Никълас Еванс
Скок в огъня (13)

12.

Скай гледаше тъмносивите облаци, които идваха все по-близо и по-близо. Имаха цвят на олово, по края с отвратително жълто и когато се приближаваха, кипяха и се сливаха, а от събраните им кореми изскачаха светкавици като езици на разгневени змии.

Колко дерета бе прекосила — вече не помнеше. Но сега земята бе наклонена и я изпращаше към една огромна извита долина, покрита с трева и камъни, и това изглеждаше най-добрият път към реката. Долината бе оградена и от двете страни от недокосната от пожара гора. Скай се подслони за момент под една издадена скала, за да си поеме дъх. Пришките на краката й пареха, коленете я боляха от продължителното спускане, а устата й бе пресъхнала и дращеше като шкурка. Боже, би дала всичко за малко вода.

Обърна се и огледа планината за някого от хората, които скочиха с парашути, но от тях нямаше и следа. Хладният вятър бе спрял кървенето на ръцете й и сега те я сърбяха, така че тя ги почеса известно време, докато гледаше облаците, които се скупчваха, и слънцето, търсещо процепи между тях, за да изпраща снопове златиста светлина по засенчената земя.

Пожарът се бе скрил от погледа й зад един дълъг нисък хребет на планината. Странното бе, че сега звуците от него се чуваха по-силно и за пръв път от дълго време Скай подуши пушека. Погледна към гората под себе си и вдясно видя бяла вихрушка от дим, който се издигаше над хребета, вятърът го улавяше и разнасяше бързо над дърветата и към долината. На Скай не й хрумна, че това е нещо, което трябва да я разтревожи, защото вече със сигурност се бе спуснала достатъчно ниско в планината и бе в безопасност. Точно под нея имаше стръмен каменист склон и Скай се зачуди дали да не се спусне по него и да мине косо през дърветата, за да навлезе по-бързо в долината. Но въпреки че така несъмнено щеше да бъде по-бързо, склонът изглеждаше твърде опасен. Реши да остане на високото, да върви напред и да достигне долината в горния край, където се събираха деретата. Планът сякаш подхрани решимостта й и тя пое отново тичешком.

 

 

Ед я видя пръв. Беше се свързал с Ханк по радиостанцията и научи, че още няма новини за хеликоптера и в базата започвали да се тревожат, че може да се е случило нещо лошо. Ханк каза, че там, където се намират, вятърът сякаш не знае какво прави. Ако проклетите буреносни облаци започнат да пускат светкавици, изкоментира той, ще се отприщи истински ад. Тъкмо прекъснаха връзката — и надолу по склона и вляво от себе си Ед зърна нещо червено.

В първия момент си помисли, че е елен или дори мечка гризли, но бе прекалено червено. Бръкна в малката си раница с лични вещи и извади бинокъла, който носеше винаги, но когато погледна през него, видя само дървета и пушек, който се носеше над тях към огромната долина, спускаща се като фуния към реката. После пак зърна нещо червено и този път различи фигурата. Грабна радиостанцията си.

— Джулия, Ед е.

Няколко секунди не последва отговор.

— Тук е Джулия.

— Скай облечена ли е в нещо червено?

— Не, сива тениска, син панталон.

— Ед, тук е Чък.

— Казвай, Чък.

— Момичето е взело червената тениска на Кейти. Може да е с нея.

Ед нямаше карта и му бе трудно да опише точно къде я е видял. Накара Джулия да огледа внимателно картата и от това, което му съобщи тя, стана ясно, че заради наклона никой от останалите няма видимост към мястото, където бе забелязал Скай. Тя още бе доста далече, може би на километър или повече. От всички тях Ед бе най-ниско по планинския склон и съответно най-близо до нея.

Докато говореха, той отново изгуби момичето от поглед. Но Ед бе сигурен, че се е отправила към горната част на долината. Помоли Джулия да изчака, докато оглеждаше района с бинокъла си. На пръв поглед това бе по-лесният маршрут и може би защото я караше да се чувства в безопасност, Скай вървеше над гористата ивица. Вероятно, ако той минеше по диагонал през гората, щеше да успее да стигне до долината под нея и да отреже пътя й за бягство. Джулия провери картата, за да прецени дали тази идея е изпълнима, и каза, че има поток, който той ще трябва да пресече точно преди да стигне до долината, но че със сигурност не изглежда невъзможно. Тя предложи, докато той прави това, останалите да се спуснат към горната част на долината.

