Никълас Еванс
Скок в огъня (7)

6.

Конър видя във визьора на фотоапарата главата и раменете на майка си над дървената преграда към арената. Беше облечена в яркорозова риза с бяло по ръбовете и със смачканата черна шапка, която твърдеше, че й носи късмет. Имаше панделка с малки сребърни кончета, подарък от баща му за първата годишнина от сватбата им. Майка му гледаше непокорния кон, който яздеше, бе концентрирана върху това да се задържи на гърба му.

Следобедната светлина бе приглушена заради праха и пушека от барбекюта и сенките се удължаваха. Ако не беше вероятността да види падането от коня на единствения си жив родител, Конър може би щеше да е по-въодушевен от това колко красиво изглежда всичко наоколо. После слънцето проблесна над шапката на майка му и старият, странно дистанциран инстинкт за интересна снимка надделя у него. Щракна няколко кадъра, увеличи приближението и включи мотора на фотоапарата, за да е готов, когато дървената преграда се отвори.

— Не мога да повярвам, че майка ти е почти на петдесет — каза Джулия.

— И тя не може — отвърна Конър. — И точно това е проблемът.

Седяха на първия ред пейки, Джулия бе между Конър и Ед. За незначително родео като днешното имаше доста внушителна тълпа зрители зад тях — неколкостотин човека, предположи Конър, може би дори повече. Майка му бе убедена да извърши тази лудост от един стар приятел, който бе в организационния комитет. Той й бе казал, че тя ще е гвоздеят на програмата: „Благотворително представление «Ветерани яздят без седла».“ Майката на Конър не хареса особено определението „ветерани“, но когато приятелят й се обади повторно и съобщи, че ще участва старата й съперница от Ливингстън — Мадлин „Кралицата“ Макфол, тя набързо промени мнението си.

— Щом онази бездарна стара кранта е в състояние да го направи на четирийсет и седем години, дяволите да ме вземат, ако не мога и аз — заяви тя.

И независимо от факта, че не се бе качвала на необязден кон от пет години и артритът бе нападнал всички кости, които бе чупила през годините, Конър не успя да я разубеди по никакъв начин.

— Скъпи, много мило, че се тревожиш за мен — каза тя. — Но всичко ще свърши за шест секунди.

— По единия или другия начин.

— Е, и това е добър начин да си отидеш от този свят.

Тайно в себе си Конър се гордееше с нея. Единственото условие, което тя бе поставила за участието си, бе да променят името на проявата от „Ветерани“ на „Знаменитости“. Малко по-рано, преди да се върне на бегом на пейките за зрители, Конър й помогна да се приготви. Тя още бе привлекателна жена, въпреки че по лицето й личаха следите от прекалено дългото излагане на слънце и че стойката й бе леко изгърбена заради стара травма на врата. Като я видя облечена в костюма за езда, розовата риза и бялата кърпа около врата, той си спомни времето, когато беше малко момче и баща му пътуваше с нея за състезанията от веригата. Беше забелязал как мъжете я гледат по особен начин. Тя, от друга страна, никога не бе поглеждала друг мъж освен баща му, нито преди смъртта му, нито след това.

Щом тя се приготви, двамата застанаха до преградата и видяха как Кралицата Макфол издържа цели две секунди, преди да бъде хвърлена на пясъка. Колкото и да бе удивително, тя се изправи и помаха с ръка — не бе получила нищо по-сериозно от натъртен гръб и наранено его. Майка му се усмихна злорадо и поклати глава:

— Винаги е падала, какво толкова се перчи.

Сега беше неин ред. Радиоуредбата прогърмя:

— Дами и господа, следващата ни ездачка няма нужда от представяне, но все пак ще го направя. Удостоени сме с голямата чест и привилегия този следобед с нас да бъде най-великата звезда на родеото в Монтана за всички времена. От Огъста при нас идва номер пет, сензационната, несравнимата Маги Форд.

— В такива моменти в театъра се пожелава „да си счупиш крак“ — прошепна Ед.

— Ед! — Джулия го шляпна по коляното.

— Не съм го измислил аз! — вдигна ръце да се защити той.

— Да се надяваме, че няма да си счупи друго — обади се Конър. — Ето, започва се.

