Никълас Еванс
Скок в огъня (3)

2.

Денят, в който Едуард Тъли срещна любовта на своя живот, започна лошо. От една седмица валеше сняг и Ед с нетърпение очакваше да покара ски през уикенда. Но в ранните часове на петъка снегът обърна на дъжд и когато съмна (ако можеше да се нарече така почти незабележимата промяна), Бостън бе потънал до колене в сива киша. Сякаш за да се влоши положението напълно, валеше и вътре в къщата. Към средата на сутринта отоплението и водата в цялата сграда спряха. Когато Ед отиде да провери какво става, откри, че асансьорите не работят, че по стълбището се стича вода и фоайето е пълно с газещи из водата хора, които си крещят един на друг.

Сградата се ремонтираше и през последните два месеца строителната бригада ежедневно доказваше способността си да разстройва живота на обитателите. Оказа се, че тази сутрин един дърводелец е прекъснал едновременно електрически кабел и тръба за вода с едно-единствено хирургически точно движение на ударната си дрелка. Господин Соломон — скърбящият възрастен вдовец, който живееше в съседния апартамент до Ед — каза, че Бърза помощ току-що откарала злополучния дърводелец. Господин Соломон не знаел колко тежко се е наранил майсторът, но бил сигурен, че не е нещо безобидно.

Ед бе работил почти цялата нощ по второ действие от новия си мюзикъл — този (не си позволяваше никакви съмнения по този въпрос), който щеше да го направи прочут. Напредваше добре, въпреки че все по-ясно осъзнаваше как ремонтните работи вкарват и в музиката, и в текстовете един по-мрачен, по-заплашителен тон, отколкото желаеше. Когато изджапа с мокрите си обувки обратно в апартамента си, откри, че притокът се е засилил. От тавана капеше точно върху пианото. Самото пиано, старо и с неизвестен произход, което се нуждаеше от акордиране толкова често, че вече не си заслужаваше усилията, изглеждаше невредимо. Но купчината нотни листове, които лежаха отгоре му — цялата работа на Ед от изминалата нощ, бяха подгизнали. Беше протекло и в дрешника, където той държеше екипировката си за ски и скално катерене, и сега му се налагаше да извади всичко и да го натрупа върху леглото си. Седна намусен на канапето, право върху модните си нови очила „Калвин Клайн“, които си бе купил едва предната седмица и за които бе дал цяло състояние. Счупиха се. Определено в ход беше някаква космическа конспирация.

После пристигна пощата, с която се върнаха с благодарности не един, а два отхвърлени ръкописа и демокасети на последния му мюзикъл — този, който очевидно нямаше да го направи прочут. Едно от съпътстващите писма — от известен бродуейски продуцент, написано несъмнено от някой подчинен — го удостояваше с вяла похвала, а после допълваше, че в творбата му „се усеща може би малко повече от желаното влиянието на Зондхайм“, което запрати Ед във вихрушка от мрачни самокритики през следващите няколко часа.

Сега вече бе късен следобед и той седеше на едно друго пиано, много по-голямо, лъскаво и по-добре акордирано от неговото, за да слуша как най-нелюбимият му ученик съсипва безобидно и неособено трудно парче от Шопен. Детето, крайно неприятно десетгодишно момче на име Декстър Ротуел-младши, бе облечено изцяло в черно, с изключение на маратонките, които бяха в сребристо и златисто и вероятно струваха колкото прехраната за няколко седмици на едно семейство.

Това, което най-много дразнеше Ед, беше бейзболната шапка, която момчето носеше постоянно. Тя също бе черна и, разбира се, момчето я носеше с козирката назад. На нея имаше надпис ЧЛЕН НА ЗОНАТА НА СМЪРТТА — сякаш изписан от някой кървящ паяк. По природа Ед не бе склонен към насилие, даже обратното. Но понякога желанието да махне тази шапка и да нашляпа с нея младия Декстър Ротуел по ушите бе неустоимо.

Откакто бе завършил колежа преди три години, уроците по пиано носеха на Ед достатъчно пари, за да има време да композира. През зимата почти единственият му друг източник на доходи бе свиренето всяка петъчна вечер в един бар в центъра, което все още му харесваше, въпреки че му плащаха малко и посетителите на бара почти не му обръщаха внимание. С уроците по музика съвсем непреднамерено той бе навлязъл в територията на разглезените чада на най-безцеремонните и преуспели жители на града. Обучаваше това момче вече шест месеца и нито веднъж не го бе видял да се усмихне или дори да го погледне в очите.

