Никълас Еванс
Скок в огъня (21)

20.

Огромната заплата и ласкавият живот в Манхатън сякаш не бяха променили изобщо Линда Рознър. Всъщност, съдейки по разнообразните комбинации от черни дрехи, които тя носеше през целия уикенд, току-що встъпила в ролята на кръстница на Ейми, изглежда, отново бе в плен на неоготиката. Работата й като адвокат не я бе направила по-сдържана. В църквата вчера Линда бе хвърлила един поглед на Конър и шепнешком сподели с Джулия, че той има най-хубавия задник, който е виждала от години. Единствената забележима разлика бе, че вместо да свива сама цигарите си, сега си ги купуваше готови, дълги и тънки, но със същата цигарена хартия. В момента една цигара висеше от устните й, докато Линда пълнеше съдомиялната. В другия край на кухнята Джулия правеше кафе.

Кръщенето, за което Линда бе пристигнала в петък, се бе превърнало в тридневен партимаратон и в момента течеше последната обиколка: неделният обяд на кръга от най-близки на Ейми — родителите, кръстниците, бабите и дядото. Около масата на верандата седяха Ед и родителите му, Конър и майка му и майката на Джулия — Мария. Съдейки по шума отвън, явно разговорите се лееха без проблем.

Бащата на Ед много се впечатли от майката на Конър и цялата вечер я разпитваше за златните й дни в родеото. Сюзън Тъли и майката на Джулия не бяха спрели да си говорят целия уикенд. И тъй като Линда стана от масата, за да помогне на Джулия в кухнята, изглежда, Ед най-после имаше възможност да си поприказва с Конър. Ейми беше горе и спеше в креватчето си.

— Той няма ли си приятелка? — попита Линда.

Джулия сви рамене:

— Аз поне не знам да има.

— Защо?

— Не знам. Питай него. Кажи му, че си свободна.

— Да, но проблемът е, че никак не ме бива по всичките тези занимания на открито. Аз въобще не стоя навън. Не яздя. Можеш ли да си представиш мен и някой кон на по-малко от сто метра един от друг?

— Разбирам какво имаш предвид. Внимавай, тръскаш пепел в миялната.

— Скъпа, нали затова е миялна.

— Сложи чашите отгоре, така ще събереш повече. Както и да е, той постоянно отсъства. Все е в Африка или някъде другаде.

— Каза, че може да си купи апартамент в Ню Йорк.

— Така ли?

— Аха. Ето защо има шанс да не се налага да идвам тук и да се правя на любителка на природата. Може да бъда градското му гадже например.

— Моля?

— Ами нещо от тоя род.

— Това няма да се измие, ако го поставиш по този начин. Виж, остави на мен. Ето. Знаеш ли, вероятно той чува всяка дума, която казваш.

— Надявам се. Това ще ми спести време.

Линда се облегна на плота и продължи да пуши и да отпива от виното, докато Джулия пренареждаше чиниите.

— Е — каза тя по-тихо, — мога само да заявя, че определено сте взели добри гени.

Джулия я изгледа намръщено. Когато Линда бе в подобно настроение, не се знаеше докъде може да стигне.

— Искам да споделя, че ако бях на твое място, въобще нямаше да се занимавам с разните там клиники и глупости. Щях да настоявам за директна доставка.

— Линда! Това е абсурдно.

Приятелката й вдигна ръце.

— Знам. Извинявай. Не знам какво ми стана.

— Говоря сериозно.

Последва пауза. Кафето започна да гъргори в кафемашината, Джулия взе каната и я постави на подноса при чашите.

— Не си ли си го помисляла поне веднъж? Честно?

— Линда!

— Добре, извинявай.

Джулия усети, че се изчервява и видя, че Линда го забеляза. Мислено се наруга, че е такава отворена книга. Като по сигнал, сякаш да я спаси, Ейми се разплака на горния етаж. Джулия помоли Линда да изнесе кафето навън и забърза към спалнята.

Ейми си имаше своя собствена стая, но бе лишена от нея за уикенда. Само кръстниците й бяха отседнали в къщата: Линда — в стаята на Ейми, а Конър — в спалнята за гости. Всички други бяха в „Червения лъв“ в града, освен майката на Конър, която трябваше да се върне в ранчото. Креватчето на Ейми бе временно поставено в ъгъла на спалнята на родителите й и веднага щом Джулия се надвеси над него, бебето спря да плаче, изгука и се усмихна с беззъбата си усмивка.