Преградата се отвори и конят изскочи на арената. Майка му бе заела идеална стойка, държеше ботушите си над раменете на коня, когато предните му крака се забиха в земята. Тя стискаше юздата с лявата си ръка, а с дясната галеше въздуха като балерина, после снижи крака към плешките на коня с изпънати право напред пръсти. Апаратът на Конър снимаше по шест кадъра в секунда. Някои от снимките щяха да се получат чудесни. Вдигна се прахоляк, сенките бяха черни, а конят — набит сив жребец с диви очи, изнасяше представлението на живота си. Нямаше начин да успее да я изхвърли от гърба си. Сега го пришпорваше умело, като предугаждаше всеки негов скок и яздеше, сякаш мятанията му не бяха нищо особено.

Ед и Джулия бяха скочили на крака и аплодираха, както и всички останали, но Конър не се включваше, а продължаваше да снима през шестте секунди и не спря, докато асистентите не се приближиха до коня и не свалиха майка му невредима на земята. Конър остави апарата и се изправи да аплодира заедно с всички останали. Джулия подскачаше като дете. Разпери ръце и прегърна Ед, а после направи същото и с Конър.

— Това бе невероятно! — извика тя.

— Конър, това не е естествено! — каза Ед. — Майките не правят такива неща.

— Да, знам. Трябва да я заключа някъде. Хайде, да отидем при нея.

 

 

Три часа по-късно седяха в задната стая на „Елмърс“ в Шото, а купата бе поставена на видно място на масата — между бирите и пържолите. Майката на Конър бе завършила с резултат осемдесет и пет и твърдеше, че е заслужавала деветдесет, но един от съдиите бил твърде тъп. Не можел да различи задницата на коня от глезените му и й отнел точки, защото конят й бил прекалено кротък.

Маги разказваше на Джулия за миналото — истории, които Конър бе слушал много пъти и на някои от които дори бе присъствал, така че знаеше съвсем точно къде свършваше истината и къде започваха преувеличенията. Сега тя разправяше поредната история за Кралицата Макфол — тази, в която бедната жена бе нападната от рояк пчели насред интервю за телевизията. Въпреки че Ед несъмнено бе слушал за тази случка и преди, изглеждаше погълнат от разказваното също като Джулия. Той сякаш имаше неизтощим апетит за всичко, което майката на Конър разказваше. Пържолите бяха огромни и никой не успя да дояде своята освен Ед, в момента омитащ и пържолата на Джулия. Конър избута стола си назад и протегна крака.

Жените седяха от другата страна на масата, Джулия бе точно срещу него. Беше му трудно да отдели поглед от нея. Беше открил това още от мига, в който се запознаха. У нея имаше нещо, което го омагьосваше. Смехът й, тъмнокафявите й очи и начинът, по който се присвиваха, когато се усмихваше… Конър се спря, засрамен от това, че изобщо забелязваше такива неща. Това бе гаджето на най-добрия му приятел, за бога.

Бе изминал почти месец, откакто тя и Ед пристигнаха, и не бяха имали много дни като този, когато и тримата да не са на работа. Въпреки това Конър усещаше, че я познава, че по някакъв начин я е познавал от много, много отдавна. Тя бе от жените, които често докосваха околните не прелъстително, а съвсем естествено, несъзнателно. Ако искаше да подчертае нещо, което казва, поставяше длан върху ръката на събеседника си и макар Конър да знаеше, че това не означава нищо, че е съвсем приятелски, сестрински жест, винаги силно му въздействаше. И когато го прегърна на родеото, той не знаеше къде да дене погледа си.

— Конър?

Чу гласа на майка си. Всички го гледаха.

— Извинявай. Какво казваше?

— Майка ти питаше дали ще се катерим в планината утре.

— Ооо. Мислех, че ще се спуснем до Битърутс.

— Значи и ти обичаш планините, Джулия? — продължи да задава въпроси майката на Конър.

— Не съм се катерила много. Не съм особено добра.

— Тя е страхотна — каза Ед. — Направо е като жената-паяк.

— Де да бях!

— Е, пази се, с тези двама млади лунатици.

— Ако ме извините, госпожо Форд, но след като ви гледах днес, ми се струва, че това е от гените.

Маги се усмихна.

— Слушайте — отвърна тя. — Има самолети, има планини и коне. Сега ми кажете откъде е най-безопасно да се падне.