Ед се взираше през прозореца, опитвайки се да долови следа от Шопен в тромавата какофония, която изпълваше скъпо обзаведения хол на семейство Ротуел. Януарският мрак, който едва се бе разсеял през деня, отново се спускаше, а дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Ед се загледа в ручейчетата, стичащи се по излъскания черен мерцедес кабриолет на госпожа Ротуел, който се мъдреше гордо на алеята редом с ръждясалия нисан на Ед. Изрусената, облечена в прилепнало спортно трико майка на момчето, както обикновено, тренираше във фитнес залата от другата страна на коридора, със слушалки от портативно радио в ушите, най-вероятно за да не чува мъченията на Декстър-младши върху клавишите. Беше слаба жена с дребен кокал и остро лице и винаги когато Ед я зърнеше през вратата как се поти на бягащата пътечка, тя му напомняше за хваната в капан мишка.

Декстър Ротуел-младши довърши упражнението и се облегна изморено назад.

— Шопен е тъп — заяви той.

— Така ли мислиш? Наистина? — Ед се опита да говори спокойно, дори шеговито.

— Да.

— Очевидно си бил твърде зает и не си се упражнявал от миналата седмица.

Момчето измърмори нещо и започна да си чопли носа. Поседяха известно време, заслушани в приглушеното туп-туп-туп на Госпожа Мишка, която навърташе километри отсреща. Ед свали очилата си, стари и залепени с тиксо, и изтърка стъклата им. Това му напомни, че не може да си позволи, съвсем буквално, да действа импулсивно, докато се намира в този дом. Пое си дълбоко дъх и върна очилата на мястото им.

— Добре. Тогава какво да изсвирим? Искаш ли да опитаме още нещо от „Лед Цепелин“?

Не се шегуваше. В отчаян опит да привлече вниманието на момчето преди две седмици му бе дал да свири „Стълба към небето“ и няколко парчета на „Ролинг Стоунс“. Успя да предизвика някакъв съвсем слаб проблясък на интерес.

— И те са тъпи.

— Е, май всички са тъпи. Шопен, Моцарт, „Лед Цепелин“.

— Аха.

Ед остави тишината да се проточи. Момчето гледаше навъсено дъжда и продължаваше да си човърка носа. Младият мъж се вгледа в нацупения му отпуснат профил и бързо пресметна наум щетите, които щеше да нанесе върху и бездруго жалкото си финансово положение. Е, да става каквото ще. Той се изправи. Взе сборника с нотните текстове изпод носа на Декстър и го пъхна в куфарчето си. Момчето го погледна.

— К’во става?

— Нищо, Декстър. И точно това е проблемът.

— Ние току-що започнахме.

— Да, но аз свърших. Тръгвам си.

Отвори вратата и излезе в коридора точно когато майката на момчето се появи откъм фитнес залата, попивайки внимателно потта от лицето си, така че да не размаже червилото си. Тя се намръщи.

— Вие двамата свършихте ли вече?

— Да, госпожо, веднъж и завинаги.

Той взе палтото си от стола до входната врата. Декстър пристъпваше от крак на крак пред вратата на хола, свиваше рамене и правеше физиономии на майка си, сякаш целият свят се е побъркал. Жената погледна часовника си.

— Но сега е едва…

— Работата е там, госпожо Ротуел, че вие си хабите парите, а аз — времето.

— Защо? Декси не напредва ли?

Ед се извърна към момчето. То стоеше и усукваше юмруците си в тениската, забило поглед в пода като изоставен неандерталец.

— Не, госпожо. Не напредва. Всъщност, честно казано, Декси е тъп.

 

 

Въодушевлението трая само докато Ед се прибра у дома. Отоплението още не работеше, а водата продължаваше да капе в кофата за боклук, която бе поставил на мястото на пианото. Взе си душ със студена вода, като си пееше, за да се затопли и да не се замисля колко глупаво и безразсъдно бе постъпил, отказвайки се от Декстър. После си направи горещ шоколад, стопли си в микровълновата печка половин пица, останала от предната вечер, и я изяде, сгушен под палтото си, пред телевизора. Новините съобщаваха само за катастрофи и бедствия и въпреки че неговото собствено неблагополучие бледнееше в сравнение с тях, настроението му си остана доста мрачно.

Държаха той да пристига в бара към осем, въпреки че заведението се пълнеше много по-късно, така че към седем и половина отново събра смелост да се покаже навън, изтърча под дъжда до колата си и потегли през града в натовареното и едва пъплещо движение.

