Никълас Еванс
Скок в огъня (12)

11.

Ед плуваше по гръб в прекрасен, заобиколен от палми басейн в Калифорния. Слънцето танцуваше върху водата и в далечния край на басейна имаше голяма бяла къща и тераса с екзотични цветя. Наблизо се чуваше океанът и Ед знаеше, че наистина е станал прочут композитор, защото всичко това му принадлежеше — е, без океана може би, но всичко останало, включително и красивата жена, която се печеше гола на терасата. Плуваше бавно към нея, водата бе копринено мека и чувствена и той знаеше съвсем точно какво ще направи, когато стигне до жената. После започна да звъни телефон. До този момент не бе имал никакви съмнения, че жената е Джулия, но сега проклетият телефон объркваше всичко и когато жената вдигна глава и му се усмихна — гръм от ясно небе! Беше майка му.

Той отвори широко очи и в същия момент телефонът спря да звъни и Ед чу, че Конър говори от дневната.

— Ало? Здрасти, Ханк. Да, тук е. — Последва дълга пауза. — Добре. Ще му кажа. Веднага тръгваме.

Затвори и след секунди се появи на вратата на стаята на Ед.

— Ед?

— Боже, колко е часът?

— Време е да си слагаш парашута, приятелю.

— Къде е пожарът?

— В Змийската планина.

Ед рязко се изправи.

— Но там е…

— Знам. Джулия. Те са от другата страна на планината и се отдалечават. Но едно дете от групата им липсва.

 

 

Кейти първа откри следите от Скай. Разпозна отпечатъците от собствените си ботуши в прахоляка в началото на пътеката, по която Джулия се бе изкачила към хребета. Докато Кейти навличаше панталона и обувките на Скай, Джулия грабна една раница и бързо събра нещата, които можеха да им потрябват: малко храна и вода, карта на планината, компас и бинокъл. Сега двете вървяха по следите на Скай през дърветата. Беше трудно да ги откриват: почти цялата пътека бе покрита с борови иглички и на моменти губеха следите за двайсет-трийсет метра, преди отново да ги разпознаят в прахоляка.

В поредица от разговори по радиостанцията Глен и Джулия изработиха план: Скот и Лора да се отправят на юг заедно с останалите от групата, а Джулия и Кейти да тръгнат да търсят Скай. Горската служба и полицията вече бяха уведомени. Пожарът бе засечен точно преди Джулия да съобщи за него по радиостанцията. Бяха го забелязали двама биолози, които прелитали над континенталния вододел. Самолет с парашутисти вече летеше от Мисула.

— Приятелят ти идва да те спаси — каза Глен. — Толкова е романтично.

Тя едва не го сряза за тази реплика, но се сдържа. Знаеше, че й мисли доброто, но не беше време за шеги. А и нямаше представа дали това е вярно. Беше минала повече от седмица, откакто се бяха чули с Ед. Джулия не знаеше кога за последно са били на смяна Ед или Конър и дали няма много други парашутисти преди тях в списъка. Само знаеше, че бе възможно и двамата да са били изпратени да потушават пожарите в Калифорния. Отчасти се надяваше да е така.

Кейти продължаваше да повтаря колко виновна се чувства, че не е заключила панталона и обувките си, което бе едно от основните правила в програмата. Джулия й беше казала вече три пъти, че не трябва да се укорява толкова много, защото това би могло да се случи на всекиго, но когато изкачиха пътеката и излязоха на една поляна, изгуби търпение и спря.

— Слушай, Кейти. Ти се чувстваш виновна. Аз се чувствам виновна. Трябваше да предвидя, че ще стане нещо. Трябваше да я поставим под наблюдение и да спим на смени. Нека приемем, че и двете сме виновни, и да се съсредоточим върху това как да я намерим.

Гласът й прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявала. Кейти изглеждаше изтормозена и само кимна, а после дълго и двете мълчаха, освен в моментите, когато губеха следите на Скай и се разделяха, докато едната от тях ги откриеше и викаше другата.

