Никълас Еванс
Скок в огъня (20)

19.

Товарните самолети пристигаха през целия ден и цялата нощ, снишаваха се от облака като огромни отмъстителни птици и прелитаха над езерото, преди да кацнат на черния бряг, където бяха потърсили убежище милион изгубени души. Нощем се виждаха светлините им, когато се насочваха към пистата, чуваше се грохотът на двигателите им, а от време на време облаците се разделяха и човек можеше да зърне огромния вулканичен конус на Ниарагонго, висок повече от три хиляди метра, тътнещ и искрящ в червени изпарения, сякаш се подготвяше за деня на Страшния съд.

Самолетите донасяха храна за живите и негасена вар за мъртвите. За стотиците хиляди, които крееха между живота и смъртта, докарваха дрехи, лекарства, одеяла, палатки и камиони, предизвиквайки хаос между хората, които ги разпределяха. Самолетите водеха лекари, сестри, помощници и хиляди други безименни служители от стотици различни агенции. И другаде съществуваше хаос — в ордата на медиите, които бързаха и си пробиваха път с лакти, за да пренесат после думите и образите до другия край на света, до закърнялата съвест на хората, които гледаха, потресени.

Конър също беше потресен. Както и почти всички, които бе срещнал в Гома — лекари, помощници, журналисти. Милионите хутуси, събрани в тази огромна равнина от черна лава, бяха бежанци. Самата дума предизвикваше съжаление и повечето несъмнено го заслужаваха. Нещастието бе изписано на лицата им, докато чакаха на опашките за храна или клечаха край зловонните огньове и гледаха как децата им умират от холера. Но сред тях имаше и такива — колко точно, никой не знаеше — които не заслужаваха съжаление, защото самите те не бяха проявили такова. Това бяха хората, пренесли геноцида през границата на Руанда.

Всички знаеха, че и те са тук. Конър снимаше купчините мачете и боздугани, конфискувани на входните пунктове, и знаеше, че те са малка част от онова, което бе внесено. Собствениците им не се опитваха да ги скрият, дори парадираха с оръжията си, за да се доберат до най-хубавите неща, които се раздаваха. И точно затова Конър се надяваше да има шанс, макар и съвсем малък, някъде сред тях да намери кмета на Бизенге.

Беше прекарал по-голямата част от седмицата в търсене. Държеше снимката на Кабуги от вестника в горния джоб на елека си, пъхната в найлон, и я показваше на хората навсякъде, където ходеше. Всички я поглеждаха, клатеха глави и му я връщаха. Дори името на града не предизвикваше никаква асоциация.

В очите на някои, които питаше, забелязваше, че се чудят що за глупак би предприел подобно търсене, и често сам си мислеше същото. Защо престъпленията на този човек бяха по-ужасни от стореното от другите убийци? Дали защото той имаше име и физиономия и защото Конър бе видял безименните лица на жертвите му и ги бе снимал? Пък и какво щеше да прави, ако го откриеше?

Не знаеше. Но бе започнал да го издирва и щеше да търси докрай. Имаше общо шест лагера и той бе обходил всички освен един. Сега вървеше към последния.

Беше късен следобед и откъм езерото духаше топъл и влажен бриз, който разсейваше пушека от лагерните огньове и на моменти прогонваше зловонието от въздуха. Конър вървеше по черната пътека от лава, която се виеше през лагерите. Чу шума на двигател зад себе си и се дръпна встрани. Оказа се бял „Ланд Крузър“, един от многото, докарани, за да се придвижват с тях медиците между лагерите. Очакваше колата да го подмине, но тя спря до него и шофьорът — млад рус мъж с брада, му предложи да го закара. Конър благодари и се качи отзад.

Отпред седеше млада жена, която се обърна назад, за да поговори с него. Беше холандка, а мъжът — норвежец. И двамата бяха парамедици^[1] и работеха за една агенция от Стокхолм. Попитаха го за кого работи и къде отива и Конър им разказа, че работи за себе си и че търси бежанци от селище, наречено Бизенге. Името не им говореше нищо, нито пък това на Кабуги. Той им показа снимката, но никой от двамата не го разпозна.

