Никълас Еванс
Скок в огъня (9)

8.

Джулия бе чула веднъж на една конференция по образователна психология шегата, че първата половина от живота на човек се съсипва от родителите му, а втората — от децата му. Не можеше да прецени истинността във втората част на това твърдение, но след като в работата си бе видяла проваления живот на толкова много млади хора, не се съмняваше никак във верността на първата му част. Психологическите съветници и терапевти от почти всички школи се насърчаваха да се вгледат в себе си, за да могат по-добре да помагат на клиентите си. В повечето отношения Джулия смяташе, че разбира самата себе си достатъчно добре и благодарение на това е такава, каквато е. Единственото изключение бе свързано с баща й.

Когато Конър я попита за него онази вечер, докато пътуваха в колата на връщане от родеото, едва не се разплака. Това бе странно, тъй като можеше да минат месеци, без изобщо да се сети за баща си, и после съвсем неочаквано, като изневиделица, загубата му, преживяна преди толкова много години, я връхлиташе като юмручен удар в слънчевия сплит. Чак по-късно й хрумна, че Конър притежаваше нещо, което й напомняше за баща й.

Тя имаше приятелки, чиито родители живееха в такова постоянно състояние на война, че когато единият си заминаваше, това се възприемаше почти с облекчение. Но с нейните родители нещата съвсем не бяха такива. Доколкото тя бе в течение на отношенията им, те бяха напълно щастливи, повече от щастливи. За разлика от други родители, нейните изглеждаха наистина влюбени. И после, един ден, като гръм от ясно небе, баща й съобщи, че е влюбен в друга жена, събра си багажа и ги напусна.

До този миг Джулия го обожаваше. Той бе нейният герой, красив мъж, рус и висок, със страхотно чувство за хумор, бащата, за когото й завиждаха приятелките в училище. Когато му доверяваше нещо, дори глупаво и незначително, случило се в училище, или споделяше с него мнението си по някой въпрос, той винаги я караше да се чувства, сякаш тя казваше нещо интересно и важно.

Той често се прибираше късно от работа (впоследствие Джулия разбра защо) и тя стоеше будна, докато не чуеше колата му отвън, после щракването на входната врата и стъпките му по стълбите. Приближаваше на пръсти до вратата на стаята й и надникваше да види дали е още будна, тя му казваше „здрасти, татко“, той идваше и сядаше на леглото да си поговори с нея и да чуе как е минал денят й.

И после, три дни след дванайсетия рожден ден на Джулия, баща й съобщи неочакваната новина и напусна живота им. Майка й едва не се побърка от мъка и така и не се съвзе напълно от този удар. Тя продължаваше да го обича и до ден-днешен, въпреки че се бе оказало, че жената, заради която я бе напуснал, бе само последната от цяла поредица изневери, започнали още в годината, в която се бяха оженили. Скръбта й за гибелта на брака им бе толкова силна и помитаща, че по някакъв начин майката и дъщерята сякаш размениха ролите си. Джулия прекара следващите две-три години в опити да утеши майка си и в този процес успя да пренебрегне факта, че самата също изживяваше не по-малко шокиращо страдание.

Относно ефекта от тези събития върху отношението й към мъжете впоследствие тя изобщо не си даваше сметка. Постъпката на баща й сякаш не я караше да ги мрази или да смята, че не може да им се доверява. Ако изобщо имаше нещо особено в отношението й, то бе, че ги съжаляваше отчасти заради примитивните вълни, които преминаваха неконтролируемо през живота им, особено когато достигаха това, което майка й наричаше „определена възраст“. Теоретично знаеше класическия пример за младата жена, изоставена от някого от родителите си: по правило тя се женеше за някое скучно, рециклирано петдесетгодишно копие на баща си, опитващо се да гълта коремчето си и да крие плешивината на темето си. За щастие — чукаше на дърво — чарът на такива мъже все още й убягваше, макар че понякога се питаше дали годежът й с преждевременно остарелия духовно Майкъл не бе първият плашещ симптом в това отношение.

Напоследък мислеше доста често за баща си, най-вече заради Скай, която — бе научила за това — бе изоставена от баща си по сходен начин. Джулия на няколко пъти се опита, уж случайно, да повдигне този въпрос. Но той очевидно също бе тема табу, както и всички други теми. Скай не говореше за нищо. Беше стигнала до дъното и бе крайно време да се направи нещо по този въпрос.

Джулия лежеше по гръб в спалния си чувал, съзерцаваше луната и се ослушваше. През последния час и нещо две сови си бъбреха, едната някъде в гората зад Джулия, а втората — от другата страна на ливадата. Звуците им започваха да я изнервят. По-рано бе чула и вой на койоти, а преди няколко минути нещо тежко, може би мечка (нощем всяко живо същество бе мечка) премина през храсталака край потока. Джулия се поколеба да отиде да провери дали торбите с храна са закачени достатъчно нависоко, но после се отказа. За пети път през последния половин час погледна часовника си. Беше три и двайсет.

Той закъсняваше.