Това, което Джулия заяви за чувството си за вина, не изразяваше и наполовина това, което изпитваше. Въпреки че все още не знаеше какво се бе случило предния ден между Скай и Мич, бе наясно, че тя е виновна, задето ги бе оставила да се отдалечат извън полезрението й. Ако бе по-наблюдателна, нямаше да се стигне дотук. Освен това се упрекваше, че бе позволила отношенията й със Скай да станат толкова близки. Напоследък двете бяха станали почти като сестри и често се прегръщаха. Джулия не се бе замисляла за това, както би трябвало, просто й се струваше естествено, но несъмнено то бе предизвикало грубата шега на Мич. Обръщайки поглед назад, осъзнаваше, че бе възприела преобразяването на Скай като такъв пробив след всичките тези седмици напрежение и страдания, че бе позволила дисциплината да се охлаби. Беше забравила колко лесно се объркват нещата.

А нещата не можеха да се объркат много повече от това — изчезнало момиче в горящата планина. Джулия не се смяташе за религиозна. След като се бе отървала от монахините в началното училище, съвсем не бе примерна католичка. Но като гледаше нагоре към хребета и стълба сив дим, който се издигаше към небето, се улови, че шепти молитви в ритъм със стъпките си.

На три четвърти от височината на склона към хребета пътеката стана камениста и следите изчезнаха. Но теренът и от двете страни на пътеката бе толкова труден, че Джулия предположи, че Скай не се е отклонила. Разбира се, всичко зависеше от това, което се въртеше в главата на момичето. Деца, които бягат в непозната девствена планина, обикновено правят едното от две неща. Или се спускат надолу по някой поток с надеждата да стигнат до път, или се отправят към някое високо място, за да се огледат, ориентират и набележат най-добрия път за бягството си. Засега следите на Скай подсказваха, че бе избрала втория вариант. Но имаше и друга възможност, която Джулия не смееше дори да обмисли. Може би момичето търсеше друг начин за бягство, веднъж и завинаги.

Замисли се за последния им разговор и как Скай й бе благодарила и бе казала, че чувства, че е объркала всичко. Сега думите й отекваха в главата на Джулия като сбогуване и въпреки че утринното слънце вече напичаше, от този спомен тя се обля в студена пот.

Вече почти бяха стигнали до хребета и когато изминаха последните няколко метра, другата страна на планината се разкри пред очите им. За пръв път Джулия видя пожара и пораженията, които той вече бе нанесъл. Някъде на около триста метра по-надолу от мястото, където се намираха, земята димеше, опустошена, дърветата догаряха като овъглени остриета, които още пушеха заради вятъра. По-надолу, под един от множеството скалисти издатъци, които насичаха планината, гората още бе недокосната от огъня. Но още по-надолу, точно където дърветата отстъпваха на поляни и тревисти дерета, имаше валма бял дим — явно искри от огъня бяха стигнали и дотам.

Вятърът бе разпрострял пожара на север и изток през планината. Джулия го видя на около осемстотин метра — фронт от високи пламъци, който се отдалечаваше неуморно от нея през дърветата. Никога преди не се бе сблъсквала с горски пожар и се почувства странно хипнотизирана. Изглеждаше някак жив, дори звуците, които издаваше — ревът, тътенът и бученето, бяха като на някакъв ненаситен звяр, вилнеещ в гората. Джулия откъсна поглед от огъня и огледа внимателно склона за някакви следи от живот, но не забеляза нищо. Извади картата си и определи точно къде се намираха.

— Е, ако беше Скай и стоеше точно тук, какво щеше да направиш? — попита тя.

Кейти не отговори веднага и Джулия забеляза, че тя също е като вцепенена от вида на огъня. Изглеждаше много изплашена.

— Кейти, тук сме в безопасност. Ед винаги казва, че ако си на черно, значи си добре. Всичко наоколо е черно и изгоряло. Няма опасност.

Кейти кимна.

— Е, какво би направила? Къде би отишла, ако искаше да се махнеш оттук?

— Дори не сме сигурни, че се е изкачила дотук.