— Малка маймунка такава. Просто си търсеше компания, така ли?

Джулия я вдигна на ръце и подуши чудесния сладък мирис на мляко. Занесе я до прозореца и постоя така в тъмното, загледана към масата долу на верандата, където всички си говореха, докато Линда им наливаше кафе. Джим Тъли още бе погълнат от разговора с майката на Конър, а Сюзън говореше с майката на Джулия. Конър се бе преместил на мястото на Линда, за да седне до Ед, който бе начело на масата и разказваше някаква история. Светлината от свещите хвърляше отблясъци върху стъклата на тъмните му очила. Напоследък той ги носеше почти постоянно, защото не искаше хората да виждат как примигват очите му.

Не чуваше какво говорят долу и се улови, че се е зазяпала в Конър. Беше минала точно една година, откакто го бяха видели предния път. Изглеждаше различен. Беше със силен загар и косата му сега бе по-къса и изсветляла почти до бяло. Но не беше само това. Той изглеждаше по-стар или може би по-сериозен и тъжен. Около очите му имаше бръчки и Джулия се запита дали са само от това, че е присвивал очите си заради силното африканско слънце, или от това, което е виждал.

Сякаш дочул мислите й, той изведнъж вдигна глава и въпреки Джулия да смяташе, че е невидима в мрака, той я видя и се усмихна. Никой освен нея не го забеляза, само двамата преживяха този момент заедно. Тя му се усмихна в отговор и не за пръв път този уикенд почувства как сърцето й затуптява по-бързо, но веднага се опита да го овладее. Обърна се и седна на леглото, откри гърдата си, за да накърми Ейми, и скоро, в струящата интимност на това преживяване, намери покой и утеха.

 

 

Линда отново бе отвлякла Конър и го разпитваше за работата му. По гласа й Ед можеше да отгатне какво е изражението на лицето й. Големите й сиви очи бяха фиксирани върху него, тя седеше приведена към Конър и попиваше всяка негова дума, сякаш казваше: „Наистина ли? Колко очарователно! Нима си го направил? Не може да бъде! О, това е било много опасно!“. Когато стана, за да потърси Джулия, Ед не успя да се сдържи и подметна:

— Хей, Линда, ти нали си позирала гола в колежа? Трябва да позволиш на Конър да ти направи няколко снимки.

— Едуард! — извика майка му от другия край на масата. — Ти си невъзможен!

— Знам. Нямам нищо за деклариране освен невъзможността си. Тя изчерви ли се?

— В интерес на истината, да — каза Линда.

— Нима? За пръв път ти се случва.

Той влезе в къщата и извика Джулия. Тя му отговори от горния етаж. Намери я в спалнята им, опитваше се да приспи Ейми, която звучеше, сякаш няма никакво намерение да се унася в сън.

— Накърми ли я вече?

— Да. Съвсем будна е.

— Донеси я долу.

— Мислиш ли?

— Да, хайде. Нали е нейното парти в края на краищата.

Ед занесе Ейми на верандата. Всички жени заахкаха и завъзклицаваха, всяка искаше да я вземе на ръце и Ед заяви, че ще трябва да им раздаде номерца. Вдигна Ейми до ухото си, сякаш тя му шепнеше нещо.

— Наистина ли? Добре, ти си шефът. Знаете ли на чие коляно иска да поседне тя? — Той затананика мелодията от филма „Кръстникът“ и я подаде на Конър.

— Аз й направих предложение, на което тя не можа да устои — каза Конър.

Ед го перна по главата по-силно, отколкото би трябвало.

— Хей, приятел, това беше моята реплика. Ако не внимаваш, довечера ще спиш при рибите.

Шегата също не се получи добре. Гласът му звучеше някак сопнато. Ед намери стола си и се протегна за чашата си с вино. Тя не беше там, където я бе оставил.

— Хей, някой да е преместил чашата ми?

Никой не го чу. Опитваше да не се дразни, когато се случваха тривиални неща като това, но определено се чувстваше раздразнен. Може би заради виното. Вече бе изпил доста чаши. Вероятно някой нарочно бе махнал чашата му, за да го спре да пие. Това бе типично в стила на майка му. Той отново попита, този път по-високо, и Линда, която гукаше на Ейми, го чу и каза, че тя е преместила чашата му. Извини се, напълни я и му я подаде. После отново се върна към разговора с Ейми и Конър.

