Никълас Еванс
Скок в огъня (22)

21.

Ейми Констанс Тъли беше ангел. Дори имаше крила, които го доказваха. Едното от тях обаче изглеждаше доста килнато в момента, а и като цяло крилете не си отиваха никак с черната тениска на „Янкис“, която кръстницата на Ейми й беше изпратила за рождения ден. В действителност цялото й поведение, докато стоеше на кухненската маса, цупеше се и подритваше с пети, не бе никак ангелско.

— Ейми, стой мирна, моля те — каза Джулия с уста, пълна с топлийки.

— Изглежда гадно!

— Не е вярно. Изглежда чудесно. Или ще изглежда така, ако застанеш неподвижна за момент, за да успея да го довърша.

— Няма да се появя с това.

— Нали ще си ангел! Ангелите изглеждат така. Скъпа, моля те! Не мърдай. Тук има топлийки и някоя от нас ще пострада.

— Не ми пука!

— На мен обаче ми пука.

Джулия се опитваше да набоде с топлийки подгъва на сребристата пола, срещу която Ейми си бе наумила да се бунтува. Като дъщеря на композитора и режисьора на училищното коледно представление, Ейми имаше възможността да си избере роля — поне сред поддържащите, защото по-големите звезди от четвърти и пети клас бяха получили главните роли. Преди шест седмици Ейми категорично заяви, че държи да бъде ангел. Не катерица, нито елф, нито главата на морското чудовище (макар че какво, по дяволите, правеше морското чудовище в представлението, Джулия все още не можеше да проумее). Ангел и нищо друго.

Разбира се, тъй като в училището учеха деца от различни културни традиции, религии и раси, това естествено, не означаваше ангел от рода на тези, които пърхат над бебето Исус, какъвто самата Джулия бе принудена да играе като дете. Не, цялото представление бе необикновено, както обясни Ед на госпожа Лайтнър, когато се опитваше да я спечели за идеята още през есента. Идеята бе шоуто да е пантеистично: духовно празненство на природата и многобройните й чудеса.

Насаме пред Джулия той го описваше като чисто екологично-анархистична пропаганда. Следователно ангелите бяха по-скоро отмъстителни и безцеремонни и въпреки че Ед все още се колебаеше дали да сложи в ръцете им узита, до края на шоуто те се отърваваха от няколко зли дървосекачи и един мазен търговец на петрол. И точно това най-вероятно лежеше в основата на недоволството на Ейми. По мнението на точно това седемгодишно момиче, което бе отракано като седемнайсетгодишно, костюмът му бе твърде сладникав.

— Какъв е проблемът? — обади се Ед. Той седеше пред пианото в съседната стая и опитваше да се концентрира върху някои промени във финала. — Не харесваш костюма си ли?

— Гаден е!

— Ейми! Не искам да използваш тази дума, ясно? — намеси се Джулия.

— Кевин Лукас я казва постоянно.

— Е, ти не си Кевин Лукас. Ед? Ще поговориш ли с нея?

— Кажи ми какво не ти харесва в костюма.

— Изглежда отвратително.

— Отвратително не е достатъчно точно. Обясни ми какво точно представлява.

— Ами много е тъп и… лигав.

— Лигав?

— Приличам на Барби — изсумтя тя. Ейми никак не си падаше по кукли. Единствената Барби, която бе получила някога, бе обезглавена на минутата.

— Какъв цвят е полата? — попита Ед търпеливо.

— Цялата е бяла и сребриста и тъпа. — Тя я усука с пръсти, докато обясняваше, и се чу звук от разпорено.

— Добре, стига толкова! — заяви Джулия.

Извади топлийките от устата си и ги прибра в кутийката. После вдигна Ейми от масата и я пусна на пода, след което безцеремонно й свали крилата и полата.

— Мислех, че ще бъде по-тъмен — каза Ед тихо. — Нали разбираш, нещо металическо или подобно.

— Точно — добави саркастично Ейми. Бе се скрила до Ед, обвила ръка около крака му.

— Точно такъв ще бъде. Казах й го вече десет пъти. Първо го правим да й става, а после го напръскваме със спрей. Разбрахте ли? Боже!

Ед вдигна ръце.

— Добре, добре. Извинявай.

— Не трябва да казваш „боже“ — измърмори Ейми.

— Нима? Защо не? Кевин Лукас го казва постоянно.