След три вечери луната щеше да се напълни съвсем и въздухът бе толкова прозрачен, че Джулия можеше да види всяко петънце и вълничка по повърхността й. Луната хвърляше бледосивкавата си светлина по върховете на елите наоколо и изпращаше дългите им остри сенки върху сухата трева на ливадата, където бяха устроили лагера си. Всички лежаха един до друг — и ръководителите, и децата — като редица гигантски ларви. Спалните им чували бяха обвити със синя мушама, за да се спасят от утринната роса, която вече блестеше под лунната светлина. Совите се умълчаха и като по команда Лестър заприказва насън:

— Ти го направи! Не, ти го направи! Хайде, човече. Твой ред е.

Говореше насън почти всяка нощ. През първите две-три седмици сядаше рязко и изпищяваше, с което събуждаше всички, но сега сънищата му сякаш се бяха поуспокоили. Понякога някой от другите младежи бе буден и му отговаряше и двамата водеха някакъв сюрреалистичен разговор. Но тази вечер никой друг не се обаждаше и монологът на Лестър стихна до мърморене, а после замлъкна съвсем.

Джулия лежеше между Байрън и Скай и съдейки по звука от дишането им, и двамата спяха, макар че човек никога не можеше да бъде сигурен какво прави Скай. Понякога Джулия се будеше посред нощ и я виждаше да се взира в празното пространство с обляно в сълзи лице. Първия път протегна ръка, докосна Скай по рамото и я попита дали е добре. Момичето веднага се извърна и не й отговори.

Джулия бе виждала и други деца да плачат така — деца, които са били малтретирани. Те не хлипаха, не плачеха с глас, не подсмърчаха, както плачат обикновено децата, които имат родители, които ще ги чуят и ще дойдат веднага, за да ги прегърнат, утешат и прогонят страховете и болката им. Малтретираните деца плачеха мълчаливо, защото иначе щяха да си навлекат още някой побой. Така че те се научаваха да плачат беззвучно, на тъмно, посред нощ, когато никой няма да ги чуе или види. Освен това стояха съвсем неподвижно, просто разрешаваха на сълзите да се излеят от очите им в поток от безмълвна тъга.

През годините — и в работата си в института в Бостън, и по време на летата в Колорадо — Джулия бе общувала със стотици деца. Макар и по различен начин, всички те бяха преживели предостатъчно болка и нещастия. Тя знаеше, че ако допуснеше тази болка да я завладее, ако като учител я приемеше прекалено дълбоко и я почувстваше като своя собствена, щеше да си създаде сериозни проблеми. Това не означаваше да не разбира или утешава децата. Но ако искаше да им бъде полезна, трябваше да бъде силна, концентрирана, леко дистанцирана. И Джулия винаги успяваше да се държи по този начин. Преди да срещне Скай.

В това момиче имаше нещо, което я бе трогнало повече от всяко друго дете, с което бе работила. Джулия не можеше да си обясни защо. В Колорадо имаше трима-четирима младежи, сред тях и едно момиче почти на възрастта на Скай, които в началото се държаха също толкова враждебно и затворено. Но никой от тях не бе продължил с това поведение толкова дълго, както Скай. Една от основните идеи на програмата бе да се използва натискът на връстниците, за да се промени подобно отношение към околните. Тези, които създаваха проблеми на останалите, бързо научаваха какви са последствията от действията им. Много от тези деца бяха толкова изтормозени от света, в който бяха израснали, че за да оцелеят в него, си бяха изградили дебели защитни стени и при тях всякакви по-деликатни тактики се проваляха. Да вижда как тези стени постепенно се рушат и как враждебността изчезва, заменена от наченки на съчувствие и доверие, бе истинско вълшебство. Това се случваше и в сегашната група младежи. Дори Мич, който се мислеше за толкова твърд, даже и той проявяваше признаци на размекване.

Но не и Скай. Вече над шест седмици момичето не допускаше никого до себе си, дори засилваше защитните си реакции. Тя бе преценила какво бе минималното ниво на сътрудничество, което се очаква от нея, и се придържаше към него. Отговаряше само когато я питаха и винаги бе максимално лаконична. Бе като в изгнание, непозната сред приятели. Джулия не я бе видяла нито веднъж да се усмихва, освен съвсем в началото, когато усмивката й бе пропита от горчив сарказъм. Но сега дори и това бе отминало и лицето й бе заключено в маска от високомерно безразличие. Само в онези редки моменти, когато не можеше да избегне да погледне Джулия в очите, тя успяваше да зърне болката й.

Младежите бяха задължени да погледнат някого от ръководителите в очите, когато им трябваше нож. Такова бе правилото. Всички ножове се пазеха от възрастните и когато някой се нуждаеше от нож, за да отреже някой клон или да приготви храната, трябваше да го поиска от някого от ръководителите, като го гледа в очите, докато го получава и благодари. Предната седмица Скай помоли за нож, за да издялка няколко дървени лъжици, и Джулия й го даде. Някой друг дойде да я пита нещо, тя се разсея и когато се огледа, Скай се бе дръпнала настрана, седеше на земята и режеше косата си.