Всички словоохотливо общуваха, но никой не говореше с него и изведнъж Ед се почувства изолиран и в лошо настроение. Беше глупаво и неоправдано, знаеше, че е така. Прекарваха си страхотно и той не искаше да разваля настроението им. Облегна се на стола и пресуши чашата си на две глътки.

Линда, застанала с гръб към него, седеше от дясната му страна, а Мария бе вляво от него и разказваше на майка му за скорошната си ваканция в Аруба и колко ужасна била храната там. Той я обичаше, тя бе много добродушна, но понякога бе адски досадна. Бъбреше като латерна.

— Сервираха само бургери. Бургери, бургери, бургери — повтаряше тя. — Ко̀ла и бургери.

— Ами ко̀ла и бургери не звучи лошо — обади се Ед.

Но Мария сякаш не го чу. Нито някой друг. Или може би се преструваха, че не го чуват, защото не одобряваха шегите му. Да ги вземат дяволите! Ед потърси бутилката с вино, напълни отново чашата си и продължи да пие.

Изведнъж усети ръцете на Джулия да го прегръщат през врата и допира на бузата й до своята. Тя го целуна по бузата и попита тихо дали е добре.

— Аз? Да, супер съм. Защо, какво има?

— Нищо. Просто се чудех.

— Не изглеждам ли добре?

— Разбира се, че изглеждаш добре.

— Тогава какъв е проблемът? Защо питаш?

— Нищо. Няма нищо. Извинявай.

Тя дръпна ръцете си и той долови, че стъпките й се отдалечават. Веднага се почувства виновен, че се държа така грубо с нея. Чу Конър да говори гальовно на Ейми и — пак не можа да го превъзмогне — това го накара да изпита… какво? Яд? Не точно. По-скоро… Боже, какво, по дяволите, му ставаше?

Ревност.

Нямаше смисъл да се опитва да излъже самия себе си. Изпитваше ревност. И, честно казано, беше се чувствал така през целия уикенд, винаги когато Конър бе край Ейми. Ядосваше го фактът, че Конър може да я види. И че може да види и Джулия. Беше лудост, Ед го знаеше, но това го принуждаваше да се чувства изключен, караше го да чувства, че Конър ги има повече, отколкото самият той. Дори сега си представяше как Ейми седи щастлива на коляното на Конър и хората ги гледат заедно и знаят, че той е истинският й баща. И после, като виждат бедния стар Ед да си седи сам и да се напива в края на масата, си мислят: Горкият, колко жалко, че той не можа да го направи сам, но нали всичко се получи прекрасно? Е, не се получи. Мразеше се, че мисли всичко това, но наистина го мислеше.

Изведнъж осъзна, че Мария му говори нещо.

— Е, Ед, кажи ми — подкани го тя. Очевидно бяха забелязали, че са го оставили изолиран. И сега проявяваше благотворителност.

— Какво да ти кажа? — сопна се той. Прозвуча толкова грубо, че сам се упрекна, не искаше да се държи така.

— Не мислиш ли, че Ейми е одрала кожата на Джулия?

Последва ужасяващ момент на тишина. Ед си представи как всички гледат стреснато в очакване на неговата реакция. Беше страхотен гаф, споменаваше едновременно и слепотата му, и това, че е стерилен. Беше в състояние да си представи ужасеното изражение на лицето на бедната жена, когато осъзнава какво е изрекла. Ед се засмя.

— О, боже — промълви тя. — Много съжалявам.

Ед се пресегна, намери ръката й и я стисна, като продължи да се смее.

— Много, много съжалявам, не исках…

— Мария, няма нищо. Наистина.

— Понякога съм такава глупачка.

— Не си глупачка. Ти си красива. И аз те обичам.

Той се наведе към нея и я целуна. Усети, че тя се разплака, така че я прегърна и я притисна силно към себе си.

— Хайде, стига. Мария, няма нищо. Пък и аз съм сигурен, че Ейми прилича много на Джулия. Има същото плоско коремче.

Всички се засмяха. Усети облекчението им.

— Много се радвам, че не прилича на този грозен кучи син, на чието коляно седи в момента.

— Внимавай, млади момко — обади се майката на Конър. — Чий син спомена?

— Извинявай, Маги. Имах предвид грозен син на най-прекрасната жена, която сме виждали.

— Така може.

Всички се засмяха отново и след известно време разговорът се съживи. После Ейми се разплака и Конър я подаде на Джулия, в чиито ръце, както винаги, тя веднага се успокои. След още две чаши вино (и трета, разсипана на масата) Ед престана да изпитва самосъжаление, въпреки че смътно осъзнаваше, че настроението вече не е същото.