Когато стигна до гората, Ед разбра защо Скай бе избрала да се движи по високото. Наклонът между дърветата бе много стръмен и представляваше неколкостотинметрова шиста, обрасла с пелин и ниски борове. Ако бе погледнал облаците или сгъстяващия се дим над гората, Ед навярно би се отказал от идеята да пресече напряко. Но като момче се бе спускал и по по-стръмни склонове и помнеше тръпката от това и тази част от него, която още бе момче, надделя и без повече колебание се втурна надолу.

Още с първата крачка си спомни как се прави. Номерът бе да не спираш. Обувките ти се пързалят по скалите и ти трябва да си безстрашен и да се хлъзнеш съзнателно. Наклони се напред и скоро крачеше като гигант, сякаш всяка негова крачка бе по девет-десет метра. Искаше му се да извика възторжено, но се въздържа. После, на около половината път надолу, кракът му се заплете в някаква туфа и той се претърколи презглава и измина останалата част от разстоянието, плъзгайки се по гръб, а около него и отгоре му се затъркаляха камъни.

Спря чак на края на гората, изправи се предпазливо, почти очаквайки да открие, че си е счупил няколко кости, но, изглежда, си бе останал цял-целеничък. Светът наоколо бе някак размазан. Ед осъзна, че е загубил очилата си при падането и бръкна в раницата за резервния чифт.

Щом си ги сложи, присви очи и огледа внимателно склона. Изглеждаше ужасяващ. Дори и да искаше, не би могъл да се върне. Чувстваше се малко разтърсен и слаб и знаеше, че трябва да хапне нещо. Извади блокче шоколад от джоба си и го изяде, оглеждайки се наоколо, за да се ориентира добре. Тук долу бе заслонен от вятъра, но чуваше как шумолят върховете на дърветата. Погледна ги и тъкмо отбеляза колко ниски и черни изглеждат облаците, когато въздухът се разцепи от ослепителна светкавица. Ед закри глава с ръце и се хвърли на земята. Остана там, свит на кълбо, докато шокът не утихна и сърцето му не започна да бие отново. Надигна се и седна.

— По дяволите!

Никога преди не се бе озовавал по-близо до това да бъде поразен от мълния, така че отметна глава и се засмя на глас в някаква луда смесица от гордост и облекчение, че е още жив. Не успя да види къде точно бе ударила светкавицата. Вероятно някъде по-нагоре по склона.

Тъкмо се изправи на крака, когато чу Джулия да го вика по радиостанцията. Опита се да й отговори, но очевидно тя не го чуваше, защото продължаваше да повтаря името му отново и отново. Навярно бе счупил радиостанцията при падането или мълнията я бе повредила. Разтърси я, удари я, но пак не го чуваха. Каквото и да се бе случило, сега нямаше време за губене. Закачи радиостанцията на колана си, провери компаса и навлезе в гората.

Теренът бе по-труден, отколкото бе очаквал. Имаше гъсти храсти и на места се налагаше да се отклонява от посоката, към която знаеше, че трябва да се придържа. През цялото време вятърът свиреше във върховете на дърветата. Усещаше се мирис на пушек, но той реши, че това е пушекът, който вятърът разнася над планината. После, съвсем неочаквано, чу един звук, който му подсказа, че греши.

Започна с приглушен рев и постепенно ставаше все по-силен, като тракане на влак, който се приближава към него през тунел. Ед веднага разбра какво става и изпита първия пристъп на неподправен страх. Надникна надясно през дърветата, но не зърна нищо, дори пушек. После чу как първото дърво избухва в пламъци, после още едно, усети топлината от огъня и разбра, че той е близо и се приближава с голяма скорост. Побягна.

 

 

Джулия не видя светкавицата, но чу ужасния й трясък и ехото, което отекна като страховита мълва през планината. После, като се изкатери от дерето, по което вървеше, и успя да огледа гората, видя малък огнен кръг между върховете на дърветата, който буквално пред очите й започна да се разпростира във всички посоки. И сякаш по някакъв обратен закон за реципрочността, усети смразяващия ужас, който се умножаваше у нея.