— Да приемем, че го е направила. Къде щеше да отидеш?

Кейти се замисли. Погледна картата, после посочи наляво, към южното подножие на планинския склон, където пожарът не бе минал. Деретата и белите скали се спускаха към реката.

— Сигурно натам.

— Аз също. Бих тръгнала към реката.

При положение, добави наум, че искам да оживея. Взираха се известно време, докато Джулия се опитваше да набележи откъде да минат. За разлика от източната страна на хребета, откъдето бяха дошли, тук нямаше открояваща се пътека. Нямаха представа в колко часа Скай се бе измъкнала от лагера. Ако по това време пожарът вече е горял, когато е стигнала дотук, тя може би се е върнала обратно. Но не бяха открили следи, водещи надолу. Съществуваше вероятност тя да бе стигнала дотук преди началото на пожара.

После Джулия се запита дали в някакъв пристъп на отмъщение самата Скай не бе запалила огъня. Съмняваше се, макар да бе възможно. Но имаше и стотици други възможности. Не знаеха нищо. Джулия реши, че единственият им шанс е да следват собствения си инстинкт. А нейният й подсказваше същото като на Кейти. Скай би тръгнала надолу, по лявата страна на склона, към реката. Ако пожарът вече е горял, това би й се сторило най-безопасният маршрут. Ако пожарът още не е горял, пак би изглеждало най-логично да тръгне натам.

— Хайде, да вървим.

Поеха по хребета, докато стигнаха до края на обгорения участък. Първите скали бяха точно под тях и белотата им изпъкваше рязко на фона на почернялата гора. За да стигнат до тях, трябваше да се спуснат по един кратък, но стръмен пасаж от търкалящи се камъни, после да се провесят от една малка скална издатина и да скочат долу. Когато стигнаха до скалистия участък, придвижването стана по-лесно. Скалата бе гладка, но не хлъзгава и наклонът не бе голям. На моменти на Джулия й се струваше, че се спускат по широко бяло стълбище, оградено отдясно от черния килим на следите от пожара.

— Виж, какво е това? — попита Кейти и посочи нещо.

На черната земя, на петдесетина метра по-надолу, нещо бяло пърхаше и в първия момент Джулия помисли, че е ранена птица. Спуснаха се до него и когато приближиха, видяха, че е книга. Лежеше разтворена и вятърът разлистваше страниците. Още преди да я вземе в ръцете си, Джулия позна книгата. Беше с меки корици и от това, че Скай я четеше постоянно, кориците бяха измачкани и зацапани. Страниците бяха опърлени по краищата от топлината, която се процеждаше от изгорената земя. Джулия обърна на първата страница и видя написаното от Джон Изправената птица.

На Скай Макрийди

Това е твоят народ.

Добре дошла у дома.

 

 

Скай чу самолета точно навреме, секунди преди да го види. Идваше от юг, летеше ниско над реката и носът му се появи иззад високата скала, където тя се шмугна бързо. Ако вървеше отгоре по скалата, със сигурност щяха да я видят, но за късмет се бе спуснала надолу, за да пресече дерето, така че просто се хвърли в храстите и остана там, докато шумът от самолета не потъна в глухия рев на пожара.

Претърколи се на гръб и остана да лежи задъхана, вперила поглед в небето през сухите листа на върбата. Осъзна, че вече не я е страх. Не както когато се изкачи до хребета и видя пожара. Тогава се вкамени и дълго гледа огъня, чудейки се дали да се върне и да предупреди останалите. После реши да не го прави и се убеди, че няма от какво да се плаши. Най-лошото, което можеше да се случи, бе тя да умре, а изобщо не й пукаше за това. Наистина. Какво толкова лошо имаше в смъртта? Край, няма нищо. Черно нищо. Това направо звучеше като рай. После изведнъж в съзнанието й изникна образът на младия полицай, когото бяха убили, и ужасът в очите му, докато го влачеха с колата, но Скай затръшна тази врата в главата си и отказа да влезе там. Ала явно това й повлия, защото след като тръгна надолу по склона, пожарът продължаваше да я плаши, звуците му бяха дори по-ужасяващи от вида му.