Следващото, което помнеше, бе, че Джулия го съблече и го настани в леглото. Тя намести възглавницата му, наведе се над него, прекрасните й гърди докоснаха лицето му и той се опита да ги целуне, но бе прекалено уморен и пиян, за да направи нещо повече. И последното, което помнеше, бе, че тя го целуна по челото, пожела му лека нощ и му каза, че го обича.

 

 

Конър не знаеше от колко време лежи буден, но със сигурност бе от часове. Никога не гледаше часовника си, когато не можеше да заспи, защото така положението се влошаваше още повече. Накрая започваш да броиш минутите, после часовете и преди да си се усетил, цялата нощ е минала, без да мигнеш. Допреди две-три години никога не бе страдал от безсъние. Когато хората споделяха, че не могат да спят, той смяташе, че преувеличават и че всъщност искат да кажат, че не могат да заспят веднага или да спят толкова дълго. Сега вече знаеше. Рядко лежеше буден по цяла нощ, но и рядко спеше по цяла нощ.

След като всички други си тръгнаха, той помогна на Джулия да вдигне Ед от стола му, където бе заспал, и да го занесе до леглото. После прибраха и разчистиха в кухнята, а Линда седеше, подпряла се на кухненския плот, пушеше и се стараеше да ги забавлява. Но бяха изморени и скоро всеки се прибра в стаята си.

Преди известно време чу Ейми да плаче, но сега къщата отново бе тиха и той лежеше по гръб, сплел пръсти под главата си, и гледаше как пердетата започват да изсветляват, защото луната постепенно се показваше иззад ъгъла на къщата. Усещаше някаква тъпа неспокойна болка в гърдите си, която се бе появила, откакто си легна. Опита се да я прогони и да не мисли за нея или за това какво я причинява, но болката бе като болен зъб, който не ти остава избор, освен да се съсредоточиш в него.

Превърташе отново целия уикенд в главата си и още не можеше да разбере защо такъв щастлив повод го принуждаваше да се чувства толкова тъжен. Вероятно не искаше да разбере, защото отговорът можеше да го накара да се почувства още по-зле. Какъвто и да бе той, Конър знаеше, че нещо се е променило между тях тримата и че нещата никога няма да са същите.

Усещаше това най-силно в държането на Ед. Не бяха си поговорили както преди през целия уикенд и когато най-после успяха да разменят няколко думи, имаше някаква скованост в поведението им. Причината, разбира се, беше Ейми. Преди да пристигне, Конър се бе опитал да се подготви за момента, в който за първи път ще я зърне. Но по никакъв начин не бе предвидил как ще му подейства тя. Собствената му плът и кръв, събрана с тази на Джулия, живееше, дишаше и гукаше насреща му в креватчето. И мисълта, която го връхлетя там и в този момент, бе като експлозия на бомба: че нито детето, нито майката щяха някога да бъдат негови. Той се запита как бе могъл да постъпи толкова глупаво, като даде съгласието си. И в същото време, като виждаше детето, как би могъл да не го направи? Как би могъл да пожелае това красиво същество да не се бе родило?

До тази вечер Конър я бе държал само два пъти, и то за кратко. Но и в двата случая забеляза, че Ед става неспокоен. Така че когато той му подаде Ейми след вечерята, Конър се изненада. Изглеждаше почти като предизвикателство; сякаш Ед искаше всички други да си помислят колко открито и непринудено приема връзката между Конър и Ейми, но че самият Конър трябва да внимава да не прекрачва границата. Когато го перна по главата, може би нямаше желание да го удари толкова силно. Вероятно е трудно да прецениш движенията си, когато не виждаш. Но дори и да беше така, Конър бе почти убеден, че зад шегата се крие някакво предупреждение.

Каза си, че би трябвало да очаква това, че е невъзможно нещата да не са малко неловки отначало. Беше трудно и за тримата. Самият Конър трудно се ориентираше в мислите си. Бебето събуди странни чувства у него и като виждаше Ейми в ръцете на Джулия, те ставаха още по-странни. Джулия изглеждаше по-красива от всякога. Излъчваше някаква нова пълнота или зрелост. Косата й все още бе къса, а кожата — златиста и искряща.

Вчера вечерта Конър нахълта в дневната и откри Джулия там, седнала с една разголена гърда да кърми Ейми. Едва не припадна от тази гледка. Джулия му се усмихна и изобщо не се смути, просто го поздрави, а той й отвърна, като се опита да изглежда невъзмутим и се престори, че си търси чаша. Отиде в кухнята, взе една чаша и бързо излезе.