— Скай!

Джулия изтича при нея и поиска ножа. Момичето й го подаде с отегчение, присвило очи насреща й.

— Какво толкова?

За момент младата жена бе така възмутена, че не знаеше какво да каже. Кичури лъскава черна коса лежаха на земята. Беше окастрила почти цялата си коса от едната страна на главата, а отзад имаше съвсем оголени места.

— Какво… защо правиш това?

— Косата си е моя. Мога да върша каквото си искам.

— Ти ми каза, че искаш да издялаш дървени лъжици.

— Нямаше да ми дадеш ножа, ако ти бях казала истинската причина.

— Ти ме излъга!

— О, я стига.

— Не, Скай. Това е нещо важно.

Момичето извърна глава. Джулия усети, че всички са ги зяпнали. Въздъхна.

— Слушай какво, имаме ножица. Ако беше помолила, щях да те подстрижа.

— Защо да искам ти да ме подстригваш?

По-късно през деня тя позволи на Джулия да се опита да поправи пораженията, доколкото бе възможно. Докато я подстригваше с ножицата, Джулия й разказа, че майка й е фризьорка, и се пошегува, че докато била малка, тя често се упражнявала върху нея. Но Скай не отвърна нищо. Сега косата й бе къса като на момче.

Всички ученици трябваше да си водят дневници, в които да пишат поне по една страница на ден. Отначало повечето пишеха съвсем кратко и лаконично, но с течение на времето децата се отпускаха и някои започнаха да описват надълго и нашироко, като анализираха живота и чувствата си. Но не и Скай. Написаното в дневника й бе оскъдно и студено, сведено единствено до факти и не разкриваше нищо. Джулия повдигна този въпрос преди два дни, по време на един от ежедневните им разговори насаме. Беше вечерта и седяха на скалите над малката полянка, където бяха устроили лагера си.

— Знаеш ли, Скай, това, което правим тук, не се променя особено всеки ден, нали? Имам предвид основните неща.

— Например кои?

— Например всяка вечер — почти всяка вечер — палим лагерен огън, събираме се около него и така нататък. Вечеряме, измиваме съдините си, мием си зъбите и пием вода. И ти всеки ден записваш това в дневника си, в което няма нищо лошо. Но дали не би могла да опиташ да пишеш за някои неща, които не се случват всеки ден? Нали се сещаш? Необикновени, интересни неща…

Скай се изсмя презрително:

— Аха. И какви по-точно?

— Ами например вчера наблюдавахме онзи невероятно красив залез. Или днес, когато трябваше да прекосим потока, как закачихме въжето и се прехвърляхме по него. Или миналата седмица, когато си подстрига косата.

— Това не беше интересно. Какво му е било интересното?

Джулия си пое дълбоко дъх.

— Добре. Тогава можеш да пробваш да напишеш защо според теб тези неща изобщо не са интересни. И защо всичко ти се струва толкова скучно.

— Мислех, че е очевидно.

— Не и според мен. Обясни ми.

Момичето изсумтя леко, после погледна настрани и поклати глава.

— Скай?

Скай рязко обърна лице към нея с блеснали от яд очи.

— Слушай. Опитваш се да ми станеш приятелка. Но аз не те искам за приятелка. Така че ме остави на мира.

После стана и се отдалечи. Същата вечер бе неин ред да запали лагерния огън и както обикновено, тя отказа да го направи. Всички се събраха в кръг и говориха два часа без никаква полза.

Вечерният лагерен огън бе сърцето на програмата. Джулия бе виждала как той повлиява на група след група, заразявайки децата със своята светлина и топлина. Край него се хранеха, смееха се, разказваха истории, там обсъждаха случилото се през деня и там дори най-трудните деца постепенно отваряха сърцата си. Но всяка вечер, когато бе ред на Скай да запали огъня, групата седеше на тъмно, децата мълчаливо ядяха студената овесена каша и си лягаха рано. Всички се ядосваха, някои особено силно, ала им беше писнало от опитите да убедят Скай да отстъпи. Освен възрастните, единственият, който се държеше приятелски с нея, бе Байрън. Тя го отблъскваше постоянно, но той продължаваше да стои редом и да я защитава.

Джулия прекарваше дълги часове, обсъждайки Скай с терапевтите на програмата, и още повече време на телефона в базата през почивните си дни. Разговаряше с полицая, който следеше дали Скай спазва изискванията по условната си присъда, с ръководителя на програмата и различни психолози и съветници, които бяха работили с нея. Няколко пъти се опита да поговори по телефона и с майка й. Тя звучеше разсеяна и незаинтересована, сякаш й бе трудно да си спомни коя е Скай. Беше очевидно, че е под въздействието на някакви медикаменти. Веднъж бе започнала да плаче, а друг път веднага затвори. Последния път, когато Джулия й се обади, попадна на втория баща на Скай. Когато се представи, той започна да й крещи и каза, че не би могла да говори с майката на Скай и за кого се мислела тя, по дяволите, та постоянно звъни и разстройва хората, мътните да я вземат.

