Никълас Еванс
Скок в огъня (11)

10.

Пожарът в Змийската планина, който щеше да промени из основи живота на толкова много хора, започна от една обикновена светкавица. Тя удари в спокойната безлунна нощ високо на един хребет, покрит с бледи скали и още по-бледа трева, където изсъхнал бор, отдавна загубил кората си и избелял от няколко лета, стърчеше, наклонен като мачта на кораб, над дълбините на гората. В онази частица от секундата, когато светкавицата го удари, очертанието на бора застина като неонов скелет на фона на черната нощ. Опашка от миниатюрни пламъчета се спусна по него и запали дънера му, а земята наоколо се разтресе и няколко камъка се изтърколиха шумно надолу към гората.

На това внезапно разцепване на въздуха, разбира се, имаше свидетели, но никой от тях не бе човек. Може би някъде под дърветата някой лос се дръпна рязко от мястото, където пасеше, или сова зави в полета си и изпусна жертвата си, или минаващ вълк замръзна в сенките и обърна жълтите си непроницаеми очи към небето. Но камъните скоро спряха да се търкалят и отново се възцари тишина. И единственото свидетелство за това, което се бе случило и което предстоеше, бе пушекът, който се изви за кратко от обгорения бор.

Слънцето изгря над привидно непроменения свят. Показа се, огромно и червено, иззад планината и докато лъчите му се плъзгаха по земната повърхност, два гарвана долетяха от север и впериха очи в стария бор.

Планината дължеше името си не на гърмящите змии, с които наистина бе пълна, а на зигзагообразните хребети и оврази, оформени от тектонските движения по западния й склон в течение на стотици милиони години. И по-високите, и по-ниските й склонове бяха гъсто обрасли с борове и ели, а помежду им имаше сипеи и широки ивици изгоряла от слънцето трева, осеяна с големи камъни. Хребетите се простираха надолу през планината като гръбнаци от варовик, а деретата помежду им бяха потънали в храсти — сякаш обрасли с бурени траншеи от отдавна прекратена война. Спускайки се, и хребетите, и деретата се сливаха в една-единствена стръмна долина, която бе като фуния на около хиляда метра по-ниско и свършваше до северното течение на река Хоуп.

Това бе гледката, която гарваните изучаваха, и когато слънцето разкри всички части от нея и представлението свърши, те разпериха криле и с няколко плавни маха прекосиха хребета. Дрезгавото им грачене отекна в тишината на утрото. Те завиха надясно, полетяха на юг, после отново на изток над друг хребет и сетне се спуснаха в един дълъг виещ се каньон.

Скай чу граченето им и вдигна глава. Видя ги как прелитат над нея по протежението на виещия се каньон.

— Такава ще бъда в следващия си живот.

Джулия стоеше зад нея и също бе вперила поглед към птиците.

— Гарван?

— Да. Няма ли да е хубаво да си летя така? Следващия път аз ще бъда на тяхно място.

Джулия сви рамене.

— Не знам. Аз бях такава в предишния си живот. Летенето е много приятно, но храната е ужасна. Само развалено месо. Пфу!

Скай се засмя и я погледна.

— Смешна си.

— Благодаря ти, приятелче.

— Не, хубаво е да си смешен.

Дошла бе безпощадната суха жега на ранното лято и заради това Джулия бе променила дневната програма. Сега групата ставаше рано и изминаваше определеното разстояние, докато във въздуха все още се усещаше известна прохлада. Към единайсет ставаше прекалено горещо, така че те си намираха някое сенчесто място и оставаха там до четири часа, когато жегата започваше постепенно да намалява. Прекарваха това време ползотворно, четяха, пишеха в дневниците си, рисуваха или конструираха заедно. Предния ден бяха изрисували лицата си.

Това бе идея на Скай и ако някой друг бе предложил същото преди две-три седмици, тя щеше да се изсмее подигравателно и да го определи като глупости от детската градина. По сходен начин реагира Мич вчера. Вместо да започне да спори с него, Скай търпеливо убеди останалите, че идеята й си струва.

— Не ви предлагам да изрисуваме лицата си като катерици или клоуни или нещо от тоя род — каза тя. — Трябва да нарисувате лицата си на две половини: едната — това, което сте били преди, а другата — това, което искате да бъдете.