Барът се наричаше „При Ралфф“, въпреки че Ед така и не бе успял да разбере кой е Ралфф и защо името му се пише по този начин. Намираше се близо до брега, в края на един модерен, наскоро обновен квартал, който бе пълен с туристи през лятото, но в зимни вечери като днешната имаше вид на злощастна грешка. Освен бара, единствената причина човек да дойде тук бе киното на отсрещната страна на улицата, което бе добре за бара, но ужасно затрудняваше паркирането наоколо. Тази вечер обаче Ед извади късмет.

Тъкмо когато зави, през замъгленото предно стъкло забеляза, че един джип потегля точно пред бара. Включи десния си мигач и спря, за да изчака джипа. Колата отзад започна да свири, макар че бе очевидно защо Ед е спрял. Той погледна в огледалото си и видя очукан бял фолксваген костенурка. Шофьорът отзад отново натисна клаксона.

Ед поклати глава. Какъв идиот! Джипът освободи мястото и Ед мина напред, за да паркира на заден. Предположи, че фолксвагенът или ще го подмине, или ще изчака, но когато превключи на задна скорост и се обърна на седалката си, за да погледне назад, видя как колата зад него рязко се пъхна на неговото място. Не можа да повярва на очите си. По никакъв начин нямаше да отмине подобно нагло поведение от когото и да било. Включи аварийните и излезе.

Двама човека слизаха от фолксвагена. Шофьорът бе млада жена и когато Ед се запъти към нея, тя му отправи толкова ослепително невинна усмивка, че за момент той си помисли, че е видяла някого зад него. Погледна през рамо, за да провери, но там нямаше никой. Жената бе с червено скиорско яке с вдигната качулка, под която се подаваше гъста тъмна коса. Спътникът й бе мъж, по-висок и широкоплещест от Ед — факт, който би трябвало да му направи впечатление, но той го пренебрегна. Единственото, което зърна през мокрите от дъжда очила, бе, че мъжът се усмихваше. Това не помогна да бъде умилостивен. Дъждът бе прераснал в порой.

— Извинете — каза Ед възможно най-спокойно. — Това беше моето място.

Жената погледна назад към колата, после отново към него, със същата вбесяващо въздействаща усмивка.

— Не. Това е нашето място.

Тя заключи колата и вдигна ципа на якето си. Въпреки че бе кипнал от гняв, Ед забеляза, че се кара с необикновено привлекателна жена. Имаше мургава кожа, пълни устни и съвършени зъби. Очите й бяха големи и тъмни и сега искряха развеселено. И тъй като очевидно нямаше друга вероятна причина за това веселие освен него, това наля още масло в огъня на гнева му.

— Вижте какво, знаете много добре, че тръгнах да паркирам. Спрях, за да направя път на джипа, дадох мигач и дръпнах напред, за да паркирам на заден, а вие се пъхнахте на мястото ми. Не може така!

Тя сви рамене:

— Може. Направихме го.

— По дяволите, не може!

Гласът му вече бе станал писклив и за да си възвърне подходящата поза на мъжествена заплаха, хвърли гневен поглед към приятеля на жената, който се ухили като маймуна и заобиколи колата, за да се приближи до тях. Ед усещаше, че гърбът и раменете на сакото му подгизват от дъжда. Ледено ручейче се спускаше по врата му. Вече не виждаше почти нищо през очилата си, но му се стори, че зърна за миг някаква следа от притеснение на лицето на жената. Тя се обърна към маймуноподобния си приятел за подкрепа.

— Моля ви, да не прекаляваме — каза маймуната.

— Аз не прекалявам!

— Току-що изругахте.

— Боже…

— Ето пак, моля ви.

Той вдигна ръце с дланите напред — като предупреждение. После неочаквано се усмихна, а на лицето му се изписа влудяващо съчувствие.

— Хей, приятел, съжалявам. Обаче животът е джунгла. След няколко хиляди години единствените шофьори ще бъдат тези, чиито прадеди първи са се научили да се шмугват на чужди места за паркиране. Ето кое се нарича оцеляване на най-приспособените. Не е справедливо, но това е еволюцията. А сега ни извини, но ще закъснеем за филма.

С още една усмивка той хвана жената за ръка и я преведе през улицата, като остави Ед да стои там, мокър до кости, онемял и напълно безпомощен.

— Нагли…

Една кола мина по улицата и изпръска краката му. Друг шофьор му свиреше:

— Хей, приятел, мръдни си автомобила. Блокираш движението.