Един час по-късно Ейми бе завита в леглото си и изглеждаше като истински ангел, и то щастлив. Бузите й грееха в розово след банята, а непокорните й руси къдрици бяха сресани, доколкото бе възможно. Цветът им очевидно бе наследен от Конър, но никой не проумяваше от кого бе наследила къдриците. Ед я дразнеше, че в предишния си живот е била четка за комини. Очите й бяха тъмнокафяви като на Джулия и кожата й бе със същия маслинен тен. В изцяло обективния поглед на майка си тя бе най-красивото дете, раждало се някога на тази планета. Но когато я питаха, както се случваше понякога, на кого от родителите си прилича Ейми по характер, Джулия отговаряше без никакво колебание, че дъщеря й притежава характера на Ед.

Тя бе необуздана, забавна и остроумна, понякога дори твърде много. Също като Ед, тя можеше да събори човек от сто метра разстояние с някоя остроумна забележка и понякога в училище това й създаваше неприятности, особено с по-непохватните й съученици, чиято единствена реакция на словесните й атаки бе да прибегнат до насилие.

На второ място беше музиката. Докато Джулия не можеше да изпее вярно и една нота, а Конър, доколкото си спомняха всички, никога не бе подсвирквал дори на коня си, Ейми бе родена с музикална дарба. Тя бе възприела навика на Ед да си пее, когато прави нещо, и щом се отпуснеше, гласът й бе изключителен. Още докато тя ходеше с памперси, Ед я държеше в скута си пред пианото и я учеше на разни песни. Сега Ейми вече свиреше на пиано така добре, както някои от учениците на Ед, с две-три години по-големи от нея.

По време на по-дългите пътувания с кола двамата побъркваха Джулия, защото пееха всяка песен, която се сетеха — от „Книга за джунглата“ до „Вълшебникът от Оз“, или още по-лошо — от старите любими мюзикли на Ед като „Целуни ме, Кейт“ и „Оливър“. Налагаше се Джулия, която седеше зад кормилото, да моли за пощада или за тапи за уши, докато накрая се принуждаваше да ги подкупва с обещания за щедри почерпки, само и само да спрат да пеят. Ед обичаше да се шегува, че някои от гените му някак са се промъкнали в Ейми. Ако не беше така, Ейми Тъли бе ходещо научно доказателство, ако не за триумфа на възпитанието над природата, то поне за огромното му значение.

Сега Джулия лежеше върху завивките до Ейми в малката й претъпкана стая. Шарените тапети с животински мотиви бяха почти покрити от рисунките на Ейми и семейните снимки, както и от нанизите мъниста, огърлиците и панделките, които висяха на щипки, както и Джулия държеше бижутата си. Имаше десетки малки стъклени и порцеланови животни и бурканчета, пълни с пера, събрани по брега на реката. Рафтовете бяха отрупани с книги, по пода също имаше купчини книги между играчките, разхвърляните дрехи и дреболиите. Този хаос представляваше първостепенна опасност за Ед, но и двамата се бяха уморили да карат Ейми да подрежда нещата си. Бяха се примирили, че това е проява на характер, и си казваха, че е за предпочитане пред дете, което е прекомерен чистник. Ед се бе научил да си пробива път в стаята на Ейми като войник, който се пази от мини. Нощната лампа на Ейми бе голяма светеща патица, която майката на Джулия й бе подарила, и нейната светлина придаваше на стаята уют и топлина.

Двете четяха любимата книжка на Ейми от д-р Зюс „Битката за маслото“. Пак бяха добри приятелки, най-вече благодарение на факта, че след като Ейми се качи сърдита на горния етаж, за да се изкъпе, Джулия извади спрея с металическа боя и малко блясък и превърна крилете и полата на Ейми в нещо, което Линда с гордост би носила в пика на неоготическия си период. Ухилена кротко от ваната, Ейми каза, че така костюмът й харесва много.

— Извинявай, мамо.

— След двайсет години може и да ти простя.

Както обикновено, Джулия четеше през повечето време. Ейми винаги четеше повече на Ед, отколкото Джулия, и описваше картинките с най-големи подробности. Тя често четеше и на Джулия, но специално тази книга предпочиташе да й я четат, въпреки че я знаеше наизуст. Харесваше различните смешни гласове, с които Джулия имитираше различните герои, които водеха лудата си война за това как трябва да се яде хлябът — с маслото нагоре или с маслото надолу.

