Никълас Еванс
Скок в огъня (32)

31.

Вече три пъти войниците идваха и ги съветваха да се евакуират, но сестра Емили всеки път им отказваше. „Ако бягаш от дявола — заяви тя, — само му помагаш да стане по-силен.“ Манастирът „Сейнт Мери“ беше отстоявал твърдо на заплахите на Макума и грабителските атаки в продължение на повече от десетилетие и тя нямаше намерение да отстъпва сега.

Отначало спокойствието и увереността, които тя демонстрираше, заразяваха и останалите. Сестра Емили каза на децата и персонала, че няма от какво да се страхуват; че експлозиите, които чуват нощем, са, защото войската бомбардира позиции на бунтовниците, за да ги принуди да отстъпят; че това се е случвало преди и несъмнено ще се случи отново. Ако нещата тръгнеха на зле, убеждаваше ги тя, можеха всички да се натоварят в Гертруда — автобуса на два етажа, и да потеглят за минути. Всички изглеждаха успокоени, дори ентусиазирани.

Но дните минаваха, а грохотът от изстрелите се приближаваше с всяка изминала нощ и стана очевидно, че това е повече от поредната грабителска атака. На пътя пред манастира потокът от бежанци се бе превърнал в широка река. От зори до здрач те крачеха, отново останали без дом и имущество, дрипави и нещастни, и с безизразни погледи следяха военните камиони, пълни с войници, които отминаваха с трясък в противоположната посока — на север, към фронтовата линия.

Няколко пъти Джулия намираше деца от центъра по прозорците да наблюдават ставащото и въпреки че правеше всичко възможно да заглуши тревогите им, тайно започваше да ги споделя. Не за себе си се тревожеше тя, а за Ейми, която отначало изглеждаше безгрижна и невъзмутима. Заради силно развитото си чувство за вина Джулия успя да съживи всички притеснения за това, че изобщо е довела детето си тук. Майка й се бе оказала права. Вероятно щеше да се наложи да заминат, преди да стане твърде късно. Ейми, която безпогрешно усещаше настроенията на майка си, някак долови тази промяна у нея и също започна да показва признаци на безпокойство. Стана по-мълчалива, постоянно се оглеждаше къде е Джулия и заспиваше неспокойно, гушеше се в нея и все питаше дали престрелките и експлозиите се приближават.

Предната вечер, след третото посещение на войниците, когато всички деца си легнаха, сестра Емили повика Джулия, Франсоаз и Питър Прингъл да се съберат в нейния офис. Наля на всички по чаша от любимия чай на кралица Елизабет и съобщи тихо, че те трябва да се чувстват свободни да си тръгнат.

— Аз все още отказвам да повярвам, че има причини за безпокойство. Лейтенантът ме увери, че отблъскват бунтовниците, но въпреки това настоява, че е по-добре да напуснем града. Попитах го защо и той отвърна, че не е в състояние да гарантира сигурността ни. Казах му, че само нашият Бог Исус може да направи това.

Тя поклати пръст и присви очи.

— Предполагам, че истинската причина да настояват да се махнем, е, защото искат да използват това място за казарма. Същото стана и преди две години. Всяха паника и хората избягаха. — Тя сви рамене и се усмихна. — После… се върнаха.

Отпи от чая си.

— Макума е като подплашено куче, което лае свирепо. Ако побегнеш, ще те подгони. Ако стоиш на място, той ще избяга. Но, Джулия, ако се тревожиш за Ейми, по-добре заминете. Джордж може да ви закара до Гулу и оттам да стигнете до Кампала. Всички ще те разберем. — Тя се обърна към Питър Прингъл и Франсоаз: — Същото се отнася и за вас двамата. Ще ни липсвате, разбира се, но ще се справим.

Последва кратко мълчание. Прингъл се прокашля.

— Ами, аз мога да говоря само за себе си — каза той. — Но щом вие с децата оставате тук, и аз няма да ходя никъде.

От изявлението му Джулия се почувства засрамена. Тази нощ, за пръв път от седмица, не се чуваха експлозии и изстрели. Ейми спа спокойно, а Джулия лежеше и се ругаеше наум, че е толкова слаба и глупава. Как бе могла да си помисли — дори за миг — да изостави останалите? Нима не бе направила точно това тогава, преди толкова много години, със Скай? Една грешка стига.

Събуди се сутринта, обладана от нова решимост.

Но тя трая само няколко часа. По залез стрелбата започна отново, по-оглушително и близо от всякога. Сега имаше и нов акомпанимент — тъп звук, за който Питър Прингъл изкоментира, че е от минохвъргачки. Седяха и вечеряха в трапезарията, когато един бял ленд ровър заобиколи с ръмжене сградата. Спря, вдигайки облак прах, пред кухнята и двама души — мъж и жена, бързо слязоха. Джулия ги позна. Бяха датчани — млада семейна двойка, които работеха за една от хуманитарните агенции и понякога се отбиваха за вечеря. Очевидно сега не бяха дошли да споделят храната им.