Пиха кафе и платиха сметката. Маги ги попита дали искат да останат да преспят в ранчото, но Конър обясни, че е по-добре да се върнат в Мисула, за да успеят да потеглят на похода си рано следващата сутрин. Сбогуваха се на паркинга. Майката на Конър подаде купата от родеото на Джулия.

— Госпожо Форд, не бих могла да я приема — възрази младата жена.

— Разбира се, че можеш. И бездруго вече имам твърде много от тези проклетии.

Джулия погледна Конър.

— Вземи я — кимна той. — Тя е искрена.

— Добре. Ами… благодаря. — Целуна майката на Конър. — Ще я пазя.

— Както желаеш — каза Маги, докато се качваше в пикапа си. — Ако си струваше да я претопя, щях да я задържа за себе си.

Потеглиха на юг, а нощта постепенно се спускаше наоколо, мека и синя. Вдясно от тях планината се открояваше на фона на последната червена ивица от отиващия си ден като руина от някоя загинала империя. През отворените прозорци нахлуваше мирисът на охлаждаща се земя и мащерка, припичала се дълго на слънце. Старият шевролет на Конър тракаше и скърцаше по пътя, следвайки сноповете светлина от собствените си фарове, през горичките от тополи и в сенчестите гънки на изсъхналите поля.

Седяха тримата един до друг, както винаги, Джулия бе по средата. Тя държеше купата в скута си, а Ед продължаваше да възхвалява майката на Конър и обясняваше, че непременно ще напише мюзикъл за нея. Щял да се казва „Кралицата на червения прах“. Конър попита дали това ще стане преди или след всички останали мюзикли, които Ед е решил непременно да напише, например този за пожарникарите парашутисти („Огнени сърца“) и другия, за откачения учител по пиано, който убива учениците си. Джулия се обади, че не е чувала за този мюзикъл, и Ед започна да й обяснява идеята си. Щял да се казва „Шопен“ и да бъде нещо средно между „Суини Тод“ и „Амадеус“. Не успя да дообясни замисъла си, защото Джулия се разсмя така заразително, че скоро и тримата се заливаха в смях, а дробовете на Конър го заболяха, както понякога, когато се изпълваха с пушек от някой пожар.

Смехът сякаш ги изтощи, защото след това и тримата се умълчаха и седяха като хипнотизирани, взрени в рояка мушици, танцуващи в светлините на фаровете. Пресякоха вододела при прохода Роджърс и зад завоя откриха стадо кошути — седем майки с малките им, точно насред пътя. Конър спря пикапа и животните стояха неподвижно дълго време и ги гледаха, очите им блестяха като опали, а дългите уши потрепваха. Бавно, на двойки, те се изтеглиха от шосето и изчезнаха в мрака.

Прекосиха Линкълн, като до този момент Ед вече хъркаше тихо, опрял глава на вратата. Още няколко километра нито Конър, нито Джулия проговориха, но в мълчанието им нямаше нищо неловко. Той по принцип не се справяше с празните приказки и както бе забелязал, същото се отнасяше и за нея. Когато накрая тя все пак проговори, бе, за да го попита, с присъщата си прямота, за баща му. Искаше да знае що за човек е бил и Конър й разказа, че е бил добър, скромен, нежен и всеотдаен.

— Предполагам, че според повечето хора майка ми бе по-силната от двамата, защото винаги е била, нали разбираш, доста устата.

Джулия се засмя:

— Забелязах това.

— Да. Казва каквото мисли дори когато е по-добре да си замълчи. Но дълбоко в себе си тя знаеше, че баща ми й е опора. След неговата смърт дълго време сякаш бе загубила почва под краката си. Помня, че сутринта на погребението лекарят й даде някакви хапчета, успокоителни или нещо подобно, сигурно за да успее да издържи службата. Както и да е, бе изпила твърде много от тях и когато хората се събраха в църквата и започнаха да се изреждат, за да й изкажат съболезнованията си, тя се смееше, шегуваше и повтаряше: „Няма нищо, по дяволите. Щом е трябвало да си отиде, отишъл си е“.

Конър поклати глава и се усмихна на този спомен.

— Беше ужасно. Представяш ли си, едновременно смешно и ужасно. Но после, дълго време, тя бе направо съсипана.

— Сигурно ти е било много трудно.

— Да. За известно време.

— Нямаш братя или сестри, така ли?

