Никълас Еванс
Скок в огъня (14)

13.

Досега Конър бе идвал в Кентъки два пъти — веднъж в гъста мъгла и веднъж в снежна буря. Този път, когато самолетът започна да се снижава, той се надяваше да успее да огледа земята, за която всички разправяха, че е чудесен район за отглеждане на коне. Но Лексингтън бе покрит от нисък слой облаци и когато самолетът се спусна под тях, единственото, което Конър успя да види през мокрия от дъжда илюминатор, бяха размазани мокри пасбища и магистрала, задръстена от коли, всички с включени фарове, въпреки че бе едва три часът следобед.

Чудеше се дали тя ще го посрещне.

Беше краят на февруари и през шестте месеца от пожара той не я бе виждал нито веднъж. Когато състоянието на Ед се стабилизира, тя се върна с него в Кентъки и отседна у родителите му, докато той бе в болница. Сега, когато се възстановяваше у дома, Джулия работеше през седмицата в Бостън и се връщаше тук всеки уикенд — освен двата уикенда, през които Конър дойде да посети приятеля си. И в двата случая тя бе останала в Бостън, под предлог че има работа. Конър вече бе разбрал намека.

Отначало се опитваше да я открие по телефона. В Бостън попадаше единствено на телефонния й секретар и въпреки че й оставяше съобщения с молба да се чуят, тя така и не му се обади. Два пъти се случи тя да вдигне телефона в дома на родителите на Ед и в двата случая все едно говореше с непознат. Беше учтива, но дистанцирана, разказваше за възстановяването на Ед с глас, напълно лишен от емоции. Да, изгарянията заздравявали добре, да, счупената бедрена кост също, всъщност вървял вече почти без да куца и не, още нямало никакво подобрение в зрението му.

При падането си Ед бе получил кръвоизлив в ретината и на двете очи. Според лекарите това бе по някакъв начин свързано с диабета му. Оказа се, че той имал проблем с очите неотдавна, за който не съобщил на никого, за да не го спрат да скача. Шансът това да се случи едновременно и на двете очи обаче бе едно на милион. Конър не разпитваше много за медицинските подробности, не че щеше да разбере нещо от тях. Единственото, което имаше значение, бе, че приятелят му е сляп и по всяка вероятност щеше да си остане така.

За тези, които го познаваха не толкова добре, реакцията на Ед за случилото се с него навярно изглеждаше невероятна. Конър говореше с него по телефона два или три пъти седмично и настроението на приятеля му рядко бе различно от кипящо от ентусиазъм. Щом бедрената му кост зарасна, той прекара месец в рехабилитационен център за слепи и се върна с цял куп смешни истории за злополуки и бели. Имало една млада шведка, която ги обучавала да свикнат да се ориентират и движат, и Ед с още двама-трима мъже прекарвали повечето си време във флиртуване с нея.

— Конър, човече, казвам ти. Тя имаше най-сексапилния глас, който си чувал. Истинското й име бе Труди, но ние всички й викахме Грета, защото говореше точно като Гарбо. Едно от нещата, на който те учат там, е как да се придвижваш из място, което не познаваш. В такива случаи молиш някого да нарисува с пръст карта на гърба ти. И ние все повтаряхме: „Хей, Грета, забравих картата, може ли отново да я нарисуваш? Не, по-ниско, по-ниско! Знаеш ли какво, май ще я разбера по-добре, ако я нарисуваш на бедрото ми“.

Възторжено обясни предимствата на скорошното ослепяване, защото ти е позволено да слагаш ръцете си навсякъде и да се преструваш, че е случайно. Предната седмица бе разказал на Конър за новото компютърно оборудване, което очакваше да получи и което щеше да му помогне да композира. Имало специално модифицирани брайлови клавиатури и говорещи екрани. Софтуерът бил толкова усъвършенстван, че трябвало просто да му изтананикаш някаква мелодия и той я записвал и възпроизвеждал.

— Невероятно е. Щом свикна да боравя с него, ще мога просто да му давам суровата идея за някоя песен — например, ако е любовна песен, нещо протяжно, малко тъжно може би — и после отивам да пийна чаша кафе, да почета вестника, а като се върна, той ще е композирал цялата песен. Може би дори цял мюзикъл.

Конър не разпитваше, за да разбере какво се крие зад привидната му смелост. Но можеше да си представи. Знаеше, че и Ед, и Джулия са преминали през посттравматична терапия. На него също му бяха предложили такава в Мисула, но отказа. Не виждаше смисъла. Това, което се бе случило, бе факт и нищо не можеше да се промени. Можеше да се справи и сам.

