Никълас Еванс
Скок в огъня (29)

28.

Бяха взели часовника му, така че той изчакваше денят да покаже лицето си, преди да го преброи. И когато най-после светлината се процеждаше през пролуката на прозореца му, той пъхваше ръка под рогозката, която му служеше за легло, намираше камъка, повдигаше леко мрежата за комари и внимателно издълбаваше още една малка вертикална резка на глинената стена.

Резката, която издълба тази сутрин, бе последната от поредната група от седем, така че той я направи по-дълга и напречно на останалите. Вече имаше осем такива групички — като малък пасаж от рибни скелети, всяка със седем кости, разделени от гръбнак; всяка кост — ден, всеки гръбнак — седмица. Петдесет и шест дни. Седемдесет, ако броеше и двете седмици, които бе прекарал в очакване Макума да пристигне в лагера. Пъхна камъка обратно под рогозката и лежа дълго време настрана, загледан в рибите.

Още не бе наясно какво бе решил да върши с него Макума. Окело му направи снимки първия ден на затворничеството му, преди да конфискува всичките му фотоапарати, касетофона, бележниците и химикалките. Но през годините Конър бе научил достатъчно за вземането на заложници, за да знае, че една-единствена снимка никога не е достатъчна за получаване на откуп. Дори и най-тъпите похитители знаеха процедурата. Трябваше да представят доказателства, че заложникът е все още жив, като го снимат с фотоапарат или видеокамера как държи първата страница на някой вестник, а неговите похитители още не бяха направили това. На снимките, които Окело му направи, той бе с окървавено и насинено от боя лице и навярно изглеждаше полужив. Никой у дома не би хукнал към банката при вида на подобно доказателство.

Единственият намек, че възнамеряват да поискат откуп, бе дошъл от самия Макума. Докато лежеше на земята, след като го пребиха, точно когато започваше да се освестява, Конър чу Макума да прави някаква остроумна забележка, че ще получат по-добра цена за един американски фотограф, отколкото за няколко хилави деца. Но това бе последното, което някой каза по този повод. През изминалите седмици Конър повече не зърна Макума. Доколкото знаеше, Благословения отново бе изчезнал в небесата.

Отначало го държаха затворен в колибата. Боят му бе коствал две счупени ребра и през първите няколко дни болката бе толкова силна, а жегата — така непоносима, че Конър постоянно губеше съзнание. Пъхаха му храна и вода под вратата и той трябваше да впрегне цялата си сила, за да пропълзи до нея или до кофата, която му служеше за тоалетна. Мухите, които кацаха по лицето му, го побъркваха, но след известно време не намираше сили да ги гони. Една сутрин Окело се появи с един офицер, когото Конър не бе виждал и който очевидно имаше някакво понятие от медицина. Офицерът го прегледа и остана видимо шокиран от това, което установи. Той очевидно също притежаваше висок чин, защото Конър го чу да крещи на Окело отвън след прегледа.

От този ден нататък нещата се подобриха значително. Храната стана по-добра и в по-голямо количество, даваха му чиста вода — достатъчно, за да се мие и пере дрехите си, и два пъти дневно му позволяваха да излезе на разходка. Медикът дойде още няколко пъти да го прегледа и изглеждаше доволен от възстановяването му. Осигури му още хапчета против малария и йод за пречистване на водата, а последния път му донесе Библия и газена лампа, за да може да чете. Конър му благодари и попита дали може да получи и химикалка и хартия, но му отвърнаха, че това е невъзможно.

След като се оправи, само Окело идваше да го навестява. Основната цел на тези посещения явно бе военният да се перчи и да го предизвиква. Конър чуваше джипът да спира отвън, пазачът дърпаше резето на вратата и след миг Окело изреваваше: Музунгу. Вратата се отваряше и Конър излизаше, примижал срещу ярката светлина навън, и виждаше Змийския поглед да се кипри на шофьорската седалка и да му се хили или да крачи из двора като пуяк и да удря бастуна в ботушите си, докато обвиняваше Конър, че е шпионин. В повечето случаи версията бе, че той работи за ЦРУ, но понякога се оказваше служител на британското разузнаване или на Мосад, а от време на време и на правителството в Уганда или на всички тях, взети заедно, в зависимост от настроението на Окело.

