Никълас Еванс
Скок в огъня (10)

9.

„Хенрис“ беше мрачен, подобен на коридор бар в далечния край на Норт Хигинс. Бе едно от онези тайнствени места, чиито части не се обединяват в едно цяло и чиято цялост и бездруго не е по вкуса на всички. Оскъдният декор се компенсираше достатъчно от това, което някои наричаха атмосфера, а други — обикновен шум, голяма част от който се дължеше през повечето летни вечери на парашутистите.

Зад бара, разположен по протежение на дясната стена, където се сервираха всякакви марки бира, имаше снимки с автограф на легендарни пожарникари парашутисти. За тези, които по една или друга (предимно една) причина трудно стояха прави, откъм лявата стена имаше редица от високи дървени маси. На тях човек можеше да се облегне или пък да поседне предпазливо на високите им столчета. Тази лятна вечер Конър Форд и Чък Хеймър седяха на една от тези маси, гледаха намръщено новините по телевизията и пресмятаха наум парите, които не печелеха.

Имаше снимки от хеликоптер на горяща планинска област и един самолет, който прелиташе ниско и изсипваше червен облак химикали за забавяне на горенето. Чък викна на околните да замълчат.

— Пожарникари от цяла Северна Калифорния не успяват да потушат пламъците, които бушуват вече пети ден — съобщаваше репортерката. — Днес на летище Рединг пристигнаха шестнайсет пожарникари парашутисти от Мисула, Монтана.

В бара се чуха шумни овации. Ето ги — слизаха от самолета и се приближаваха към камерата, Ед също бе сред тях. Вървеше с физиономията на филмова звезда, с леко смутена, но решителна усмивка, и Конър забеляза в походката му нещо от стойката на герой от войната. Докато те отминаваха, репортерката ги нарече „този елитен корпус“ и в бара отново се чуха възгласи. Последва кратко интервю с Ханк Томас, който каза нещо скромно и дълбокомислено — от рода, че има работа за свършване и че те се радват, че могат да помогнат. Всички пак се развикаха.

— Трябва да се прави каквото е необходимо — заяви Чък.

— Радвам се, че ще помогна — присмя се някой друг. — И още повече се радвам, че ще получа пари за извънреден труд.

Конър бе направил всичко възможно да убеди шефовете си, че глезенът му се е оправил напълно и че той може да тръгне с групата. Бяха минали десет дни от падането и отокът почти бе преминал, само грозното виолетово-жълто петно още стоеше. Конър бе прекарал цялото това време, занимавайки се с досадната работа по поддръжката, като основно кърпеше парашути, и бе ужасно отегчен и изнервен. Ходеше на физиотерапия всеки ден през изминалата седмица и успя да изтръгне от лекаря удостоверение, че е годен да се върне на работа. Но вчера се подложи на задължителния тест по физическа подготовка в базата. За да го издържи, трябваше да пробяга два километра и половина за по-малко от единайсет минути и когато го видяха как потегля, куцукайки, го накараха да се върне и му обясниха, че кракът му още не се е оправил напълно и няма никакъв начин да замине за Рединг с останалите.

Новините преминаха на друга тема и всички в бара отново се разприказваха. Конър отпи последната глътка от бутилката си сода. Не бе близвал алкохол от нощта на партито на Дона и още се чувстваше засрамен, че се бе изложил така. Не помнеше много от станалото, освен че го носиха нагоре по стълбите и че бе повтарял на Джулия колко е красива. Това си бе чистата истина, но той предпочиташе да не го бе казвал и се молеше да не е изтървал още нещо. Чък Хеймър го стисна леко за рамото.

— Горе главата, приятел! И без това не изглежда да е голям пожар. Онези калифорнийски пожарникари са истински баби. Да ида ли да ти взема нещо истинско за пиене?

— Благодаря, Чък, но мисля да се прибирам.

— Хей, каубой, тревожа се за теб. Лягаш си рано, не пиеш. Тази година дори не ходиш по жени. Какво ти става, по дяволите? Да не си решил да ставаш монах?