— Не. Мисля, че се опитваха да си направят още деца. Години наред. Но така и не се получи. А ти?

— И аз нямам. Сама съм.

— А майка ти и баща ти?

— Мама живее в Бруклин. Баща ми ни напусна, когато бях на дванайсет. Просто стана и си отиде.

Тя замълча и от тона й Конър остана с впечатлението, че загубата на баща й е била също толкова тежка за нея, колкото и неговата загуба. Изчака я да продължи.

— Сега живее в Германия, женен за много по-млада жена. Точно като в клишето: тя е по-млада, по-висока, по-руса, по-красива. Сигурно е страхотна. Не съм я виждала. Не съм виждала и него навярно от пет-шест години. Понякога се обажда на Деня на благодарността и Коледа. От време на време праща по някоя картичка. Вече не го познавам.

— Какво работи той?

— Нещо, свързано със строителство. Дори не съм сигурна какво.

— Има ли други деца?

— Не.

— А майка ти?

— Тя е изпълнителка на трапец в един цирк.

Конър я погледна.

— Наистина ли?

— Да, изпълнява този номер с премятането, нали се сещаш. Хвърля се през горящи обръчи, разни такива. — Забеляза изненадата на лицето му. — Ей, защо само ти да имаш необикновена майка? — Засмя се. — Добре де, шегувам се. Фризьорка е. Притежава малък фризьорски салон в Бруклин.

— Там ли си израснала?

— Да. Тя е страхотна. Типична италианка. Не спира да говори. Има най-катастрофалния любовен живот, който можеш да си представиш. Привлича като магнит неподходящи мъже. Много я обичам.

Говориха си през целия път до Мисула и през всичкото това време той не можеше да се отърве от усещането за уханието на тялото й и топлия натиск на рамото и бедрото й до неговите. Разговаряха за работата му като фотограф, за нейната работа в Бостън, за пътуването й до Африка предното лято и колко много й бяха харесали природата и хората там. Тя сподели, че би желала някой ден отново да се върне там, може би дори да работи известно време. Конър отвърна, че и той винаги е искал да отиде в Африка и че се надява някой ден да има тази възможност.

После я попита как вървят нещата в програмата, по която работи, и Джулия му описа момичето с индианска кръв — и какво страхотно дете е тя, но колко е затворена в себе си и че никой не успява да пробие черупката й. Конър й разказа, че един от колегите му парашутисти е индианец и че неговият брат работи с проблемни деца в резервата в Браунинг.

— Спомням си, беше казал, че тези деца често нямат никаква представа за предшествениците си и каква забележителна култура са имали. Брат му се старае да ги включи в съживяване на някои традиции. Очевидно резултатите са много добри. Вероятно той може да ти помогне по някакъв начин.

Джулия се заинтересува от разказа му и той обеща да й намери телефона на този човек. Вече караха през Мисула и Конър се улови, че си мечтае това пътуване да не свършва. Паркира пред апартамента и изгаси двигателя. Поседяха няколко минути, загледани в спящия Ед. Джулия се усмихна сякаш на себе си и в очите й Конър видя колко голяма бе любовта й към приятеля му. Наблюдава я как се наведе и целуна нежно Ед по бузата, за да го събуди. И въпреки че искаше да изпитва само щастие, че те двамата са се намерили един друг, Конър не можеше да потисне тъпата болка у себе си, която не бе от ревност, а от някакъв безименен, дълбок копнеж.

По-късно, след като приготвиха багажа си за похода и си пожелаха лека нощ, той дълго лежа в мрака, опитвайки се да не слуша интимния шепот на гласовете им в съседната стая и скърцането на леглото и да прогони образите, които тези звуци извикваха в съзнанието му. Дълго след като шумът от съседната стая стихна и се чуваше единствено ромоленето на реката през отворения прозорец, той лежа буден, загледан в тавана и шарещите сенки от дърветата.

Потеглиха преди изгрев-слънце и поеха на юг, мъглата се надигаше откъм река Битърут вляво, а слънцето огряваше върховете на планините отдясно. Паркираха и се изкачваха на запад два часа. Слънцето се издигаше зад гърбовете им, нагряваше ги и проблясваше върху паяжините, които бяха осеяли храстите наоколо. Накрая стигнаха до подножието на внушителна сива канара, която се извисяваше от гората, отвесна и леко вдлъбната, набраздена от цепнатини, сякаш издълбани от гиганти. Джулия се закова на място, загледана в нея.