Жената, чието име бе Марике, тъкмо посегна да му върне снимката, когато се намръщи и я погледна отново. Посочи момичето, на което Кабуги връчваше наградата.

— Видях това момиче тази сутрин.

— Сигурна ли сте?

— Да. Помня, че си помислих, че е голяма красавица.

Обясни, че правела инжекции на тълпа деца в един от другите лагери — този, който Конър току-що бе обходил — и момичето било там. Мъжът попита Конър защо търси Кабуги и той им обясни. Марике предложи на Конър да изчака половин час, докато разтоварят доставките, за да го върнат до мястото, където тя бе видяла момичето.

Наложи се да ги чака доста по-дълго и докато се върнат до лагера, където Марике бе видяла момичето, вече се стъмваше. Спряха до една от полевите кухни и отидоха до импровизирания заслон от щайги, покрити с найлон. Там бе щабът на лидерите на бежанците от този лагер. Конър бе идвал тук преди два дни и си спомни ледените погледи на младите мъже, когато ги попита за Кабуги. Никой от тях не говореше английски и тъй като Конър не говореше френски, срещата им продължи съвсем кратко.

Лицата, които видя, като влязоха сега, бяха различни и по-малко враждебни. Марике ги поздрави весело на френски и те й отвърнаха почти дружелюбно. Изглежда, я познаха. Конър не разбираше какво казва тя, но я чу да споменава името на града. Мъжът, който се държеше като лидер на групата, размаха ръка, докато й отговаряше. Марике преведе на Конър:

— Той обяснява, че хората от Бизенге са си устроили лагер на петстотин метра оттук.

— Може ли да ни заведе там?

Тя го попита и мъжът сви рамене и кимна.

Последваха го през лабиринта от обвити в пушек пътеки, покрай набързо покрити трупове, чакащи да бъдат вдигнати, и голи деца, ровещи в мръсотията за храна. Конър бе снимал подобни сцени цяла седмица и те несъмнено вече започваха да омръзват на останалия свят. Най-после стигнаха до голяма палатка от бледосин найлон и мъжът им каза, че тук ще намерят водачите на бежанците от Бизенге, след което ги остави сами. Конър извади светкавицата от чантата си и я закрепи за един от никоните, които висяха на врата му.

Вътре не се виждаше никой. Върху масата, направена от щайги, бяха поставени газена лампа и купчина хартии, затиснати с камъни, една купа, използвана явно за пепелник, на ръба на която имаше недопушена цигара. Навсякъде бяха нахвърляни щайги, чанти, кашони, повечето от които не изглеждаха отворени. В дъното на палатката имаше нещо като завеса от найлон и зад нея се чуваха смях, гласове и странно метално стържене.

Марике извика, но никой не се появи, така че Конър отиде до завесата и я дръпна. И се озова лице в лице с Емануел Кабуги.

Той стоеше в нещо като тесен вътрешен двор, който бе ограден с щайги и осветен от друга газена лампа. Изглеждаше, сякаш току-що е напуснал игрището за голф. Беше с идеално изгладен панталон и снежнобяла спортна риза с логото на „Ла Кост“ и бе по-висок и внушителен, отколкото на снимката.

Виждаха се още четирима мъже, всичките по-млади и по-зле облечени, които седяха или стояха прави около него, и две жени — млади и красиви. Един от мъжете точеше мачете и се смееше с едната жена, но когато зърна Конър, спря и изведнъж се възцари мълчание. Всички впериха погледи в него и апаратите му. Неочаквано Кабуги се усмихна и каза нещо на френски, но щом Конър се обърна към Марике да му преведе, Кабуги отново заговори, този път на английски:

— Мога ли да ви помогна?

— Емануел Кабуги?

— Да.