Конър се усмихна, изправи се и нахлупи шапката си.

— Нарича се просветление, мой човек. Чисто просветление.

Навън нощният въздух бе благоуханен и се отрази чудодейно на дробовете му след задимения бар. Освен един просяк, който често висеше на ъгъла на Бродуей, улицата бе съвсем пуста. Конър пресече и се отби в магазина отсреща, купи си сандвич с пилешко, няколко ябълки и кутия мляко и продължи по моста, загледан разсеяно във витрините. Имаше едно малко магазинче, където се продаваха стари книги и списания и което сякаш никога не затваряше, и действайки съвсем импулсивно, Конър влезе в него. Няколко пъти му се беше случвало да намира тук интересни книги по фотография. Продавачът го познаваше и го поздрави.

Конър прекара десетина минути, оглеждайки рафтовете, но не намери нищо интересно и тъкмо се канеше да си тръгва, когато една книга привлече погледа му. Беше за английския фотограф Лари Бъроус, който бе направил някои от най-известните и въздействащи фотографии от войната във Виетнам и загубил живота си там. Книгата имаше приложение с цветни снимки, някои от които Конър не бе виждал преди. Купи я за пет долара, макар че бе готов да плати и повече.

Просякът на Бродуей бе млад мъж, почти на възрастта на Конър. Носеше протрити панталони, нямаше обувки, а рехавата му брада бе декорирана с трохи от вечерята му. Конър го попита как я кара, като веднага осъзна, че това е глупав въпрос. Подаде му сандвича с пилешко и просякът, който несъмнено би предпочел пари в брой, го погледна толкова разочаровано, че Конър му даде и ябълките.

Апартаментът изглеждаше странно тих без Ед, който вечно бъбреше нещо или пееше. Конър се съблече и си взе чаша мляко и книгата за Бъроус в леглото.

Не знаеше много за Бъроус, освен че бе направил много необикновени снимки за списание „Лайф“ и че бе загинал в хеликоптер, с който той и няколко други фотографи и репортери пътували, за да снимат в Лаос. Книгата го описваше като тих, скромен и смел, верен на принципите си човек, чието сърце се вълнувало дълбоко от страданията, които той откривал и отразявал, за да бъдат видени от целия свят. Конър прочете книгата от кора до кора за два-три часа и бе потресен. Имаше една снимка, на която се връщаше отново и отново.

Група южновиетнамски войници бе заобиколила млад мъж от виетконгската армия, който бе на колене. На врата му бе нахлузено въже, черната му риза бе разкъсана и висеше около кръста му, а ръцете му бяха вързани на гърба. От белезите по лицето и тялото му и от начина, по който войниците държаха пушките си, бе очевидно, че му бяха нанесли жесток побой. Технически погледнато, както всички творби на Бъроус, снимката бе съвършена. Композицията бе безупречна. Но очите на младия мъж придаваха на снимката особеното й въздействие. В тях естествено имаше страх, но имаше и кураж, сякаш мъжът някак бе успял да преодолее болката от мъченията и страха от неизбежната и сигурна смърт.

Дълго след като Конър остави книгата и изгаси светлината, образът остана в главата му и той се питаше дали е способен на такъв кураж — или най-малкото на куража, който Бъроус бе имал, за да гледа този ужас отново и отново без страх и колебание. И някак си, за пръв път, осъзна с абсолютна яснота, че ще научи отговора на този въпрос.

 

 

Мина още една седмица и Конър прекара повечето от нея, вършейки разни неща в базата, като се стараеше да не позволи на скуката да го победи. Ед още бе в Рединг с другите късметлии, които печелеха купища пари за извънреден и опасен труд. Но във вторник вечерта той се обади, че пожарът най-после е овладян и че според слуховете до уикенда ще са се върнали в Мисула. Попита Конър как е глезенът му и той го увери, че е добре. Ед се зарадва на тази новина, защото имал план, който вече бил обсъдил с Джулия: тримата да направят пътешествие с кану в Айдахо, в участък по протежението на река Самън, по която двамата с Конър се бяха спускали и преди. Конър си помисли, че това звучи по-приятно от кърпенето на парашути. Ед обеща, че ще опита да се прибере с група пожарникари от Бойси, които щели да пътуват в петък.