По време на последната си почивка, след рождения ден на Дона Киамото, Джулия прекара цял ден с Глен Нилсен в обсъждане какво да направят. И двамата се съгласиха, че е време да се действа радикално. Щяха да заведат Скай на специално приключение.

Приключението бе крайното средство, до което прибягваха в програмата, и то само когато бяха стигнали до задънена улица, използвайки обичайните техники, без да постигнат никакъв напредък. Отделяха проблемното дете от групата и двама от ръководителите го водеха на двудневен поход, който бе физически и емоционално изтощителен. Ефектите от него можеха да бъдат доста драматични, както и — съвсем съзнателно — неговото начало. Точно това бе причината Глен да се появи точно сега, посред нощ, за да се присъедини към тях.

Поне така бе по план. Беше обещал да пристигне към три, а вече минаваше три и половина. После Джулия чу изпукване от счупена съчка някъде край потока, взря се в сенките и различи една фигура. Тихо се измъкна от спалния чувал, нахлузи обувките си и се спусна по склона към него. Въздухът ухаеше на нещо сладко и смола.

— Здрасти. Извинявай. Загубих се.

— Директор на програма за оцеляване сред дивата природа се изгубва в гората. От това би излязла страхотна новина.

— Само го сподели с някого и си уволнена.

Постояха известно време, обсъждайки шепнешком какво ще каже Глен на групата. Совите отново забърбориха. Джулия се чувстваше нервна.

— Боже, дано това не я побърка съвсем!

— Ще я побърка, но малко. И ще й помогне. Ти готова ли си?

 

 

Скай яздеше. Никога не се бе качвала на кон през живота си, но без никакъв страх или каквото и да било усилие сега яздеше, направо препускаше стремглаво. Яздеше лъскав черен кон, с който прекосяваше в галоп някакъв хълм. Хълмът бе гладък и заоблен, като кадифен, с висока зелена трева, която се полюшваше на вълни от вятъра. Небето бе огромна арка от светлосиньо. Скай отметна глава и усети как слънцето топли лицето й, как косата й се развява зад нея. Нямаше седло, нито дори юзди, просто стискаше гривата на коня, макар да не се налагаше, можеше и да се пусне, знаеше, че може, така че го направи, разпери ръце и се почувства като летящ самолет. Не беше проблем да накара коня да завие, като леко се наведе на едната или другата страна.

В далечината пред нея имаше някаква фигура. Стоеше и я чакаше там, където върхът на хълма се срещаше с небето. Беше прекалено далече, за да види кой е, но знаеше, че е мъж. Като че ли носеше някакво дълго тъмно палто. После, когато тя се приближи, той вдигна ръце и ги разтвори към нея и Скай видя, че това е баща й. Не беше го виждала от много години и почти не го помнеше как изглежда, но сега бе сигурна, че е той. Викаше я.

— Скай? Скай?

Изведнъж лицето му се промени. Тя вдигна глава и видя, че две лица се взират в нейното на фона на нощното небе. Нито едно от лицата не бе на баща й, така че тя изпищя.

— Скай? Това съм аз, Джулия. И Глен. Всичко е наред.

Момичето седна и разтърка очи.

— Какво става?

— Сънуваше.

Скай се огледа. Останалите деца седяха и я наблюдаваха.

— Ще направим нещо специално — каза Глен. — Може ли някой да светне тук?

Джулия имаше фенерче и Кейти, Лора и Скот също светнаха със своите. Скай засенчи очи. Главата й бе замаяна от съня и тя се почувства объркана от всички тези хора, които се бяха появили ненадейно.

— Какво става? Колко е часът?

— Слушайте — заяви Глен. — Искам всички да се съберат в кръг. Колкото може по-бързо.

Последва мърморене и пъшкане, но след минута се скупчиха в кръг. Вечер всички трябваше да предадат на ръководителите обувките и панталоните си, за да не могат да избягат през нощта, така че сега повечето, включително и Скай, бяха увити в спалните си чували, а някои стояха боси. Децата мълчаха и Глен продължи:

— Така. Съжалявам, че трябваше да ви събудя, но дойдох тук тази вечер поради много важна причина. Някой може ли да се досети каква е тя?

Пълно мълчание.

— Някой иска ли да предположи?

Мич вдигна ръка.

— Мич?

— Скай. Трябва да е нещо, свързано с нея.

— Браво. Точно така. Тук съм заради Скай.

Скай заби поглед в земята. Беше шокирана, но нямаше никакво намерение да го показва.

— Някой може ли да добави още нещо? — продължи Глен. — Мич?

— Защото тя пречи на всички.

— Не е вярно! — включи се Байрън. — Просто не иска да играе по техните правила, това е всичко. Някои хора предпочитат да правят нещата така, както на тях им харесва, и според мен това си зависи от нея. Понякога ни е много трудно, на всички нас. Но особено на нея. — Той сякаш остана без дъх и за момент замълча. — Както и да е, на мен изобщо не ми пречи.

— Това е, защото си падаш по нея.

