Никълас Еванс
Скок в огъня (28)

27.

Град Карингоа се намираше в началото на една долина в онази част на Уганда, където равнините, покрити само с изсъхнала трева и акации, се заменяха от възвишения и падини и по-пищна растителност, простираща се на запад към Бели Нил, а оттатък реката бяха джунглата и планините на Конго. Градът имаше една-единствена улица със залепени един за друг магазини, църква в единия й край и полицейски участък в другия. В далечните дни преди войната това бе сънливо, непретенциозно местенце само с няколко хиляди жители, макар че още много хора прииждаха всеки ден от околните селища, за да продават продукцията си на пазара. Сега обаче те оставаха за постоянно и населението на Карингоа се бе умножило петдесетократно, а фермите и селцата на километри наоколо бяха плячкосани, опожарени и изоставени.

Правителството бе създало „защитени“ лагери и приканваше останалите без дом да се преместят в тях, но мнозина отказваха, защото лагерите бяха отдалечени и разяждани от болести, бунтовниците нападаха дори и там и крадяха децата им и всичко друго, което намираха. Така че сега хиляди прииждаха в Карингоа и обитаваха потъналите в мръсотия колиби, които се простираха на повече от километър в двата края на града. Поне оттук по-смелите можеха от време на време да се промъкват до селата си, за да садят или събират реколтата си. Често, когато отиваха или се връщаха, намираха деца, избягали или изоставени от бунтовниците, които се криеха в дивите гори или скитаха из руините на домовете си като объркани духове и търсеха семействата си.

Рехабилитационният център „Сейнт Мери“, където в крайна сметка се озоваваха много от тези деца, се намираше в южния край на бедняшкия квартал в Карингоа. Погледната от портата с изронен хоросан, старата сграда на манастира изглеждаше горда и внушителна. Беше триетажна, четвъртита и масивна, разположена в началото на леко наклонена алея от червена пръст. От двете страни на алеята се издигаха пламъкови дървета, а зад тях растяха палми и гигантски мангови дървета, окупирани от прилепи, които разперваха широките си кожести криле веднага щом се спуснеше сумракът и шумно нападаха плодовете. И манастирът, и параклисът, който изникваше пред погледа на човек, когато се спуснеше по алеята, бяха варосани и по стените им пълзяха аленочервени бугенвилии. Чак когато човек се приближеше, впечатлението за колониално могъщество започваше да избледнява.

Варосаните стени се лющеха и бяха на петна от водата, която по време на дъждовния сезон два пъти годишно се изливаше през счупените улуци от натрошените керемиди на покрива. На фасадата на манастира имаше шест големи прозореца на всеки етаж, всички със скъсани мрежи против комари и провиснали капаци, чиято зелена боя бе толкова олющена, че приличаше на петна от плесен върху дървото. Пред сградата алеята се разширяваше в площадка, от която четири широки стъпала от напукан цимент водеха към масивна двойна врата. Преди войната, когато „Сейнт Мери“ още бе девическо училище, тези врати стояха отворени постоянно. Сега бяха винаги затворени и нощем ги заключваха и залостваха.

Зад голямата сграда имаше множество по-малки постройки, които обслужваха нуждите на центъра. Кухните, от чиито прозорци неспирно се носеше шум от гласове и тракане на съдове, бяха около един двор с нисък зид, в който растяха три високи дървета папая и имаше кладенец с ръчна помпа. Мършави пилета и патици ровеха из прахоляка за остатъци от храна, а още по-мършави кучета лежаха под трикраките масички в огромната палатка с отворени страни, която служеше като трапезария на центъра.

Имаше складови помещения, медицинска клиника, работилница и гараж, където можеше да се види разнородна колекция от превозни средства с най-различни повреди. Над тях почти сюрреалистично се извисяваше червен автобус на два етажа, който бе докаран преди десетина години при едно епично пътешествие за набиране на средства от Англия чак дотук. Наричаха го Гертруда и благодарение на вниманието и обичта на Джордж, престарелия градинар, механик и като цяло светец на центъра, все още бе в движение. До гаража бе разположено игрище от утъпкана червена пръст, по което тук-там бе изникнала трева и където късно следобед децата играеха футбол и баскетбол. И накрая, зад всичко това, се простираше почти петдесет декара избуяла райска градина от портокали, банани, манго и авокадо.