На Джулия й бе любопитно, че това бе любимата история на Ейми от д-р Зюс, защото съвсем не бе най-смешната. Всъщност си бе направо страшна, защото описваше как светът се плъзга към Апокалипсиса заради този нелеп спор. В мислите и на двете тази история винаги пораждаше асоциация с Конър.

Купуването на тази книжка преди около две години бе предизвикало дълго обсъждане за войната и защо хората понякога се мразят и искат да се убиват едни други. Джулия я увери, че в наши дни няма такива световни войни, каквито са описани в книгата. Но все пак й обясни, че постоянно се водят войни, макар и по-малки, в различни краища на света. После се улови, че обяснява на Ейми, че нейният биологичен баща (името биотатко, слава богу, не се бе наложило) често ходи по такива места и прави снимки.

— Как хората воюват?

— Аха.

— И се стрелят?

— Понякога.

— Хората опитват ли да застрелят и него?

— Не, скъпа. Той не е войник, той е фотограф. Но все пак трябва да внимава.

— Нищо няма да му се случи, защото е много храбър, нали?

— Точно така.

— Както когато е спасил живота ти?

— Аха. Точно така.

Когато Ейми беше бебе, Ед и Джулия обсъждаха една цяла вечер на каква възраст да кажат на Ейми някои важни неща. Те желаеха тя да знае, че има двама бащи от самото начало, преди още да е започнала да се замисля за това. Но не бяха на същото мнение за пожара. Тревожеха се, че тази история може да травматизира детето, и решиха, че ще й я разкажат, когато стане, да речем, на дванайсет. Това бе едно от нелепите решения, които родителите вземат, преди да са наясно с това какво е да си родител, когато все още си мислят, че никога, никога не биха направили такива ужасни неща, като например да подкупят детето си с шоколад или да му кажат да мълчи.

Разбира се, планът им се провали. Когато бе на четири и половина години, Ейми попита Ед как е ослепял и историята — поне цензурираната й версия — се разкри. И вместо да я разстрои, тя сякаш я накара да се чувства горда с родителите си, особено с двамата си бащи герои, които скочили от небето, за да спасят бедната безпомощна мама.

Ейми вече не говореше за Конър толкова често. Трудно й бе да поддържа спомена за него жив с помощта само на снимки, разкази и по някое писмо от време на време. Конър все още й пишеше и й изпращаше екзотични подаръци от далечни кътчета на света. Но нито веднъж след кръщенето й не дойде да я види отново. Сякаш липсата му не разстройваше Ейми, нито я ядосваше и Джулия предполагаше, че е така, защото Ейми го възприемаше за естествено. За нея Конър бе просто една идея — като герой от стар филм: интригуващ, смел и също като снимките му, основно в черно-бяло. От време на време Ейми виждаше фотографии на Конър в списанията — поне тези, които бяха подходящи за нейните очи — и задаваше въпроси за него, на които Джулия и Ед с готовност отговаряха, като неизменно се стараеха да говорят за него с топлота и никога да не разкриват обидата си.

Сред снимките, закачени на стената в стаята на Ейми, имаше няколко на Конър, включително единствената им обща фотография. Тя бе направена от Джулия на кръщенето и показваше Конър, застанал на верандата, с това смешно розовобузо ангелче на ръце, на което се усмихва, а Ейми, още тогава като родена звезда, гледа право в обектива.

Дълго време Джулия и Ед поддържаха връзка с майката на Конър и няколко пъти водиха Ейми да я види в ранчото в Огъста. Но годините минаваха, а Конър така и не идваше да ги посети и това започна да им се струва безсмислено. Все едно Хамлет без принца, каза Ед, докато се връщаха от последното си посещение там. Маги твърдеше, че Конър не навестява и нея, но Джулия знаеше, че не е вярно. Маги също вече не им се обаждаше да им съобщи новини за него или да им съобщи в кой вестник или списание има негови фотографии. Може би той й беше казал да не го прави или вероятно тя бе наясно защо той предпочиташе да страни от тях. Джулия знаеше, че майките усещат тези неща; дори майките на чудовища бяха готови да ги защитят. Каквато и да бе причината, вече две години не бяха виждали, нито чували Маги.