— Мич, това е неприемливо — обади се Скот.

— И аз мисля така — кимна Глен.

Той поиска Мич да се извини, после благодари на Байрън и попита дали някой друг иска да каже нещо, но останалите мълчаха. Сетне Глен съобщи, че двамата с Джулия ще заведат Скай на „приключение“, и попита дали някой може да предположи какво ще представлява то. Уейн вдигна ръка.

— Сякаш ще търсите нещо ли? Като заровено съкровище? — Чу се смях. Уейн се ухили на Мич и Пол. — Или пък някакъв свещен ключ?

— Ъхъ — кимна Глен. — Точно такова приключение. Отиваме на поход само ние тримата за два дни, за да помогнем на Скай да намери един ключ.

Скай направи гримаса и погледна към звездите. Боже, тези хора бяха просто уникални! Нямаха намерение да я оставят на мира. Всичко бе толкова смущаващо и тъпо.

— Ключ? — попита тя. — Ключ за къде?

— Ти как мислиш? — отвърна с въпрос Глен.

— Нямам никаква представа. И знаете ли какво? Да ви кажа честно, не ми пу… — Сведе глава. — Не ме интересува.

Глен кимна замислено.

— Добре, Скай. Тогава ще трябва да опитаме да намерим ключ и за това. Така че вие двете с Джулия се обличайте и съберете багажа си. Тръгваме след пет минути. Благодаря на останалите. Извинете, че ви събудих, но това бе важен момент за Скай и държахме вие да бъдете част от него. Вероятно ще искате да й пожелаете успех.

Единствените, които го направиха, бяха Байрън и тримата ръководители. Останалите само пристъпваха от крак на крак и мърмореха, което изобщо не впечатли Скай. Всички можеха да вървят по дяволите.

Тя се облече и обу, после събра нещата си. Сърцето й биеше силно, главата й се въртеше и крещеше най-различни неща. Чувстваше се ядосана и горда, уплашена и непокорна едновременно. Ако си мислеха, че така ще я пречупят, много грешаха.

Вървяха в колона по един — Глен отпред с каска с челна лампа, а Джулия отзад. Скай се питаше къде я водят, но нямаше намерение да им достави удоволствието като ги попита и те не й кажат, така че не продума нищо. Тръгнаха надолу през дърветата, навлязоха в долината и Скай дочу шум от течаща вода някъде в ниското в мрака, но така и не стигнаха до нея. После завиха наляво и изминаха един по-равен участък, сякаш пресичаха долината, а водата бързаше под тях. Вървяха мълчаливо, чуваше се само шумът от стъпките им върху боровите иглички. Скай се изненада, че никой от двамата не говореше, защото бе очаквала веднага да започнат да й надуват главата, но може би имаха друга идея.

Скоро започна да се развиделява и през дърветата вдясно тя видя как в другия край на долината се очерта тъмнозелена стена, висока повече от хиляда метра, обгърната от утринната мъгла и осеяна с голи скали. Скай гледаше как небето се промени от нощното синьо в някакво перленорозово, каквото бе виждала само от вътрешната страна на мидите.

Тя нямаше часовник и не бе в състояние да прецени колко дълго бяха вървели, но бе сигурна, че са минали часове. Отново започнаха да се спускат, излязоха от гората на една ливада, изпъстрена с диви цветя, и най-после стигнаха до водата. Беше тесен поток от кипяща пяна и тъмни вирове, които сякаш се завихряха и можеха да те погълнат направо в ада. Край един от тези вирове имаше издадена над водата скала и тук те спряха и свалиха раниците си. Събраха дърва и Глен запали огън, сготви овесена каша със стафиди, като я поръси с канела и кафява захар. Беше вкусна, топла, успокояваща.

Ядоха мълчаливо, никой не говореше, но Скай имаше предчувствие, че няма да я оставят на спокойствие още дълго, така че се приготви да отбие атаката. Погледна към долината и в далечината видя планина с формата на пирамида. Глен забеляза погледа й и й каза, че са се отправили точно към нея. Планината изглеждаше на поне милион километра разстояние, тъй че за момент Скай си помисли, че той се шегува, но бързо разбра, че й говори сериозно.

Започнаха да й разправят една от онези идиотски истории, които ръководителите все разказваха, когато искаха някой да си извлече някаква поука за себе си или Живота с главно Ж, или нещо от тоя род. Конкретно тази идиотска история се наричаше „Вълкът и скалата“ и беше за едно малко вълче на име Нушка-Лалушка. „Моля ви се — помисли си Скай, — аз да не съм на пет години?“ Един ден това вълче преследвало катерица и се блъснало в една скала. Ударило се много лошо и всички други вълци му се смели.

— Катерицата се измъкнала, а Нушка-Лалушка се чувствал толкова засрамен и ядосан, че заявил на останалите, че нарочно се е блъснал в скалата и че изобщо не го заболяло. Другите казали: „Добре, щом не те заболя, направи го отново“. И за да не се изложи, той го сторил. Този път го заболяло още повече, на гърдите му се отворила рана, но другите вълци си умрели от смях и казали, че той е много забавен и явно е доста издръжлив.