Лестър се обади, че не разбира, така че Скай обясни идеята си отново, още по-бавно и просто, докато накрая на него му просветна и след като се ухили, заяви, че това е готино предложение и защо не започват. Имаха само едно огледало, ето защо работеха по двойки, като всеки казваше на другия какво желае да бъде нарисувано на лицето му. Скай накара Байрън да изрисува лявата половина от лицето й в тъмносиньо с кървави сълзи, които текат от окото й, и с намръщено око и обърната надолу половина от устата й. Дясната половина бе жълта, с червени, оранжеви и зелени звезди на челото и бузите и усмихната дясна половина на устата. Чак когато всички свършиха, получиха правото да се погледнат в огледалото. Скай каза на Байрън, че се е справил добре.

Днес се разположиха в сянката на някакви стари тополи, които растяха по брега на пресъхнал поток, изядоха закъснялата си закуска, после половин час писаха в дневниците си. Коритото на потока бе пълно с камъни със странни форми и цветове, а бреговете му бяха осеяни с изсъхнали парчета дърво, така че Джулия им предложи да използват камъни, клони и каквото друго намерят, за да направят скулптура. Седяха още половин час, обсъждайки каква да бъде, но никой не успя да измисли идея, която всички да приемат.

Скай беше чела книгата на Джон Изправената птица вече три пъти и главата й бе пълна с разказите на Черния лос за нейните прадеди, така че сега предложи да направят статуя на Лудия кон. Разказа на останалите малко за него и всички харесаха идеята и се заловиха за работа. Втурнаха се да претърсват потока и бреговете за подходящи материали.

Откриха клон от паднало дърво, който наподобяваше тяло и глава на кон, и го подпряха върху четири купчини плоски камъни, които заместваха краката. Джулия извади кутията с боите си, децата намазаха с бои дланите си и оцветиха хълбоците и шията на коня. Намериха друг клон, този път разцепен, който използваха за крака и тяло на воина, а друг клон закрепиха напречно вместо ръце. Докато някои се занимаваха с конструкцията, други тръгнаха да търсят някакви по-необичайни парчета, които да използват за декорация.

Скай се спусна по коритото на потока с надежда да открие нещо, което да прилича на боен шлем. Не беше позволено да се отдалечават извън полезрението на ръководителите, но когато стигна до един завой на потока, тя забеляза нещо сред скалите точно зад ъгъла и без да се замисли, тръгна натам. Бяха кървави останки от птица, нещо като яребица, която навярно бе убита през нощта, защото кръвта още не бе потъмняла. Скай отскубна перата от крилете и опашката й, откъсна няколко дълги изсъхнали треви и седна на една скала да ги сплете, за да забие перата в тях.

— О, виж какво си намерила. Супер!

Вдигна глава и видя Мич да й се хили.

— Да, току-що ги намерих.

— Мога ли да ти помогна?

Тя понечи да откаже, защото не можеше да го понася, но след похода с Джулия и Глен бе твърдо решена да се държи дружелюбно с всички. Както се оказа, думите й не промениха нищо, тъй като Мич просто седна до нея. Взе няколко стръка трева и направи неуспешен опит да ги сплете.

— Виж — каза тя. — Ще ти покажа.

Остави тревите, които плетеше, взе неговите и започна плитката.

— Трябва да ги сплиташ стегнато, иначе перата ще паднат.

— Ясно.

— Ето така.

Тя му подаде започнатата плитка и тъй като не искаше тя да се отпусне, задържа пръстите си, докато той не я пое. Дланите им се докоснаха, също и ръцете под лактите. Скай понечи да пусне плитката, но той й каза да не го прави, защото ще се разплете, така че я задържа и ръцете им продължиха да се докосват.

— Кожата ти е много мека — каза той.

— Какво?

Тя рязко дръпна ръката си. Плитката се развали в ръцете му и той я гледа известно време, после бавно вдигна глава към Скай, усмихна се и сви рамене.

— Наистина — призна той. — Прекрасна е.

Като я гледаше в очите, плъзна опакото на пръстите си по голата кожа на ръката й над лакътя. Скай замръзна. Той явно възприе това като съгласие, защото вдигна ръка и погали бузата й. Тя продължаваше да стои като вцепенена. Имаше чувството, че сърцето й ще изскочи от гърдите. Мич я гледаше по същия начин като втория й баща, когато се връщаше пиян късно вечер.

