Никълас Еванс
Скок в огъня (25)

24.

Събираха изхвърлени на брега дърва и ги носеха или влачеха към мястото, което бяха издълбали за огъня. Повечето парчета бяха с обелена кора и избелели от слънцето и солта до цвят на кости и веднъж, когато Конър се наведе да вдигне един клон, откри, че е попаднал на скелет на някакво голямо животно, наполовина заровено в пясъка. Той попита Коча какво е и старецът каза, че е от кит. Понякога китовете не можели да се ориентират и излизали на брега, обясни той, а понякога умирали в морето и вълните ги изхвърляли на брега, но не заради тези кости викали на това място Брега на скелетите, а заради изхвърлените на брега останки на моряците от един потънал кораб.

Струпаха клада, но не я запалиха. Двамата седнаха на пясъка пред големите дюни и впериха погледи в залязващото слънце — огромно и трептящо от маранята над металносивия океан. Конър гледаше как светлината на хоризонта избледнява и една по една звездите грейват на мастиленосиньото небе. С мрака полъхна и студен бриз откъм океана и Коча запали огъня. Дървата бяха сухи и пламнаха лакомо, а двамата мъже стояха и следяха как пламъците подскачат, после се снижават и пак танцуват, хвърляйки искри към небето. Когато огънят се разгоря, изпекоха на шиш рибата, която Коча бе уловил, и я изядоха с последните остатъци ориз.

Познаваха се едва от седмица, но им се струваше, че е много по-отдавна. Като пътуваше бавно на север с колата, която бе взел под наем в Кейп Таун, Конър се отби в един крайпътен магазин да си купи вода. Никога преди не бе идвал в Намибия, но преди време бе чул за Брега на скелетите и искаше да го види. Поради причини, които не бе опитал да анализира, държеше да стигне дотам пеш. Попита продавача в магазина дали познава някого, който може да му стане водач, мъжът отвърна, че знае такъв човек, и се уговориха Конър да се върне на другия ден.

Коча го чакаше призори на следващата сутрин на верандата с малка раница и много стара пушка. Нямаше и метър и петдесет и бе облечен в измачкана кафеникава риза и панталон, който висеше като на закачалка на кльощавите му крака. Имаше сива коса и лице като обрулен от времето орех, в което очите му съвсем изчезваха, когато се усмихваше. Той стисна ръката на Конър и дълго време го гледа в очите и кима, сякаш разбираше нещо. Вътре в магазина, докато Конър купуваше провизии, продавачът му обясни, че Коча е бушмен, който преди много години работел като водач на богати бели ловци. Говорел английски прилично, поне според продавача, и никой не познавал тези места по-добре от него.

Продавачът ги закара в пустинята с пикапа си и ги остави на края на пищна зелена долина, която се простираше доста под тях. Пожела им успех и потегли, а те постояха известно време, загледани как червеният облак прах, който той вдигна след себе си, се издига към слънцето и бавно се разнася, докато пикапът изчезва от погледите им. Възцари се тишина, по-дълбока от всяка, която Конър някога бе усещал.

Прохладата на зората вече се бе разнесла и докато слънцето се издигаше все по-високо, огромната равнина от червен чакъл, която се простираше до хоризонта във всички посоки, започна да се втечнява в мираж. Под тях обаче, в долината, утринната мъгла още бе надвесена над дърветата и двамата метнаха раниците си на гръб, Коча преметна и пушката си и започнаха да се спускат надолу.

Долината се извиваше от изток на запад в широка зелена ивица докъдето ти стига погледът. Коча каза, че тя маркира течението на една подземна река, която излизаше на повърхността в планината много километри по̀ на изток, но скоро отново се криеше под напуканата земна кора и покрития с лишеи чакъл. От време на време, сякаш за да провери дали се движи в правилната посока, тя смело бълбукаше между дърветата и храстите и в продължение на неколкостотин метра течеше бистра, студена и самоуверена над червеникавите скали, а после отново изчезваше в пясъка.

Много животни обитаваха долината там, където реката се виждаше. През следващите дни и нощи видяха различни антилопи, жирафи и зебри. На третата вечер, докато устройваха лагера си, Коча чу нещо и тихо повика Конър да отиде при него. Двамата се скриха между дърветата и се спотаиха зад една скала. Скоро видяха малко стадо слонове, които пиеха вода и се мокреха един друг край реката.