Странното бе, че двамата с Ед още не бяха говорили истински за пожара. Ед винаги бе така решително весел, че Конър някак не успяваше да повдигне темата. Това, за което най-много искаше да пита, бе Джулия и защо тя го избягва, макар че можеше да се досети. Ед веднъж се бе изпуснал, че пожарът в Змийската планина е оставил в нея рани, по-тежки и от неговите. Изглежда, тя се винеше за случилото се не само с момичето и Ед, но и с петимата мъже, които бяха загинали в разбилия се спасителен хеликоптер.

Ед бе много щастлив, когато научи, че Конър ще дойде отново да го посети в Кентъки. Обеща, че този път ще го посрещне още на летището. Конър не се надяваше Джулия да е с него. Тя вероятно пак щеше да си намери извинение, за да остане в Бостън.

Но грешеше. Щом мина през изхода, метнал старата си кожена чанта на рамо, я видя, въпреки че ако Ед не стоеше до нея и не я държеше за ръка, Конър можеше и да не я познае. Косата й бе подстригана късо, а самата Джулия беше бледа и по-слаба. Под очите й имаше тъмни кръгове. Беше с ботуши, дълго черно палто с вдигната яка и изглеждаше красива и трагична едновременно и при вида й Конър усети някакъв студен камък да се преобръща бавно в гърдите му. Тя го видя и помаха, после прошепна нещо на Ед, явно му каза в коя посока да се обърне, и Ед веднага се завъртя, на лицето му грейна усмивка и той също помаха:

— Хей, каубой! Насам!

Ед носеше слънчеви очила и старо жълто скиорско яке, с което Конър го бе виждал облечен в не една планина. Той също бе отслабнал и в стойката му имаше нещо, някакво прегърбване на раменете като за самозащита, което го правеше да изглежда уязвим. Но белезите от изгарянията по лицето му бяха избледнели и някак по-ненатрапливи. Конър се приближи.

— Здрасти, мой човек — каза той. — Кога най-после този твой проклет щат ще се сдобие с по-нормално време?

Остави чантата си и прегърна Ед и двамата останаха така дълго време. Конър впрегна цялата си воля, за да не позволи на сълзите да рукнат от очите му.

— Радвам се да те видя, Ед — издума той тихо.

— И аз се радвам да те видя. — Ед се засмя и задържа Конър на една ръка разстояние, сякаш го изучаваше. — Забелязваш ли? Все още казвам, че виждам, и нямам намерение да спра. А и в главата си те виждам. Все същият грозник си.

Конър се засмя и се обърна към Джулия.

— Здравей, Джулия.

— Конър — кимна му тя. — Как си?

— Добре. А ти?

— Добре съм, благодаря.

И двамата сякаш не знаеха какво да кажат или направят, дали да се целунат, или да се прегърнат, или дори да се ръкуват. Конър пое риска. Пристъпи към нея, прегърна я и я целуна по бузата. Веднага усети уханието на тялото й. Тя не го прегърна в отговор, само докосна за миг раменете му — по-скоро като сигнал, че иска да прекрати прегръдката. Той я пусна и я погледна в очите, но тя почти веднага отмести поглед.

— Подстригала си косата си — каза смутено.

— Да. Цялата беше опърлена и грозна, нали се сещаш…

Конър се почувства още по-неловко.

— Отива й, нали? — заяви Ед и се усмихна. Прокара ръка по тила й и разроши косата й, а Джулия покорно се усмихна.

— Да, отива й — кимна Конър.

Отново последва неловко мълчание.

— Е, имаш ли още багаж? — попита Джулия.

— Не, само това. — Той вдигна чантата си.

— Тогава какво чакаме? — обади се Ед. — Да вървим да намерим на този каубой една бира.

Вървяха бавно през залата, Ед по средата, хванал под ръка Джулия. Хората наоколо бързаха във всички посоки, сякаш знаеха за някаква извънредна ситуация, за която само те тримата не подозираха. Излязоха навън в мрачния следобед и Джулия отиде да докара колата, като остави Ед и Конър под един навес. Дъждът валеше проливно и едрите капки блестяха от фаровете на колите. До тях млада двойка стояха притиснати един към друг и се целуваха страстно, жената повтаряше задъхано на мъжа колко много го обича и колко й е липсвал. Тази гледка смути и натъжи Конър, макар че той не разбра защо.

— Как ти се струва тя? — полюбопитства Ед.

— Изглежда страхотно. Може би малко уморена.