Когато Джулия пристигна в Мисула в четвъртък вечерта, Конър бе подготвил всичко. Беше взел назаем две канута и втора палатка, бе приготвил багажа за къмпинг и напазарувал храна. Джулия беше уморена, но в приповдигнато настроение и Конър й наля чаша червено вино, което специално бе купил същия следобед, после я накара да седне и да си почине, докато приготви вечерята. И докато той се вихреше в тесния кухненски бокс, Джулия се разположи на канапето, преметна единия си крак през облегалката и му разказа какво се бе случило: приключението и как Скай се бе пречупила, после походът в планината и колко „абсолютно невероятен“ е бил Джон Изправената птица.

Лицето на Джулия бе загоряло и мръсно от всички тези походи в планината, а косата й бе сплъстена на кичури, така че тя я бе вързала с бледосиня кърпа. Но според Конър така бе по-очарователна от всякога. Хрумна му, макар че веднага се постара да прогони тази мисъл, че двамата са съвсем като двойка: тя му разказваше за работата си, а той приготвяше вечеря. Беше простичка домашна сцена и знаеше, че не означава нищо, но чувството, което пробуди у него, бе ново и помитащо. Конър се запита дали някога ще намери жена като Джулия. Съмняваше се, че това ще стане, но не позволи на тази мисъл да го натъжи или да развали момента.

Беше купил филе от сьомга и го изпържи, така че кожичката да стане хрупкава, а месото — сочно. За гарнитура приготви салата и пресни картофи и Джулия заяви, че това е най-вкусната сьомга, която е опитвала. После ядоха боровинки със сметана, пиха кафе, седяха и си говориха, докато допиха виното. Конър пи съвсем малко, защото не искаше отново да се изложи. Дълго седяха и си говориха, макар че всъщност Джулия бъбреше през повечето време. Конър я слушаше, на моменти не чуваше това, което му казваше, а просто се наслаждаваше на възможността да я гледа.

Книгата за Лари Бъроус бе на масата и Джулия я взе и започна да го разпитва за нея. Докато тя прелистваше бавно и разглеждаше снимките, Конър затаи дъх да види дали ще коментира нещо за снимката, която го бе впечатлила най-много, но тя само я погледа известно време и после продължи. Спря се на една снимка, на която малко момиче се бе проснало върху трупа на майка си и плачеше неутешимо, вдигнало за миг лице към обектива на апарата.

— Мислиш ли, че е безсърдечно да се правят такива снимки? — попита тя.

— Вместо фотографът да й помогне?

Джулия кимна.

— Една снимка никога не може да каже какво се е случило след това. Много фотографи помагат на хората, когато могат. Бъроус за малко не осиновил едно от децата, които е снимал. Но, предполагам, най-важното е да се покаже на света какво се случва.

— Може би.

Тя попита дали може да вземе книгата, за да я прочете, и Конър се съгласи. После се заинтересува от неговите фотографии и възможността да види някои от тях. Той обясни, че държи повечето си неща в ранчото и че няма почти никакви снимки в себе си освен тези на майка му на родеото, които бе извадил едва предната седмица. Две-три от тях не бяха никак лоши и Джулия ги разглежда дълго и внимателно. Конър усети, че е впечатлена.

— О, Конър, ти си много добър. Нямах представа.

— Благодаря.

— Не, исках да кажа… О, това прозвуча много грубо, нали? Исках да кажа, че не бях виждала други твои снимки досега, освен онази, ужасната, от пожара. Като я наричам ужасна, тя е много добра, но просто…

Конър я остави да се оплете съвсем. Тя се изчерви и накрая той се усмихна и я успокои, че няма нищо и че разбира какво е искала да изрази. Телефонът иззвъня и Джулия се вкопчи в него като удавник за сламка. Обаждаше се Ед.