— Хайде, няма нищо — каза той и хвърли поглед през рамото й. — Никой няма да разбере, можем да се скрием зад онези скали.

Скай знаеше, че в момента другите не ги виждат. Чуваше смеха им и й се струваше, че той идва от много далече. Мич спусна ръка и докосна гърдата й и в този миг нещо избухна у Скай, тя замахна рязко и го удари силно с опакото на ръката си по лицето.

— Боже!

Той се изправи, залитайки, притиснал ръка към носа си.

— Малка кучка!

— Само ме пипни с пръст още веднъж и си мъртъв.

Тя също скочи на крака, грабна перата, обърна се и тръгна обратно по коритото на потока. Помисли, че той може да я последва, и й се искаше да побегне, но нещо й подсказа да не го прави, така че просто закрачи възможно най-бързо, без да се обръща назад.

— Малка кучка, курва! Не бих докоснал индианската ти слива и с триметрова пръчка.

— Значи си късметлия, че твоята е само няколко сантиметра.

 

 

Бяха изминали над две седмици от екскурзията с кануто и Джулия прекара повечето от това време, превъртайки отново и отново станалото в главата си. Постоянно се чудеше как бе позволила всичко това да я разстрои толкова силно. Лежеше будна нощем и се тревожеше, докато всички наоколо спяха и Лестър бълнуваше насън. Анализираше чувствата си, опитваше се да приложи на практика безпристрастната логика и знанията, които бе натрупала, докато изучаваше психология. И когато и това не успя, се насили да се ядоса и започна да се ругае, че е непостоянно, безсрамно същество, щом позволява подобни мисли да се раждат в главата й по отношение на най-добрия приятел на мъжа, когото обичаше. Но и това не помогна.

Не че Конър бе казал или направил нещо съзнателно, за да предизвика всичко това. Беше се държал безупречно. Тя вече познаваше неговото чувство за чест и предаността към приятеля му и можеше да си представи колко шокиран би бил, ако разбереше какви чувства таи тя към него. Но истината бе, че от първия миг, в който го зърна, онази вечер на летището, нещо у нея се бе преобърнало.

Дори само присъствието му сякаш влияеше на начина, по който се държеше, на нещата, които казваше, като че всичко бе по някакъв начин свързано с него. Майка й се отнасяше така с мъжете, винаги бе влюбена и с омекнали колене заради поредния си нов любовник, който неизбежно се оказваше същият мошеник като предишния. Джулия винаги бе осъждала високомерно това като слабост, генетичния код на която за щастие смяташе, че не е наследила. Сега не можеше да бъде толкова категорична.

Повтаряше си отново и отново, като някаква мантра, че обича Ед — и наистина го обичаше, съвсем честно. Но през онзи уикенд по реката не бе в състояние да отлепи очи от Конър. Помнеше всяка негова дума, всеки негов жест. У него имаше някаква кротка вглъбеност, която я трогваше. Гледаше го как лови риба онази вечер, докато златистата светлина се отразяваше от повърхността на водата около него, и си мислеше колко грациозен и красив изглежда той. Още по-лошо, докато лежеше до него край огъня и телата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго, тя продължаваше да си представя как би се почувствала, ако го целуне, ако ръцете му я обгърнат. Изпитваше толкова силен физически копнеж по него, че се почувства шокирана и засрамена.

Ед бе пристигнал в Мисула в неделя и ги чакаше в апартамента, когато се върнаха от Айдахо. Беше приготвил вечеря и ги посрещна толкова топло, че Джулия се почувства чудесно да е отново с него. И когато се любиха същата нощ, тя му повтаряше отново и отново колко й е липсвал и колко го обича. Осъзнаваше, че се опитва да убеди не Ед, а самата себе си. А колкото и да се стараеше, не успяваше да прогони Конър от мислите си и да не си го представя как лежи в съседната стая.

Надяваше се, че като се върне на работа в групата, ще изпита известно облекчение от този душевен смут. Но положението само се влоши и от време на време заплашваше да помрачи това, което в нормални обстоятелства би възприела като пълно професионално удовлетворение. Защото преобразяването на Скай бе променило и цялата група. След завръщането им Скай бе душата на групата. Беше весела, жизнерадостна и загрижена за всички останали — и младежи, и ръководители. Джулия никога не бе ставала свидетел на подобна промяна. Сякаш момичето се бе преродило.