— Да. Работи твърде много. Невероятна е.

Имаше толкова много въпроси, които Конър искаше да зададе, но всичките му се струваха нетактични.

— Знаеш ли, тя се чувства много зле заради нещата, които ти е казала.

Конър бе наясно за какво говори Ед, но почувства, че е по-добре да се престори, че не разбира.

— Какви неща?

Ед въздъхна.

— Ами разказа ми как те е ругала и те е обвинявала, че ти си виновен, че онова момиче… нали знаеш.

— Боже, та тя не осъзнаваше какво казва! Въобще не съм си помислил, че го говори сериозно.

— Правилно. Защото тя знае, че си спасил живота й и че не си имал избор за момичето.

— Може би.

— Не, Конър. Няма може би.

Ед потърси ръката му, стисна я силно и обърна лице в посоката, където мислеше, че е приятелят му, сякаш се опитваше да го погледне в очите.

— Не си имал избор, Конър. Всеки от нас би направил същото. Или поне би се опитал. Истината е, че повечето от нас биха се провалили и загинали.

Официалното разследване по случая още не бе оповестило окончателния си доклад, но Конър знаеше, че неговото заключение ще е същото. Ала това не му помагаше да се почувства по-добре.

Сякаш мина цяла вечност, докато черният ягуар спря до тях, и през матовото стъкло Конър видя как Джулия се пресегна и отвори предната врата. Сега и тя бе със слънчеви очила и това му се стори странно, тъй като навън бе почти тъмно.

— Ето я и нея — каза той и внимателно насочи Ед към колата.

 

 

Вечерята в Грасланд — или Шато Тъли, както Ед наричаше имението на родителите си — бе точно в деветнайсет и трийсет и всяко закъснение се възприемаше като признак на лошо възпитание. Ако някой закъснееше, бащата на Ед не правеше някакви коментари, само повдигаше едната си вежда и възнаграждаваше закъснелия с една от онези щедри усмивки, които караха човек да се чувства нисък като джудже и пълен неудачник. Ед коментираше подигравателно тези усмивки. Бе се примирявал с тях през целия си живот. Тази вечер бе ред на Джулия да ги изпита. Беше седем и двайсет, а тя още се киснеше във ваната, опитвайки да събере сили отново да се изправи очи в очи с Конър.

Апартаментът за гости бе толкова далеч от всекидневния й живот, сякаш се намираше на различна планета. Банята бе облицована с кремав мрамор, осветлението бе дискретно, ваната бе с размери на малък плувен басейн. Апартаментът в Бостън, който тя споделяше с Линда и към който отлиташе натъжена всяка неделя вечер, бе студен и претъпкан, вътре постоянно ставаше течение, което обаче не правеше никакво впечатление на ордите мишки и хлебарки, които също настояваха да живеят в него.

Ед за пръв път бе довел Джулия в Грасланд на път за Монтана предната пролет, за да я запознае с родителите си. И от мига, в който двамата се озоваха на летището, Джулия изпита нещо като културен шок. Раул, шофьорът на бащата на Ед, ги посрещна усмихнат, облечен с тъмен костюм и черна вратовръзка, и ги настани на задната седалка на мерцедеса, който бе толкова просторен, че човек можеше да си устрои парти вътре. Джулия избухна в кикот — докато не отбиха от магистралата и като задвижени с вълшебна пръчка, две огромни порти от ковано желязо се отвориха, а колата пое по алея, виеща се из прекрасен парк, докато накрая не спря пред огромен палат с колони. Междувременно Джулия вече бе спряла да се кикоти и само гледаше със зяпнала уста. Имаше фонтани и пауни, както и цяла армия от слуги. Джулия каза на Ед, че не е предполагала, че гаджето й е Рет Бътлър^[1], но Ед само се засмя, целуна я и заяви съвсем искрено, че изобщо не се интересува от всичко това.

Откакто синовете им бяха напуснали дома, Джим и Сюзън Тъли разполагаха с цялото западно крило само за себе си, а персоналът и гостите обитаваха източното крило. Имаше поне четири апартамента за гости и когато Ед, по време на същото това първо гостуване, я поведе по коридорите с кремави мокети към най-хубавия апартамент за гости, Джулия прошепна, че май трябва да си остави пътечка от трохички, защото иначе не би могла да намери обратния път. След като той отвори вратата на апартамента и се откриха жълтите копринени тапети и драперии, китайските килими и гледката на тучни пасбища през високите прозорци, Джулия остана безмълвна.