Отидоха при масата на сестра Емили и всички от персонала се скупчиха около тях. Мъжът дишаше тежко и безуспешно се опитваше да скрие тревогата си. Децата се умълчаха и ги наблюдаваха от масите си.

Съвсем тихо той им съобщи, че Макума е успял да пробие и че войската се оттегля в безпорядък. Бунтовниците се намираха на десетина километра и напредваха бързо към северната част на града, грабейки и опожарявайки всичко по пътя си.

 

 

Мъжът седеше, облегнал лакти от двете страни на чашата с бира. Гъстите му руси мустаци опираха до свитите в юмрук длани, а бледосините му очи гледаха немигащо Конър. Ръцете му бяха огромни и почернели от слънцето и на лявата, над тежкия златен ролекс, имаше татуиран кръст и орел с разперени криле, за който Конър предположи, че е емблема на някакъв елитен военен корпус. Вратът му бе по-дебел от обраслата глава, а изпод яката на тъмнозелената му спортна риза се подаваха руси косъмчета.

На Джефри му бяха достатъчни само три телефонни разговора, за да намери човека, от когото Конър се нуждаеше, но освен това не пожела да има друго общо с тази история. Йоханес Крийл имаше малка авиационна компания и за него се носеха слухове, че се занимава с контрабанда, нелегален внос на оръжие и още по-тъмни дела. Конър трябваше да отиде до хотел „Парксайд Ин“, който се намираше до стария паркинг за таксита, и да намери свободна маса на балкона. Крийл щял да го търси там.

Когато се появи, мъжът не поздрави и не протегна ръка да се ръкуват. С доста неясен южноафрикански акцент той поръча на сервитьора да му донесе бира, седна и каза на Конър да говори направо и да обясни какво иска. Изслуша го без никаква реакция. Но снизходителната му усмивка в момента изразяваше всичко.

— Някой каза ли ти, че там сега се води война?

— Просто ме остави възможно най-близо, без да поемаш рискове.

— Рискове? Макума има шибани ракети земя-въздух.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Той отпи от бирата си.

— Кога мислиш да стане това?

— Веднага.

— Тази вечер? Въобразяваш си, че ще кацам там посред нощ?

— Няма да е нужно да кацаш.

— Какво?

— Ще скоча. Можеш ли да ми намериш парашут?

Крийл присви очи.

— Подиграваш ли се с мен?

— Говоря сериозно. Можеш ли?

— Може би. — Той се ухили. — Друг въпрос е дали ще се отвори.

— Ще ти дам две хиляди долара.

Мъжът се изсмя и погледна настрани, после отново отпи от бирата. Под балкона се носеше бумтене и туптене на рап музика, толкова оглушително, че въздухът вибрираше. Идваше от една бяла кола, която бе спряла до тротоара. Шофьорът бе провесил ръка през прозореца и пляскаше по вратата в ритъм с музиката.

— За десет може и да си помисля.

Договориха се за шест, макар че сделката едва не се провали, когато Конър обясни, че няма парите в момента и че ще се обади на банката си в Ню Йорк да преведе сумата по сметка на Крийл.

Отпред го чакаше черен рейндж ровър с шофьор и двамата се качиха и се отправиха извън града. Караха на юг и после на запад в продължение на около половин час, без почти да проговорят, докато преминаха покрайнините, заменени от шубраци, и най-после стигнаха до малка частна писта. Около нея се издигаше стабилна ограда, а на входа стояха въоръжени пазачи, които докоснаха шапките си за поздрав и пуснаха колата веднага щом видяха Крийл.

Имаше малък офис с примигваща флуоресцентна лампа и колония от комари. Крийл попита как се казва банката на Конър и набра номера, за да се увери, че наистина ще се свържат с нея. После подаде слушалката на Конър и написа на един лист данните за своята банкова сметка, сетне се надвеси над него и слуша внимателно, докато той даваше нареждания за превода.

Когато приключиха с това, той остави Конър при комарите и отиде в склада в дъното на сградата, за да изрови парашута, и докато го чакаше, Конър се обади на Джефри, който отново се опита да го разубеди.

— Слушай — каза му Конър. — Ако там бе Елизабет с една от красивите ви дъщери, нямаше ли да направиш същото?

— Аз не знам как се скача с парашут.

— Ето, виждаш ли? Аз нямам това извинение.

— Колко време е минало, откакто си скачал за последно?

— Известно време.

Конър го помоли да предаде на Лорънс, че ще се върне за него възможно най-скоро и че ако поради някаква причина не успее, Джефри ще се постарае да събере двамата братя. Джефри му обеща.