Вече трябваше да се бори с всички сили, за да не позволи на паниката да я завладее. Рационалната й половина все още надделяваше, но не за дълго. Когато видя огъня и осъзна, че е близо до него или — не дай боже — вътре в него, животинското у нея почти надделя, но тя задържа мълчаливия му стон вътре в себе си. Трудно й бе да повярва, че това се случва. Допреди няколко часа всичко бе съвършено. Как можеше животът така неочаквано да ги предаде?

Опита отново да се обади на Ед по радиостанцията и чу, че Конър и Чък също се опитват. Все още нямаше отговор. Джулия се обади на Конър.

— Конър, виждаш ли пожара там долу?

— Да, виждам го.

— Ед е там.

— Да. Не се тревожи. Той знае какво да прави.

Гласът му бе спокоен и ясен. Попита я още колко й остава до долината и тя му отвърна, че вече я вижда и след пет минути ще е там. Конър каза, че на него ще му трябват около десет минути.

Никой от двамата още не можеше да погледне във вътрешността на долината, нито виждаха Скай. Джулия прекъсна връзката и побягна.

 

 

Веднага щом пред Конър долината се разкри, той забеляза пожара вдясно, който напредваше бързо през гората, и разбра точно защо това място го караше да се чувства толкова неспокоен. И бе сигурен, че имаше и други парашутисти в планината, които бяха видели тази долина от самолета и си бяха помислили същото като него, но не бяха посмели да го изрекат. Всеки пожарникар парашутист в Мисула, всеки пожарникар парашутист в Америка знаеше какво се бе случило преди години в Ман Гълч.

На 5 август 1949 г. само на сто и петдесет километра от мястото, където се намираха в момента, тринайсетима парашутисти бяха загинали, защото огънят ги бе настигнал нагоре по една долина почти като тази, която Конър гледаше в момента. Едва наскоро в базата бяха открили паметник в тяхна чест. Подробностите от случилото се в Ман Гълч бяха запечатани в главата на всеки от тази професия. Точно като тук, и там имало река на дъното на долината и географските особености обусловили създаването на собствен вятър, така че долината действала като огромен комин, който засмукал огъня нагоре и последвала експлозия от пламъци, по-бърза, отколкото човек би могъл да избяга.

Конър веднага се обади на Ханк, за да му съобщи какво става, и Томас изпрати спешно повикване за хеликоптери, които да ги евакуират. Поръча на Конър междувременно всички да се отдалечат от долината и да се върнат нагоре към мястото, където пожарът вече бе преминал, или ако това не бе възможно, на скалистия участък, където огънят нямаше да има с какво да се захранва. Така бе най-разумно и Конър сам го знаеше.

Сега Джулия бе под него и се отправяше към долината, а някъде още по-долу от нея бе Скай. Червената й тениска се открояваше ясно на фона на пожълтялата трева. Пожарът бе точно вдясно от момичето и напредваше бързо. Конър предположи, че на огъня ще му трябват петнайсет минути да се добере до долината, може би и по-малко. А някъде в тази горяща гора бе най-добрият му приятел.

Конър се втурна надолу по склона с всички сили, като се препъваше в камъните и се провираше през храстите. Извади радиостанцията си и заговори, без да спира тичането:

— Джулия, обажда се Конър. Не трябва да отиваш там.

— Какво?

— Обърни се и се отдалечи от долината.

— Какви ги приказваш? Вече я виждам.

— Джулия, аз съм Чък.

— Чувам те, Чък.

— Конър е прав. Не се спускай надолу. Щом огънят влезе там, ще изригне нагоре към теб. С Кейти вече се отдалечаваме.

Джулия гледаше нагоре към Конър. Той не бе достатъчно близо, но можеше да си представи мъката, изписана на лицето й. После тя отново погледна надолу и Конър я чу как завика името на Скай отново и отново. Но дори и да я чу, момичето не го показа с нищо. Продължи да се спуска надолу. Джулия пак погледна към Конър и той разбра, че се чуди накъде да тръгне. Както можеше да очаква, тя се обърна и побягна надолу, викайки Скай.

Конър й извика да спре, после нареди същото възможно най-спокойно по радиостанцията. Но тя не му обърна внимание. Той бягаше, прескачаше храсти и скали, около него се свличаха камъни, а очите му постоянно се местеха от Джулия и Скай към напредващия огън.