Като изучаваше тази гледка от прозореца си на третия етаж, Джулия си спомни колко враждебно и чуждо й се стори всичко, когато двете с Ейми пристигнаха преди три месеца, и колко бързо се почувстваха като у дома си.

Двете с Ейми току-що бяха завършили ежедневния си урок по ачоли със сестра Емили и както обикновено, Ейми бе успяла да засрами майка си. Момичето вече говореше езика почти гладко, докато Джулия на моменти се затрудняваше дори от прости изречения и правеше грешки, които предизвикваха изблици от смях у Ейми и дори по някоя благосклонна усмивка у Емили. След урока Ейми изтича навън да играе баскетбол, макар че всъщност трябваше да се заеме с домашните си, но на Джулия сърце не й даваше да я спре. Сега виждаше дъщеря си на игрището, викаше да й подадат топката и тичаше с другите момичета, а русите й къдрици подскачаха, блеснали под слънчевите лъчи.

Стаята, която споделяха, беше спартански обзаведена, но просторна. Имаше висок таван с вентилатор, който не работеше, и бледозелени стени, на които малки розови гущерчета с тънички крака и изпъкнали очи висяха неподвижно часове наред. Две легла с метални рамки бяха избутани едно до друго под голяма мрежа против комари, имаше и дървено бюро с чекмеджета, два стола и огромен гардероб, който миришеше на нафталин. Единственият лукс бе, че притежаваха самостоятелен душ и мивка, отделени зад завеса в единия ъгъл на стаята. Общите тоалетни бяха в дъното на коридора.

Джулия погледна часовника си. Оставаше половин час до урока по английски, който бе започнала да провежда през ден преди вечеря. Урокът бе по желание, но тя правеше така, че децата да се забавляват, ето защо всеки ден се появяваха нови и нови желаещи. Дръпна се от прозореца, съблече се и си взе душ. Изми косата си и се наслади на хладната вода, а един гущер я наблюдаваше от високо. После, увита в хавлия, седна пред бюрото, където късното следобедно слънце огряваше раменете й, и довърши писмото си до Линда.

В последното си писмо приятелката й я питаше за Конър и дали хората в „Сейнт Мери“ знаят къде се намира той. Никой не знаеше, но сестра Емили имаше най-скорошни новини от него. Миналата есен, преди около шест месеца, той се обадил от Найроби и я помолил да състави списък на децата, отвлечени от армията на бунтовниците. Не обяснил защо го иска и сестра Емили не попитала. Предположила, че му трябва за статия, която пише.

От начина, по който тя и останалите монахини и учители говореха за Конър, бе ясно, че всички в „Сейнт Мери“ го обичат. На стената във фоайето бяха окачени негови снимки в рамки на децата от центъра. Джулия разбра, че той редовно изпраща пари и големи колети с дрехи и обувки и че при последното си посещение донесъл ново видео и стереоуредба. Естествено, Джулия спомена, че е кръстник на Ейми, но поради някаква причина премълча, че той всъщност й е баща.

Когато чу новините за Конър от сестра Емили, изпита такъв прилив на облекчение, че едва не избухна в сълзи. Конър бе жив. Или поне е бил жив преди шест месеца. Но скоро след това я връхлетя чувството на обида и ревност, че той не бе писал нито на нея, нито на собствената си дъщеря от толкова време. Джулия предположи, че още не знае за смъртта на Ед, защото ако бе научил, със сигурност щеше да им се обади. Тя не разкри тези чувства пред никого, особено пред Ейми, и не ги спомена въобще в писмото си до Линда. Конър принадлежеше на миналото, а тя си бе обещала да живее в настоящето и да не го разбива с копнежи, които лесно биха я обсебили, ако им позволеше.

В „Сейнт Мери“ имаше четирийсет и две деца, две трети от които бяха момчета. От деветимата, които работеха с тях, всички — освен трима — бяха монахини, родени и израснали в Карингоа. Те бяха в манастира от времето, когато в него бе имало училище, а впоследствие бяха обучени от различни благотворителни агенции как да работят с преживели травми деца. Въпреки че бяха католици, религиозните послания в манастира бяха умерени и ненатрапчиви, така че тези деца, които бяха протестанти, да не се чувстват изолирани.