Конър се представи и показа журналистическата си карта. Мъжът с мачетето изломоти нещо на кинияруанда и Кабуги рязко се обърна към него и отвърна с очевиден укор. Конър се чудеше дали да разсее напрежението, като се престори, че желае да говори за разпределението на храната и условията в лагера. Но никога не бе лъгал убедително и когато Кабуги за втори път го попита дали може да му помогне, той бръкна в чантата си и извади снимката от клането в църквата, която бе откъснал от едно списание. Подаде я на мъжа.

Той я погледна, останалите също надзърнаха през рамото му и когато мъжът с мачетето я видя, започна да крещи на Конър. Кабуги му заповяда да мълчи и огледа внимателно снимката, клатейки глава.

— Защо ми носите това? — попита тихо той.

— Нямате нужда от напомняне ли?

— Това са моите хора, много от тях бяха мои приятели. Как бих могъл да забравя?

Подаде му снимката, но Конър не я взе.

— Кои от тях убихте вие? Имам предвид — лично.

Кабуги се намръщи.

— Какво?

— Сигурно е малко трудно да се каже, както са скупчени така.

Конър усещаше, че Марике пристъпва нервно зад него.

— Хайде, човече. Бил си там. Ти си ги пратил всички в църквата и после си отишъл с останалите да ги убиеш.

— Грешите, сър.

— Не, не греша. Има свидетели. Говорих с тях. Добре сте се справили, но не съвсем. Пропуснали сте неколцина. Видели са ви.

— Значи и те грешат. Разбира се, чух какво е станало и много се натъжих и разгневих. Тези хора са били убити от ПФР за да очернят имената ни и да подмамят чуждестранните журналисти като вас да ги подкрепят. Защо да правя подобно нещо? Защо да убивам собствения си народ?

— Не знам. Защо? Вие ми кажете.

Кабуги се взира в него дълго време. После смачка снимката на топка и я пусна на земята. Повдигна леко брадичката си.

— Знаете ли кой съм аз?

— Разбира се, че знам.

— Аз съм кметът на Бизенге. Образован човек съм. Учил съм литература, изкуство и философия в Сорбоната в Париж. Ходя на църква. Моля се за враговете си. Посветил съм живота си в служба на хората. Разбирате, че ви съобщавам това не за да се хваля, а за да знаете с кого разговаряте. Ясно?

Конър сви рамене.

— Когато армията на хлебарките прогони хората от моя народ от домовете им, аз им помогнах, защитих ги и ги поведох там, където ще бъдат в безопасност. Мнозина умряха по пътя, деца и бебета бяха прегазени в този ужас. А сега сме тук, в този кръг на ада, и вече нямаме нищо, загубили сме дори достойнството си.

Говореше бързо и точно, с нарастваща настойчивост. В очите му имаше нещо смразяващо и Конър мобилизира всичките си сили, за да издържи на погледа му.

— И вие дръзвате да идвате тук с фалшивите си обвинения, с моралното си възмущение, докато навън нашите жени и деца умират в мръсотията от холера и глад?

— Дойдох единствено за истината.

— Истината? Какво знаете за истината? Какво знаете за моята страна, за моя народ? Колко време сте живели тук? Седмица? Месец? Ако истината е самун хляб и вие вземете една троха, ще я узнаете ли? Ако не е истината, това ще бъде безполезна лъжа. Вие сте американец, нали?

Конър кимна.

— Кажете ми тогава, каква е истината за вашата страна? За вашия народ? За милионите, които сте убили, за милионите от моя народ, които сте ограбили и превърнали в роби? Много от тях още са ваши роби. Разкрийте ми истината за тях.

— Щом искате да държите реч, нямам нищо против. Дойдох само да ви направя една снимка.

Кабуги сякаш не го чу. Гневът му се разгаряше и не можеше да бъде спрян.

