците, с които се бяха шегували онзи следобед, скоро си отмъстиха. Събраха се, потъмняха и започнаха да се изливат и три дни дъждът не спря. Земята бе пресъхнала и спечена от горещите сушави дни през май и юни, така че повечето от дъждовната вода се стичаше направо в потоците и реките, преди горите да успеят да пийнат от нея. Но дъждът овлажни достатъчно и земята, и въздуха, за да осигури неколкодневно спокойствие на парашутистите.

Не че спокойствието бе кой знае колко желано. Дъждът означаваше по-малко пожари, а по-малко пожари означаваха по-малко извънредна работа, по-малко допълнително заплащане за излагане на опасност и — макар че внимаваха пред кого го казват — много по-малко забавления. Определението за „добро“ лято на един парашутист бе много различно от това на всеки друг човек, особено тези, за които горските пожари означаваха разрушения и бедствия. През едно „нормално“ лято базата в Мисула получаваше пет-шест повиквания за гасене на пожари седмично. Едно „добро“ лято можеше да осигури толкова повиквания на ден.

Докато небето не се разтвори преди десет дни, лятото обещаваше да е добро. Заради дъжда настроението на парашутистите леко помръкна. Откакто дъждът спря, бяха получили едва четири повиквания, всичките за малки пожари, които потушиха бързо. Но нещата започваха да се раздвижват. Небето се бе прояснило, влажността на въздуха намаляваше и по всичко изглеждаше, че новата гореща вълна ще се задържи. Барометърът и рискът от пожари се покачваха, настроението на парашутистите — също.

Базата им се намираше в дълга и плитка долина на юг от летището на Мисула. Състоеше се от няколко обикновени бели сгради, около които без особен ентусиазъм бяха засадени малко дървета и храсти. Зад сградите бе пистата, където самолети от всевъзможни марки и размери стояха, готови да потеглят всеки момент. В единия й край като зловещ цирк на мъченията се издигаха кулите и жиците на транспортния лифт, където не един младок бе стоял с разтуптяно сърце и омекнали колене, питащ се дали гасенето на горски пожари в крайна сметка е толкова романтично, колкото изглежда.

Епицентърът на базата представляваше хале от взаимосвързани зали, където парашутистите работеха, когато не гасяха пожари. В единия му край бе общата стая — дълго помещение с покрит с линолеум под и ниски кресла, подредени край варосаните стени. В стаята имаше кафемашина и микровълнова печка, с която всички можеха да си приготвят храна. Точно тук се събираха на оперативка всяка сутрин. От общата стая се преминаваше в оперативната зала, на чиито стени бяха закачени карти на целия район и всички пожари биваха маркирани с флагчета. Следваше складът, където се съхраняваха специалните костюми и инструменти, както и всички запаси, и накрая бе съблекалнята, в която всеки парашутист имаше гардеробче. След тях бе производственият цех, където се изработваха и поправяха парашутите и костюмите. До него се издигаше кулата, където парашутите се опъваха и провесваха за проверка след всеки скок като платна на някакъв призрачен галеон.

В една друга сграда, намираща се в съседство, бе центърът за посетители. Тук бе подредена изложба, от която хората можеха да научат за професията на пожарникарите парашутисти и да видят видеофилмчета, представящи ги в действие. Имаше манекени на парашутисти в естествена големина — единият облечен с костюм с всички принадлежности за скачане, другият — с пожарникарски гащеризон, и тъй като Горската служба държеше на политически коректното послание, че тази професия е достъпна и за двата пола, манекенът с пожарникарския костюм бе на жена. Проблемът бе, че имаше вид на взет от витрината на някой универсален магазин. Куклата бе с червило и спирала и с безупречно чистата си изгладена риза и панталони изглеждаше крайно неубедително. Ед бе нарекъл куклата Барби Пожарникар, а един посетител на центъра се бе изказал, че тази кукла не би успяла да изгаси и свещичките върху тортата за рождения си ден.

Наистина сред пожарникарите парашутисти имаше и жени, но не бяха много. От около четиристотин в цяла Америка само двайсет и пет бяха жени. Това, което възпираше повечето от тях да кандидатстват за тази работа — освен по-силно развития инстинкт за самосъхранение и обикновения здрав разум — бе въпрос на догадки. Но вероятно имаше нещо общо с впечатлението, което не бе лишено от основание, че тази професия активно се подхранва от бира и тестостерон. Пожарникарите от всички краища на света — от Бронкс до Бора Бора — обикновено клоняха към мъжкия край на спектъра. Парашутистите се бяха изолирали в собствена ниша от този спектър.