Сега вече се чувстваше добре. Дори започваше да си мисли колко е хубаво, че е отново на свобода и сама. Известно време — през последните две-три седмици — си въобразяваше, че е намерила място, където я обичат. Но всичко се провали, както всичко останало, което бе правила, и бе най-добре веднага да се махне оттам.

Седна и предпазливо подаде глава от храстите — като заек, който надзърта от дупка. Самолетът бе изчезнал, но Скай знаеше, че вероятно търсеха нея и щяха да се върнат. Беше жадна, така че се пресегна към вързаната на бохча червена тениска. В нея имаше само една бутилка вода, каската с челна лампа на Кейти и книгата. Като бръкна сега, откри, че книгата я няма. Изохка и раменете й провиснаха тъжно. Изруга на глас и после си каза: какво пък толкова, голяма работа! И бездруго всички тези индиански истории бяха пълна глупост, просто се опитваха да я накарат да си мисли, че има нещо, с което да се гордее.

Бутилката с вода вече бе почти празна и Скай я пресуши на един дъх и я изхвърли. Още беше жадна. Собствената й сива тениска бе подгизнала от пот и раздрана, така че тя развърза червената тениска на Кейти и я облече, после изхвърли своята и каската в храстите. Обувките на Кейти бяха с около половин номер по-големи от нейните и Скай вече имаше болезнени пришки и на двете пети, но не можеше да направи нищо. Изправи се и погледна надолу по склона. Гнетеше я чувството, че се спуска по него от цяла вечност, но проклетата река продължаваше да изглежда все така далече. Беше вървяла доста дълго наляво и после достигна до някакви странни скални платформи, но надолу те свършваха под неочакван ъгъл и я отведоха твърде близо до пожара, така че сега се опитваше да ги пресече и да се спусне право надолу по склона.

Деретата бяха с различна дълбочина и ширина, но бяха обрасли с едни и същи гъсти храсталаци, които се извисяваха до кръста на Скай, а нерядко и до раменете й. Понякога откриваше пътека, навярно проправена от животни, но през повечето време се налагаше да се придвижва през гъсталака и скоро ръцете й бяха целите издрани и кървящи и тя трябваше да ги държи високо вдигнати, за да ги предпази.

Скоро чу отново самолета и се хвърли на земята, откъдето го погледна през храстите. Този път пуснаха две розово-жълти ленти, които се виеха като змии във въздуха и изчезнаха някъде вдясно от нея, където беше пожарът. Самолетът отново изчезна, но не след дълго се появи пак и пусна нови две ленти, този път синя и розова. Когато го направи за трети път и пусна две сини ленти, Скай бе не само озадачена, но и малко изплашена. Сякаш играеха някаква игра. Предположи, че лентите са сигнали или маркери.

Всеки път, когато самолетът изчезваше, тя се изправяше и продължаваше да се спуска по склона. Ръцете й вече бяха целите в кръв, а нямаше с какво да ги избърше. Следващия път, когато самолетът се появи, летеше много по-високо и вместо ленти, пусна двама души с парашути. Скай се запита дали са ги изпратили да я търсят, или идваха заради пожара. Появи се отново и още двама парашутисти скочиха и това се повтаряше отново и отново, докато не се изсипа цяла армия, дяволите да ги вземат. Скай ги гледаше как се носят плавно във въздуха над планината — сини, бели и жълти парашути. Изглеждаха много красиво, но несъмнено кучите синове се озъртаха във всички посоки, за да я открият, така че тя се спотаи в храсталака, докато не се увери, че и последният се е приземил. Не можеше да прецени къде точно са се целили, но със сигурност бе много по-високо в планината от мястото, където беше тя, и това бе добре, защото означаваше, че вероятно не я бяха видели.