Другите двама чужденци, работещи в центъра, бяха една весела разведена швейцарка на средна възраст, наречена Франсоаз, и Литър Прингъл, симпатичен и емоционален млад шотландец, който изпълняваше ролята и на лекар на центъра. Той имаше къдрава рижа коса и се бе привързал изключително силно към Джулия. Винаги се стараеше да седи близо до нея, докато се хранеха, и се изчервяваше, когато тя го улавяше, че я гледа. Всички от персонала имаха стаи на третия етаж, докато децата спяха в отделни спални за момчетата и момичетата на втория етаж. Стаята на Литър Прингъл бе точно до тяхната. Понякога го чуваха през стената как пее доста фалшиво някакви шотландски народни песни под душа, при което Ейми избухваше в неконтролируем кикот. Освен това тя го имитираше много комично как се обяснява в любов на майка й.

Джулия довърши писмото си, облече се и събра картинките, които щяха да й трябват за урока. Преподаваше изцяло на английски и ако някой зададеше въпрос на ачоли, се преструваше, че не разбира, което често си бе самата истина. За всеки урок избираше някаква тема. Тази вечер темата бе посещение на пазара. Джулия събра цяла кошница предмети, които децата можеха да се преструват, че купуват и продават, и за които можеха да се пазарят наужким. Приготви трийсетина неща — от портокали и банани до щипки за пране и гребени, както и няколко кутийки кибрит, които щяха да използват вместо пари. Хаосът и врявата в стаята бяха гарантирани.

Докато слизаше надолу, срещна Ейми, която се връщаше от баскетбол, хваната за ръка с Кристин, десетгодишно момиче ачоли, което живяло в плен при бунтовниците повече от година и било подлагано на ужасен тормоз. Но Кристин бе в „Сейнт Мери“ вече два месеца и се възстановяваше успешно. Двете с Ейми се бяха сближили. В момента бяха целите в прах.

— Може ли Кристин да дойде в нашата стая? — попита Ейми.

— Разбира се. Но не забравяй домашното по математика, млада госпожице.

Момичетата изтичаха край нея нагоре по стълбите.

— Няма. Ще го направя по-късно. Сега ще пишем пиеса.

— Чудесно. Ще се видим по-късно. И да си вземеш душ.

— Да, мамо — въздъхна Ейми.

Урокът по английски премина добре. Имаше рекордна посещаемост от петнайсет деца, както и две монахини, които говореха езика, но искаха да го опреснят. Най-голямата изненада бе да види и Томас — момчето от снимката на Конър, което все още не проронваше нито дума, въпреки че бе в центъра от две години. Беше наддал малко на тегло от времето на снимката, но още бе слаб и хилав. Беше си изработил защитна реакция да забива брадичка в гърдите си и винаги гледаше сякаш изпод вежди. Никой не знаеше какво да прави с него. Повечето деца оставаха в центъра два-три месеца и после се връщаха при семействата си. Веднъж бяха опитали да изпратят Томас при един негов чичо, но нещата не се развили добре. Томас се върнал в центъра само две седмици по-късно и изглеждал още по-изгубен и самотен от всякога.

На сутрешните си терапевтични сеанси Джулия опитваше всичко възможно, както и другите преди нея, за да го насърчи да рисува. Понякога той вземаше пастела от нея и стоеше с ръка, застинала над листа, сякаш се опитваше да събере кураж, за да започне. Но никога не успяваше. Каквото и да бе заключено у него, очевидно бе твърде ужасяващо, за да го излее от душата си.

По време на урока тази вечер той седеше и гледаше от дъното на стаята и когато бе негов ред да дойде отпред и да купи нещо от сергията на пазара, само поклати глава. Джулия взе няколко неща, занесе ги при него и накрая успя да го накара той да посочи един гребен и да плати за него с пет кибритени клечки. Всички изръкопляскаха и Томас се усмихна срамежливо, което бе голяма рядкост.

Джулия не бе уверена колко научават децата по английски, но всички се забавляваха, а това сигурно бе по-важно в случая. Приключи часа напълно изтощена и посрещна с облекчение камбанката, сигнализираща, че е време за вечеря.