Не че човек би достигнал до това заключение, ако видеше изложеното на показ в производствения цех в онази конкретна юлска сутрин. Под намръщените погледи на три огромни глави от лосове, закачени доста сюрреалистично на стената, сякаш бяха надникнали през нея и не бяха особено впечатлени от видяното вътре, петима парашутисти — всичките мъже — седяха кротко зад шевните машини. Ед беше между Конър и Ханк Томас. До Ханк бе един новак на име Фил Уийтли и Чък Хеймър, който бе работил три години в Айдахо и приличаше на мечка с ниско подстригана козина.

Беше традиция парашутистите сами да изработват и поправят по-голямата част от костюмите и парашутите си. Ед си шиеше нов червен водонепромокаем блузон и се чувстваше по-доволен, отколкото би признал, от това как се справя със задачата. Както бяха отбелязали няколко от бившите му приятелки, той притежаваше „разбиране за женското мислене“. Много малко от тях, ако изобщо имаше такива, бяха наясно с цената, която се налагаше да плати.

Бащата на Ед — Джим Тъли, станал със собствени усилия мултимилионер, бе по-известен на жителите на Кентъки като Големия Джим, Човека с косачките. Той бе ходещо въплъщение на това, което сам наричаше прост упорит южняк. Четвърти и последен син на коняр, който напуснал семейството си и се пропил до смърт по време на Голямата депресия, Джим бе роден с нюх за добрите възможности и две големи ръце, които да ги сграбчват.

Като дете носеше в ръка обувките си по пътя до училище, за да не им се изтъркват подметките, и затова се бе заклел, че неговите деца никога няма да правят същото. От осемгодишна възраст косеше морави след училище и даваше половината от спечелените пари на майка си, а останалите спестяваше. Когато някоя косачка бе за ремонт, той я поправяше сам, така че в един момент вече познаваше всяко винтче, болтче и зъбче от различните съществуващи модели. На седемнайсет години постъпи в колеж да учи бизнес администрация, но напусна още след първия месец, тъй като прецени, че знае повече, отколкото могат да го научат.

И наистина знаеше. На двайсет и пет притежаваше собствен магазин „Косачките на Големия Джим“ — „Покажете ни по-добра оферта и ние ще я отрежем!“ — а на трийсет и пет имаше цяла верига магазини за косачки из щата и в Охайо. Продаваше американски модели, както и вносни, включително и собствената му марка „Косачките на Големия Джим“, които се сглобяваха в завода, който бе построил в Тайван. Лицето му — красиво, но не чак толкова, че да не му се довери човек — грееше от билбордове и телевизионни екрани и приканваше всички да посетят Големия Джим, „където тревата расте по-зелена“. И хората наистина отиваха при него.

Построи си на един хълм къща с голяма веранда и колони и я нарече Грасланд. В имението имаше фонтани и пауни, слуги и четири хиляди декара пасбища, където расови коне мързеливо пасяха и размахваха опашки. Купи нови къщи и коли на майка си, братята и сестрите си и после се зае да си намери булка, която да подхожда на високото му положение.

Веднага щом Големия Джим зърна Сюзън Дюфорт, разбра, че тя отговаря на изискванията му. Беше родена в Кентъки, в семейство на кореняци. Красива, културна, чувствителна и остроумна, тя бе единствената дъщеря на едно от най-старите и уважавани семейства в Кентъки. Родителите й — Ленард и Ърнестин — бяха отвратени от перспективата той да им стане зет. Но Джим ги ухажва също така настойчиво, както ухажваше и дъщеря им, и скоро и тримата се предадоха. Сватбата бе отразена на първите страници на вестниците, както и раждането на децата им — Джим-младши (Малкия Джим), Чарли — една година по-късно, и Едуард — три години след него.

Първите двама синове бяха истински копия на баща си. И двамата бяха наследили русата му коса, изпъкналата челюст, широката зъбата усмивка. Говореха като него, перчеха се като него и вършеха всички неща, които Големия Джим също би правил, ако бе разполагал с техните привилегии в детството си. И двамата бяха капитани на отбора по футбол в колежа, работеха усилено и тренираха всеотдайно. Що се отнася до нещата, които интересуваха майка им, проявяваха малко търпение и още по-малко талант.

Сюзън Дюфорт-Тъли можеше да свири на всеки музикален инструмент, който се озовеше в ръцете й, но най-голямата й любов бе пианото. В младостта си таеше амбиции да стане професионална пианистка, но баща й заяви, че този свят е прекалено жесток и населен от подли и неприятни хора. Така че тя свиреше за удоволствие, макар че все още понякога сънуваше как изнася концерт в Карнеги Хол, обляна от светлините на прожекторите, облечена в дълга рокля от червено кадифе, което се стеле на сцената около нея. Единственият човек, който разбираше тези мечти, бе Ед.