Сега почти възприемаше всичко това за даденост. Чувстваше Грасланд като свой втори дом и постепенно бе обикнала Лексингтън. Хората тук бяха старомодно любезни, което се струваше на израслата в претъпкания и жесток град Джулия любопитно и успокояващо. Освен това, колкото повече опознаваше родителите на Ед, толкова повече ги харесваше. Нещастието бе сплотило тримата и Джулия знаеше, че и те я обожават, особено майката на Ед, която се държеше с нея като с дъщерята, която винаги бе мечтала да има.

Храбростта, с която Сюзън бе посрещнала случилото се, бе не по-малко поразителна от тази на Ед. Шокът и мъката да види любимия си син ослепял и обгорен бяха по-тежки, отколкото Джулия можеше да си представи, но Сюзън умело криеше болката си. От самото начало привидно тя бе силна, практична и бодра. Джулия черпеше сили от нея, опитваше да й подражава и през повечето време успяваше. Никой, дори психотерапевтът, когото посещаваше в Бостън, нямаше представа какво става в душата й; какви ужасяващи сънища сънуваше, какви демони я спохождаха в късните часове на нощта и сядаха на гърдите й, сякаш искаха да изкарат и последната глътка въздух от тях.

Винаги си бе мислила, че лесно би се повлияла от терапия и може би ако бе намерила човек, на когото да се довери безрезервно, наистина щеше да е така. Терапевтът, когото посещаваше, се казваше д-р Шрьодер — дребен, деликатен човек с меки бели ръце и неспокойни малки черни очи. Бавното му кимане, което навярно целеше да демонстрира разбиране или съчувствие и да предизвика още откровения, имаше точно противоположния ефект върху нея. Няколко пъти тя бе на ръба да му довери нещо важно, но после виждаше кимането и непроницаемия му птичи поглед и вратата се затваряше с трясък. Накрая, по време на един от седмичните им сеанси, той я нарече Глория и това беше краят. Да сбърка името й бе навярно простимо, но точно Глория? Повече не го посети.

Товарът на вината, който носеше, понякога бе толкова тежък, че през мрачните зимни седмици се страхуваше дали коленете й и краката й ще го издържат. Отношението на майка й не й помагаше: тя принадлежеше към едно течение на мисълта, според което веселото отрицание бе най-подходящият начин да се преодоляват подобни проблеми. Винаги когато двете разговаряха — или по телефона, или при някое от редките пътувания на Джулия до Ню Йорк, майка й неизменно имаше подръка някакво удобно поучение. Станалото било просто злополука. Никой не бил виновен. Било време Джулия да продължи напред. Веднъж дори бе заявила, че няма нужда да се плаче за минали неща. Джулия едва повярва на ушите си. Минали неща?

Разчиташе на работата в института, за да я отвлича от горестните мисли. Но постоянно се случваше някой от учениците да каже нещо или да я погледне по особен начин и Джулия изведнъж виждаше лицето на Скай пред себе си и чуваше нейния глас. Сърцето й се преобръщаше и започваше да бие трескаво и тя трябваше да впрегне всичките си сили, за да си поеме дъх. Линда бе единствената, която й помагаше през тези нещастни седмици. Готвеше й вечеря, правеше й горещ шоколад, идваше и сядаше на леглото й и я прегръщаше, когато я чуваше да плаче посред нощ. Линда бе единствената, която разбираше чувството й за вина.

Десет дни след пожара, докато Ед все още бе в интензивното отделение, Глен Нилсен закара Джулия, Кейти, Скот и Лора в Билингс, на погребението на Скай. Освен тях имаше само двама-трима човека. По време на цялата служба вторият баща на Скай хвърляше погледи към Джулия и когато излязоха от църквата, се приближи и я нарече кучка и убийца и каза, че е нагла, щом е дошла на погребението. Продължи да й крещи, а двама от приятелите му се налагаше да го удържат.

— Не ни оставихте дори труп, който да погребем!

Отведоха го. Много дни след това Джулия почти не можеше да проговори.

В Бостън, докато пътуваше към и от института, Джулия минаваше край една католическа църква и от време на време, след работа, се отбиваше, влизаше и сядаше отзад. Обикновено църквата бе празна, понякога имаше бездомници, скрили се от студа, или някоя фигура, коленичила в молитва между пейките, или пък някой палеше свещи. На Джулия й се искаше да направи същото. Дори й хрумна да потърси свещеника и да поиска да се изповяда. Но какво ли щеше да му каже?

Прости ми, отче, защото съгреших. Убих една красива млада жена в планината и ослепих приятеля си. А, да, още петима мъже от спасителния отряд също загинаха.