„Не е трудно да се отгатне за кого намеква“, помисли си Скай. Глен погледна Джулия и я попита дали иска тя да продължи. Скай предположи, че са репетирали всичко това предварително и са си представяли как тя ще се разплаче. Изглеждаше доста слабо начало, въпреки че независимо от всичко, тя всъщност харесваше такива истории и вече й се искаше да научи какво е станало с тъпия вълк.

Джулия продължи историята:

— Оттогава насетне, винаги когато на вълците им ставало скучно, те настоявали: „Ей, Нушка-Лалушка, направи ни твоя номер със скалата“. Ако той откажел, те щели да го дразнят и да му се присмиват, че е страхливец, и за да докаже, че не е такъв, той се блъскал в скалата отново и отново. Раната му така и не успявала да заздравее и с възрастта ставала все по-зле и по-зле, инфектирала се и достигнала до крака му, така че той започнал да куца и ставал все по-слаб и по-слаб, защото не можел да бяга достатъчно бързо, за да се движи с останалите, когато си търсели храна. Другите му давали малко от улова, но само при условие че той им покаже номера със скалата, докато един ден той открил, че вече изобщо не е в състояние да бяга и може само да падне върху скалата, вместо да се блъсне в нея, което обаче не забавлявало останалите вълци и те казали, че не искат повече да го гледат. Казали му, че е съвсем безполезен за глутницата, защото не може да прави нищо, вече дори не ги забавлява. Тогава защо те да го хранят? И го прогонили от глутницата си. Нушка-Лалушка закуцукал, сам и отчаян, в дивата гора.

Отново дойде редът на Глен.

— Той ставал все по-мършав и по-мършав, все по-тъжен и по-тъжен и не искал да живее повече. Така че намерил една пещера и решил, че може да се приюти там и да умре. Легнал и зачакал. Всеки път, когато слънцето изгрявало, той си мислел, че това е последният му ден. После, когато смъртта се надвесила над него, една сутрин той се събудил и видял купчина орехи пред себе си, точно под носа си. Това му се сторило много странно. Подушил ги, те миришели много хубаво. Бил останал съвсем без сили, но ги изял и открил, че са хубави и на вкус. Почувствал се малко по-добре и спал цял ден, а когато се събудил, открил нова купчина орехи до себе си и ги изял, като се чудел кой ги е оставил там. Това се случвало отново и отново — всеки път, когато заспивал — докато една сутрин той се престорил на заспал, но държал очите си притворени, за да вижда какво става.

— И след известно време — продължи пак Джулия — чул дращене, пухтене и шумолене и видял една малка стара катерица, която се потяла и се тътрела едва-едва, но мъкнела цяла шепа орехи и ги оставила пред него. Нушка-Лалушка отворил очи и казал: „Ей!“. Катерицата едва не изскочила от кожата си от уплаха, препънала се и се замолила: „Моля те, моля те, не ме яж“. А Нушка-Лалушка възкликнал: „Защо да ям някой, който е спасил живота ми?“. И попитал катерицата защо е толкова добра с един вълк, след като всички знаят, че вълците ядат катерици. Тя обяснила, че това е, защото преди много, много време един вълк я пощадил и вместо да я улови, се блъснал в една скала, просто за да накара останалите вълци да се разсмеят.

Джулия се усмихна. И двамата седяха и я гледаха и известно време никой не продума.

— Това ли е? — попита Скай.

— Освен ако ти не искаш да продължиш — каза Джулия.

— Например, че вълкът сграбчил катерицата и й отхапал главата?

— Ако така искаш да завърши.

Скай погледна настрани и се втренчи в планината. Последва отново мълчание.

— И сигурно се очаква аз да се „идентифицирам“ с някого от тази история, нали?

— Ти кажи дали е така — предложи Глен.

Скай се замисли за момент, после сви рамене:

— Добре. Аз съм едно от орехчетата.

Джулия избухна в смях, после и Глен се разсмя. Скай ги гледаше удивено. По дяволите, това не беше смешно. Но те не спираха. Раменете на Джулия се тресяха безпомощно и колкото повече се смееше тя, толкова повече се смееше и Глен. Скай се опита да запази каменно изражение на лицето си, но това бе много трудно, тъй като другите двама продължаваха да се смеят, и скоро и тя не се сдържа — устните й се разтегнаха в усмивка, която се опита да скрие, но не успя, усмихна се още по-широко и скоро самата се заливаше от смях. Чувстваше се толкова странно, сякаш някакво извънземно се бе вселило в нея, разтърсваше я цялата и отключваше нещо в душата й. Тримата просто се смееха, и се смееха, и се смееха.