— Вие двамата сигурно се шегувате — каза тя.

Конър и Ед я бяха изкачвали няколко пъти и я уверяваха, че не е толкова страшна, колкото изглежда отдолу, но тя поклати глава: далеч не бе убедена. Ала без да каже и дума повече, свали раницата си, седна на един камък и започна да събува ботушите си, за да ги смени с обувките си за катерене. Мъжете направиха същото. Ед извади малката, подобна на химикалка спринцовка, която носеше винаги със себе си, и си инжектира инсулин. После хапнаха от сандвичите с шунка и кашкавал, които Джулия бе приготвила, преди да тръгнат. Струпаха всичко, което нямаше да им трябва по време на катеренето, зад едни големи камъни, после си сложиха сбруята^[1] и се завързаха за въжето.

Конър водеше, Джулия се катереше зад него и като я погледна още на първата височина, той разбра, че тя знае какво прави. Имаше добра стойка и се движеше уверено, като внимаваше ръцете й да остават на нивото на раменете.

В късния предобед слънцето припичаше силно и те спряха на една издатина над тесния комин, по който се бяха изкатерили, свалиха пуловерите си, пийнаха вода и си починаха малко.

— Слушайте — каза Джулия. — Чуйте тишината. Не е ли удивителна?

Беше вързала косата си на опашка и носеше шорти и жълт потник, който откриваше гърба и раменете й, а под него се забелязваха кремавите презрамки на сутиена й. Кожата й бе загоряла и съвършена, освен един малък белег по рождение — като петънце от шоколад, точно в основата на врата й. В момента мажеше ръцете и раменете си със слънцезащитно мляко и в същото време обсъждаше с Ед една трудна част от изкачването, а Конър впрягаше цялата си воля, за да не я гледа и да не забелязва извивката на гърдите й, затова впери поглед в гората, която се простираше под тях.

Катериха се още час по един по-широк комин, после бавно се придвижиха покрай масивна издатина, за да достигнат до перваз, който бе толкова тесен, че се налагаше да стоят на пръсти. След това известно време планината бе по-дружелюбна и макар че по-скоро се изкачваха, а не се катереха, останаха вързани. Прекосиха гърба на една скала до друга част на планината, където наоколо и под тях се рееха грачещи с пренебрежение гарвани. Продължиха да се изкачват през поле, осеяно с камъни, оформени странно от ветровете и дъждовете така, че приличаха на група спящи динозаври.

Последната част от катеренето бе най-трудната и в един момент Джулия се изпусна и се подхлъзна. Тя извика уплашено и под краката й се затъркаляха камъни. Конър я задържа с въжето, закачи се за куката и извика на Ед, за да го предупреди. Въжето се опъна силно, той погледна надолу и видя Джулия, която се поклащаше във въздуха, и разтревоженото лице на Ед под нея. Беше се подхлъзнала само метър-два и бързо успя да се захване за скалата, но тримата останаха неподвижни и смълчани, докато и последното ехо от падащите камъни не заглъхна под тях.

— Извинявайте, момчета — каза тя.

— Добре ли си? — попита я Ед.

— Да, нищо ми няма.

Джулия погледна към Конър, но не каза нищо. Почина си малко, за да се овладее, и после се изкатери до края на отсечката, сякаш бе съвсем лесна. Когато доближи върха, Конър протегна ръка и я хвана за китката, а тя стисна ръката му, докато той й помагаше да се прехвърли през ръба. Тя се отвърза, застана до него и хвана въжето на Ед, който се катереше към тях. Джулия дишаше тежко и кожата й блестеше от потта. Конър я гледаше, тя усети погледа му и му се усмихна, а той отвърна с усмивка. Когато му оставаха пет-шест метра, Ед направи почивка и докато го чакаха, Конър се наведе, опря длани на бедрата си и се загледа в гората. Усети дланта на Джулия на рамото си и я погледна. Слънцето блестеше зад нея и той присви очи, за да види лицето й.

— Благодаря, че ми помогна там долу — каза тя.

— Ти сама си помогна. Катериш се много добре.

— Благодаря.

— Моля.