Колко молитви трябваше да изрече, за да бъдат опростени такива грехове? Да търси опрощение й се струваше почти неприлично. Дори и Бог — ако приемеше, че той съществува — да й простеше, как можеше тя самата да прости на себе си? Какво право имаше дори да изрича молитви или да пали свещи? Така че тя просто седеше и се взираше от мрака към светлините пред олтара и искрящата в златисто, синьо и бяло фигура на Светата Дева с нейната загадъчна усмивка и над нея Христос, разпънат и самотен, с изтичаща кръв от наранените ръце и изпод трънения венец на главата. Джулия се взираше и взираше, надяваше се да почувства нещо. Не опрощение, дори не съжаление, но може би някакво меко излъчване за утеха. Но не чувстваше нищо.

Водата във ваната вече бе станала хладна. Наклони глава назад, за да намокри косата си, и бързо я изми. После се изправи и излезе от ваната, уви се в една от дебелите хавлии на семейство Тъли и се подсуши. Мислеше за Конър и съжаляваше, че не бе останала в Бостън този уикенд или не бе отишла в Ню Йорк при майка си.

Правеше всичко възможно да прикрие колко силно желаеше да го избягва. Ед го усети чак последния път, когато Конър дойде в Кентъки, а Джулия отново отсъстваше. Попита я защо и тя му каза, че се срамува от това как се е държала с него в деня на пожара. Това бе истина, но не беше цялата истина.

Тайно Джулия се срамуваше повече от това, което бе изпитвала към него миналото лято и което, ако можеше да си позволи, все още изпитваше към него. Още преди пожара подобни чувства й се струваха като предателство спрямо Ед. Сега изглеждаха направо чудовищни. Джулия знаеше какъв е дългът й и стига да не виждаше Конър, бе в състояние да погребе чувствата си към него и да продължи да се грижи за Ед.

Но на летището чувствата я връхлетяха отново. Като го видя как върви към нея, как я погледна с бледосините си очи, като чу гласа му. Молеше се на Господ той да не я целуне или прегърне, ала когато ръцете му се обвиха около нея, усети, че нещо у нея се пречупва, и това бе всичко, което можеше да си позволи, за да не припадне, да не се вкопчи в него, да не се разплаче на рамото му. Успя да удържи сълзите си, докато тръгна към колата. На паркинга дълго седя, свела глава над кормилото, и плака.

Сега поне се чувстваше малко по-силна. Изсуши косата си и бързо облече черен кадифен панталон и тъмнозелен кашмирен пуловер, който майката на Ед й бе подарила за Коледа. Преди пожара тя рядко си правеше труда да се гримира, но напоследък без грим видът на лицето й в огледалото направо я плашеше. Страните й бяха хлътнали, имаше огромни сенки под очите и с късата коса изглеждаше като болна от рак или като оцеляла от концентрационен лагер. Докато се гримираше пред огледалото в банята, чу специалното почукване на Ед на вратата на спалнята й, което използваше, когато идваше в стаята й нощем, щом всички останали вече спяха.

— Милейди?

— Тук съм.

— Присъствието на милейди се очаква с нетърпение в банкетната зала.

— Идвам.

Ед се упражняваше да използва бастуна си и Джулия го чу да почуква по пода на спалнята, а след малко лицето му се отрази в огледалото на банята — беше застанал на вратата. Беше се порязал при бръсненето и по едната му буза имаше засъхнала струйка кръв. Тя се обърна и отиде при него. Той подпря бастуна си на стената, прегърна я и я целуна по врата.

— Миришеш много хубаво, мога да те излапам.

Тя се усмихна и остана неподвижна, докато той бавно плъзна ръце по тялото й — от бедрата нагоре до раменете и после под мишниците, докато стигна до гърдите й.

— Само проверявам дали си облечена подходящо.

— Аха. И?

— На пипане ми се струва добре.

Усети възбудата му с корема си. Пресегна се назад, взе една кърпа и почисти кръвта от бузата му.

— По дяволите, порязал ли съм се?

— Само малко. Така. Готово. Направи ли си инжекцията?

— Да, мамо.

— Каза ли му вече?

— Не, мислех да му кажа след вечеря.