Самия Конър не бяха зървали почти от седем години. Целият живот на Ейми. Понякога на Джулия й се струваше, че и нейният собствен живот е минал, откакто не бяха виждали Конър. Бяха съвсем различни хора, светът им бе различен и мъката, която им причиняваше той, се движеше в него като слънцето. Някога бе гореща и остра и известно време ги пронизваше така, че не можеха да я издържат, освен за кратко и с присвити очи. Сега бе охладняла и макар че не бе замряла съвсем, се снижаваше към хоризонта, хвърляше по-дълги сенки и вече можеха да я гледат, без да изпитват болка в очите.

През първата година Джулия му написа няколко писма, но ги унищожи всичките. Отначало си въобразяваше, че го прави просто защото не може да намери подходящите думи. В онези дни мислеше за него постоянно. Рядко минаваше час, в който да не си припомни образа, който бе видяла за последен път: как той седеше до нея, осветен от студената лунна светлина, как й призна любовта си и я прегръщаше и целуваше сълзите й.

Преди да си тръгне на следващия ден, без да му каже, Джулия пъхна една снимка в чантата му. Беше снимката, която Ед им бе направил при последното им изкачване заедно, когато го бяха помолили да стане баща на детето им.

Следеше какво става с него, доколкото можеше. По един или друг начин — най-вече чрез орловия поглед на Линда — научаваше, че в някое списание са публикували най-новите му снимки. Забелязваше, че напоследък той често пише и придружаващите снимките коментари и репортажи, докато отначало текстът винаги бе на някой друг. Стилът му бе прост и директен и Джулия сякаш чуваше гласа му зад думите. Репортажите, които я трогнаха най-силно, бяха за една оскъдно отразявана война, която се водеше от години в Северна Уганда. Конър явно често се връщаше там. Последният му репортаж бе за един рехабилитационен център за деца, които са били отвлечени от домовете си и принудени да служат като войници в армията на бунтовниците. Снимките накараха Джулия да се разплаче.

 

 

Само веднъж тя и Ед се доближиха до изричането на истината защо Конър страни от тях. Пакет, увит в кафява хартия и изпратен от Кампала, бе пристигнал съвсем навреме за четвъртия рожден ден на Ейми. Пакетът съдържаше малка рокля — съвсем точен размер — и шал в ярки африкански шарки, преливащо се зелено, жълто, червено и лилаво. Поздравителната картичка представляваше снимка на прекрасна угандийска жена, облечена в същите дрехи. Конър бе написал подробни указания, включително с рисунки, как се омотава шалът около главата. Ейми бе очарована. Тя не свали роклята и шала цяла седмица.

Ед беше бесен. Когато Ейми се отдалечи, така че да не може да го чуе, той избухна:

— Проклетите му подаръци! Какво пише на картичката? Поздрави мама и татко. Страхотно. Може би един ден ще дойде да го каже лично. Или например ще вдигне телефона и ще го изрече. Тя никога не е чувала проклетия му глас! Но той явно е прекалено прочут и зает за такива работи.

— Хайде, Ед — каза Джулия. — Не говори така.

— Как? Ние какво, да не сме прокажени? Та той ми беше най-добрият приятел, за бога! Поздрави мама и татко. Майната му!

— Вероятно мисли, че е по-справедливо, ако стои настрана.

— По-справедливо? Това пък откъде ти хрумна, по дяволите?

— Нищо. Няма значение.

— Не, хайде. Кажи ми!

— Ами не знам. Може би си мисли, че на теб ще ти е трудно.

— Ще ми е трудно, ако най-добрият ми приятел ме навести?

— Не съм права, наистина. Забрави.

— Какво, че ще ревнувам Ейми от него, така ли?

— Не точно. Моля те, Ед, да сменим темата.

— Не, искам да знам. Очевидно ти мислиш така. Че той не идва, защото предполага, че аз се чувствам застрашен от него, тъй като е биологичният баща на Ейми. Така ли?

— Ами може би отчасти. Начинът, по който се държа на кръщенето…

— Какво искаш да кажеш? Да не съм се държал враждебно с него или какво?

— Да, малко.

Той помълча известно време, неподвижен и непроницаем зад слънчевите си очила. Сякаш се взираше в главата й с нещо, което е по-силно от обикновеното зрение, и това я смути.

— И ми казваш това чак сега? След четири години? Че аз съм причината той вече да не ни посещава?

— Ед, откъде да знам!