— Истината е, че няма истина. Само трохи. Вие имате вашата истина, а аз — моята. Но аз притежавам повече трохи и моята истина е събрана със знания и опит, а не под лицемерното знаме на благочестието и предразсъдъците. Така че ще споделя истината с вас. Тези руандийски хлебарки и техните белгийски господари, които им плащат, искат да ни превърнат — да превърнат моя народ — отново в роби, да наложат отново старото феодално господство над нас. И какво трябва да правим ние, изправени пред това? Кажете ми. Моля ви, кажете ми!

Конър кимна към мачетето.

— По дяволите, защо не ги накълцате на парчета? Вие това мачете ли използвахте? Или това е неговото? Сигурно ви трябват поне няколко.

Дали мъжът, който го държеше, разбра или не, не беше ясно, но пристъпи напред, а Кабуги протегна ръка да го спре. Марике докосна Конър по ръката.

— Мисля, че трябва да си ходим.

— Смятам, че е права — каза Кабуги.

— Разбира се — съгласи се Конър. Вдигна фотоапарата си и започна да фокусира, но двама мъже веднага се приближиха към него. Единият се опита да го сграбчи, ала Конър замахна да го отблъсне и избута другия. Те отново се втурнаха към него, но Кабуги извика и те спряха. Конър намести фотоапарата си. — Е, след като сте такъв стълб на обществото и герой и всичко останало, не може да възразявате да ви снимам, нали така?

Не изчака отговор и задейства апарата. Светкавицата сякаш ги стресна и те замръзнаха за миг, а Конър успя да направи още две снимки, преди Кабуги да даде заповедта си. Мъжете сграбчиха Конър и Марике за ръцете и ги избутаха грубо назад. Единият се опита да вземе апарата на Конър, но той отново го избута и го наруга, след което се удиви какъв ефект произведе ругатнята му върху мъжа. Докато го бутаха към палатката, успя да се извърти и да направи една последна снимка на Кабуги. В следващия момент бе проснат по очи в прахоляка пред палатката и като вдигна глава, видя развеселените и озадачени лица на тълпата, която се бе насъбрала.

Докато го караше към неговата палатка, Марике заяви, че той със сигурност знае как да накара едно момиче да си прекара добре вечерта. Извини й се, после без видима причина и двамата се разсмяха и дълго не можаха да спрат. Обективът и светкавицата на апарата му бяха счупени. Но корпусът бе останал цял и затворен, а филмът — невредим.

Конър напусна Гома на следващия ден, като успя да вземе един полет за Найроби. Когато самолетът завиваше над езерото Киву, облаците се разпръснаха и Конър опъна врат да погледне назад към лагерите. Гледаше слънцето и сянката, които се преследваха върху живото море от жертви и убийци по склоновете на вулкана, пушещ високо над тях. Замисли се за това, което Кабуги бе казал за истината, и се запита дали не е прав. Може би нямаше такова нещо.

Когато се настани в хотел „Норфък“, му дадоха пощата, която го очакваше. Прегледа набързо пликовете, докато вървеше след момчето, носещо багажа му към стаята, и намери този, който търсеше — бял плик, изпратен от Мисула, Монтана, и надписан с широкия елегантен почерк на Джулия. Не знаеше защо, но не искаше да го отвори веднага, така че първо си взе душ и изми косата си, за да прогони мириса на смърт.

Чак след като се изсуши, среса и облече чисти дрехи, се настани на един стол до прозореца, през който вечерното небе искреше в розово и оранжево над силуетите на палмите, и отвори плика.

Имаше писмо и снимка на Джулия, широко усмихната, седнала в болничното легло, Ед — приседнал ухилен до нея, и бебето, повито, розово и със сбръчкано личице в ръцете й.

В писмото се казваше, че се родила на пети юли и тежала три килограма и половина. След спор, който едва не довел до развод, Джулия и Ед се съгласили да я кръстят Ейми. Средното й име щяло да бъде Констанс, защото било най-близкото име до Конър, за което Джулия се сетила. Тя се надяваше, че той няма нищо против. Разбира се, искаха да стане кръстник на бебето и щяха да го изчакат да се завърне, за да направят кръщенето.