 

 

Слепотата, поне засега, нямаше особени преимущества. Но имаше едно нещо, което Ед бе забелязал: почти постоянно бе възбуден. Беше чувал да казват, че със загубата на зрението някое от другите сетива на човек се развива по-силно и това бе единственото обяснение, за което се сещаше, освен ако някое от безбройните, принудително изпити хапчета нямаше този чудодеен страничен ефект, за който никой не смееше да спомене. С цялата работа, която вършеше, докато се учеше как да живее в този нов свят на вечен мрак, често се усещаше ужасно изморен. Но никога не чувстваше пречка да направи тайното пътуване до стаята на Джулия всяка нощ. Дори се шегуваше с нея, че не се нуждае от бастун да намери пътя, защото този бастун, който имаше по рождение, стърчеше пред него и му помагаше да се ориентира.

Не че сексуалните му апетити, преди да ослепее, бяха малки. Даже напротив. Рядко бе минавала нощ, в която двамата да не се любят. Но сега дори само като я докосваше и усетеше уханието и вкуса й, това му действаше свръхвъзбуждащо, сякаш някои определени вени се пълнеха със специално гориво с високо октаново число. Не че се имаше за страхотен любовник. Знаеше, че понякога е доста нетърпелив и често твърде бърз. Но му харесваше да мисли, че е щедър и че компенсира с неуморност това, което му липсва като финес.

Заради счупената бедрена кост и всичките седмици, които се бе наложило да прекара в болницата и рехабилитационния център, мина дълго време, преди двамата с Джулия да се любят отново. В рехабилитационния център го преследваше тревогата, че тя може вече да не го намира привлекателен. Спомена това на един от психологическите съветници и той се опита да го успокои, че е често срещано мъже, които наскоро са ослепели, да се чувстват по този начин и да се страхуват, че загубата на зрението може да се отрази на мъжествеността им. Това обаче никак не утеши Ед, той дори се разтревожи още повече и докато се завърне у дома, бе успял да се изнерви ужасно от всички тези съмнения.

Но Джулия бързо ги прогони. Първата нощ след завръщането му в Грасланд той се чувстваше непохватен като ученик на първата си среща, но Джулия го прегърна силно и му помогна, той усети колко много го желаеше и тя и оттогава сексът бе чудесен, по-добър от всякога. Освен собствените му изострени сетива, единствената промяна, която забелязваше, бе в Джулия. В начина, по който го любеше, имаше нещо, което не бе усещал преди, някаква тъжна интензивност, в която понякога тя сякаш се губеше.

Всички останали бяха на масата, когато Ед и Джулия влязоха в трапезарията. Той чу скърцането на столове и разбра, че баща му и Конър са се изправили.

— Извинете, че закъсняхме — каза той. — Аз съм виновен. Едва не си отрязах главата, докато се бръснех.

— Защо не използваш електрическата самобръсначка, която ти подарих? — попита майка му.

— Харесва ми да живея опасно.

Последва кратко мълчание. Джулия го заведе до стола му и седна до него.

— Хайде да започваме — подкани ги баща му. — Иначе Конър ще умре от глад.

Той извика Ани — готвачката филипинка, която работеше у тях, откакто Ед бе дете. Побъбриха малко, докато Ани донесе първото блюдо. Ед подуши въздуха. Беше станало ритуал той да се опитва да отгатне какво се сервира.

— Добре, Ани. Я да видим. Пушена сьомга и…

Ани се засмя:

— Никога няма да отгатнеш.

— И един от онези стари чорапи, които изхвърлих миналата седмица.

Тя нежно го плесна по ръката и постави чинията му пред него.

— Изненада с краставици и джоджен.

— Краставиците миришат като чорапи и това е изненадата.

Докато се хранеха, бащата на Ед разпитваше Конър за полета от Монтана и после премина към един отегчителен монолог за достойнствата на различните авиокомпании. После попита Джулия с коя авиокомпания лети от Бостън и тя отговори учтиво. За първи път си отваряше устата и Ед се зачуди защо е толкова мълчалива. Вероятно бе отегчена до смърт от този разговор. Крайно време бе да разведри атмосферата.

— Хей — каза той. — Чухте ли, дето хванали една стюардеса да се чука — извинявай, мамо — да провежда интимен разговор с един пътник онзи ден?

— Не — отвърна Конър. — Но имам чувството, че се каниш да ни разкажеш.

— Е, щом настоявате. Уволнили я и знаете ли какво? Продажбите на билети скочили до небесата. Всички полети били пълни. Сега ги наричали „авиокомпанията, която ви ебава“.

— Ед, моля те! — обади се майка му. — Конър, какво да правим с това момче?

— Ами, госпожо Тъли, чувам, че в някои страни в Азия търговията с бели роби още е на почит.

— Добра идея. Ще го продадем.

— О, моля ви — обади се Ед. — Каква ли цена ще ви дадат за сляп, неуспял композитор с диабет?