За негов ужас видя, че огънят започва да се издига. Върхът на горящо дърво се отчупи, полетя като факел напред, носен от вятъра, и подпали други дървета. Изведнъж слънцето си проби път между облаците и върху долината падна сянката на пушека, който се носеше над нея. Джулия бе в сянката, но Скай с червената си тениска бе отвъд нея и за момент изглеждаше, сякаш се къпе в златна светлина.

Като се хвърли напред към това обречено на опустошение кътче, Конър се помоли на глас Ед да е намерил място, където да се спаси, и всички да оцелеят.

 

 

Първоначално на Ед му се прииска да тръгне надолу и да се измъкне под огъня. Но тук гората бе почти равна и огънят се разпростираше еднакво бързо във всички посоки. После му хрумна да се върне към скалистия склон, по който се бе спуснал, но реши, че огънят може да го изпревари и там, така че в крайна сметка се обърна на юг и побягна с всички сили към потока, за който му бе казала Джулия.

Усещаше как огънят бушува зад него и чуваше рева, който отекваше след всяко дърво, избухващо в пламъци. На моменти огънят сякаш се завързваше и почти го настигаше и въпреки че не поглеждаше назад, знаеше, че това става, когато достига изсъхнали храсталаци. Докато стигне до потока, вече виждаше пламъците само на петдесет метра зад себе си, усещаше топлината — сурова и помитаща, която се движеше като вълна преди огъня.

Беше едновременно и повече, и по-малко от поток. Водата му отдавна бе пресъхнала и открила каменното корито. Но северният му бряг представляваше отвесна канара, висока към десет метра, на чийто връх сега стоеше Ед, осъзнавайки, че всяка секунда колебание може да му коства живота.

Първата му мисъл бе да се спусне по канарата, но повърхността й изглеждаше ронлива и опасна, а скалите под нея нямаше да го пожалят. Долу имаше и изсъхнали дървета, които стърчаха от канарата. Клоните им бяха остри като копия. Ед носеше въже и макар че то не бе достатъчно дълго, за да се спусне с него до подножието, реши, че ще се провеси докъдето може и оттам ще скочи. Извади въжето от раницата си и се огледа къде да го върже.

Всички дървета освен едно бяха твърде далече от ръба на скалата. Ако го завържеше за някое от тях, щеше да изгуби пет метра, без да може да ги компенсира. Единствената алтернатива бе едно дърво, което стоеше опасно надвесено на самия ръб на канарата, сякаш се канеше да скочи — също както бяха направили вече по-старите му съседи. Половината му корени стърчаха във въздуха, но когато Ед се облегна на дънера, той му се стори достатъчно стабилен и тъй като огънят вече пращеше на трийсет метра зад него, нямаше избор. Завърза въжето около дънера на дървото и се приближи до ръба.

Едва бе започнал да се спуска, когато чу трясъка. Беше точно над него и щом погледна нагоре, го посипа душ от искри и жарава. Наведе глава, но успя да се задържи на въжето и когато отново погледна нагоре, видя, че основата на дървото е обгърната от пламъци. Короната на друго дърво бе изпреварила огъня и се бе стоварила точно там. Въжето вече гореше. Ед охлаби дланите си и остави въжето да се плъзне между тях. Усети как то опари ръцете му, докато се спускаше стремглаво надолу, а край него падаха горящи клони.

Дървото, за което се бе вързал, бе съвсем сухо, а огънят бе горещ и гладен и изяждаше въжето по-бързо, отколкото гравитацията можеше да отведе Ед долу. Когато бе на около половината разстояние, въжето се разтопи и се скъса. Ед се хвърли и се вкопчи с две ръце в скалата, но камъкът се изрони под ноктите му и така той просто се преметна и полетя с лицето надолу — без парашут.

Падането продължи не повече от две-три секунди, но всяка от тях се проточи сякаш цяла вечност. Ед видя как земята бавно идва на фокус под него. Чу пращенето на радиостанцията си и Конър, който отново викаше името му. Забеляза мъха по скалите и пушека, извиващ се от падналите върху него горящи отломки. И последното нещо, което зърна и което имаше възможност да види, бе една червена пеперуда, която се появи от клоните на някакво изсъхнало дърво, запърха и отлетя.