Така че сега, веднага щом Скай се появи с перата, Джулия усети, че нещо не е наред. Лицето й се бе заключило в предишната намръщена гримаса. Когато я попита дали всичко е наред, тя кимна рязко и не отговори. След няколко минути се появи Мич. Той направи всичко възможно да скрие, че носът му е разкървавен, но Джулия го забеляза и попита какво е станало. Той обясни, че се подхлъзнал и си ударил главата в едно дърво. По-късно Джулия го зърна да говори тихо нещо с Пол и Уейн, които постоянно хвърляха погледи към Скай, докато слушаха приятеля си.

Скулптурата вече изглеждаше великолепно, но Скай сякаш бе загубила интерес към нея. Вместо това Байрън пое лидерската роля. Накара всеки да даде по нещо цветно, кърпа или дори няколко ивици хартия, които да завържат по тялото на Лудия кон. Лестър намери череп от язовец, а Скот — няколко счупени рога от елен, и заедно с перата, донесени от Скай, оформиха интересна украса за главата. През цялото време Скай седеше отстрани, ту гледаше фигурата, ту се взираше в далечината. Джулия постоянно се опитваше, ала безуспешно, да я въвлече в заниманието. Когато скулптурата бе почти готова и останалите се занимаваха с последните детайли, Джулия отиде и седна до Скай.

— Е, какво ще кажеш? Не е зле, нали?

Момичето погледна скулптурата.

— Да. Изглежда страхотно.

Гласът й бе съвсем безучастен и тих. Джулия се взря в лицето й и видя сълзи в очите й.

— Хайде, кажи ми какво е станало.

Скай поклати глава и отмести поглед встрани. Сълзите започнаха да се стичат по страните й и тя ядосано ги изтри. Джулия протегна ръка и нежно я прегърна през раменете, почти очаквайки да бъде отблъсната, но вместо това Скай се обърна към нея, опря глава на гърдите й, вкопчи се в нея и продължи да плаче. Джулия я погали по косата и я прегърна силно.

— Няма нищо, скъпа, кажи какво ти тежи. Недей да го таиш вътре в себе си.

След като отново се обърна към статуята, забеляза, че Мич, Пол и Уейн ги гледат. Веднага щом срещнаха погледа й, те извърнаха глави. Кейти се приближи и попита дали всичко е наред и Джулия тихо й отвърна, че няма причина за притеснение. Скай измърмори нещо.

— Какво, скъпа?

— Аз просто обърквам всичко.

Джулия отново се опита да разбере какво се е случило, но Скай замълча, скоро спря да плаче и се овладя. Към четири часа, след като хапнаха и отново тръгнаха на път, оставяйки Лудия кон зад себе си да пази гордо потока, Скай изглеждаше почти постарому.

Тази вечер си направиха лагер в една камениста седловина от източната страна на Змийската планина. Докато приготвяха вечерята, Джулия се отдалечи малко настрани и проведе ежедневната радиовръзка с базата, за да съобщи на Глен къде се намират. Информира го, че планът им за следващия ден е да пресекат хребета и да се спуснат надолу към реката. Глен попита как вървят нещата и тя му разказа за Скай и че нещо се бе случило с Мич, но че сега всичко изглеждало нормално. Поговориха за обичайните неща и Глен я предупреди, че заради сухото и горещо време от Горската служба са повишили степента на опасност от пожари и поръча групата да внимава повече от обичайното с лагерните огньове.

Докато седяха край огъня същата вечер, Джулия се опитваше да долови някакви признаци на напрежение между Мич и Скай. Дори и да ставаше нещо обаче, никой от двамата не го показваше. Първият, който заговори, бе Лестър. Той каза, че много му е харесало изработването на скулптурата на Лудия кон и похвали Байрън, който бе свършил най-много работа. Скот попита Скай за индианските имена и как Лудия кон е получил своето и тя отговори, че не знае, но е чела, че е имал и други имена — като Къдравия и Този, чиито коне гледат. Байрън допълни, че в тази книга, която тя четяла постоянно напоследък, имало един индианец, който се казвал Отказващия да тръгне, което му се сторило много интересно. Той предположи, че имената им са идвали от нещо, което се е случило, или от нещо специално, което са направили. Обсъждаха това известно време.