Конър стана и започна да разтребва масата. Чу как Джулия разказа на Ед някои от нещата, които той вече знаеше, и се улови, че опитва да долови някаква разлика в тона й, може би някаква по-голяма интимност, но не успя.

Джулия му подаде слушалката и каза, че отива да си вземе вана — най-голямото й удоволствие след осем дни в планината. Конър седна на канапето и изслуша Ед, който му разказа за пожара и се опита да го подразни с още обяснения колко часове извънреден труд е отработил и че сега не може да реши дали да си купи мерцедес или лексус. Накрая се върнаха към сериозния тон и уточниха подробностите за следващия ден. Идеята бе да потеглят с канутата по реката от малкото градче Станли. Един от пожарникарите от Айдахо, с когото Ед се сприятелил, живеел недалеч оттам и щял да го закара от летището в Бойси до мястото на срещата им. Ед смяташе, че ще пристигне в Станли към два часа.

Докато се събличаше в стаята си, Конър чу Джулия да си тананика в банята, после и плискането на вода, докато тя се къпеше във ваната, и впрегна цялата си воля, за да цензурира мислите си. Чу я, че си мие зъбите и после отваря вратата на банята и загася лампата.

— Конър?

— Да?

— Благодаря за страхотната вечеря.

— Моля.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

 

 

Градчето Станли се разпростираше в широка зелена куповидна долина, на две хиляди метра над морското равнище. От юг го бранеше планината Уайт Клауд, а от север — Сотут, чиито остри върхове бяха покрити със сняг през цялата година. Реката се виеше през ливади, където пасяха крави редом с елени и лосове, във въздуха жужаха пчели, а чапли пляскаха мързеливо с крилете си. Тук-там сред лютичетата кипяха горещи извори, от които се издигаше пара, и Конър винаги си казваше, че те сякаш нашепваха, че човек не трябва да се доверява на привидната идилия и че истинският характер на реката може да се открие в кипящите бързеи и гърмящи клисури по-надолу по течението й, заради които река Самън будеше страхопочитание.

Станли бе на пет часа път с кола от Мисула и Джулия и Конър пристигнаха един час по-рано от уговорената среща. Спряха близо до реката. Разтовариха канутата и целия багаж на тревистия бряг, който се спускаше стръмно към водата. Лодките бяха стари, дълги пет метра, и двете в добро състояние, едната червена, а другата — зелена. Палатките и храната бяха прибрани в черни непромокаеми торби.

Джулия извади книгата за Бъроус, която тежеше около тон и половина и не бе най-подходящата, която човек да вземе със себе си на екскурзия с кану. Конър се пошегува по този повод и тя се засмя, после се настани на тревата и зачете, а Конър отиде да откара камиона на паркинга зад близкия магазин, където трябваше да се срещнат с Ед.

Конър беше само по шорти и бледосива тениска, но в разредения планински въздух слънцето припичаше силно. Загледа се в блесналия черен асфалт, докато заобикаляше магазина и се изкачваше по стълбите към входа му. Постройката бе дървена, с дълга веранда, на която имаше автомат за лед и телефон. Като влезе вътре, на Конър му се стори, че се е пренесъл в друга епоха. На стената висяха старинни пушки, както и една секира и старовремски волски ярем. В магазина, изглежда, се продаваше всичко, което може да потрябва на човек — от панталони до сандвичи с пастърма. Точно в момента той търсеше само две студени газирани води.

Жената зад щанда го обслужи усмихнато и попита накъде се е запътил. Конър обясни, че ще се спускат с кану по реката и попита може ли да остави камиона си на паркинга отзад. Жената не възрази. Току-що бе изпекла бисквити с шоколад и те ухаеха толкова вкусно, че той се изкуши да купи от тях, както и няколко портокала, и й благодари.