— Леле-леле! — промълви той и поклати тъжно глава. — О, боже!

Джулия веднага съжали за казаното и опита да го смекчи, като почна да обяснява, че може би в крайна сметка не това бе причината и че нищо чудно на самия Конър да му е трудно да вижда Ейми и да чувства, че е по-добре да общува с нея само от разстояние, за да не се привърже твърде много към нея. Тя приказва още известно време, но усети, че Ед всъщност не я слуша. Остана смълчан и замислен дни наред и оттогава никога повече не критикуваше Конър.

Когато Джулия разсъждаваше защо Конър страни от тях, което вече можеше да прави, макар да го избягваше, тъй като тези мисли все още събуждаха чувства, които разбунваха гладката повърхност на живота й, тя подозираше, че и двете неща, които бе казала, са верни. Вероятно Конър бе усетил ревността на Ед и бе заключил, че най-доброто, което е в състояние да направи за приятеля си, е да стои настрана. И навярно за него наистина бе болезнено да гледа как дъщеря му расте като дете на друг мъж. Ако не можеше да има Ейми изцяло, може би за него бе по-добре да няма нищо от нея. Джулия не се съмняваше, че изпитва същото и към самата нея. И въпреки че той бе част от нея и винаги щеше да бъде и присъстваше в мислите й всеки ден, ако трябваше да бъде честна пред себе си, тя предпочиташе този вариант. Ако не съществуваше шанс да го има напълно, то не искаше да го има въобще.

Джулия и Ейми винаги довършваха „Битката за маслото“ заедно, променяйки гласовете си като двамата герои, които се канеха да пуснат бомбите, с които да унищожат всички живи хора. Кой щеше да пусне бомбата си първи? Ще видим, ще видим… Джулия затвори книгата.

— Глупаци — каза Ейми.

— Защо?

— Явно са глупави. Иначе защо ще ядат хляба с маслото надолу?

— Аз го ям така.

— Не е вярно.

— Вярно е. Просто не си ме виждала.

— Добре, утре ще те гледам и ако наистина ядеш така, ще си имаш сериозни проблеми.

— Най-добре бързо да направя бомбата си.

Джулия стана, изгаси лампата и се наведе над Ейми, за да я целуне.

— Дай една голяма прегръдка — каза тя. — По-голяма, по-голяма! А така!

— Благодаря за костюма и извинявай, че се държах лошо с теб.

— Е, за какво друго са майките.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, миличка.

 

 

Кей Нюмарк за трети път каза на катериците и елфовете да пазят тишина. Ако не престанеха да лудуват и да се опитват да съборят ангелите, заплаши ги тя, щеше да си намери други деца, които да се отнасят към ролите си по-сериозно. Това бе абсолютен блъф, разбира се. И тя, и Ед знаеха много добре, че всяко дете, което бе проявило дори и слаб интерес, вече бе включено в мюзикъла, заедно с няколко деца, които нямаха желание да участват. Въпреки това първата цялостна репетиция винаги бе изпитание за нервите, а засега нещата вървяха нормално.

Кей щеше да бъде представена като режисьор и съавтор на мюзикъла заедно с Ед, но тя вършеше и още дузина работи. Когато не помагаше на Джулия да рисува декорите и да изработва костюмите, бършеше носове, караше се на палавниците, успокояваше и насърчаваше артистите и освен това преподаваше история и английски със същия плам и чувство за хумор, с които подхождаше към представлението. Ед я бе срещал няколко пъти на обществени събрания в училището. Тя и приятелката й, както и неколцина други от по-младите учители, бяха гостували на Ед и Джулия, докато Джулия работеше в училището преди раждането на Ейми. Но Ед я опозна истински чак когато започнаха репетициите преди няколко седмици.

Кей притежаваше неизчерпаема енергия. От описанието, което Джулия й бе направила, Ед знаеше, че е към трийсет и пет годишна, че има бръчици от смях, къса посребрена коса и че си пада по гащеризоните и широките пуловери на райета. Той я разпознаваше по гърмящия глас и уханието й, напомнящо му за магазините „Ню Ейдж“, в които горяха тамян по цял ден и където се продаваха евтини индонезийски подаръци.

— Добре — викаше в момента тя. — Да направим това още веднъж. И този път, господин Глуп, искам да си по-страшен. Сещаш ли се какво имам предвид? Покажи на това чудовище от какво си направен. Да! Точно така. Хайде да започваме. Всички по местата. Джулия, готови ли сте там отзад?