— Какво значи неуспял?

— Мамо, това беше шега.

Известно време всички мълчаха. Ани се появи да събере чиниите. После бащата на Ед заговори:

— Е, Конър. Какво мислиш за новината, че нашите две птиченца ще свиват гнездо?

Ед едва се сдържа да не го ритне под масата, но бе твърде късно.

— Моля, господин Тъли? — попита Конър.

— Ами тези двамата… За бога, Ед, още ли не си казал на най-добрия си приятел?

Ед си пое дълбоко дъх.

— Вие ще се жените?

— Пазехме изненадата за по-късно. Благодаря, татко.

Ед се протегна, намери ръката на Джулия и усети напрежение в нея, което го изненада. Може би просто беше раздразнена, както и той, заради това, че баща му бе съобщил новината. Стисна ръката й между дланите си.

— Да. Избрах подходящия момент, напих я до забрава, зададох й въпроса и колкото и невероятно да изглежда, тя прие.

Той се наведе към нея и двамата се целунаха по устните.

— Е — каза Конър, — това е страхотно. Честито!

— Благодаря, приятел.

— Не е ли чудесно? — обади се майката на Ед. — Всички сме толкова щастливи.

— Котката май е изяла езика на Джулия — отбеляза баща му.

— Извинете. Не знам какво да кажа.

Гласът й прозвуча странно, но Ед предположи, че просто е притеснена. Притече й се на помощ:

— Например, че си голяма, голяма късметлийка предвид хилядите красиви и талантливи жени, с които е трябвало да се конкурираш, за да пипнеш такъв забележителен мъж.

Всички се засмяха.

— Мисля, че трябва да вдигнеш тост, Джим — каза Сюзън Тъли. — Преди отново да объркаш нещо.

— Точно.

Ед чу, че всички вдигнаха чашите си.

— За Джулия и Ед.

Майка му и Конър повториха тоста. Чашите звъннаха.

— Бъдете здрави и щастливи.

 

 

Конър я гледаше как седи на килима пред голямата камина. Той и Ед се бяха разположили на две внушителни на вид кресла с високи облегалки, обърнати едно срещу друго от двете страни на камината. И двамата държаха по чаша от най-доброто бренди на Джим Тъли. Джулия бе облегнала гръб на краката на Ед и се взираше в огъня, а той разсеяно галеше врата й, докато довършваше поредния си разказ. Конър виждаше, че тя не слуша разговора им, и се запита какво се върти в главата й.

Бяха в това, което бащата на Ед бе нарекъл кабинет, макар че помещението бе два пъти по-голямо от нормална дневна. Имаше две маси, тапицирани с кожа и отрупани с книги. По стените също имаше лавици с книги, стотици книги, повечето антикварни и подвързани с телешка кожа. Ед твърдеше, че баща му ги е купил на метър и че никога не е прочел и една от тях. Подът бе застлан със старинни ориенталски килими. Имаше четири високи месингови лампи със зелени стъклени абажури. Над тях стаята оставаше сумрачна и сенчеста, а светлината от огъня в камината проблясваше върху тавана.

Родителите на Ед си бяха легнали, така че сега бяха само тримата. Изведнъж се възцари мълчание и Конър осъзна, че приятелят му го е попитал нещо.

— Извинявай, Ед, бях се замислил за нещо. Какво казваше?

— Казах, че наистина съжаляваме за начина, по който научи. Искахме сами да ти съобщим.

— Е, няма нищо. Наистина се радвам за вас.

Джулия обърна глава и го погледна. Два пъти по време на вечерята я бе улавял, че го гледа втренчено, но и в двата случая тя веднага отместваше поглед, след като очите им се срещнеха. Сега задържа погледа му и той разбра, че се опитва да прецени дали казва истината. Опита се да прочете какво друго има в тези тъмни очи освен тъга, но не можа. Този път той пръв отмести поглед.

— Кога е сватбата?

— Последната неделя на юни. Първо трябва да вляза в малко по-добра форма. Нали се сещаш, за медения месец. — Ед се засмя, а Джулия направи гримаса и го потупа по коляното като непослушен ученик. — Питах всичките си приятели, но никой не иска да ми бъде кум, така че се чудех дали ти ще се съгласиш.

— Ще трябва да проверя дали съм свободен. Къде ще бъде?

— Тук. Искахме да я направим в Монтана, но още не сме си намерили къща там, така че решихме, че тук ще е по-лесно.

— Не сте си намерили къща? Това значи ли, че ще дойдете да живеете в Монтана?