 

 

Джулия бягаше с всички сили надолу през избуялата трева. Продължаваше да вика името на Скай и гласът й започваше да звучи продрано. Знаеше, че е безполезно, защото всеки неин вик потъваше във вятъра. Над още незасегнатите дървета, които бяха по десния ръб на долината, се издигаше колона от пушек — като черен дракон, който се виеше и издуваше корема си и бълваше оранжевия блясък на огъня. Скай бе на не повече от четиристотин метра под нея и също тичаше, като постоянно поглеждаше към пушека. Веднъж се препъна в един от по-малките камъни и падна по лице, но веднага се изправи и продължи да тича.

— Скай! Скай!

Досега момичето не бе погледнало нито веднъж назад, не го направи и сега. Може би дори не знаеше, че Джулия тича зад нея. Но после изведнъж се закова на място. Дърветата по десния ръб на долината, всички като едно и с грохот, който сякаш разтърси цялата планина, избухнаха в пламъци. Джулия също спря и няколко секунди двете останаха като вкаменени. Конър я викаше по радиостанцията:

— Джулия, спри! Върни се. Нямаш време.

Тя погледна назад и го видя да тича към нея по склона с големи крачки. Беше на стотина метра от нея и напредваше бързо. Обърна се отново и видя, че Скай най-после я бе забелязала. Джулия й помаха и й направи знак да се върне при нея нагоре по склона. Скай я гледа известно време, после премести поглед към склона на долината, горящите дървета и пак се обърна към Джулия.

— Хайде, Скай. За бога! Хайде!

Тревата под дърветата се бе подпалила и пламъците се разпростираха ветрилообразно навътре в долината толкова бързо, сякаш гореше бензин. Над тях върховете на две горящи дървета, а после и на трето, се отчупиха и полетяха като комети през черния облак дим към средата на долината. Паднаха на земята само на двайсетина метра под Скай и се претърколиха, разпръсквайки искри в тревата наоколо.

Скай ги погледна, веднага се обърна и хукна нагоре по склона. „Най-после — помисли си Джулия. — Най-после, слава богу“.

 

 

Още докато бягаше, Конър знаеше, че няма как да се измъкнат от долината навреме. Виждаше как вятърът пришпорва огъня нагоре по склона към тях. Мястото бе точно като Ман Гълч, помисли си той. Един огромен комин. Усети горещата вълна върху лицето си. Момичето щеше да умре. Но имаше шанс, съвсем малък шанс той да спаси Джулия.

Бе само на двайсет метра от него, но, по дяволите, сега отново побягна надолу към Скай. Склонът бе стръмен и горкото момиче, на триста метра по-долу, може би и повече, се препъваше, докато се катереше нагоре. Зад нея трите отделни огъня се бяха обединили и засмукани от вятъра, пламъците бушуваха в тревата и бързо я настигаха. Конър разбра, че за нея няма надежда, нито за тях двамата, ако се опитат да й помогнат.

— Джулия!

Най-после я настигна и вкопчи пръсти в рамото й. Тя се обърна и го погледна. Очите й излъчваха ярост, лицето й бе почерняло от пушека и набраздено от струйките пот.

— Джулия, слушай! Не можеш да слезеш там!

— Виж я! Трябва да й помогнем!

— Не. Тя няма да успее. Ако тръгнем към нея, ние също ще загинем.

Тя се опита да се изскубне от ръцете му, но той вкопчи пръсти в рамото й и после преметна другата си ръка около кръста й.

— Пусни ме, дяволите да те вземат!

Посегна да го удари и Конър отмести глава, за да се предпази. Когато тя се наведе към него, той пак се изправи и я вдигна върху рамото си. Краката й сочеха нагоре, Джулия започна да рита и да го налага с юмруци по гърба, като в същото време пищеше пронизително, ругаеше го, но той успя да я задържи върху рамото си и пое нагоре по склона.

— Не гледай назад! Не гледай към нея.

— Копеле! Гадно копеле!

Конър си представи как Скай зад тях вижда, че я изоставят. Пламъците сигурно вече облизваха петите й, готови да я погълнат. Той спусна някаква преграда в главата си, опита се да се абстрахира от виковете и юмруците на Джулия и да мисли единствено за това как да оцелеят.

— Пусни ме! Пусни ме!