Един от най-ранните му спомени — предполагаше, че е бил едва на три години, може би дори по-малко — бе как се събужда посред нощ и чува звуците на пианото. Майка му страдаше от безсъние и имаше навика да се измъква от леглото, да слиза долу и да свири на огромния черен роял „Стейнуей“, който стоеше в хола. Ед си спомняше как се бе измъкнал от стаята си по пижама, със замъглен поглед и полузаспал, как бе седнал на кремавия килим на площадката и как бе я гледал през парапета.

Майка му бе запалила сребърния свещник, който стоеше върху рояла, и капакът блестеше, както и полираният дървен под на вестибюла. Беше в края на лятото или началото на есента и майка му носеше нещо лъскаво с цвят на слонова кост, а дългата й коса, която обикновено бе стегната в кок, сега се спускаше свободно върху раменете й и също блестеше. Години по-късно тя обясни на Ед, че е свирела ноктюрно от Шопен и той винаги искаше да знае кое точно. Единственото, което разбираше онази вечер, бе, че това е най-прекрасната музика, която е чувал. Той бе изпълзял тихо до средата на тъмното стълбище, за да вижда майка си по-добре, и се бе свил да гледа до парапета. Мина много време, преди майка му — без някаква очевидна причина и без никаква изненада, сякаш през цялото време бе знаела, че той е там — да повдигне глава. Видя го и се усмихна.

Когато довърши пиесата, тя потупа празното място на дългата табуретка, на която седеше, и Ед слезе долу, майка му го вдигна и го настани до себе си. Изсвири още едно ноктюрно, а Ед гледаше изящните й бледи ръце, които се движеха по клавишите като две грациозни животни, всяко със своя воля и намерения.

Въпреки че впоследствие той имаше множество други учители, добри, лоши и безразлични, майка му бе тази, която го научи да свири и която го зарази с идеята, че всеки вид музика може да бъде забавен. Голямата й страст бе Моцарт, но тя знаеше наизуст и всички велики мюзикли и докато навърши шест или седем години, Ед също ги бе научил.

Някъде по това време му поставиха диагнозата, че е болен от диабет, което сякаш притесни родителите му много повече, отколкото самия него. Майка му толкова се тревожеше, че трябва да му прави инжекции, че Ед скоро придоби някакво спокойно нехайство и сам пое това задължение. Реакцията на баща му по отношение и на диабета, и на процъфтяващата страст на момчето към музиката бе една и съща: недоловима смесица от съжаление, снизхождение и смътно, неизказано неодобрение. Изглежда, Големия Джим смяташе, че и музиката, и всеки физически недъг са неподходящи за момче. Поне за момче от семейство Тъли.

По-късно Ед се чудеше дали баща му не се бе чувствал объркан или дори изолиран заради музиката. Вероятно тя представляваше последната, непреодолима бариера по пътя към социалното му издигане. Или просто ревнуваше заради връзката, с която музиката сплотяваше майката и сина, които и без това бяха по-близки като външност и характер. Каквато и да бе причината, отношението му се огласяваше от братята на Ед, които не проявяваха ни най-малък интерес към музиката. Подигравките им никога не се изричаха в присъствието на майка им и обичайно не бяха злобни, също като шегите по повод зрението на Ед, което бе лошо и наложи той да сложи очила още в началното училище. Но един ден, когато се бяха сбили за нещо дребно, което Ед дори не помнеше, Чарли каза на дванайсетгодишния по това време Ед да изчезва и да върви да свири някой от своите „женчовски“ мюзикли.

Това би могло да сломи едно по-малко уверено или упорито дете, но Ед се оказа много по-издръжлив и жилав, отколкото баща му или братята му биха признали. С подкрепата на майка си той продължи да развива таланта си, свиреше неуморно и стана много добър пианист. И двамата осъзнаваха още от началото на заниманията му, че той не притежава техническия й финес. Свиреше бурно и страстно и където това бе желан ефект, той достигаше висоти. Ала му липсваше известна деликатност при изпълнението на по-спокойните пиеси и във всеки случай инстинктите му го водеха повече към популярната музика, отколкото към класиката.

Той написа и постави първия си мюзикъл в гимназията, когато бе на шестнайсет години. Историята се основаваше съвсем безсрамно (и несъмнено незаконно) на филма „Пришълеца“, а музиката бе в значителна степен заимствана от Пучини, но въпреки това мюзикълът бе посрещнат като триумф. Дори баща му изглеждаше почти впечатлен. Братята му бяха по-развълнувани от другата музикална изява: рокгрупа, наречена „Заплахата на червените вратове“, в която Ед бе соло китарист и автор на песните. Благодарение на групата той стана почти за една нощ, за негова изненада и радост, обект на съперничество между най-красивите ученички в гимназията.