Джулия бе помощник-режисьор и ръководеше войските някъде зад нарисувания пейзаж. Тя извика, че по-готова не може да стане. Ед долови потиснато отчаяние в гласа й.

— Добре, маестро — извика Кей.

Ед седеше пред пианото, което осигуряваше единствения акомпанимент на мюзикъла, ако не се брояха няколкото записани звукови ефекта. Първоначално имаше амбицията да събере малък оркестър, но двамата с Кей скоро осъзнаха, че съществуват достатъчно проблеми и без оркестъра. Както се развиваха нещата и им оставаха само две седмици до премиерата, имаше поне малък шанс да избегнат провала. Това, разбира се, ако Ед успееше да остане буден.

Оказа се, че представлението изисква много повече работа, отколкото той бе очаквал, а откакто бе на хемодиализа, вече нямаше предишната издръжливост. Може би просто остаряваше. Пое си дълбоко дъх.

— Добре, още веднъж — извика той. — Глуп и секачите от горе. — И те започнаха.

Ед бе на диализа от малко повече от две години. Ежегодните му изследвания, свързани с диабета, бяха установили, че има ненормално високи нива на калиеви и белтъчни отпадни продукти в кръвта си. Бъбреците му не успяваха да ги пречистят. Така че сега се налагаше да ходи в Мисула три сутрини в седмицата, за да го прикачат към проклетата машина, която вършеше работата на бъбреците му. Беше ходил тази сутрин — четири дълги часа, които би могъл да запълни с хиляди по-приятни и полезни неща.

Апаратите за диализа се намираха на приземния етаж в болницата „Сейнт Патрик“. Имаше тринайсет стола, подредени в кръг, всеки със собствен апарат за диализа и телевизор със слушалки. Ед никак не си падаше по сапунените опери, така че винаги си носеше някаква работа или касета, която да слуша, докато машината смуче кръвта му. Сестрите, които обслужваха апаратите, се държаха много мило и той ги познаваше вече достатъчно добре и се шегуваше с тях. Наричаше ги Невестите на Дракула. Тази сутрин дори ги бе убедил да изпеят една от песните от мюзикъла. Въпреки това Ед ненавиждаше проклетата процедура.

Никога не бе живял като онези диабетици, които прекарват живота си в тревоги за здравето си и в постоянни изследвания. В действителност отношението му на моменти бе почти безразсъдно, особено откакто живееше с Джулия. Тя се тревожеше достатъчно и за двама им, винаги проверяваше дали си е направил инжекциите с инсулин, винаги имаше подръка блокче шоколад, за да реагира при първите признаци на хипогликемия. Като порасна, Ейми стана същата, така че сега двете с Джулия го преследваха за инсулина и той понякога ставаше раздразнителен. Напоследък — заради напрежението покрай представлението — това се случваше доста често. Джулия го бе предупредила, че представлението може да се окаже твърде изтощително за него и макар че се опитваше да скрие умората, той си даваше сметка, че тя навярно е права.

Като цяло репетицията мина добре. Подтикван от Кей Нюмарк, господин Глуп разкри скрития си досега звезден потенциал и всички се разотидоха в добро настроение. Е, почти всички. На връщане към къщи Ейми му разказа за инцидента зад сцената, при който един от елфите се бе напишкал в гащите си. Главната катерица изръсила нещо грубо и двете деца се сбили и започнали да се хапят.

Ед я слушаше разсеяно, като от време на време се унасяше. Джулия, която винаги усещаше настроенията му, го попита дали се чувства добре и той й отвърна да не се притеснява, просто бил малко уморен, нищо повече. Затвори очи и опря глава на облегалката, замисли се за представлението, а музиката продължаваше да звучи в главата му.

Каква ирония, мислеше си той, че големите му амбиции го бяха довели дотук. Преди десет години всичко изглеждаше ясно. Без никакво съмнение в таланта си, бе предначертал цялата си кариера. Спомни си как я описа пред Конър една лятна вечер, докато почиваха, след като бяха гасили някакъв пожар. Първо щеше да пробие с мюзикъл извън Бродуей, за който щеше да получи страхотни рецензии, после щяха да го поставят на Бродуей, сетне в Холивуд — не само музика за филми, а нещо много по-амбициозно: той щеше да съживи холивудския мюзикъл за цяло ново поколение. А ето го сега, почти трийсет и шест годишен, сляп учител по пиано в малко градче, който се скапва от работа за някакво представление в основното училище на дъщеря си.