— Помня, че ми разказа за тази жена първия път, когато се запознахме, преди толкова години. Сигурно още я обичаш много.

Това прозвуча като въпрос и Конър се поколеба, защото това бе най-значимият въпрос, който някога му бяха задавали. Но чувстваше, че дължи на приятеля си истината.

— Винаги съм я обичал и винаги ще я обичам — каза той простичко.

Крийл се появи отново с една зацапана платнена торба и когато я стовари на пода, се вдигна облак прах.

— Отдавна никой не е искал да го ползва — ухили се той.

Конър поиска фенер и щом Крийл му намери, изнесе торбата навън и извади парашута. Закачи единия му край на кука на стената и го опъна, за да го огледа внимателно. Беше съвсем обикновен модел, но с възможност за насочване и аварийно отваряне, с осем и половина метров коничен купол и старомодни въжета от памук и платно, които бяха виждали и по-добри дни. Провери всяка от двайсет и двете водещи върви и откри само две малки дупки, после провери коланите до свръзките и повдигачите. Не беше много добър, но щеше да свърши работа. Крийл стоеше със скръстени ръце, облегнат на рамката на вратата, и се хилеше самодоволно.

— Надявам се, не си претенциозен.

— Ще свърши работа. Има ли резервен?

Крийл се засмя:

— Не бих се тревожил за това, брато. Сигурно ще те застрелят, преди да си докоснал земята.

— Приемам това за „не“.

Докато Конър внимателно сгъваше парашута, Крийл отново влезе вътре и излезе, препасал кобур с деветмилиметров пистолет на кръста. В ръка носеше полуавтоматична пушка и черно найлоново яке, което хвърли на Конър.

— Облечи го. С тази шибана риза ще им е трудно да не те улучат.

Двайсет минути по-късно чесната ускоряваше по пистата. Всички освен предните две седалки бяха махнати, вероятно за да се отвори място за контрабандната стока, която обикновено превозваше. Имаше товарна врата отстрани зад крилото, така че скокът нямаше да е толкова труден, колкото Конър очакваше.

Излетяха на юг и под тях се простря черната шир на езерото Виктория. После наклониха криле, описаха широк завой и поеха на север, а светлините на Кампала блещукаха вдясно от тях в горещия нощен въздух. Това бе първият миг на спокойствие, който Конър си позволяваше, откакто бе телефонирал на майка си, и сега осъзна, че в трескавото желание да намери Джулия и Ейми още не е помислил за починалия си приятел Ед, когото вече бе загубил завинаги. И докато светлините на предградията избледняваха и изчезваха зад тях, а малката чесна се отправи на север в злокобната нощ, той усети как тъгата се надига у него и се настанява като оловна тежест в гърдите му.

 

 

Клоните на дърветата се опираха в покрива на автобуса, докато той минаваше под тях нагоре по алеята. Шумът бе толкова силен и шокиращ, че някои от децата, които седяха на горния етаж, пищяха ужасени и навеждаха глави, сякаш очакваха покривът на автобуса да се отдели като капак на консервена кутия.

Джулия седеше, прегърнала Ейми, на най-задната седалка горе. През прозореца отляво виждаше сенките на прилепите, излитащи от манговите дървета, а когато погледнеше назад, съзираше съсредоточеното лице на Питър Прингъл на кормилото на камиона, който ги следваше. Повечето деца и персоналът бяха в автобуса, а останалите седяха натъпкани в отворената каросерия на камиона. Зад него имаше два по-малки пикапа, в които бяха всички готвачи и помощници от кухнята, но Джулия виждаше единствено купчините багаж, закрепени към покрива с въжета. Четиримата пазачи на центъра бяха разпределени по един във всяка кола.

Когато автобусът стигна до портата на манастира, се наложи да спре, защото пътят отвън представляваше кипящ поток от паника и хаос. Повечето бежанци вървяха или тичаха, имаше коли, камиони и пикапи, които се промъкваха покрай тях, надувайки клаксони. Хората се вкопчваха отчаяно в техните страни и покриви, размахваха ръце и ритаха другите, опитващи се да се изкачат. Джулия видя един мъж, който се опитваше да кара колело, като държеше пищящо бебе в едната си ръка, а две изплашени пилета размахваха криле, провесени на колана му. Сякаш незабелязващи нищо през облаците червен прах, който се носеше над хаоса, преминаваха с грохот камионите на оттеглящата се армия, натъпкани с войници — изтощени, ранени, полудели и мъртви.

Когато тълпата забеляза конвоя на „Сейнт Мери“, десетки хора се втурнаха, завикаха и замахаха с ръце и докато автобусът излизаше на пътя, запищяха и заблъскаха по стените му. Джулия чу как пазачът и сестра Емили на долния етаж отблъскват желаещите да се промъкнат вътре, като им повтаряха отново и отново, че няма място за тях. Ейми трепереше от страх.