— А какво е твоето име? — обърна се към Скай Лестър.

— Моето? — усмихна се тя. — Аз нямам име.

— Е, мисля, че трябва да ти измислим име — предложи Лестър.

Мич прошепна нещо на Пол, който се изхили.

— Ще споделиш ли това с нас, Мич? — попита Джулия.

— Не, благодаря, беше нещо лично.

— Мич, знаеш правилата. Това не е позволено в групата ни. Моля те, повтори това, което прошепна.

— Беше шега.

— Нека всички се посмеем. Хайде.

Той погледна Пол, който клатеше ухилен глава, после отново се обърна към Джулия. В очите му се четеше дръзко непокорство и младата жена изведнъж осъзна, че е допуснала ужасна грешка, принуждавайки го да повтори думите си.

— Добре, щом наистина искате да знаете, казах му, че както се бяхте гушнали днес следобед, Скай би трябвало да се казва Мляскащия бобър.

Пол и Уейн се засмяха, но останалите мълчаха, втрещени. На Джулия й трябваха няколко минути, за да повярва на ушите си. Всички гледаха към нея и Скай.

— Мич, това е абсолютно неприемливо — обади се Скот. В същия момент Байрън допълни, че това е подло и гадно, и неколцина от останалите се съгласиха. Скай вече бе скочила на крака и се отдалечаваше от кръга.

— Хей, беше просто шега, нищо повече.

— Не е шега, гадняр такъв — възрази Байрън.

— Да, глупако, защото ти си падаш по нея.

Байрън се хвърли към него и се наложи Скот да го възпре. Джулия също се изправи и извика на Скай, която не й обърна внимание. Обърна се към Мич:

— Мич, с теб ще имаме сериозен разговор за всичко това.

Той вдигна ръце, преструвайки се на невинен.

— Казах ви, съжалявам, какво толкова.

— Това не е достатъчно.

Преди той да успее да каже нещо, Джулия помоли Кейти да тръгне с нея и двете хукнаха след Скай.

Намериха я и през следващия час се опитваха да я успокоят. Накрая я убедиха да се върне при останалите, които ги чакаха край огъня. По лицето на Мич си личеше, че междувременно другите го бяха скастрили сериозно. Скай седна и впери поглед в огъня, докато Мич се извиняваше на нея и Джулия за думите си. После Пол и Уейн се извиниха, че се бяха разсмели. Скай кимна, но не продума, нито ги погледна. Сякаш вратата вътре в нея отново се бе затворила.

Никой вече не бе в настроение за разговори, така че изгасиха огъня и както обикновено Кейти, Лора и Скот събраха панталоните и обувките и всички легнаха да спят. Джулия и Кейти се настаниха от двете страни на Скай. Тя призна, че е изморена и иска да спи. За миг се усмихна храбро на Джулия.

— Благодаря — промълви тихо.

— За какво?

— Че ми вярваш.

Джулия протегна ръка и я погали по косата.

— Ти си чудесно момиче, Скай.

— Не съм. Аз развалих всичко.

— Не е вярно. Случват се подобни неща. Това, което другите говорят за теб, не променя това, което си ти. Нали помниш какво казваме винаги? Всичко е просто част от пътуването. Животът не е това, което ти се случва, а това как се справяш със случилото се. А ти се справяш страхотно.

— Може би.

— Повярвай ми.

Пожелаха си лека нощ. Джулия я гледа още дълго как се взира в небето. Накрая Скай затвори очи и се обърна настрана. Чак когато бе сигурна, че момичето спи, Джулия си позволи да мисли за други неща. И докато си мислеше, вече по навик, за Конър, самата тя потъна в сън.

 

 

Горе в планината и от другата страна на хребета, на по-малко от два километра от мястото, където бе групата, светкавицата от предишната нощ се спотаяваше през цялото време в сърцевината на стария изсъхнал бор — като какавида от топлина, която нито светеше, нито димеше. И ако вятърът не се бе усилил онази нощ и не бе преминал нагоре през нацепения дънер на бора, в пукнатините, издълбани от мравки и червеи, тази огнена какавида щеше да си умре. Събудена от вятъра обаче, тя се захрани от смолистите частици дърво, блесна, порасна, грейна още по-ярко. И накрая, в най-дълбоката нощ, се отприщи.