Изненадващото бе, че не се чувстваше измамен или огорчен. Най-лошото, което изпитваше понякога, бе съжаление. Когато се проверяваше за самосъжаление, което правеше редовно, съвсем честно не откриваше нито следа. Всички — е, може би не всички, но повечето хора — в младостта си живееха с представата, че ще станат прочути и богати. И после, когато започваха да остаряват, ставаха реалисти и се примиряваха с нещо по-малко. Или вероятно просто откриваха, че в живота има други, по-важни неща. И от това, което Ед бе разбрал, тези, които стигаха до върха — поне в музикалния бизнес — в крайна сметка не бяха щастливи. Със сигурност бяха по-богати, но не и по-щастливи.

А още по-голяма ирония бе, че от двама им Конър бе този, който стана известен. Само преди няколко дни Джулия прочете, че получил някаква голяма награда за фотожурналистика. Дори предстояло да открие изложба в известна галерия в Ню Йорк. А Конър никога не бе правил впечатление на човек, който притежава амбиции. Винаги Ед бе този, който се хвалеше с високите цели, които ще постигне, а Конър просто седеше, усмихваше се и го окуражаваше, като че ли под лъжливата повърхност на мълчалив каубой той също бе таял амбиции и просто бе проявил съобразителността да ги скрие. Във всеки случай Ед не му завиждаше. Само се чувстваше малко засрамен.

Конър все още му липсваше ужасно. Никога не бе имал толкова близък приятел, сигурно и никога вече нямаше да има. Ако решеше, лесно можеше да се почувства нещастен заради това. Но би било егоистично, след като имаше Джулия и Ейми, а той рядко си позволяваше да мисли егоистично.

Отначало се чувстваше сърдит — допреди три години, когато Джулия му сподели каква е според нея причината Конър да се отчужди от тях. Ед му написа дълго писмо, в което се извиняваше за поведението си на кръщенето. Конър така и не му отговори. Известно време Ед се чудеше дали — след като бе изпратил писмото на адреса на агенцията на Конър — то е достигнало до получателя си и се питаше дали да не напише още едно писмо.

Но не го направи. С течение на времето започна да се убеждава, че може би така бе най-добре. Ед не признаваше в писмото, че бе изпитал ревност, но колкото повече си мислеше, толкова по-сигурен беше, че Конър я бе почувствал. Мразеше се заради тази ревност. Беше безпочвена и неблагодарна и най-вече — ако Конър наистина я бе усетил — ужасно унизителна. Но не бе в състояние да я преодолее. Щом веднъж се бе вкоренила в главата му, рационалното мислене бе увехнало и отмряло. Горчивата истина бе, че Ед се страхуваше, че Конър е повече баща на Ейми, отколкото той някога щеше да бъде, и че може би — боже, това бе най-гадната част — че може би Джулия изпитваше същото. Ако Конър бе постоянно край тях през тези години, параноята несъмнено щеше да се засили и Ед щеше да се чувства още по-озлобен и огорчен. Беше му тъжно да го признае, но отдръпването на Конър бе единственото решение.

Ужасна бъркотия, както казваше някога баба му. Но нима целият живот не бе такъв? Животът е гаден, а накрая умираш. Охо, разсъждаваше той сънено, виж ти какъв философ. В просъница чуваше как Джулия и Ейми си бъбрят, но бе твърде уморен, за да се съсредоточи върху разговора им. Мислите му препускаха като пеперуда от цвете на цвете.

Горкият Конър. Дали успехът го бе направил щастлив? Ед се съмняваше. Как би могъл човек да върши такава работа и да бъде щастлив? Вероятно всички трябваше да отлетят в Ню Йорк и да се появят непоканени на откриването на изложбата му? Изненада за великия фотограф. Да чуе коментарите на един слепец за фотосите му. Страхотна игра на светлината. Уха, тук направо се подушва мирисът на мъртвите тела. А между другото това тук е кръщелницата ти. Нали много е пораснала?

Горкият Конър. Колко му липсваше. Каква бъркотия бе цялата тази история. Каква ужасна бъркотия, каша, катастрофа!