— Събрахме много доказателства срещу теб — заяви Окело при последното си посещение преди два дни. — Всички доказателства. Знаем къде си пътувал, знаем на кого докладваш, кои са свръзките ти в Кампала и Найроби. Всичко. Знаем, че си изпратен от ЦРУ да осигуриш снимков материал, който да помогне на враговете ни да ни атакуват тук.

— Точно така.

— Не отричаш?

— Какъв е смисълът, по дяволите? Изглежда, вашите разузнавачи са изровили и изяснили всичко. Разбира се, ЦРУ има сателити, които могат да заснемат всеки сантиметър от това място, дори най-дребното нещо, например патката ти. Но защо да си правят този труд, като могат да ме изпратят тук под хитроумния предлог, че съм фоторепортер?

Разгадаването на иронията не бе от силните страни на Окело и той никога не знаеше как да реагира, когато Конър му говореше по този начин. Този път започна да крещи и да го заплашва с екзекуция, а Конър стоеше спокойно и слушаше обидите дори и когато Окело се приближи до него, блъсна го в гърдите с бастуна си и се разкрещя толкова близо до него, че подуши дъха му и усети слюнките му върху лицето си. Конър впрегна целия си самоконтрол, за да не замахне да го удари, защото предполагаше, че полковникът се надява той да направи точно това. Фактът, че сякаш се нуждае от претекст, за да го набие, подсказваше, че има строги указания да не го нараняват без основание, и това до известна степен успокояваше Конър. Дори и така срещите с Окело винаги го оставяха разтреперан.

Отбелязването на дните върху стената бе единствената му слабост, защото Конър знаеше, че да наблюдаваш как тече времето е най-сигурният начин да го забавиш. Вместо това се стараеше да се ангажира с подробностите от ежедневието си — почистването на колибата, прането, разходката. Всяка сутрин и вечер сядаше с кръстосани крака, съвсем неподвижно и мълчаливо, затваряше очи и в продължение на поне час изчистваше съзнанието си от всяка мисъл.

Пред вратата на колибата му винаги имаше въоръжен пазач и явно всички бяха инструктирани да не говорят и да не се сприятеляват с него. Само един от тях — висок млад мъж на име Винсънт, който редовно поемаше нощната смяна, изглеждаше готов да поеме този риск. Той говореше малко английски и когато бе сигурен, че наоколо няма никой, задаваше на Конър въпроси за Америка и го учеше по малко на ачоли. Дори му помогна да се подстриже и да скъси брадата си.

Освен него, единствената компания на Конър, ако не се брояха комарите, паяците, скорпионите и от време на време плъховете, бе Библията му. Вече я бе изчел веднъж от начало до край, а сега я препрочиташе по-бавно и се наслаждаваше на историите. Никой от родителите му не бе особено религиозен и въпреки беглото запознанство с госпълите благодарение на училището, досега Конър не бе подозирал какво богатство се крие в историите на Стария завет.

Прочете отново за Даниил и лъвовете и за тримата му приятели, които били хвърлени в огнената пещ, и как един ангел се спуснал при тях и ги спасил. Прочете книгите на Самуил за голямото приятелство между Йонатан и Давид и за любовта на Давид към омъжената Вирсавия и как той уредил мъжът й да бъде убит, за да може да се ожени за нея. Конър повтаряше тези истории отново и отново в главата си като филми и вечер, след като затвореше Библията и изгасеше лампата, дълго разсъждаваше над значението им и какви поуки може да извлече от тях за собствения си живот.

Когато мислеше върху това, което го бе довело на това място, осъзнаваше, че мнозина биха възприели мисията му за лудост, а действията му — за безразсъдни. Навярно би било по-мъдро, ако през годините бе известявал тези, които обичаше, къде се намира, и сега съжаляваше за болката и тревогите, които неговото мълчание несъмнено им бе причинило. Но той знаеше и че пътуването, което бе предприел, бе част от собствената му съдба и че някак е предопределено, макар да нямаше представа от кого или какво, че той ще извърви този път сам и без ничие напътствие.