— О… я се разкарай!

Ед се замъкна до колата си, влезе и подсуши очилата си. Наложи се да обикаля из района двайсет минути, докато открие друго място за паркиране, и през цялото време в главата му се въртяха черни мисли за отмъщение. Накрая си намери място само няколко коли по-надолу от фолксвагена на жената и като минаваше край него, му хрумна една идея. Щеше да бъде идеалният отговор.

Влезе в бара и се извини на Брайън, управителя, за закъснението си. Обясни му, че е имал лош ден. Брайън сви рамене и каза, че никой не можел да се похвали с хубав ден. Заведението бе почти празно, така че Ед се поуспокои. Бързо мина зад барплота и намери лист хартия и химикалка край касата.

— Ей, хайде — извика Брайън. — Да послушаме музика!

— Ще се върна след две минути.

Надраска нещо на хартията, после намери парче найлон и я уви, за да не се намокри от дъжда. Тръгна към вратата, като извика на управителя, че ще се върне веднага.

Навън тълпата пред киното беше изчезнала. Ако не се брояха колите, които минаваха от време на време по улицата, наоколо бе пусто. Отиде право при фолксвагена, пресегна се и внимателно свали чистачките. Те се откачиха лесно. Ед пъхна увитата бележка под едното рамо. Отдръпна се с доволна усмивка. Пъхна чистачките в джоба на сакото си и заключи, че отмъщението най-добре се консумира мокро. Обърна се и тръгна към бара.

„След няколко хиляди години — пишеше на бележката — единствените шофьори ще бъдат тези, научили се как да крадат чистачките на нахалниците, които крадат чужди места за паркиране. Това се нарича оцеляване на най-приспособените“.

 

 

Въпреки мокрите дрехи и лошия ден, той свири добре онази вечер. Към десет заведението започна да се пълни. От една маса аплодираха всяко негово изпълнение и постепенно заразиха и останалите. Напрегна се да си спомни всички песни за дъжда, които знаеше, и те се приеха много добре. „Бурно време“ дори предизвика викове за бис. Ед нямаше впечатляващ глас, но тази вечер явно се разболяваше и гласът му звучеше по-плътно и — поне по негово мнение — по-секси. Лиан, една от сервитьорките, по която си падаше открай време, постоянно му носеше питиета и — може би просто си въобразяваше — му се стори, че го гледа по съвсем друг начин.

Всеки път, когато вратата се отвореше, той със задоволство отбелязваше, че навън продължава да вали. Знаеше, че тази реакция е жалка, но продължаваше да си представя как жената се връща при колата си и намира бележката. Съжаляваше единствено, че няма да има шанс да види изражението й в този момент. Филмът вероятно вече бе свършил и се зачуди дали тя няма да се появи в бара и какво ще прави, ако тя дойде. Но обичайните посетители на заведението бяха хора, които идваха тук заради пиенето, а не заради обстановката — приглушено осветление и червен плюш — и макар Ед да не знаеше за жената нищо друго, освен че краде чужди места за паркиране, предположи, че тя е от онези, които си падат по здравословния живот, киселото мляко и йогистките упражнения, и че и мъртва не би се озовала в дупка като „При Ралфф“.

Но се оказа, че греши.

Тъкмо бе направил петнайсетминутна почивка преди последната серия песни. Отиде до тоалетната и на връщане бе притиснат в един ъгъл — без никаква съпротива от негова страна — от Лиан, която му довери колко много й харесват изпълненията му тази вечер, особено новият му секси глас. Така че щом се върна на пианото, Ед се чувстваше доста доволен от себе си. Седна и докато отпиваше от чашата си, я видя. По-скоро забеляза червеното скиорско яке и ако бе погледнал в тази посока минута по-късно, нямаше да я познае, защото жената точно го сваляше. Под якето носеше кремав пуловер. Приятелят й (който, обективно погледнато, никак не приличаше на маймуна) поръчваше питиета и докато бе зает с това, жената седна на високото столче до бара, изпъна гърба и дългия си врат и се огледа наоколо. Ед я наблюдаваше.

Тя прокара пръсти през косата си с жест, който вероятно имаше някаква практична цел — може би да оправи някой заплетен кичур — и който би изглеждал като кокетство при друга жена. Но у нея този жест не съдържаше и следа от суетност. И в същото време бе едно от най-сексапилните движения, които Ед бе виждал.