Понякога, докато седяха край огъня вечер в тъмното, виждаха по някоя хиена да се промъква в сенките с проблясващи бледи очи — като призрак в светлината на огъня. Веднъж дори чуха дрезгавото ръмжене на леопард и на сутринта откриха следите му да обикалят на по-малко от двайсет метра от мястото, където бяха нощували. Коча, който спеше — ако всъщност изобщо спеше — с пушката до себе си, каза, че видял животното, срещнал погледа му и разбрал, че то не им мисли злото.

Старецът знаеше името на всяко животно, птица, насекомо и растение, макар че на някои назоваваше само бушменските имена. Езикът на неговия народ не приличаше на никой от познатите на Конър и съдържаше странни цъкащи звуци, които той опитваше безуспешно да имитира и заради които Коча се превиваше от смях. Коча го научи на много: как съществата, живеещи тук, оцеляват в безпощадната жега и суша; как пясъчните яребици пълнят перата си с вода и после прелитат километри, за да напоят малките си; как пясъчният бръмбар стои неподвижно часове наред, за да попие росата в гърба му, и после танцува, за да се плъзнат капчиците в устата му. Коча показа на Конър как може да оцелее човек, като намери вода в грудките на растенията и в тайните кладенчета под напуканата земя, от които можеше да се пие през дълги кухи треви.

Нощем, докато седяха край огъня, Конър го караше да му разказва истории за своя народ. Така научи как Каанг Създателя, който често приемал формата на богомолка, направил Луната, като хвърлил една стара обувка на небето, как направил Млечния път от жарта от огъня, която запратил на небето да осветява пътя на ловците към дома, и как някога всички животни били приятели с човека и говорели на неговия език, докато той не ги подплашил с огъня и те не обезумели от страх и побягнали.

Конър усещаше, че му се разкрива един урок, много по-важен от всички неща, с които Коча го запознаваше, но още не можеше точно да го назове.

Пътуваше от много месеци. Когато замина от Ню Йорк, бе по-близо до лудостта от всякога и се надяваше това никога да не се повтори. Тръгна без план, просто следвайки неустоимото желание да избяга, макар че още не бе сигурен от какво, освен че бе свързано по някакъв начин с това, което онази жена — Биатрис, му бе казала вечерта в галерията, и с образа на самия себе си, който тя го бе накарала да види във фотографиите си. Без някаква конкретна причина, освен че се намира възможно най-далече, той замина първо за Австралия. Оттам пътуваше бавно на северозапад, през Югоизточна Азия и Индия, а накрая отново се озова на континента, който сякаш вече завинаги щеше да бъде в сърцето му. Прекоси с кораб Индийския океан и пристигна в Африка.

Живееше просто, спеше под звездите винаги когато можеше и пътуваше накъдето му хрумнеше, стига това да бяха места, които не бе посещавал досега. Нито търсеше компания, нито я отбягваше, освен тази на хора, които обичаха да натрапват мнението си. И по някакъв необясним начин отново и отново се озоваваше заедно с хора като Коча, свързани по някакъв древен начин с тази земя, която обитаваха, които познаваха времето и пространството и мястото на човек в тях, сякаш имаха някакво друго, допълнително сетиво.

Точно по какъв начин тези срещи и цялото му пътуване го бяха променили — Конър не можеше да определи. Но знаеше, че промяна има. Личеше си по лицето му. В редките случаи, когато си правеше труда да се обръсне, се стряскаше от вида си в огледалото. Беше станал съвсем слаб и кокалест и косата му бе дълга, сплъстена и изсветляла почти до бяло от слънцето. Загорялата му кожа се опъваше силно на скулите и бледосините очи над тях сякаш бяха на някой непознат. Може би това трябваше да го тревожи, но той не се впечатляваше. Защото то отговаряше на промяната вътре в него, на чувството, че бавно се пречиства от някаква тъмна вродена потребност, която се бе спотаявала и нараствала в него от години. Мястото, което тя бе заемала преди, сега бе освободено. И въпреки че белегът от тази рана бе още пресен и чувствителен, Конър знаеше, че постепенно зараства. Разбира се, все още имаше моменти, когато ужасите, които бе виждал, се завръщаха да го преследват, и други моменти, когато изпитваше болка от загубата на хора, които бе обичал. Но знаеше, че тези чувства са като облаци, които ще отминат, и че мястото, където се помещава душата му — тъй като не намираше по-добра дума — макар и изранено и почти пусто, беше съвсем здраво.