Знаеше истината за тази съдба само отчасти, отделните късчета се въртяха в главата му като парченца от пъзел, които плават в басейн: лосът с горящите рога, разходката в пустинята по невидимата река, скалните рисунки — и онези в пещерата без покрив, и другите, които бе видял да висят на стената в спалнята на Джулия, историята за антилопата и скелетът на кита, и старият лъв, който ги гледаше с осветените от огъня стъклени очи. Знаеше, че всички тези образи са свързани и понякога, в моменти на спокойствие, някъде на границата на прозрението, парченцата на пъзела сякаш се приближаваха толкова едно до друго, та му се струваше, че ще успее да види цялата картина и най-после да я проумее. Но когато се вгледаше право в нея, парчетата отново се завъртаха и бързо се разпиляваха. И той скоро осъзна, че каквато и да е истината, тя не е творение на мисълта, а на живота, и че ще я научи, като живее, а не като гледа.

През изминалите две седмици, когато пазачите го пускаха на двора да направи упражненията си сутрин или да се разходи между дърветата вечер — под прицела на пушките им — Конър забелязваше, че наоколо има много повече войници и коли, отколкото при пристигането му. Нощем чуваше откъм платото рева на кацащи и излитащи самолети. Явно течаха някакви сериозни приготовления или струпване на сили. Попита Винсънт за това, но младежът или не знаеше, или не искаше да му каже.

Тази вечер обаче, когато излезе да се разходи, всичко бе стихнало. Пазачът, който го придружаваше, бе нов, нервен и войнствен. Постоянно му крещеше да не се отдалечава и му заповяда да се обърне и да тръгне назад много по-рано, отколкото другите пазачи. Когато Конър опита да възрази, мъжът се разгневи и се нахвърли върху него, замахвайки с пушката си. Вместо да му позволи да изяде вечерята си отвън, както правеха напоследък Винсънт и останалите пазачи, за да му дадат възможност да погледа залеза, този дребен тиранин го блъсна грубо вътре и заключи вратата.

Подобни арогантни изблици на власт се случваха от време на време и Конър се стараеше да не ги приема лично. Но тази вечер не успя и със сгъстяването на мрака посърна, чувствайки се измамен, огорчен и изпълнен със самосъжаление. Опита да медитира, но мислите му бяха твърде неспокойни и той не успя да прочисти съзнанието си от тях. Запали лампата и разтвори Библията на Изход, където преди беше чел за големите наказания, които Бог изпратил на Египет, за да освободи децата на Израил, но явно не бе в състояние да се концентрира и се улови, че препрочита отново и отново един и същи стих. Съблече се, духна лампата и се изтегна на рогозката, която му служеше за легло. Спотаен в мрака, бе по-близо до отчаянието, отколкото се бе чувствал от седмици. Накрая се унесе в неспокоен сън.

Събуди се посред нощ и разбра, че навън става нещо. Повдигна мрежата за комари и огледа стаята. На пода падаше квадрат от лунна светлина и докато го гледаше, една сянка го прекоси. После чу гласове. Единият бе на пазача и звучеше раздразнено, сякаш предизвикваше някого. Конър стана и отиде гол до вратата, за да надникне през процепа между дъските.

Дворът бе облян от сребристата лунна светлина и дългата сянка на една палма го пресичаше. Столът на пазача отпред бе празен, а ключът за вратата висеше на връвчица на облегалката му. Гласовете още се чуваха, но Конър не можеше да определи откъде идват. Премести се до друга цепнатина между дъските, изви врат и най-после ги видя.

Пазачът стоеше пред един войник, който бе много по-дребен от самия него, блъскаше го в гърдите с пушката си и явно го поучаваше. После Конър съзря откъм сенките зад пазача да се появява трета фигура, която тръгна безшумно към него. Беше мъж, висок колкото пазача, и държеше нещо дълго в дясната си ръка, което, когато се приближи на пръсти, проблесна на лунната светлина и Конър видя, че е острие на мачете. Острието проблесна отново, когато мъжът го вдигна и го заби с плавна извивка във врата на пазача. Звукът от удара бе шокиращ и въпреки че Конър не разбра какво стана, се досети, че главата на пазача е била отсечена. Коленете на мъжа се огънаха и тялото му се строполи на земята, а около раменете му започна да се образува нарастващо тъмно петно.