Дори докато държеше бебето на коленете си на верандата, той се опитваше да се убеди, че Ейми изобщо не е негова, че тя е на Ед и Джулия и че приносът му не е нищо повече от услуга, че гените, които й бе дал, не бяха по-важни от подаръците, които бе донесъл от Африка — огърлици за Джулия и Ейми и барабан за Ед.

Но трябваше да приеме възможността, че всичко това е ужасна грешка. Може би изобщо не трябваше да се съгласява — дори и това да бе помрачило приятелството им завинаги. Но когато се улови къде го отвеждат мислите му, погледна Ейми и цялото щастие, което я заобикаляше, и се наруга наум, че е егоист. Как бе могъл да помисли, че създаването на Ейми е нещо друго освен чудо. Несъмнено нещата щяха да се уталожат и да станат нормални. Всичко щеше да бъде наред. Всичко щеше да бъде чудесно.

Наруши правилото си и погледна часовника. Беше три часът и той бе съвсем буден. Стана от леглото, отиде до прозореца и надзърна между завесите. Стаята гледаше към овощната градина. На лунната светлина листата на дърветата и тревата под тях бяха като от сребро. Защо да не излезе навън да подиша малко въздух? Навлече дънките и тениската си и тихо отвори вратата на стаята си. Чу Ед да хърка откъм отсрещната страна на площадката, иначе навсякъде бе тихо. Тръгна бос към стълбата.

Видя я, когато минаваше през дневната. Тя седеше на стъпалата на верандата и пушеше цигара. Беше с бяла нощница и гледаше настрани, към реката. Пушекът се извиваше над главата й и се очертаваше на лунната светлина. Тя го чу и се обърна, когато той излезе на верандата.

— Страхотен късмет — каза Джулия почти шепнешком. — Първата ми цигара от десет години и ме хващат.

— Не се безпокой. Няма да те издам.

— Откраднах една от цигарите на Линда.

— Значи не само пушиш, но и крадеш.

— Има отвратителен вкус. Смешното е, че винаги повече ми е харесвала идеята, отколкото пушенето. Ти пушил ли си някога?

— Така и не се научих.

Тя загаси цигарата на стъпалото. Попита я може ли да седне при нея и тя кимна, така че той седна на стъпалото.

— Ейми ли те събуди? — попита го.

— Не.

— Нямам търпение да започне да спи по цяла нощ. Не съм създадена за този режим с три ставания на нощ. По цял ден ходя като зомби.

— Изглеждаш много добре.

— Де да беше истина. Чувствам се дебела и скапана.

Искаше да й признае колко прекрасна изглежда дори и в този момент, но не се осмели и двамата седяха известно време мълчаливо, загледани в нощта, край орела на тотемния стълб, който правеше същото като тях.

— Съжалявам за Ед — каза тя.

— Просто пийна повече.

— Не. Знаеш за какво ти говоря. Мисля, че му е малко по-трудно, отколкото очакваше.

— Ами с толкова хора в къщата и всички…

— Конър, знаеш какво се опитвам да ти кажа. За пръв път си край Ейми и… нали разбираш.

Той разбираше, но не знаеше какво да отвърне.

— Тя е красива — каза простичко.

— Разбира се.

— И Ед се държи чудесно с нея. Страхотен баща е.

— Да. Невероятен е.

Пак се умълчаха. Джулия се взираше в босите си крака.

— О, боже — въздъхна тя. Изведнъж се изправи и протегна ръце нагоре. — Ще се разходиш ли край реката с мен?

— Разбира се.

Тръгнаха един до друг през студената мокра трева, край въженцето, ограждащо пътеката към брега. Когато пътеката се стесни, Джулия мина пред Конър. Той я следваше и гледаше как раменете й тъмнеят над осветената от луната белота на нощницата й, през която се очертаваше фигурата й. Сега имаше дървена пейка на мястото, където Ед и Конър бяха лежали и говорили преди година, и Джулия седна на единия й край, той — на другия, и дълго време и двамата не продумаха.

— Е, как те кара да се чувстваш? — попита тя тихо.

— Ейми ли?

— Да.

Какво можеше да й каже? Че тя почти разбиваше сърцето му? Че на моменти му се искаше никога да не бе виждал Джулия, защото само така щеше да бъде отново цял човек, а не празната сянка, тялото, очертано с тебешир на асфалта.