След час достигнаха върха. Там имаше малка пирамида и под нея нещо като каменна площадка, осеяна със сивкавозелени и кехлибарени лишеи. Площадката свършваше с рязък отвес от трите страни и някои от хората, които се бяха изкачвали до върха, бяха издълбали върху стената на пирамидата инициалите, както и датите на покоряване. Наоколо имаше и по-високи върхове, но въпреки това им се струваше, че целият свят лежи в краката им.

Ед подкани Конър да направи снимки, така че той извади апарата си и нагласи Джулия и Ед така, че да може, като ги снима, да хване възможно най-много от панорамата. Видя ги във визьора как се прегърнаха, допряха лицата си и се усмихнаха срещу апарата. Направи им три снимки, всяка от различен ъгъл.

— Сега вие двамата — каза Ед.

Конър поклати глава:

— Аз съм фотографът тук.

Той не обичаше да го снимат, но Ед настоя, така че с неохота му подаде апарата и зае мястото му до Джулия. Почувства се смутен и неловък и не знаеше дали да я прегърне през рамото, но тя взе решението вместо него и обви ръка около кръста му, тогава той преметна ръка около рамото й и тя се притисна до него, тъй че бедрата им се допряха. Усещаше колко топла и нежна е кожата й под ръката и дланта му, която докосваше рамото й, а въздухът, който вдишваше, бе изпълнен със сладкото й ухание.

— Хайде, човече, усмихни се — извика Ед. — Имаш вид, сякаш някой е умрял.

Джулия го погледна и се засмя, той й отвърна и в същия момент Ед натисна бутона.

— Добре, още една — рече той. Този път двамата гледаха в обектива. — Така е по-добре.

Конър усети как се отпуска. Каза си, че е естествено да се чувства по този начин. Тя беше красива жена и всеки мъж би изпитал същото. В никакъв случай не бе предателство спрямо приятеля му. Просто тя му въздействаше, това бе всичко. Ед им направи още една снимка, след което Джулия пусна Конър и пристъпи към Ед, като заяви, че е неин ред да ги снима. Тя си носеше малък фотоапарат и засне двамата мъже, заели комични мъжествени пози.

Фотоапаратът имаше самоснимачка, така че Джулия им нареди да не мърдат, докато го нагласи. Те я подразниха, че й отнема много време, но накрая апаратът бе наместен на една скала и тя изтича да застане до тях. Смееше се толкова силно, че едва не се препъна. Конър и Ед се раздалечиха, за да й направят място помежду им, тя ги прегърна и двамата и в този миг апаратът щракна.

Седнаха на скалата и изядоха останалите сандвичи, няколко ябълки, шепа ядки и един скъп швейцарски шоколад, който се бе размекнал от топлината. Като фокусник Ед извади бутилка мерло и три пластмасови чашки, които тайно бе пъхнал в раницата си. Отвори бутилката, наля вино на тримата и вдигна тържествен тост за приятелството, който всички повториха.

След като се нахраниха, легнаха по гръб върху нагорещената от слънцето скала и се загледаха в небето. Малки изваяни бели облачета се носеха от запад и Ед предложи на Конър и Джулия да играят игра, в която тримата се редуваха да оприличават облаците на различни неща. По едно време се умълчаха и малко по-късно Конър седна и видя, че двамата са заспали. Ед беше съблякъл тениската си. Само ръцете и вратът му бяха загорели, останалата част от тялото му бе съвсем бледа. Лежеше настрана, сгушен като дете до ръката на Джулия.

Конър ги гледа дълго време. Двамата дишаха в един ритъм и на лицата им, отпуснати в съня, бе изписана някаква невинност, която го трогна и по някаква причина натъжи, макар да не знаеше защо. Една пеперуда се появи над скалата и запърха над тях, докато накрая се настани на рамото на Ед. Външната страна на крилете й бе почти бяла, но когато ги разтвори, се оказа, че отвътре са толкова яркочервени, че приличаха на кървяща рана. Изведнъж ветрецът я вдигна и отнесе. Докато я гледаше как става все по-малка, на Конър му хрумна, че това, което човек допуска до сърцето си, е въпрос на избор.

Дълго след като пеперудата изчезна, той стоя загледан в безкрайните гори и планини, обвити в обедната мараня и ширнали се чак до хоризонта. Конър прогони тъгата, която изпитваше, и си каза, че светът пред него е изпълнен с надежди и обещания, че нещата в този златен летен ден са също като в живота и че това никога няма да се промени.