Когато се върна при реката, видя, че Джулия е съблякла тениската си и е с черен бански, който явно бе облякла от сутринта. Носеше слънчеви очила, събула бе сандалите си и бе навила крачолите на бермудите си. Краката й бяха дълги и загорели, но глезените и ходилата й бяха светли от постоянното ходене с планинарски обувки.

— Виждам, че обичаш слънцето.

— Обожавам го. Казват, че е вредно за кожата, но не ми пука. Сигурно е заради италианската ми кръв. Майка ми е същата. Ед казва, че в крайна сметка ще заприличам на стара чанта.

— Майка ти прилича ли на стара чанта?

— Да, но от най-шикозните, нали се сещаш?

Конър се засмя. Седна до нея и двамата изпиха газираните си води, изядоха бисквитите и гледаха как слънцето искри върху водата. Конър й разказа, че като бил млад, баща му идвал по тези места да лови сьомга.

— Тогава сьомгата се качвала нагоре по течението, за да хвърля хайвера си. Говоря ти за онази сьомга, която е яркочервена на цвят. Помня, че татко разправяше, че имало толкова много риба, че водата изглеждала кървава.

— Вече не идват ли насам?

— Не. Построиха проклетите язовири надолу по реката, за да произвеждат електричество, и макар че помагат на някои риби да идват насам, не е като преди.

— Защо хората позволяват тези неща?

— Навярно смятат, че електричеството е по-важно от рибата.

Той обели един портокал и й подаде половината. Джулия възкликна колко е красиво това място и Конър й посочи някои от върховете, които двамата с Ед бяха изкачвали през годините.

— Знаеш ли как се нарича тази река?

— Освен че се казва Самън?

— Да. Викат й Реката, от която няма връщане.

— Защото сьомгата не се е върнала ли?

Конър се усмихна.

— Защото, когато Луис и Кларк стигнали дотук, заседнали и накрая се наложило да изядат собствените си коне.

— Значи всъщност конете не са се върнали.

Един часът дойде и отмина. Двамата седяха и си говориха още един час, но Ед все още го нямаше. Бяха се уговорили той да се обади в магазина, ако има някакъв проблем, така че Конър ходи дотам няколко пъти, но съобщение не бе получено. От време на време в далечината се появяваше кола и Джулия и Конър спираха да говорят и я следяха как се приближава с надеждата, че е Ед, но все се оказваше, че не е той. Малко след три двамата отидоха до магазина и застанаха на сянка на верандата. Чакаха там още един час и през цялото време си говореха, пиха още сода. Ед така и не се появи.

Въпреки че Джулия се стараеше да не го показва, Конър усети, че е разтревожена, а и самият той се чудеше защо Ед не се бе обадил, нито бе накарал някой друг да го направи вместо него. Накрая отиде до телефона и набра номера на базата в Мисула. Оттам му съобщиха, че пожарът в Калифорния отново се е разгорял през нощта и че се е наложило Ед и другите от екипа да останат там. Джулия слушаше и бе отгатнала какво се е случило, но двамата тъй и не успяха да обсъдят положението, защото веднага щом Конър затвори телефона, продавачката излезе от магазина, за да му съобщи, че го търсят по телефона вътре.

— Конър?

— Здрасти, Ед. Тъкмо се свързах с базата и научих.

— Много съжалявам. Щях да се обадя по-рано, но тук беше истинска лудница.

— Добре ли си?

— Да, чудесно. Само че съм ядосан, че не мога да дойда с вас.

— Ами реката няма да ходи никъде. Ще го направим друг път. Сега ще се приберем.

— Шегуваш ли се? Вървете двамата. Ще си прекарате страхотно. Как изглежда реката?

— Добре.

— Тогава тръгвайте. На Джулия много ще й хареса.

Конър се поколеба. Не беше сигурен дали Джулия ще иска да предприемат спускането само двамата. Тя стоеше точно до него.

— Слушай, Ед. Говори направо с Джулия, тя е тук.