— Няма нищо — избърза тя. — Не е нужно да го казващ, ако не искаш.

— Много съм щастлив за двама ви.

Джулия дълго го гледа.

— Но?

— Без „но“. Това е.

— Конър, ти си ужасен лъжец.

Той се усмихна. Тя продължаваше да го гледа втренчено и той известно време издържа на погледа й, но после извърна глава.

— Мислех си за първия път, когато се видяхме — каза Джулия. — Помниш ли? Когато дойде да ни посрещнеш на летището?

— Помня.

— Странно е, но сякаш не се запознавах с теб. По-скоро се чувствах, сякаш те разпознах. Сякаш вече се познавахме.

— И аз изпитах същото.

— Нали знаеш как хората казват, че някои неща е писано да станат? Майка ти например. Винаги казва за едно или друго нещо, че е писано. Сякаш звездите са го предначертали или нещо подобно. Ти вярваш ли в това?

— Не знам. Никога не съм вярвал. Но сега си мисля, че може и да е така.

— А при мен е точно обратното. По-рано мислех, че всичко е предначертано. Вече не го вярвам. — Замълча и погледна към реката. — Помня как Скай веднъж каза, че всички важни неща в живота стават случайно. Аз възразих, че не е така, че според мен животът е предопределен и написан и просто ни се разкрива постепенно. Но вече не мисля така.

— Мислиш, че е била права.

— Не, мисля, че има случайности и че трябва да правим своя избор много пъти.

Конър не отвърна нищо.

— А ти смяташ, че се случва каквото ни е писано?

— Не, мисля, че си права. Човек взема своите решения. Ала понякога важните решения не зависят от нас.

— Е, ти със сигурност взе някои много важни решения напоследък. Виж Ейми. Виж новата си кариера. Да ходиш по всички тези опасни места, да рискуваш живота си. Какви по-важни решения от тези?

Той се засмя.

— Какво? Какво ти е толкова смешно?

— О, не знам.

— Хайде, кажи ми.

— Просто аз не ги възприемам по този начин. Правя каквото правя, защото някой друг е взел важното решение.

Тя се намръщи.

— Какво решение? Кой?

Той се усмихна, поклати глава и извърна поглед. Вече бе казал твърде много.

— Хайде, Конър. Не можеш да оставиш нещата така. Кажи ми. Кой?

Погледна я. Тя му се мръщеше, искаше той да се доизкаже. И може би защото вече знаеше в сърцето си, че я вижда за последен път, продължи.

— Ти — каза просто. — Ти избра Ед.

Джулия се взира в него известно време и дори и в сенките той видя как лицето й бавно се изпълни с тъга, когато тя осъзна чутото.

— О, Конър — прошепна. — Нямах никаква представа.

— Би трябвало.

— Никога, нито за миг.

— Значи съм по-добър лъжец, отколкото сме мислели.

— О, Конър.

Той се усмихна тъжно и я изчака да продължи, защото ако тя изпитваше нещо подобно към него, сега бе моментът да го признае. Но тя не каза нищо, просто седеше и го гледаше и клатеше глава.

— Обичам те от първия миг, в който те видях — продължи той.

— Недей. Не казвай нищо повече.

— Съжалявам. Не трябваше да ти го казвам. Обещавам, че никога повече няма да го изрека. Но това е истината. По дяволите, аз съм късметлия! Аз съм част от Ейми, а тя е част от теб. Каквото и да се случи с мен, тя ще те има завинаги.

Джулия го гледаше измъчено, вдигна ръце и притисна пръсти към слепоочията си и той видя, че устните й треперят.

— О, Конър. О, боже!

Джулия затвори очи и заплака. Звукът бе толкова дълбок и разтърсващ, сякаш идваше не от нея, а от някакъв тъмен пъкъл на отдавна забравените скърби. С плътно затворени очи, тя разтвори ръце и той се приближи към нея, прегърна я и я притисна към гърдите си. Усещаше как сълзите й се стичат по гърдите му и осъзна, че и неговите сълзи потичат по страните му. Тя вдигна глава и го целуна и каза, че също го обича, че винаги го е обичала, и го целуна отново, целуна и сълзите му, а Конър целуна нейните сълзи.

Колко дълго останаха така — той не знаеше. Единственото, което знаеше, бе, че тези няколко скъпоценни мига бяха единствените, които някога щеше да има с нея, и че трябва да ги изживее и да ги почувства с всяка частица от тялото си. И после да ги скъта в паметта си и да ги пази, докато е жив.