После стана нещо още по-странно. Въпреки че Скай продължаваше да се смее, усети как гърдите й се надигнаха като разбиващи се вълни на океан, разтърсващи тялото й по начин, който я накара да се чувства едновременно щастлива и тъжна, отчаяно тъжна. Усети как очите й се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по страните й, и чу как собственият й смях се превърна в нещо като животински вой. И през цялото време това преливащо, надигащо се, шокиращо освобождение у нея бе като изригващ вулкан, който се изливаше навън чрез тези силни, разтърсващи ридания. Плачеше за себе си и за целия си живот, за бъркотията, в която се бе озовала, и за майка си, и за всичко, изстрадано от двете, и за ужасните неща, които бе правила — като убийството на младия полицай на магистралата. Спомни си и съня си, отдавна загубения си баща, който стоеше на хълма с разперени към нея ръце, и плака и за него. За всичко това, за всички хора, постъпки и грешки. Обърна обляното си в сълзи лице към небето и рида дълго и безутешно.

Беше толкова заслепена от собствената си мъка, че не ги видя как се преместиха близо до нея, но усети ръцете им, които я обгръщаха. За първи път от много дълго време друго човешко същество докосваше Скай с обич и тя нямаше нито сили, нито желание да му устои. Двамата я прегръщаха и Скай усети, че и те плачат и въпреки че й се стори странно, че тези двама души, които почти не познаваше и към които се бе отнасяла единствено с презрение, лееха сълзи заради нея, не им се противопостави, нито се усъмни в искреността им. Дълго време тримата останаха вкопчени един в друг и плакаха заедно, сякаш бяха оцелели в някаква страховита буря.

 

 

Стигнаха до върха на планината час преди залеза на следващата вечер, точно както бяха планирали.

За двата дни изминаха четирийсет и пет километра и изприказваха неизброимо много неща. Джулия бе ходила на три „приключения“ преди, но нито едно като това със Скай. Сякаш някаква язовирна стена се бе срутила вътре в момичето и шестнайсет години потискана болка сега се изливаше неудържимо.

Скай разказваше за баща си, който ги бе изоставил, за пиенето на майка си, за бавното пропадане в депресията и отчаянието. Говореше за мъжете, които майка й водеше у тях, във фургона им, които накрая винаги й крещяха и я биеха, а понякога биеха и Скай, и как тя не можеше да разбере какво намира майка й у тях, особено в онзи, за когото се бе омъжила и който я биеше повече от всички останали, взети заедно.

Говореше как мрази да стои навън по цяла нощ, да се мотае из града и край железопътната линия заедно с други загубени души като нея само защото я гонеше страх да се прибере във фургона. И за това как бе почнала да взема наркотици, за да не мисли за тези неща. Първо лепило, после марихуана и хапчета, а накрая всичко, което й попаднеше, освен крек и хероин, за които знаеше, че побъркват човек и го убиват. И за това как започна да краде, защото само така можеше да си намира пари за дрога, освен, разбира се, като си сваля гащите пред някой гаден стар перверзник, както някои момичета на нейната възраст и дори по-малки, но което тя не беше правила и никога нямаше да направи.

Докато тя говореше, се изкачваха непрестанно на запад по протежение на долината, следвайки извивките на потока. Ту се катереха по скали, ту заобикаляха по виещи се пътеки през дърветата. Пред тях неизменно бе планината, под тях — бълбукащият поток. Понякога планината изчезваше от поглед зад някой горист хребет или хълм, но след половин час се появяваше отново, по-голяма и по-ясно очертана. Не спираха да ходят, а думите се изливаха от нея. Също и сълзите. Джулия никога не бе виждала толкова продължителен плач. Скоро на бузите на Скай се появиха големи бледи петна там, където сълзите бяха отмили прахта. Много често тя започваше да ридае толкова силно, че се налагаше да спрат и Джулия и Глен да застанат от двете й страни и да я прегръщат, докато риданията й не стихнат. После отново тръгваха.

Първата вечер лагеруваха край потока и Скай за пръв път запали сама огън. Стори го без никаква помощ от тях двамата и с такава лекота, сякаш го бе правила цял живот. Усмихваше се доволно, когато пламъците лумнаха, и каза: „Видяхте ли, не съм чак толкова непохватна и глупава, гледах и през цялото време знаех как се прави“.

Приготвиха си задушен ориз със соево сирене и пипер и докато ядяха, слънцето се спусна зад планината, а Скай вдигна глава и посочи към небето. Точно над тях ято гъски се бяха отправили на запад, описали съвършен ъгъл, и летяха толкова високо, че крилата им бяха озарени от последните слънчеви лъчи и блестяха бели на фона на кораловото небе. Когато се стъмни и огънят почти изгасна, Джулия попита Скай за деня, в който бе загинал младият полицай. Дълго време Скай не каза нищо, само се взираше в жарта. После си пое дълбоко дъх и започна да разказва. Говореше тихо, със спокоен глас, който потрепери само когато стигна до това как ръката на полицая се бе заклещила зад седалката на Шон и как бе видяла страха в очите му.

А сега, на следващата вечер, те се изкачваха по сенчестия склон на планината към върха. Не беше истинско катерене, по-скоро поход и когато им оставаше съвсем малко до върха, Глен съобщи на Скай, че там ще ги чака някой. Тя искаше да знае кой, но Глен и Джулия й казаха единствено, че е човек, когото не познава.