Никога не бе изпитвал съмнения относно сексуалната си ориентация и отдавна бе спрял да се тревожи от подигравката на брат си за женчото, но по-късно осъзна, че тя му бе повлияла в избора как да прекарва свободното си време. Нищо не бе в състояние да го съблазни да последва примера на братята си, като се заеме с езда или футбол. Вместо това разви вкус към спортове, които бяха дори още по-опасни, спортове, в които не си защитен с предпазна каска, наколенки и подплънки на раменете и в които си изложен на истински стихии — като снега, леда и стръмните планински скали.

Лятото, когато стана на седемнайсет, отиде на лагер в Монтана, където се обучаваха на оцеляване в дивата природа. Влюби се в това място и щом се върна у дома, заяви, че държи да учи в колеж точно там. Музикалният факултет на университета в Мисула вероятно не бе най-добрият в страната, но бе на достатъчно високо ниво. Баща му се ядоса ужасно. Музиката можела и да става за хоби, каза той. Може би. Но със сигурност не била подходяща специалност, която човек да учи в колежа. (Никой истински мъж не би го направил — искаше да добави, но се сдържа.) Нещо повече, не било редно негов син да отиде в някакъв малък, забутан колеж за полуграмотни селяци.

По това време Ед вече бе започнал да се наслаждава на подобни битки. През годините дори си бе развил модел на действие. Запазваше спокойствие и това подлудяваше баща му още повече, а колкото по-вбесен бе баща му, толкова повече майка му заставаше на страната на Ед. Дълбоко в себе си тя също не се радваше, че той иска да учи в Мисула. Предпочиташе синът й да отиде в „Ан Арбър“, където бе учила тя, но не каза и дума за това пред съпруга си. Големия Джим прие поражението си по-лесно, отколкото Ед бе очаквал, несъмнено заключавайки, че след като двама от тримата му синове са тръгнали по неговите стъпки, не може да се надява на повече. Разглезен от майка си и носейки прекалено много от Дюфорт в кръвта си, Ед официално бе приет от баща си за загубена кауза.

Това беше голямо облекчение. Оттогава, въпреки че — или може би защото — двамата не се виждаха особено често, Ед и баща му се разбираха много по-добре. Сякаш най-после взаимно бяха приели различията помежду си. Дори имаше моменти, в които старите съюзи се променяха, например когато Ед съобщи на родителите си, че ще става парашутист. Както е нормално да се очаква, майка му бе ужасена, а баща му — очарован и ентусиазиран.

— Не бъди такава паника! — присмя й се Големия Джим. После потупа Ед по гърба. — Това вече е мъжка постъпка.

Това бе преди три години и нито тогава, нито когато и да било по-късно Ед спомена пред баща си, че работата му включва използване на шевни машини. И сега се усмихна, докато завършваше последния тегел на водонепромокаемия си гащеризон, като си представи как би реагирал баща му, ако имаше шанс да го види.

Сирената прозвуча точно когато Ед отряза конеца.

— Имаме повикване за Лоло Нешънъл. Тръгват Тъли, Форд, Хеймър…

Чък Хеймър нададе боен вик и за момент заглуши високоговорителя. Всички станаха от местата си и се отправиха към вратата. Нямаше нужда да слушат списъка, защото знаеха кои трябва да скачат този ден.

— … Шнайдер, Ленъкс, Пфефер…

Тези, които нямаше да скачат, винаги отиваха в съблекалнята, за да помогнат на колегите си, които бяха определени да потеглят. Ед изтича след Конър в помещението, обичайно съвсем тихо, но сега вътре гърмяха сирената и високоговорителят и от всички врати прииждаха хора, така че мястото приличаше повече на палуба на самолетоносач в бойна готовност.

— … Уийтли, Делагуардия…

След секунди всички бяха в съблекалнята и когато Ед стигна до гардеробчето си, Дона Киамото вече държеше парашутисткия му гащеризон, така че той направо да го намъкне. Сърцето на Ед биеше лудо. Колкото и пъти да беше скачал, възелът от нерви и вълнение в стомаха му преди всеки скок си оставаше един и същ. Дона му помогна да пристегне гащеризона си. Парашутистките костюми бяха специални, подплатени и изработени от кевлар^[1]. Имаха високи яки и ципове по протежение на краката, за да се събличат лесно.

— Готов си за бой, войнико.

— Благодаря.