Когато отново се изправи, усети, че въздухът е станал по-хладен и вятърът се е засилил и сякаш идва от друга посока. Сухите листа в храстите зашумоляха. Полъхът подейства добре на лицето и кървящите й ръце. На хоризонта се струпваха някакви странни облаци. Небето сякаш кипеше.

Отново тръгна. Най-после реката започваше да й се струва малко по-близо. Какво щеше да прави, когато стигне до нея, Скай нямаше представа, но нещо щеше да се случи. Винаги нещо се случваше.

 

 

Бяха се свързали по радиостанцията с Джулия при първото си прелитане над планината. При силния рев на двигателите само Ханк Томас успя да чуе гласа й, но им предаде какво бе казала и Ед изпита огромно облекчение, че тя е в безопасност. Конър се усмихна и го потупа по гърба. Джулия бе обяснила на Ханк къде точно в планината се намират и при следващото им прелитане Ед и всички останали надничаха през прозорците, докато видяха две миниатюрни фигури на петстотин метра под тях, които стояха на една белезникава скала и махаха трескаво.

Ханк я попита дали имат някаква представа къде е избягалото момиче и Джулия отвърна, че не знае, но предполага, че е някъде между тях и реката. Въпреки че при всяко следващо прелитане на самолета оглеждаха планината, никой не успя да зърне момичето.

Мястото за приземяване бе една ивица с трева и скали под опашката на огъня. Ед и Конър скачаха последни и докато стигнат до земята, останалите вече бяха сгънали костюмите и парашутите си. Те направиха същото. После им спуснаха оборудването, всички взеха своите инструменти и се скупчиха около Ханк Томас. Той говореше с Джулия по радиостанцията и гледаше картата, докато тя му даваше координатите на мястото, където се намираха с Кейти. Ед се впечатли колко професионално се изразяваше тя. Гласът й бе равен, точен и не издаваше никакъв страх. Сякаш слушаше гласа на непозната жена.

— Как се казва момичето? — попита я Ханк.

— Скай. Скай Макрийди.

Ед погледна Конър. И двамата знаеха колко е привързана Джулия към това момиче и колко бе въодушевена от промяната у Скай. При тези обстоятелства спокойният професионален маниер, с който тя разговаряше с Ханк, бе още по-впечатляващ. Томас я попита дали са забелязали хеликоптери да претърсват областта. Предполагаше се, че спасителният отряд също е тръгнал натам. Джулия не ги беше видяла и Ханк обеща, че веднага ще се свърже по радиостанцията с базата, за да разбере защо се бавят. Междувременно й съобщи, че ще изпрати трима от групата да помогнат на нея и Кейти в търсенето.

— Джулия, още нещо. Виждаш ли онези буреносни облаци, които кипят на северозапад? Приближава студен фронт. Вятърът се обръща и ще стане по-силен. Трябва да бъдем нащрек заради него. Този стар огън може да се разбуди и да се придвижи във всяка посока. Не искаме никой да поема никакви рискове. Разбрано?

— Разбрано.

— Добре, Джулия. Тук има някой, който иска да те поздрави.

Той се усмихна на Ед и му подаде радиостанцията.

— Джулия?

— Ед! Не знаех, че си там.

— Добре ли си?

— Да. Но се тревожа за Скай.

— Всичко ще бъде наред. Ще я намерим.

— Конър с теб ли е?

— Да. Ето ти отново Ханк.

Томас пое радиостанцията.

— Джулия? Останете там, където сте. Тръгваме към вас.

Прекъснаха връзката и преди Ед да успее да каже нещо, Ханк определи него, Конър и Чък Хеймър да се включат в търсенето на момичето. Ханк и останалите четирима парашутисти щяха да изсекат линия по източния фланг на огъня.

Докато тримата се отдалечаваха към гората, Ед чу Ханк да пита по радиостанцията защо се бави хеликоптерът със спасителния отряд.

 

 

Отне им двайсет минути да стигнат до Джулия. Тръгнаха по една от странните скалисти платформи, които бяха зърнали от въздуха. Конър забеляза, че тя бе действала като естествена преграда по пътя на огъня. Планинският склон над нея бе черен, с изгорели дървета, чиито дънери още пушеха, а гората под нея бе невредима. Конър не знаеше защо, но още от първия поглед, който хвърли на планината от самолета, нещо го караше да се чувства притеснен.