— Хей, приятел. Живеем в свободна страна.

Конър погледна Джулия и тя се усмихна и леко сви рамене.

— Това е чудесно. — Конър се постара да звучи ентусиазирано. — Къде?

— О, някъде около Мисула, ако намерим подходящо място. Слушайте, ще трябва да ме извините, отивам да пусна една вода. Веднага се връщам.

Той остави чашата си, намери бастуна си и се изправи. Джулия също понечи да стане и му предложи да го заведе, но той рязко отказа, като заяви, че може и сам да намери пътя до тоалетната. Това бе първата проява на раздразнение, която Конър забелязваше у Ед. Джулия отново седна и пак се загледа в огъня, докато почукването на бастуна на Ед отекваше в коридора.

— Джулия?

Обърна се към него и той прочете в очите й такова страдание, че за момент не успя да продължи.

— Добре ли си?

Тя поклати глава:

— Всъщност не съвсем. Но постепенно ще се оправя.

Конър протегна ръка и Джулия се поколеба, но я пое и я задържа между дланите си. Кожата й бе студена.

— Извинявай, че не отговарях на обажданията ти.

— Няма нищо.

— Май просто не знаех какво да ти кажа. Толкова се срамувах от нещата, които ти изговорих онзи ден. Не ги мислех.

— Знам. Няма нищо.

— Ти ми спаси живота. И знам, че трябва…

Тя преглътна и поклати глава, после отново впери поглед в огъня.

— Кажи ми.

— Просто… от време на време ми се иска да не беше го правил.

Очите й се напълниха със сълзи. Конър се наведе напред и стисна и двете й ръце.

— Джулия, не си виновна за това, което стана.

Навън в коридора една врата се хлопна и пак се чу почукването на бастуна. Младата жена дръпна ръцете си и изтри сълзите си. Гласът на Конър бе нисък и настойчив.

— Не трябва да мислиш така. Направи всичко възможно.

Тя се усмихна с горчивина:

— Разбира се.

Ед се върна в стаята и Конър го проследи с поглед как безпогрешно намери пътя до креслото си. Мълчанието увисна над тях като облак.

— Добре — каза Ед. — Или сте заспали, или сте си говорили за мен, в което няма нищо лошо. Каква по-добра тема от това?

— Не се ласкай — каза Джулия. Гласът й за секунди бе станал изненадващо весел. Единственото, което напомняше за случилото се току-що, бе размазаната спирала под лявото й око. — Освен това говорихме за теб цялата вечер. А ти още дори не си питал Конър какво прави.

— Вярно. Е, какво ново в Монтана, каубой?

— Всичко си е постарому. Общо взето съм добре. Продадох няколко снимки. Истината е, че е време да се захвана с нещо ново.

Той отпи от брендито си. И двамата го изчакаха да продължи.

— Конър, голям досадник си. Когато пробутваш нещо такова съвсем небрежно, сякаш не е нищо особено, това е сигурен знак, че ти предстои някаква голяма промяна в живота. За бога, с какво ново ще се захванеш?

— Ще попътувам малко.

— Супер! Къде по-точно?

— Първо в Европа, после може би в Африка.

— Чудесно. Ще правиш снимки ли?

— Аха.

— И къде точно в Европа?

Конър усещаше, че Джулия го гледа изпитателно, но избягваше да срещне погледа й.

— Хайде, Конър. Каква е голямата тайна?

— Заминавам за Босна.

— Охо. Получил си нещо като поръчка, така ли?

— Не, просто реших да отида.

— Какво, можеш да заминеш в зона, където се води война, просто така?

Конър сви рамене.

— Ами ще разбера, като отида. Ще действам според ситуацията.

— Супер! Браво! Кога тръгваш?

— Всъщност мислех да е съвсем скоро. Сега май ще трябва да изчакам до сватбата ви.

Решението му прозвуча по-категорично, отколкото беше — или поне отколкото бе, преди да дойде тук. От известно време обмисляше това пътуване и бе направил някои проучвания. Но чак сега, като чу, че жената, която обичаше, се кани да се ожени за приятеля му, той разбра, че трябва да замине със сигурност. Джулия не каза нито дума, но и не отмести погледа си от него. Най-после и той я погледна и й се усмихна, но тя не отвърна на усмивката му.

Ако го бе обмислил или ако Ед можеше да види, той никога не би направил това, което стори. Съвсем импулсивно се наведе напред и изтри размазаната спирала от бузата на Джулия. Тя затвори очи при допира на пръстите му и мълчаливо наклони глава.