Другите двама взеха пушката и ножа му и бързо се отправиха към вратата. По-високият носеше чанта, метната на рамо. Конър изтича до леглото, дръпна дънките и ризата си и се облече набързо. Чу тихия шепот на гласовете отвън и прищракването на ключа в катинара. После вратата се отвори широко, по-високият мъж влезе и когато луната освети лицето му, Конър видя, че е Винсънт.

— Обувай се бързо — нареди той. — Вземи си нещата.

Конър не зададе никакви въпроси.

Намери ботушите си и ги обу, после събра всичките си вещи в резервната си тениска. След минута бе навън, готов за тръгване. Винсънт бе издърпал трупа на пазача към вратата и Конър му помогна да го вкарат вътре. По-ниският мъж риташе прахоляка, за да скрие петната от кръв, и когато се приближи към тях, Конър видя, че това е Лорънс Ниеко. Момчето изглеждаше много изплашено. То каза нещо на ачоли, Винсънт кимна и се обърна към Конър:

— Пита дали е вярно, че брат му е жив.

Конър го потвърди. Лорънс кимна леко.

— Не изоставай и стъпвай тихо — даде наставления Винсънт. — Ако ни забележат, ще ни убият и тримата.

Хукнаха през двора и се скриха в сенките на дърветата по протежение на хребета, към който гледаше лагерът. Винсънт вървеше отпред, Лорънс го следваше по петите, а Конър бе последен. Имаше път, но те вървяха встрани от него, през камънаците и шубрака, наоколо гъмжеше от насекоми, а луната надничаше през клоните на дърветата.

Винсънт носеше в ръка автомата на пазача и от време на време го вдигаше, за да им даде знак да спрат, и те застиваха на място, взираха се в сенките и не смееха да си поемат дъх. Веднъж подплашиха някакво голямо животно, което изръмжа уплашено и побягна в мрака някъде из храстите. Винсънт се обърна, усмихнат. Друг път чуха приближаването на камион по пътя и гласовете на войници и легнаха по очи, притиснали лица в пръстта, докато фаровете не ги отминаха.

Когато стигнаха края на хребета, луната се бе спуснала по-ниско и мракът бе станал непрогледен. Сега лагерът оставаше вдясно зад тях и като се взираше през дърветата, Конър виждаше единствено бледото очертание на пресъхналата река, която се виеше на изток.

Не можеше да прецени колко дълго вървяха. Вероятно два или три часа, без да си дадат почивка. Чак когато стигнаха до малка поляна със светла трева и камъни и първите лъчи на зората осветиха хоризонта пред тях, Винсънт спря. Извади лист хартия от джоба си и го подаде на Конър. Бе достатъчно светло той да види, че това е грубо начертана с въглен карта.

— Вървете на изток по течението на реката, но не се приближавайте много до нея — каза Винсънт. — Стойте на високото, при дърветата. И се движете само нощем.

— Колко е пътят до Карингоа?

— Не знам. Може би сто — сто и десет километра на юг оттук. Но не трябва да вървите на юг. Оттук до границата има още много лагери. Много, много войници. Приготвят се за голяма битка. Налага се да се придвижвате на изток. Три, може би четири дни. Само там е безопасно да преминете границата.

— Няма ли да дойдеш с нас?

— Не мога. Вземете това.

Той свали чантата от рамото си и я подаде на Конър.

— Има малко храна и вода.

После му подаде пушката. Конър поклати отрицателно глава.

— Вземете я.

— Ще се чувствам по-сигурен без нея.

Винсънт очевидно сметна това за лудост и настоя да вземат поне мачетето, което още бе изцапано със засъхналата кръв на пазача. После постави ръка на рамото на Лорънс и му каза нещо на ачоли. Момчето кимна и измърмори няколко думи в отговор, от които Конър разбра, че то благодари на Винсънт.

Конър протегна ръка и младият мъж я стисна.

— Благодаря — каза Конър.

Винсънт кимна:

— Вървете. Заведи това момче при брат му.

Разделиха се и Конър не погледна назад, докато двамата с Лорънс не стигнаха далечния край на поляната. Но когато се обърна, Винсънт вече бе изчезнал между дърветата.