Като тръгваше от Ню Йорк, той си взе само една малка чанта с фотографски принадлежности, но въпреки всички необикновени гледки, които виждаше, рядко вадеше фотоапарата си. Беше направил няколко снимки на пейзажи и храмове, такива, каквито и някой турист би направил. Но нито веднъж не бе снимал лицето на друго човешко същество.

Доколко Коча усещаше това вътрешно пътуване, Конър не можеше да прецени. Живееха за момента и рядко говореха за миналото или за живота си досега. Коча му спомена, че е имал жена, починала отдавна, и че многото им деца живеят някъде далеч на изток. Конър му показа малките ламинирани снимки на Джулия и Ейми, но не изпадна в подробности, нито Коча го попита нещо. Но Конър подозираше, че старецът знае много истини и без някой да му ги казва.

Преди два дни Коча го събуди при изгрев-слънце и го поведе нагоре, извън долината. Не му обясни нищо, а и Конър не попита. Вървяха в студа, докато постепенно се развиделяваше, към голяма кула от назъбени скали, които се издигаха от пустинята като старинна цитадела. Отне им час да стигнат до нея и по това време слънцето бе огряло стените й. Докато стояха в подножието й и гледаха нагоре, два черни орела се рееха тихо над скалите, а Конър някак разбра, че там е спотаена някаква тайна, която трябва да бъде разкрита.

Изкачваха се почти час през тесни виещи се пътеки и оврази, пред краката им притичваха гущери и ги гледаха с немигащи очи откъм сенките. Последният овраг беше стръмен и опасен, а после изведнъж скалата се разтвори като цвете и двамата се озоваха в кръгла кухина, половината засенчена, а другата блеснала като разтопено желязо под косите лъчи на слънцето.

Стените бяха високи към три-четири метра и подът бе осеян със скални отломъци. Конър си представи, че това място някога е било пещера и в някакъв момент покривът й се е срутил. Въздухът бе неподвижен и горещ и единственият звук бе собственото му учестено дишане. Коча вдигна ръка и посочи стените, за момент Конър не разбра защо. Заслони очите си и пристъпи по-близо.

И тогава видя. Стените бяха покрити с рисунки в черно, червено и бяло. Имаше изобразени най-различни животни — слонове, жирафи и зебри, лъвове и леопарди, които ги преследват, мъже с копия, лъкове и стрели. И между тях бяха вплетени шарки и символи, някои очевидно вдъхновени от отпечатъците от стъпките на различните същества, а други — трудно разгадаеми. Попита Коча какво означават те и старецът се усмихна и обясни, че са старинни карти на пустинята, правени преди векове, и че рисунките описват места, където могат да се открият определени животни и растения, реки и извори, природни особености, някои от които отдавна били погълнати от пясъка.

Конър обходи кръга от стени със засилваща се почуда. Слънцето грееше в гърба му и сянката му се местеше бавно пред него по изрисуваните скали като движеща се завеса. После, точно на мястото, където осветената скала отстъпваше на сянката, видя един образ, който го накара да се закове на място, а сърцето му подскочи и косъмчетата на врата му настръхнаха.

Беше рисунка на пожар. Гора от горящи дървета и храсти, а пред тях стоеше, сякаш току-що се бе подало, горящо животно с рога. Несъмнено бе нарисувана някаква голяма антилопа. Но спокойно би могло да е и лос, защото рогата и козината му бяха целите в пламъци.

Конър го гледаше и не бе в състояние да повярва на очите си. Искаше да попита Коча за тази рисунка, но му отне известно време, преди да успее да проговори.

— Знаеш ли какво е това? — попита той накрая.

Коча отвърна на собствения си език с една-единствена дума, произнесена с някакъв цъкащ звук. Но този път Конър не се опита да я повтори. Коча продължи:

— Вероятно можеш да го наречеш Духа на пламъците.

— Той добър дух ли е, или лош?

— Нито добър, нито лош. Като самия огън. Моят народ има една история, която ще ти разкажа. Но сега става горещо и трябва да се върнем на сянка в долината.

Коча не му разказа историята същата вечер, както Конър очакваше. Нито на следващата. И младият мъж започна да се чуди дали старецът не е забравил за нея. Но не го подсети, защото в сърцето му се таеше страх, че историята може да се окаже такава, че да съжалява, че я е чул.