След два дни бе рожденият ден на Дона. Тя щеше да прави парти в „Хенрис“, един от любимите барове на парашутистите в центъра на Мисула. Ед и трима приятели, с които беше свирил в рокгрупа, бяха обещали да осигурят музикалния фон на купона.

— Ако не се върнеш до петък вечер, Тъли, смятай се за мъртъв.

— Е, ако гасенето продължи толкова дълго, ще съм отработил много извънредни часове, така че поне ще бъда богат мъртвец.

— Хей, ако това се случи, разрешаваш ли да взема китарата ти? — извика Ханк Томас.

— А може ли аз да взема приятелката ти? — попита Чък.

— Съжалявам, приятел, но тя си пада само по красавци.

Всички се разсмяха. Дона помогна на Ед да закопчае костюма си, а после той извади от гардеробчето си ботушите. Конър вече бе облечен и обут. Беше се навел напред и един колега му наместваше парашута на гърба. Той винаги се приготвяше пръв и останалите редовно го дразнеха за това:

— Хей, Конър, парашутът ти е наопаки.

— Да, и си разменил ботушите си.

Конър се усмихна уморено. Закачи резервния си парашут и раницата с личния багаж, после взе каската си и бе готов за тръгване.

— Хайде, мързеливци, какво се бавите! Самолетът няма да ни чака.

 

 

От илюминатора на самолета пожарът не изглеждаше особено голям. Беше около двайсет и пет декара, не повече, пресметна Ед. Вятърът бе слаб, така че пламъците не напредваха бързо. Дотук с надеждите за извънредни отработени часове. Но пък никога не се знаеше.

Ед погледна останалите парашутисти, натъпкали се в костюмите си на тясната пейка покрай стената на самолета. Тъй като вратата стоеше отворена, вътре бе твърде шумно, за да водят каквито и да било разговори, а и по принцип всички предпочитаха да се подготвят и настроят за предстоящия скок. Костюмите бяха дебели и спарваха и Ед усещаше как струйки пот се стичат по гърба му. Конър, както обикновено, изглеждаше спокоен и невъзмутим.

Самолетът отново мина над пожара, докато двамата съгледвачи стояха приведени до вратата, привързани за всеки случай към специални куки, и търсеха подходящо място за приземяване. Старши съгледвачът се казваше Франк Бърд, но му викаха Големия Бърд, защото бе най-дребният от всички. Освен това, на петдесет и пет години, той бе един от най-възрастните и опитни хора в базата и името му стоеше в списъка на парашутистите, направили сто скока. Присъствието на Големия Бърд винаги действаше успокояващо на Ед.

Пилотът наклони едното крило и започна да се върти назад и Ед, който спокойно дъвчеше блокче шоколад, за да повиши нивото на захар в кръвта си, се озова с лице срещу огъня. Приличаше на огромна стрела, следваща бавно разстилащия се бял дим нагоре по западния склон на планината. Теренът бе труден — стръмни клисури и стърчащи канари и почти никакво празно пространство между дърветата. Което и място да изберяха за приземяване, щеше да е много тясно.

Летяха със сто и деветдесет километра в час на около петстотин метра височина и Бърд трябваше да надвиква моторите, докато им показваше мястото за приземяване. Беше тясна полянка, която се спускаше по планинския склон като изкривен зелен белег. В най-широката си част бе не повече от десет метра и от всички страни бе заобиколена от високи борове. Минаха над нея още три пъти, като пуснаха специални хартиени ленти, за да измерят отклонението, причинено от вятъра. Лентите бяха оцветени в розово, синьо и жълто и имаха тежести от торбички с пясък. Ед ги гледаше как се извиват и носят към дърветата под него.

— Изглежда, имаме дрейф от около триста метра — извика Бърд. — Всички виждат ли мястото? Добре, хайде да действаме.

Парашутистите вече слагаха ръкавиците и каските си, пристягаха раниците с личния багаж и правеха последни проверки. Ед и Конър щяха да скачат първи, което означаваше, че Ед щеше да бъде първият, напуснал самолета. След приземяването точно той щеше да бъде водач на групата. Предния път, когато скачаше първи, пропусна мястото за приземяване и се озова в един поток. Вече усещаше прилива на адреналин във вените си и си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои. Блесна светкавица и той се огледа стреснато — видя, че Конър отпуска фотоапарата си, ухилен. Ед му показа среден пръст. Конър пристъпи толкова близо, че каските им се докоснаха.

— Добре ли си?

— Да, съвсем.

— Искаш ли аз да скоча пръв?

— В никакъв случай. Няма да успееш.

Конър го потупа по каската.