Подаде й слушалката и докато тя говореше, тръгна да се разхожда из магазина, преструвайки се, че разглежда стоките, макар че продължаваше да слуша напрегнато. Джулия попита Ед как е и дали внимава и той очевидно й каза колко съжалява, че не е успял да пристигне в Станли и колко много му липсва тя. Жената отвърна, че и той й липсва.

— Можеш да бъдеш сигурен, че ще го направим — заяви тя, като погледна към Конър. — Конър казва, че това е Реката, от която няма връщане, така че няма да го оставя да се откаже.

Двамата се сбогуваха нежно и всеки пожела на другия да се пази, после Джулия отново извика Конър на телефона.

— Ед?

— Значи се разбрахме, ще го направите, нали?

— Ами, ако Джулия иска…

— Разбира се, че иска. Какво става с теб бе, човек? Знам, че аз съм този, който умее да гребе най-добре, но ще се справиш някак си.

— Доколкото си спомням, ти си специалист по преобръщанията.

— Слушай, трябва да вървя. Вие се забавлявайте, ясно? И да се грижиш за моето момиче.

Конър му обеща.

След половин час бяха при реката. Конър предложи на Джулия да избере кое кану да вземат и тя избра червеното. Прибраха зеленото обратно в камиона заедно с част от багажа, който нямаше да им трябва. Жената в магазина обеща, че ще наглежда камиона, докато се върнат в неделя. Купиха си кесия череши и останалите бисквити с шоколад, благодариха й и се отправиха към реката.

Бяха почти на брега, когато чуха, че жената ги вика. Конър се върна. Тя му подаваше нещо.

— Приятелката ви си забрави слънчевите очила.

Конър понечи да я поправи, но после замълча. Взе очилата и отново й благодари.

Сложиха си спасителните жилетки, свалиха обувките си и пъхнаха двете черни торби между седалките. Джулия се качи и седна отпред и щом се настани, Конър насочи кануто към течението, бутна го и също се качи. Плъзнаха се бавно по реката и оставиха течението да ги води.

Водата бе бистра, студена и по-бърза, отколкото изглеждаше от брега. Тъмни листа се поклащаха като коси на русалка, стрелкаха се още по-тъмните силуети на риби, които изплашено се отдалечаваха от кануто и сянката му, плъзгаща се по дъното. Слънцето вече не припичаше така силно, беше се снижило, осветяваше тревата и цветята по западния бряг и обагряше в златисто рояците мушици, които жужаха над подвижната повърхност на водата. На брега край тях крави вдигаха глави от водата, за да ги погледнат, докато лодката отминаваше, а капчиците се стичаха, искрящи от слънцето, от лъскавите им розови носове.

Бяха говорили часове наред, така че сега им бе приятно да мълчат и да слушат плясъка на греблата и звуците от дивите твари наоколо. Джулия гребеше с плавни силни движения и Конър отгатна, че не й е за първи път. Отново бе вързала косата си с кърпата и накъдето и да гледаше той, очите му все се връщаха в основата на врата й, при кафявото петънце от родовия белег, който се подаваше над избелялото червено на спасителната жилетка.

Напуснаха тучните ливади и реката се стесни и потече по-бързо, а бреговете станаха по-стръмни и не след дълго кануто вече се движеше през виещия се каменен каньон, над който се виждаха надвесени борове и ели и избледняващото синьо небе. Чак когато реката зави на запад, зърнаха слънцето и тогава водата пред тях се превърна в течно злато.

Видяха един орел рибар, който кръжеше високо над тях, проследиха го как прибра крилата си, полетя надолу като камък, заби се в реката и бързо отново се изстреля нагоре, сграбчил в ноктите си сребриста риба, която се извиваше безпомощно. Щом заобиколиха завоя на реката, попаднаха на семейство видри, които се търкаляха в плиткото, и когато малките ги видяха, уплашено се втурнаха към майка си, която не помръдна, а само повдигна глава и им показа по-светлата козина на врата си, докато гледаше отминаващото кану. Джулия се обърна и се усмихна на Конър, той отвърна на усмивката й, но и двамата не продумаха.