Изведнъж осъзна, че тя се взира право в него и на лицето й бавно се изписва усмивка на разпознаване. В прилив на чиста гениалност, както Ед щеше да определи по-късно този момент, започна да свири едно парче от последния си (така и непоставен и двукратно отхвърлен) мюзикъл. Беше страстна любовна песен, в която „се усещаше малко повече от приемливото влияние“ на Том Уейтс. Наричаше се „У вас или у нас“. Припевът звучеше така:

Няма повече уиски.

И виното да свършим.

Чувствам се игриво.

У вас или у нас?

Наблюдаваше я, докато пееше. Приятелят й явно нямаше нищо против. Той също се забавляваше на шегата и когато Ед допя песента, мъжът вдигна чашата си като за тост и изпрати на музиканта едно питие по Лиан. Ед продължи мелодия след мелодия — с всяка песен, за която се сети да има връзка със ситуацията, като на места променяше текста, за да накара жената да се засмее. Изпълни „Трябва да те отведем от това място“ и „Някъде има място за теб“ от „Уестсайдска история“. Чувстваше се вдъхновен, изпълнен със сили. Публиката го приемаше невероятно добре и се присъедини към шегите, дори и без да ги разбира. Той свиреше единствено за нея, за жената, чиито чистачки още стояха в джоба на палтото му. Така че се почувства доста разочарован, когато по средата на „Прекрасната Рита“ тя се изправи и започна да се облича. После видя, че двамата с приятеля й тръгват към него.

Изчакаха край пианото края на песента. Жената гледаше плахо. Ед завърши и докато хората го аплодираха, й кимна.

— Беше забавно — каза тя. — Вие сте много добър.

— Така е, признавам си. Благодаря.

— Вижте, наистина съжалявам за това, което се случи. Не знам какво ми стана. Никога не съм правила подобно нещо в живота си.

— Аз бях виновен — обади се приятелят й. — Аз я накарах да го направи. Просто закъснявахме за филма и… нали разбирате, както и да е, и двамата съжаляваме.

Ед кимна, без да го поглежда. Не можеше да откъсне очи от жената. Боже, тя бе великолепна! После осъзна, че двамата очакват той да отговори нещо.

— Ами благодаря — смотолеви той. — Тоест… е, какво толкова. Погледнато от друг ъгъл, получих безплатен урок по биология.

Палтото му висеше на облегалката на стола и той бръкна в навлажнения джоб, намери чистачките и й ги подаде:

— Заповядайте.

Тя се намръщи.

— Не сте ли ходили до колата си?

— Не.

— Е, навярно ще откриете, че ще имате нужда от това.

Жената се усмихна тъжно и ги пое. Приятелят й се засмя.

— Квит ли сме? — попита Ед.

Тя присви очи.

— Е, ще трябва да си помисля по този въпрос.

— Ще ви призная, че ако нямахте такъв едър приятел, щяхте да си навлечете сериозни неприятности.

— Това е братовчед ми Дейвид.

Тези думи бяха най-прекрасните, които Ед бе чул през целия ден. Протегна ръка.

— Едуард Тъли. Приятно ми е.

Дейвид отвърна, че и на него му е приятно. Ръкостискането му бе като парна преса. Ед се обърна към жената, в която вече бе влюбен, протегна й ръката си и тя я пое.

— Рита — каза му.

Ед се поколеба и задържа ръката й. Беше хладна и нежна. Рита? Нима бе възможно? Тя се засмя:

— Добре де! Джулия. Джулия Бишъп.

— Хей, Ед! — извика му Брайън от бара. — Ако музиката е храната на любовта, продължавай да ни засищаш.

— Той е страхотен романтик — изкоментира Ед.

Жената се усмихна, извини се отново, после тримата се сбогуваха и тя и братовчед й се отправиха към вратата. Ед засвири една песен на Джон Ленън, която не бе изпълнявал от години. Но даже и да я знаеше, както можеше да се предположи, тъй като песента бе с нейното име, Джулия не прояви никакви признаци, че е разпознала мелодията. Просто излезе в нощта заедно с братовчед си и не погледна нито веднъж назад.

Говоря само глупости.

Но искам да ме чуеш, Джулия.

 

 

Когато Ед се върна при колата си половин час по-късно, продължавайки да се ругае, че не се беше сетил да поиска телефона й или поне да я попита къде живее или работи, откри, че чистачките му ги няма и под едното рамо е пъхната бележка.

„Научих се“ — пишеше от едната страна. Ед обърна листчето. От другата страна имаше телефонен номер.

Беше спряло да вали.