— Остави малко място и за мен там долу, става ли?

Бърд, който стоеше на колене до вратата, ги попита дали са готови.

— Да, сър! — отвърна Ед.

Обърна се към Конър и двамата опряха юмруци към гърдите си и се погледнаха в очите.

— Огнени сърца!

Казаха го едновременно, после плеснаха длани за поздрав във въздуха.

— Дръж се, приятел — рече Конър.

— Ти също.

— Добре, момчета — извика Бърд. — Пригответе се. Ще направим един последен кръг. Застанете до вратата.

Ед пристъпи напред и приклекна до вратата, като постави левия си крак на стъпалото и сгъна десния си крак назад. С ръце се хвана от двете страни на вратата. Течението се завъртя около него. Усети как студеният вятър блъсна лицето му под предпазната маска. Погледна надолу към върха на левия си ботуш и после към ширналото се зелено одеяло на гората отдолу. Беше трудно да не я гледа, но знаеше, че не трябва да го прави, затова извърна очи и се втренчи в хоризонта.

Бърд го попита дали е видял маркиращите ленти и дали е успял да огледа добре мястото за приземяване. Ед го погледна в очите и кимна утвърдително. Усети как самолетът се наклони и гората се завъртя под него. Самолетът се обърна и започна последен заход.

— Виждаш ли онази клисура? Може да е по-ветровито, когато минаваш над нея. Там внимавай повече, чу ли?

— Ясно.

— Добре, готови сме.

Ед продължаваше да си поема дълбоко дъх. Разтри коленете си и мускулите на врата си и затвори очи за миг, за да се съсредоточи и да мобилизира спокойствието, силата и късмета си. Беше изключително важно да се хвърли точно когато съгледвачът му даде сигнал. Ако не скочиш чисто и бързо, може да се озовеш с главата надолу, може въжетата да се оплетат около краката ти и когато парашутът се отвори, цялото ти тяло да се изстреля като камшик и всичкият въздух рязко да излезе от дробовете ти.

— Готови!

Ед се надигна леко на левия си крак и отлепи дясното коляно от пода, готов за отскок. Гората сякаш го зовеше, изкушаваше го да я погледне — като сирена, подмамваща кораб към скалите, но той устоя и не отдели очи от хоризонта. После дойде сигналът. Рязко потупване по лявото му рамо — и той се изстреля с всичка сила през вратата в синия въздух.

— Едно-едно-хиляда…

Не знаеше дали брои на глас или не, защото въздушното течение сякаш засмукваше думите направо от главата му.

— Две-едно-хиляда…

Беше се хвърлил толкова силно през вратата, че тялото му се бе завъртяло. Гледаше ръмжащия бял корем на самолета, който се отдалечаваше плавно като акула, а слънцето проблясваше зад него.

— Три-едно-хиляда…

После видя Конър, който скочи след него, и внезапно слънцето блесна иззад опашката на самолета и го заслепи. Не усещаше нищо освен земното притегляне и летеше надолу със сто и петдесет километра в час.

— Четири-едно-хиляда…

Напрегна се, след миг чу съскащия звук и щракването и се изстреля като риба на въдица. Тялото му се изпъна, той погледна нагоре и видя бяло-синьо-жълтия купол на парашута над главата си. Конър бе над него и вдясно. Въжетата изсвистяха, после парашутът се изпълни с въздух и тялото на Конър се залюля продължително, преди да се изправи и закрепи. Самолетът се бе отдалечил, ревът му бе затихнал и единственият звук бе тихото шумолене и плющене на двата парашута.

Въртяха се, Конър нададе тържествуващ вик, а Ед усети, че се е ухилил като идиот на горския калейдоскоп под краката си. Издърпа щифтовете и се стабилизира, после завъртя парашута така, че да застане с лице към огъня. Конър остана зад него, извън полезрението му. Ед яхна вятъра и започна да се спуска в бавна спирала към мястото за приземяване, отвъд което се носеше белият пушек.

Конър му извика да погледне наляво и той видя стадо лосове — около двайсет женски с малките им, които пресичаха един хребет. Последната спря, погледна назад и Ед се зачуди дали не гледа нагоре към тях, но му се стори, че е така. После женският лос се обърна и изчезна зад хребета, останаха само сенките от парашутите, които се плъзгаха безмълвно, по-тъмнозелени върху зеленото на гората.

Достигна първата клисура и точно както го бе предупредил Бърд, въздухът около него изведнъж се завихри и парашутът му подскочи и се наклони. Ед усети как се залюля на една страна, после на другата, така че дръпна пак щифтовете и стабилизира новия си курс. Погледна към клисурата и видя ивица сребриста вода може би на около сто метра под него, а в следващия миг вече бе над отсрещната страна. Вятърът се бе засилил, сякаш се бе обърнал на юг и мястото за приземяване се приближаваше много бързо, така че Ед трябваше да дръпне щифтовете много силно, за да задържи правилната посока.