Когато излезе в коридора, с изненада видя във фоайето двама войници, които говореха приглушено със сестра Емили. По униформите им Джулия позна, че са от Народната армия за защита на Уганда, която бе създадена от правителството и имаше база в северния край на града. Но войниците по принцип не бяха добре дошли в центъра. Дори видът на униформата и оръжията им събуждаше ужаса в сърцата на децата, а някои от тях бяха тероризирани също толкова лошо от правителствените войници, колкото и от бунтовниците. Когато Джулия се приближи към тях, чу един от войниците да споменава името Макума, но щом я видя, той млъкна и изчака тя да се отдалечи по стълбището, преди да продължи разговора.

Всички бяха в трапезарията навън и бяха преполовили вечерята си, когато сестра Емили се присъедини към тях. Тя бе висока и грациозна жена, вероятно наближаваща четирийсетте, но чиито благи маниери я правеха да изглежда без възраст. Официалният й пост бе директор на рехабилитационната програма, но за децата тя бе майката, която много от тях бяха изгубили, и я наричаха точно така. Рядкост бе човек да я види, без едно или няколко от по-малките да са се пъхнали под ръката й или вкопчили в полата на безупречното й бяло расо.

Персоналът се хранеше на отделна маса от децата, макар че всички винаги ядяха една и съща храна. Тази вечер имаха царевичен хляб, варена касава^[1] и говеждо задушено. Бяха оставили място за сестра Емили и когато тя седна при тях, една от готвачките постави чиния с храна пред нея. От началото на вечерята не бяха говорили за нищо друго освен за войниците, гадаеха каква бе причината за посещението им и сега всички млъкнаха и я загледаха в очакване да им каже. Няколко секунди тя се престори, че не ги забелязва, прекръсти се, взе вилицата си и започна да яде. После вдигна глава, за да се убеди, че очакването продължава, и се престори на изненадана.

— Какво ви става на всички? Да не би да сте си глътнали езиците?

Тя се усмихна, лапна голяма хапка от храната, а всички продължаваха да са вперили поглед в нея.

— Добре — продължи тя. — Не се е случило нищо. Само слухове. Разузнаването е съобщило, че Макума събира голяма армия отвъд границата и че планира нова офанзива. Войниците казват, че затова всичко е било толкова спокойно през последните месеци. Никой не знае какво възнамерява да прави Макума, но очевидно господарите му в Хартум го притискат да използва тази нова сила срещу Суданската народоосвободителна армия, а не, както той несъмнено би предпочел, срещу Уганда.

— Но защо войниците са сметнали, че трябва да ти съобщят това? — попита Франсоаз.

Сестра Емили сви рамене.

— Защото никой не може да бъде сто процента сигурен. Искат да настанят няколко войника при нас като предпазна мярка, да им устроят лагер тук, в градината.

— А ти какво им отвърна? — попита Прингъл.

— Как мислите? Разбира се, че отказах. Как ще се чувстват децата, ако навсякъде плъзнат войници? Имаме си пазачи на входа. Това е достатъчно. Пък и за какво са ни притрябвали войници, като си имаме храбрия Питър Прингъл да ни защитава?

Всички се засмяха. Прингъл се изчерви. Сестра Емили продължи да се храни.

— Джулия, задушеното е вкусно, нали? Обзалагам се, че в Америка не готвят толкова хубаво задушено.

Това бе знак, че темата за войната е приключена. Джулия се усмихна и поклати глава.

— Въобще не може да се сравнява.

След вечеря обикновено всички се събираха в залата за игри, слушаха музика, играеха нещо заедно или гледаха видео. Тази вечер може би за осемнайсети път гледаха една от касетите, които Джулия и Ейми бяха донесли със себе си — „Цар Лъв“. Джулия я беше гледала сигурно сто и осемнайсет пъти и каза на Ейми, на която касетата никога не омръзваше, че ще отиде да почете в стаята си.

Докато вървеше през тъмното фоайе към стълбището, видя сестра Емили да седи на бюрото в малкия си кабинет близо до предния вход. Тя чу стъпките на Джулия, вдигна глава и се усмихна.

— Джулия, имаш ли свободна минута?

— Разбира се.

Влезе в кабинета и сестра Емили й направи знак да седне. На бюрото между тях стояха син порцеланов чайник, две чаши, малка каничка с мляко и захарница. Капаците на прозореца бяха затворени, стените бяха съвсем голи, с изключение на простото дървено разпятие над стола на сестра Емили и иконата на Дева Мария на отсрещната стена.

— Ще пийнеш ли чай?

— Благодаря.