Стигнаха до място, където реката се разширяваше, преминавайки в широк завой с прегради и вирове. По южния бряг, на три-четири метра над водата, имаше издадена скала и Конър разпозна това място, защото двамата с Ед бяха нощували тук. Издърпаха кануто от водата и вдигнаха торбите на скалите. Докато Джулия събираше дърва, за да запали огън, Конър извади въдицата си, улови няколко мухи и нагази в плитчините.

Над водата гъмжеше от насекоми, рибите подскачаха край него и още на второто хвърляне улови една риба, а Джулия, която го гледаше от високото, нададе възторжен вик. Той погледна към нея и се усмихна, а в този момент рибата подскочи, изви се и едва не се откачи от кукичката. Беше чудесна пъстърва, тежка почти килограм, и те я изпекоха на шиш над огъня. Месото й бе розово като на свечеряващото се небе и имаше неподправен вкус, също като самата река.

Доядоха останалите бисквити и част от черешите и Джулия прикани Конър на състезание кой ще изплюе костилката си по-далече. Тя заяви, че е световна шампионка по плюене на костилки и заложи един долар, че той няма да успее да улучи от три опита един камък, стърчащ долу край реката. Конър прие облога, но пропусна и трите пъти. После Джулия заложи още един долар, че ще успее да улучи камъка три пъти от три опита — и успя. Така че Конър я предизвика за друга цел и тя още два пъти го победи. До този момент той вече се смееше толкова силно, че не можеше да намести устните си, за да изплюе костилката както трябва, но въпреки това й предложи нов облог, който бе сигурен, че ще спечели — кой ще успее да изплюе костилката си на по-голямо разстояние. Но въпреки че Джулия се смееше не по-малко от него, тя отново го победи и след като загуби осем долара, Конър обяви край на състезанията за деня.

След това седнаха край огъня, почти не говореха, просто гледаха как светлината избледнява над реката и небето става от розово синьо, а после черно и осеяно със звезди. Конър се бе притеснявал как ще спят, затова бе взел и двете палатки, и сега предложи да разпъне едната за Джулия. Но тя отказа, заяви, че ако някой е свикнал да спи на открито, то това е точно тя и в нощ като тази и на място като това всичко друго е немислимо. Така че двамата опънаха спалните си чували край огъня, Конър прибра храната в едната торба и я закачи високо на едно дърво, като се забави, за да успее Джулия да се съблече, без да се притеснява от него.

Огънят догаряше, а те лежаха и съзерцаваха звездите. Джулия го попита дали знае названията им и се изненада, че ги знае почти всичките. Конър й разказа за баща си и историите, които бе научил от него.

— От баща ти би излязъл страхотен учител.

— Сигурно. Предполагам, че и теб те бива за това.

— Не. Аз се ангажирам прекалено емоционално. Както стана със Скай.

— Не вярвам това да е лошо.

— Лошо е. Или може да бъде.

— Според мен тя не би се пречупила, ако ти не беше проявила такава загриженост.

— Загрижеността е друго нещо. Всъщност не знам.

Видяха две падащи звезди почти една след друга и Джулия каза, че и двамата трябва да си намислят желания. Конър се въздържаше да мисли за това, за което наистина копнееше, а вместо това просто пожела и тримата да са щастливи, каквото и да им се случи. Известно време мълчаха. После Джулия отново заговори:

— Онази твоя книга, за военния фоторепортер…

— Лари Бъроус?

— Да. С такава работа ли би искал да се занимаваш?

Зачуди се как бе отгатнала това, което той се боеше да признае и пред самия себе си.

— Може би част от мен го желае, да.

Последва дълга пауза.

— Конър?

Нещо настойчиво в тона й го накара да я погледне и в умиращата светлина на огъня видя, че тъмните й очи са вперени в него.

— Какво?

— Недей. Моля те, недей!