Дърветата вече бяха само на трийсетина метра под него и се оказаха по-високи, отколкото бе очаквал. Повечето бяха борове, но тук-там имаше и ели. Сърцето сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Да се закачиш и увиснеш на някое дърво е смущаващо при всякакви обстоятелства, но когато скачаш пръв, това е направо срамно. Беше твърдо решен да не го допусне. Идеята бе да прелети над поляната, после да се завърти срещу вятъра и да се спусне леко точно на определеното място. В момента изглеждаше, че ще успее да изпълни плана си.

Но тъкмо след като си помисли това, вятърът стихна и парашутът му се сви, а той загуби поне пет метра, от които се нуждаеше отчаяно. По дяволите!, помисли си. Нямаше да успее.

На десетина метра пред него вече се извисяваха върховете на дърветата около полянката и Ед бе толкова сигурен, че ще се приземи отгоре им, че започна да оглежда кой бор е най-безопасен за кацане. Беше достатъчно лошо това, че ще се стовари върху дървото, нямаше нужда от унижението да се наниже на някой клон. После неочаквано вятърът отново се усили и Ед успя да се издигне леко, може би точно колкото да стигне до поляната. Виждаше бледозелената трева отпред, но още не бе сигурен дали ще преодолее последните няколко дървета. Имаше две-три, които бяха по-високи от останалите, а той се движеше право срещу тях. Зави рязко наляво, зърна няколко по-ниски дървета и се насочи към тях. Вече се носеше точно над върховете им. Ботушите му докоснаха един клон, сетне още един и Ед сви крака, но коленете му също се заблъскаха в клоните и той започна да се ругае и проклина какъв глупак е…

И точно тогава подмина последните дървета и видя, че се носи право към бледозеленото спокойствие на поляната с грацията на ангел.

Докосна земята с крака, претърколи се, отново се изправи, преди парашутът му да се отпусне долу, и почти се учуди, че гората не избухна в спонтанни аплодисменти. Прииска му се да направи поклон.

Погледна нагоре в очакване да открие Конър, но той не се виждаше. Свали презрамките на парашута и тъкмо събличаше костюма си, когато чу гласа на приятеля си:

— По дяволите! Ох! Ох! По дяволите!

Разнесе се силен трясък от разцепване на дърво и ботушите на Конър се появиха през клоните на един от големите борове, следвани от тялото му. Парашутът му се изду над дървото и после бавно се отпусна, скривайки и бора, и човека. Сетне нещо поддаде и Конър отново се появи и политна надолу и за един ужасен миг Ед си помисли, че приятелят му ще падне от такава голяма височина. Но след около три метра въжетата се опънаха и Конър увисна на тях, поклащайки се леко напред-назад на около двайсет и пет метра от земята.

Изведнъж всичко отново утихна. Ед стоеше и го гледаше, а Конър вдигна маската от лицето си и продължи да виси безпомощно и да се взира надолу към приятеля си. Ед се стараеше да не се разсмее.

— Здрасти — каза той.

— Мамка му!

— Добре ли си?

— Да, страхотно.

— Обзалагам се, че изгледът е великолепен оттам, нали? Знаеш ли, и аз гледах това дърво и се питах дали е подходящо, та човек да се приземи върху него. Но после реших, че не е и че ще ми е по-добре на поляната.

— Майната ти, Тъли!

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не и от теб, глупако.

Ед се засмя и започна да събира парашута си. Конър намери един клон, на който можеше да стъпи, и после внимателно подръпна въжетата, за да провери колко здраво са захванати. Сетне извади от джоба на панталона си спасителното въже и се завърза за дървото. Самолетът мина над главите им и след няколко минути Чък Хеймър и Фил Уийтли плавно се спуснаха на поляната. И двамата се приземиха безпроблемно.

— Ей, Конър — провикна се Чък. — Ябълки ли береш там горе? Нямаш късмет, приятел, това е бор.

Конър не му отговори. Опитваше се да освободи парашута си. Чък и Фил смъкнаха презрамките и костюмите си и се заеха да прибират парашутите си. Докато бяха заети с това, Чък не престана да се майтапи:

— Е, това си беше лесно място за приземяване. Ти какво ще кажеш, Ед?

— Аха. Фасулска работа.

— Ами ти, Фил? Не те затрудни, нали?

— Ами… нищо особено. — Той се ухили, но тъй като бе новак и не познаваше особено добре Конър, се притесняваше да се включи в закачките.