Един човек бе оцелял в Ман Гълч — единственият, който не бе опитал да надбяга огъня. Конър вече бе избрал мястото. Докато тичаше надолу, бе минал покрай купчина скали и реши, че това е единственото кътче, където имаха шанс да оцелеят. Беше на двайсетина метра нагоре по склона, но с Джулия, която продължаваше да се съпротивлява, му бе трудно да се движи бързо. Пушекът бе много гъст и се спускаше към тях. Беше обвил с дясната си ръка бедрата на Джулия, а с лявата я задържаше неподвижна, но сега дръпна ръката си и бръкна в джоба си, за да извади възпламенителя, когато стигнат до камъните.

Петнайсет метра. Дванайсет. Десет.

Джулия нададе ужасен писък и продължи да пищи. Конър разбра, че пламъците са стигнали до момичето и са го погълнали и че Джулия вижда всичко това.

— Не гледай, Джулия. За бога, не гледай!

Писъкът премина във вой и той усети как тялото й се извива конвулсивно на рамото му, сякаш нещо у нея умираше в този миг.

Най-после стигнаха и Конър я пусна така, че да застане, опряла гръб към най-близката скала. Очите й бяха затворени, лицето — изкривено. Устата й бе застинала в беззвучно съкрушено ридание. Вече не се бореше с него, просто се плъзна бавно надолу и се сви на земята.

Конър я остави така, запали възпламенителя и той блесна ярко в ръката му. Имаше три големи скали и няколко по-малки, които образуваха триъгълник, не по-широк от два метра. Между скалите имаше трева и Конър запали първо нея. Тя бързо пламна и изгоря и вятърът разнесе искрите между камъните. Скоро склонът над тях също гореше. Конър го гледаше и се молеше Чък и Кейти да са се отдалечили достатъчно.

Напрегна очи да види нещо през пушека надолу. Вече цялата долина гореше. Ниска стена от пламъци бързо напредваше към тях. Тревата между скалите вече бе изгоряла и Конър стъпка димящите останки. Чуваше, че Джулия стене от долната страна на скалата, където я бе оставил, и с все още горящия възпламенител в ръка изтича и видя, че се е превила одве и плаче. Със свободната си ръка стисна китката й и я издърпа на няколко метра надолу по склона, после запали тревата между себе си и скалите и изчака, докато и тя изгоря.

Сега скалите стърчаха сред димяща черна ивица от около петнайсет метра. Конър метна възпламенителя нагоре зад скалите, коленичи до Джулия и я прегърна. Тя се нахвърли с юмруци върху лицето и гърдите му, когато той я вдигна.

— Копеле! Остави я да умре. Защо я остави да умре?

Конър не й отговори. Просто я остави да го удря и я отнесе между скалите, където я пусна на черната земя. Извади бутилката си с вода.

— Слушай. Ще те полея с това.

— Майната ти!

Той извади кърпата от джоба си и я намокри, напръска главата и раменете на Джулия и изпразни остатъка от водата отгоре си, после хвърли бутилката настрани. Пушекът вече бе непрогледен и двамата кашляха. Пареше на очите им и Конър успяваше единствено да различи червено-оранжевите отблясъци на огъня, който беше на около трийсет метра от тях. Ревът му бе оглушителен като от десет реактивни самолета и въздухът бе толкова горещ, че човек имаше чувството, че плътта му се пече.

Извади огнеупорното си предпазно покривало и го разтвори. То представляваше нещо като малка тясна палатка от алуминиево фолио. Конър никога преди не бе имал повод да го използва и бе доста скептичен каква работа може да свърши в истински пожар. Парашутистите се шегуваха и ги наричаха пликове за печене с хрупкава коричка. Но си струваше да опита. Опъна го на земята и го отвори. Вятърът развя фолиото.

— Джулия, изправи се.

Тя не помръдна, така че той я издърпа да стане и я облегна на гърдите си, като я придържаше с една ръка, защото тя сякаш не можеше да се крепи на краката си. Джулия продължаваше да плаче, но вече беззвучно. Покритието бе предназначено за един човек, но Конър предположи, че все някак си ще побере двамата. Успя да го вдигне над тях и да го издърпа над главите им, после го спусна надолу, така че то ги обви като в пашкул. Прегърна Джулия и я наклони внимателно, за да легнат на земята. Подаде й мократа кърпа.

— Сложи я на лицето си.

Тя не пожела, но той го направи вместо нея. После стегна връзките на покритието. Телата им се притискаха плътно едно до друго и Конър усещаше как тя се тресе от риданията. Ревът на огъня ставаше все по-силен. Конър обви ръце около Джулия, привлече я към гърдите си и зачака.