Тревата и храстите около и под старото дърво бяха сухи и чупливи и шумоляха от вятъра. Когато стволът за секунди пламна като факел по цялата си дължина, горящи парчета от него паднаха върху тревата, която също пламна. Горящите клони на изсъхналия бор падаха и се търкаляха по склона, описваха след себе си огнени пътеки, които се разширяваха и обединяваха и се разпростираха още повече, докато накрая целият склон бе обхванат от пламъци.

Ако нито един от търкалящите се клони не бе достигнал гората, огънят можеше постепенно да стихне и изчезне, но най-големите клони се търкаляха твърде дълго по стръмния наклон и попаднаха много навътре сред дърветата, разпръсквайки като душ огнените искри. Толкова изсъхнала бе гората, че всяка искра намираше готов да пламне клон, от който изригваше отделен малък огън, докато накрая всички те се обединиха и зареваха страховито, сякаш се оплакваха, че жаждата ги бе принудила да пият от тази друга природна стихия, която щеше да ги погуби.

 

 

Дали мирисът на пушек я събуди онази сутрин или някакъв друг мистериозен повик на сетивата й, Джулия така и не разбра. Но веднага щом отвори очи, усети, че нещо не е наред. Когато подуши дима, първата й мисъл бе, че не са загасили напълно лагерния огън, и в пристъп на паника седна рязко в спалния си чувал и погледна в сумрака към мястото, където седяха предната вечер. Не се виждаше дори струйка дим и когато тя отново подуши въздуха, мирисът бе изчезнал. Навярно си го бе въобразила или бе подушила остатъците от дима от лагерния огън, пропил се в дрехите й или в косата й, и в просъница този мирис й се бе сторил съвсем различен. Издиша облекчено и отново легна.

Но й се стори, че нещо друго не е наред.

Или поне бе различно. Може би поклащането на дърветата. От дни не бяха усещали дори лек бриз. Почти се убеди, че точно това я смущава, когато отново подуши дима. Пак седна. Всички наоколо все още спяха. Скай бе завита презглава в чувала, както правеше често. Джулия погледна часовника си. Беше малко след пет и половина. Измъкна се от спалния чувал и се изправи. Взе панталона и обувките си от заключената платнена чанта, която използваше за възглавница, и ги обу, после тръгна през дърветата.

Имаше тясна следа, оставена от елен, и тя продължи по нея неколкостотин метра, поглеждайки от време на време през боровете, които се извисяваха над нея. Върховете им се поклащаха напред-назад от вятъра. Мирисът на пушек се засилваше през цялото време. Накрая Джулия видя една полянка в далечината и когато стигна до нея и излезе на открито, за първи път зърна ясно небето и Змийската планина, която се издигаше отвъд. Слънцето едва започваше да огрява източните й върхове и облака, който се носеше зад тях. Джулия се замисли колко е красива тази гледка, когато забеляза, че това не е нормален облак, а колона от дим, която вятърът разнасяше, и усети как я побиват тръпки от ужас.

Затича обратно през дърветата, като бързаше доколкото й стигат сили. Когато се озова в лагера, всички още спяха. Като притискаше пръст към устните си, тя събуди Кейти, Лора и Скот и им направи знак да я последват. Скупчиха се на известно разстояние от децата и Джулия шепнешком им каза, че има горски пожар и че трябва да събудят всички и да ги накарат да се облекат възможно най-бързо, но без да предизвикват паника.

— Пожарът е от другата страна на планината. Ако тръгнем в посоката, от която дойдохме, ще се измъкнем невредими. Някакви въпроси? Добре. Действайте. Аз ще се свържа с Глен.

Извади радиостанцията и вече се отдалечаваше от тях, докато настройваше честотите, когато Кейти дотича след нея.

— Джулия! Джулия!

Джулия се обърна и я изчака да се приближи. Кейти още бе само по тениска, без панталон.

— Скай я няма.

— Какво?

— Явно се е измъкнала през нощта. Натъпкала е раницата си в спалния чувал. Взела е моите обувки и панталона ми и е избягала.