— Чаят е истински английски „Липтънс“, какъвто пие и самата кралица, поне така казват. Страхувам се, че това е един от пороците ми.

— Не мисля, че е редно да се определи като порок. Може би само ако добавяш малко уиски.

Сестра Емили се засмя, наля чай в едната чаша и я подаде на Джулия. Предложи й мляко и захар, но тя ги отказа.

— Толкова сме заети, че понякога не ни остава време да поговорим. Исках да узная дали всичко е наред, имам предвид с работата ти и всичко останало.

— О, да. Напълно.

— Справяш се много добре.

— Благодаря. Всичко това ми носи огромно удоволствие.

— Щастлива ли си?

Въпросът я изненада.

— Разбира се. Защо? Не изглеждам ли щастлива?

— Не. Понякога изглеждаш тъжна.

— Нима? Виж ти. Ами съжалявам, наистина.

— Не, моля те, не се извинявай. Пред децата и всички останали винаги изглеждаш щастлива. Но понякога те виждам, когато си мислиш, че никой не те гледа, и като че ли… само понякога… ми се струваш малко тъжна.

— Заради физиономията ми. Още като бях малка, хората все ме питаха какво не е наред, защо съм начумерена. А аз им обяснявах, че просто физиономията ми е такава.

Сестра Емили отново се усмихна, видимо неубедена от казаното. Последва пауза. И двете отпиха от чая си.

— Чух, че уроците ти по английски жънат страхотен успех.

Джулия се засмя:

— Е, със сигурност вдигаме голяма тупурдия. Но децата се справят страхотно, наистина. Иска ми се да можех да науча техния език толкова бързо, колкото те научават моя.

— О, но ти вече говориш ачоли добре.

— Де да беше вярно. Ейми е тази, която се справя добре. Тези свежи млади умове явно помнят по-лесно.

— Децата много й се радват. За тях е хубаво, че тя е тук. Красиво дете е. Много прилича на баща си.

Джулия се намръщи:

— Искаш да кажеш…

— Извинявай. Имах предвид… как го нарече тя? „Биологичния си баща“.

— Ейми ти е казала за Конър?

— Да. Защо, не трябваше ли?

— Не, нищо подобно. Просто не знаех, че го е споделила с някого.

— Тя много се гордее с него. Така и трябва. Той е чудесен човек.

— Да. Знам.

Не можеше да разбере защо, но разговорът я смути. Сякаш тази жена знаеше за нея повече, отколкото самата тя. Отпи отново от чая си и реши да смени темата.

— Значи не мислиш, че войната отново ще пламне тук?

— Не ми се вярва. Карингоа никога не е бил важен град за бунтовниците. Ако предприемат атака, по-вероятно е да я насочат към Китгум или Гулу.

По-късно, докато лежеше и четеше с Ейми в осветеното от нощната лампа иглу под мрежата за комари, а жабите и насекомите крякаха и писукаха навън като развалена електронна машина, Джулия не успяваше да спре да се връща към казаното от сестра Емили.

— Мислиш ли, че изглеждам тъжна?

Ейми остави книгата и я огледа внимателно.

— В момента ли?

— Не, по принцип.

— Аха. Понякога. Сигурно, когато си мислиш за татко.

— О!

— Така ли е?

— Понякога.

Ейми се сгуши до нея и отпусна глава на гърдите й.

— На него щеше да му хареса тук — каза тя.

— Да, и аз мисля така.

Джулия поглади косата й и дълго време и двете мълчаха.

— Мамо?

— Какво, миличка?

— Мислиш ли, че някога ще се омъжиш отново?

— О, не знам. — Джулия замълча. — Зависи дали ще ме поиска.

Ейми се подпря на лакът и се намръщи.

— Кой?

Джулия се престори на засрамена. Ейми я погъделичка.

— Кажи ми. Кой?

— Прингъл, разбира се.

Ейми избухна в смях. Джулия й каза да пази тишина, за да не ги чуе той, но мина известно време, преди двете да спрат да се смеят. Накрая се зачетоха отново в книгите си и Ейми скоро заспа. Джулия тихо вдигна книгата от ръцете й и изгаси лампата. Някъде откъм града във влажния въздух се понесе приглушен шум от барабани. Джулия лежеше в мрака, слушаше ритъма им и пронизителното цвъртене на насекомите и се опитваше да не мисли за Конър.