Вече бяха стигнали океана и пътуването им бе почти приключило. Тънкият сърп на луната грееше високо над тях, а хладният въздух бе изпълнен с ритмичния грохот на вълните. Коча се наведе напред и светлината на огъня блесна в черните му очи. Без предисловия той започна разказа си:

— Преди много време, след като създал света и всички живи същества, Каанг подарил на хората огъня. Но те станали алчни и непокорни и водели битки помежду си. За да ги накаже, Каанг решил да си вземе обратно този дар и изпратил Духа на пламъците под формата на голяма антилопа да събере всички огньове с рогата си и да му ги занесе… Чу, който бил велик ловец и водач на своя народ, видял антилопата да прави това и я пронизал в сърцето със стрела. Каанг много се разгневил и настоял Чу да поправи стореното, като даде на антилопата своето собствено сърце. „Но как ще живея без сърце?“ — попитал Чу. Каанг вдигнал един камък от земята и казал: „Това ще ти бъде сърце“. Така че Чу извадил сърцето си, поставил камъка на негово място и се върнал при своя народ… Но тъй като камъкът бил много тежък, той вече не можел да ходи на лов, за да осигурява храна на своето племе, и всички се настроили срещу него и го прогонили. Дълги години той се скитал сам, ядял само мухи и това, което оставало недооглозгано от враните и чакалите. Един ден Каанг го видял да пие вода от една река и тъй като още му бил сърдит, изпратил светкавица право върху него. Храстът около Чу пламнал и единственото спасение било да прекоси реката. Но тя била бързотечна и опасна. Имало камъни, на които Чу можел да стъпи, но най-близкият бил отнесен от течението. Чу решил, че ако използва докрай силата си, ще успее да скочи до първия камък… Когато се канел да скочи, чул ужасен вой и като погледнал надолу, видял една богомолка на ръба на водата. „Помогни ми, помогни ми! — изплакала богомолката. — Иначе или ще се удавя, или ще изгоря в пожара.“ Чу предложил да я вземе на гръб, но я предупредил, че дори и с малко допълнителна тежест, може да не успее да скочи. „Тогава намери още един камък, глупак такъв!“ — извикала неблагодарната богомолка (която, разбира се, била преобразеният Каанг). Чу се огледал наоколо, но нямало никакви камъни, а пожарът се приближавал все повече и повече. И тогава той се сетил, че сърцето му е камък. Извадил го от гърдите си и го хвърлил във водата, за да стъпи на него. Без дума на благодарност богомолката скочила върху него, оттам — на следващия камък, и бързо пресякла реката до отсрещния бряг, където изчезнала в храстите. Чу се опитал да я последва, но тъй като вече нямал никакво сърце, бил безсилен да направи дори и крачка до първия камък, който бил собственото му сърце. Той се отпуснал на колене и се приготвил да умре в пожара. И тогава точно зад себе си, в горящите храсти, чул някакъв звук, вдигнал глава и видял, че Духа на пламъците, с горящи рога, стоял точно над него. Той бил изпратен от Каанг, вдигнал Чу на гърба си и го пренесъл на отсрещния бряг… И понеже Чу проявил такава смелост и щедрост, Каанг му простил, отчупил парче от горящия рог на антилопата и го поставил в гърдите му вместо сърце. Чу се върнал у дома, при своя народ, който го посрещнал като велик герой. И с благословията на Каанг той отново запалил огньовете със своето сърце… Затова, когато видиш антилопа, ще забележиш, че рогата й са извити от огъня и че отстрани има следи от пожара.

Коча замълча и се вгледа дълбоко в очите на Конър.

— Мисля, че може би знаеш тази история.

Конър поклати глава:

— Не бях я чувал досега. Благодаря ти.

Дълго седяха и се взираха в жаравата, без да говорят повече. Преди да си легнат, хвърлиха още от събраните дърва в огъня. Вятърът бе стихнал и пламъците лумнаха силно в нощта, а двамата мъже стояха отстрани и ги гледаха. Точно когато огънят догаряше, Коча го докосна леко по лакътя и кимна с брадичката си. Конър се обърна и погледна натам, накъдето му сочеше старецът. Отне му известно време очите му да свикнат с тъмнината. Но после го видя. На около трийсет метра от тях, на брега, зад костите на кита, стоеше един лъв и ги гледаше с блеснали очи.

Беше стар лъв и дори на слабата светлина от луната и огъня Конър видя, че козината и гривата му са доста проскубани. Но стойката му бе царствена и той дълго ги гледа с високомерно презрение, мятайки опашка наляво-надясно. Колко време бяха стояли така — Конър не можеше да определи, защото времето сякаш бе замряло. После, с едно последно махване на опашката, лъвът се обърна и достолепно се изкачи по брега към дюните.

Преди да се скрие от погледите им, той спря и ги погледна за последен път. После се обърна и изчезна.