Вървяха в колона по един — Конър водеше. В един момент той пристъпи през някаква издатина и едва не скочи върху една гърмяща змия. Тя не му обърна внимание, плъзна се и изчезна бързо в посока, противоположна на пожара. После видяха в далечината пред тях Джулия. Тя седеше на една скала заедно с Кейти и когато той им извика, те започнаха да махат и се втурнаха към тях. Джулия бе с шорти и бледосива тениска, цялата с петна от пот. Ед изпревари Конър и Чък, свали каската си и двамата с Джулия се прегърнаха и останаха така, докато другите мъже не се доближиха.

Джулия се обърна към Конър и когато той пристъпи към нея, го прегърна. Той я притисна силно към гърдите си, почти пометен от докосването на тялото й, от уханието й, от това, че поне за миг тя бе в прегръдката му. Двамата се пуснаха, тя го погледна право в очите и на Конър за миг му се стори, че в погледа й имаше някакво послание, но той не успя да го разгадае. Тя се усмихна храбро и извърна глава, но той забеляза колко напрегнато е лицето й. После Джулия поздрави Чък и представи Кейти, която веднага избухна в сълзи и очевидно изпитваше нужда също да прегърне някого, така че избра Чък.

— Боже! — възкликна той. — Защо не може винаги да въздействам на жените така?

Разтвориха картата на скалата и я притиснаха с длани от всички страни, защото вятърът се опита да я грабне. Буреносните облаци се приближаваха бързо. Джулия им показа маршрута, по който бе тръгнала Скай според нея, и им посочи мястото, където бяха намерили книгата. Предложи да се разпръснат по склона и да се движат надолу в линия, поддържайки контакт по радиостанцията. Кейти бе единствената без радиостанция и когато Конър предложи тя да върви заедно с Чък, младата жена го погледна с облекчение. Тъкмо се готвеха да тръгнат, когато Ханк се обади по радиостанцията, че от базата са загубили връзка със спасителния хеликоптер и никой не знае къде е. За момента, каза им той, се налагаше да се оправят сами.

Идеята бе да се спускат по планинския склон в толкова права линия, колкото позволяваше теренът. Ед щеше да застане в северния край, най-близо до огъня, после Джулия, след това Конър и накрая Чък и Кейти от южния край. Ед остана на мястото си и им пожела късмет. Останалите тръгнаха, за да заемат позициите си.

Чък и Кейти вървяха напред. Конър крачеше редом с Джулия.

— О, Конър — промълви тя.

Пое си дълбоко дъх и потрепери, вперила поглед право напред. Той усети, че е на ръба на отчаянието.

— Ще я намерим.

— Ако нещо се случи с нея, никога няма да си го простя.

Конър постави нежно ръка на рамото й и тя притисна дланта си върху неговата, но не го погледна.

— Аз съм виновна за всичко.

Той се зачуди какво се бе случило, че Скай да реши да избяга, но сега не бе подходящ момент да разпитва. После Джулия дръпна ръката си, той също.

— Знаеш ли за какво си мисля постоянно? — каза тя. — Онзи лос, който беше снимал. Рогата му горяха. Не мога да прогоня образа му от главата си. Не знам защо, но си представям, че всеки момент ще изскочи пред мен.

Конър не знаеше какво да отвърне. И той си мислеше същото, но нямаше да й помогне, ако си признаеше, така че двамата вървяха известно време, без да говорят. Вятърът бушуваше около тях, храстите по ръба на гората шумоляха и на Конър му се стори, че звуците идват от някакво общо, но безнадеждно отчаяно ъгълче в техните две сърца.

— Конър? — Джулия го гледаше право в очите.

— Какво?

— Кажи ми, че всичко ще бъде наред.

— Ще бъде. Сигурен съм.

За пръв път се наложи да я излъже. И нямаше да бъде за последен.