Преди няколко седмици Джулия се бе обадила на номера, който Конър й бе намерил от колегата си индианец, и бе говорила за пръв път с Джон Изправената птица. Оказа се, че той е адвокат, посветил живота си на работата с младежи в резервата, опитвайки се да засили у тях чувството за принадлежност, да събуди интереса им към историята и културата на индианското племе, което бе обитавало тези места. Джулия му разказа за Скай и без дори да го моли, той заяви, че ще бъде щастлив да помогне по всеки възможен начин. Когато решиха да организират специалното приключение за Скай, Джулия му се обади отново и двамата заедно съставиха плана. Целия ден младата жена бе много развълнувана от това, което предстоеше, но сега се тревожеше и се питаше дали замисленото наистина е добра идея.

Последният склон към върха бе гладък и лесен, с добре утъпкана пътека, която се виеше нагоре по южната му страна. Когато заобиколиха върха, отново видяха слънцето, което залязваше в море от оранжеви, червени и пурпурни отблясъци. Забелязаха фигурата на човек, седнал на един камък и загледан на запад. Джон Изправената птица се обърна и след като ги видя, стана и тръгна да ги посрещне. Джулия го запозна със Скай и те се ръкуваха. Той бе висок и широкоплещест, имаше лице, по което трудно можеше да се определи възрастта му. Джулия предположи, че навярно е към четирийсет и пет годишен. Косата му бе прошарена и сплетена на дълги плитки. Носеше черна широкопола шапка, бяла риза, закопчана до яката, а на раменете си бе наметнал червено-черно одеяло с бродирани бягащи бикове. Скай се ръкува с него смутено, поглеждайки крадешком към Джулия. Джон Изправената птица се усмихна, без да отделя топлите си черни очи от нея.

— Чувал съм много неща за теб, Скай — каза той. — Радвам се, че се запознахме.

Скай сякаш не знаеше какво да отговори, но това нямаше значение. Джон Изправената птица им предложи да седнат до него на скалата, за да се полюбуват на залеза на слънцето, и докато то се скри с една последна експлозия от светлина, помежду им се бе възцарила спокойна атмосфера. Джон Изправената птица бе събрал дърва и попита Скай дали ще запали огън и тя се зае с това, без да възрази. Джулия и Глен се спуснаха към гората, за да съберат още дърва, докато другите двама приготвяха вечерята. Когато се върнаха край огъня, Скай бъбреше с Джон, сякаш двамата бяха стари приятели.

Джулия бе съобщила на Джон Изправената птица името на майката на Скай. Той бе направил някои проучвания и по време на вечерята разказа на момичето за семейството й и откъде бяха дедите й. Разказа й за индианците оглала, какъв велик и горд народ са били някога и как един от най-великите воини — Лудия кон, е бил точно от племето оглала. Попита Скай дали е чувала за него и тя отвърна, че естествено е чувала, всеки идиот го бил чувал, но не е подозирала, че е от същото племе, и се усмихна гордо на Джулия и Глен. Джон Изправената птица кимна сериозно и каза, че според него това е наистина забележително, по дяволите, но Скай заяви, че не бива да ругае и че сега трябва да изрече двайсет варианта на казаното, което той направи безропотно.

Разказа им още много истории за индианците оглала и как са живеели, какво се е случило накрая с Лудия кон, как бил предаден от собствените си хора и убит. Сега никой не знаел как е изглеждал, обясни Джон Изправената птица, защото Лудия кон никога не позволил да го снимат. Скай не отдели нито за миг поглед от него. Попиваше всяка негова дума, сбърчила леко челото си и зяпнала в безмълвна почуда.

След последната история, когато и последното парче дърво догоря, всички се загледаха в далечното червено-зелено блещукане на Северното сияние в небето. Джулия го виждаше за пръв път и гледката я трогна до сълзи. Нещо дълбоко у нея се бе пречупило през изминалите два дни. Скай видя сълзите й и я прегърна през рамото, от което младата жена се разплака още по-силно.

На следващата сутрин четиримата се спуснаха, изминавайки трите километра на запад, където Джон Изправената птица бе оставил камиона си. По неравните пътища той ги закара на няколко километра от мястото, където знаеха, че е групата. Слезе от камиона, за да се сбогува с тях, и Джулия и Глен му благодариха. Той каза, че се надява да види всички тях отново. Задържа ръката на Скай между двете си длани и й предложи, когато свърши програмата, да го посети в Глейсиър. Тя отвърна, че ще го направи с радост. После той й подаде една книга с думите, че според него може да й бъде интересно да я прочете. Заглавието й беше „Разказите на Черния лос“ и в нея се разказваше за нейните прадеди. Скай благодари смутено и сякаш не можеше да го погледне в очите. Бе очевидно, че не е получавала много подаръци през живота си.

Изпратиха го с погледи и се взираха след камиона, докато вдигналият се облак прах не се слегна отново.

— Да вървим при останалите, какво ще кажете? — попита Глен.

Скай кимна.