Докато Конър се приготви да се спусне от дървото, вече имаше многобройна публика. Останалите седмина парашутисти се бяха приземили и всички бяха уцелили поляната, след което вдигаха глава към него и започваха да правят разни остроумни коментари. Конър не им се даваше. Ед, който го познаваше добре, знаеше, че приятелят му оценява комичното в ситуацията и се преструва на по-сърдит, отколкото всъщност е. Когато най-накрая се спусна по въжето, всички го аплодираха. Той им показа среден пръст.

— Благодаря. Благодаря ви много. Шайка смотаняци.

На по-малко от метър от земята той пусна въжето и скочи, но когато краката му докоснаха почвата, едното му коляно се прегъна и Конър извика и падна. Двама-трима от парашутистите се засмяха, решили, че той прави някакъв номер, но Ед разбра, че нещо се е случило, и изтича при приятеля си.

— Какво стана?

— Глезенът ми. Скочих върху някакъв камък. По дяволите!

Седна и дръпна нагоре крачола си. Развърза ботуша си и дръпна чорапа надолу. Ед видя, че кракът бързо отича.

— Хей, Конър, мреш си да си център на вниманието.

— Така е. Просто копнея за любов.

Повикаха хеликоптер по радиостанцията и Конър бе издърпан на него, а останалите седмина се заеха с гасенето на пожара. Не бе голяма битка. Бързо поставиха положението под контрол, после се заеха да изсекат просеки по северния и южния склон. Вятърът стихна и с приближаването на нощта въздухът стана хладен и влажен, а огънят се укроти като агънце. На следващия ден съвсем го надвиха. Удържаха го в границите, които му бяха наложили, и прекараха нощта в зариване. До съмване на втория ден всичко бе готово и изметено.

Ед и приятелите му свириха на рождения ден на Дона Киамото в „Хенрис“ и се представиха толкова добре, че публиката не им позволи дори да починат. За една от песните ги извикаха три пъти на бис. Ед не очакваше, че Джулия ще присъства, но тя се сменяше точно в този ден и някак бе успяла да се измъкне по-рано. Докато пееше, Ед не отделяше поглед от нея. Тя танцува почти с всички, освен с бедния Конър, който седеше на първата маса, гледаше и изпи твърде много бири, вдигнал превързания си крак на един стол и подпрял патериците на облегалката на своя. Беше се оказало, че глезенът му не е счупен, а само изкълчен, но бе достатъчно зле, за да му попречи да скача известно време.

Ед и Джулия му помогнаха на връщане — той вървеше, прегърнал през раменете и двамата, а Ед носеше патериците. Беше почти утро, птичките започваха да се обаждат от клоните на тополите край реката. Конър пееше заваляно, повтаряйки едни и същи думи отново и отново, а Ед и Джулия се смееха и го подкачаха. Една полицейска кола мина край тях, спря и полицаят отвори прозореца. Джулия пусна в действие чара си и обясни, че приятелите й са парашутисти пожарникари и че Конър се е контузил по време на работа. Полицаят се усмихна, пожела им лека нощ и продължи.

Помогнаха на Конър да се качи по стълбите, а той повтаряше колко хубава двойка са те двамата. Каза, че са най-красивата двойка в целия свят. Джулия се смееше толкова силно, че тримата едва не паднаха.

— Така е, повярвайте ми — настояваше той заваляно. — Ти си просто… красива, Джулия. Ти си…

— Красива?

— Да. Точно така. Ти си красива. Не само за картинка…

— Благодаря, Конър.

— Не, искам да кажа… Ти си… наистина си красива. Боже, колко си красива! Мамка му, знаеш какво ти казвам. Ед, ти си голям късметлия… да имаш такава жена. Джулия, и ти си късметлийка с този… грозен стар кучи син.

Помогнаха му да легне и Ед свали обувката от левия му крак. Конър вдигна превързания си десен, който нямаше обувка, и Джулия отново се разсмя толкова силно, че се наложи да седне на леглото.

— Нямаш обувка на този крак — обясни Ед.

— Какво? А, да.

— Сега заспивай.

Неочаквано Конър се протегна и хвана и двамата за ръцете. Вдигна глава от възглавницата и Ед видя в светлосините му очи тъжна настойчивост, която никога преди не бе виждал и която не разбираше — дори и като вземеше предвид изпития алкохол.

— Обичам ви и двамата. Наистина ви обичам, нали го знаете?

Ед разроши косата му, а Джулия се наведе и нежно го целуна по челото.

— И ние те обичаме, каубой — отвърна Ед. — Сега заспивай.