— Мамо!

— Няма нищо, скъпа. Всичко е наред.

Разбира се, това не отговаряше на истината и може би никога нямаше да бъде вярно, но Джулия не бе в състояние да каже нищо друго. Момичето се държа много смело, докато приготвяха багажа си и помагаха на останалите в подготовката им за тръгване. Джулия погали косата й и усети как челото й се смръщва още повече и ръцете й я стисват с всичка сила.

Автобусът вече бе на пътя и Джордж, градинарят, съвсем сам в тясната шофьорска кабинка, натискаше неспирно клаксона и насочваше Гертруда на юг през разделящите се вълни от хора. Джулия отново погледна назад и видя Прингъл и останалите камиони да минават през портата и да поемат след тях. Зад тях тя за пръв път видя блясъка на избухващи бомби. Далеч на север хоризонтът изглеждаше пламнал.

Чу се тропот от стъпки по металната стълбичка и сестра Емили се появи усмихната, сякаш това бе някаква вълнуваща училищна екскурзия. С весел глас тя попита децата как са и защо, за бога, са се умълчали така. Те се размърдаха по местата си и я погледнаха, но само две-три измърмориха нещо в отговор. Сестра Емили остана невъзмутима, погледна Джулия, видя, че Ейми е сгушена под ръката й, и направи физиономия, която бе едновременно тъжна, смешна и пълна със съчувствие.

— Ейми, мисля, че се нуждаем от някоя песен. Какво предлагаш да изпеем?

Ейми повдигна леко рамене, но не продума. Сестра Емили настоя:

— Какво ще кажеш за някоя от английските песни, на които ни научи? От твоя филм за лъва. Не? Ами тогава „Лилавата подводница“?

— Жълтата.

Сестра Емили се намръщи.

— Сигурна ли си? Мисля, че е лилавата.

— Жълтата!

— Добре, може би си права. Както и да е, какво ще кажеш да я изпеем?

Сестра Емили очевидно бе забравила мелодията и погледна Джулия да й подскаже. И тъй като певческите възможности на Джулия открай време бяха обект на присмех и подигравки от страна на дъщеря й, тя изпя само няколко думи, преди Ейми да се усмихне и да избухне в кикот. После Кристин и Томас, които седяха наблизо, също започнаха да се смеят — не само на Джулия, но и на сестра Емили, която бе подела мелодията, макар че не знаеше думите. При всяко изпяване на припева тя наричаше подводницата с различен цвят и това караше Ейми да пее още по-силно, за да я поправя, докато постепенно, едно след друго, и останалите деца се включиха и скоро всички на този етаж пееха.

Още докато беше част от пеещото множество, Джулия осъзна, че тази принудена веселост бе, разбира се, някакъв вид отрицание, но така очите на децата бяха отправени към приятелчетата им, а не към бягащите тълпи на пътя, които махаха и викаха за помощ, докато автобусът ги подминаваше. Пък и — както казваше Ед — какво лошо имаше в едно здравословно отрицание? Нейният дълг бе към тези, на които можеше да помогне, и най-вече към Ейми. И като гледаше как пеенето повдига духа на децата, започна да се чувства по-силна. Когато песента свърши, те запяха друга, после още една и щом погледна през рамо, Джулия видя, че Прингъл и неговите пътници също пеят. Всичко ще бъде наред, каза си. Щяха да успеят.

 

 

Отначало нощта бе ясна и тънката като сърп луна не затъмняваше звездите. Летяха без светлини и през първия час — на голяма височина, земята се разстилаше далеч под тях — сивото на пустошта, черното на джунглата и спокойните води на езерото Киога, което блестеше като обсидиан.

Седяха един до друг, Конър бе вдясно и лампичките на измервателните уреди светеха между тях, а пушката на Крийл проблясваше леко, пъхната в специални скоби над главата му. Носеха слушалки, за да могат да говорят въпреки рева на двигателя, но почти не продумваха, освен когато Крийл му сочеше нещо и му назоваваше имената на местата, над които прелитаха.

Когато съзвездието Лира изчезна вляво от тях, а земята вдясно се превърна в пустош, видяха пред себе си облаци и Крийл отбеляза, че Конър трябва да благодари на съдбата, защото ако небето било ясно, щели да бъдат лесна мишена и щяло да се наложи той да скочи много преди да стигнат до желаното място. Попита го къде се е учил да скача с парашут и Конър му обясни.

Облаците се движеха, изтиквани от лек западен вятър. Първите, до които достигнаха, бяха пухкави като памук и отделни и Конър гледаше сенките им върху пресъхналата земя и сянката на самолета, която се плъзгаше между тях. Но като продължиха още по̀ на север, облаците започнаха да се сгъстяват, да стават по-тъмни и скупчени един до друг и някъде далеч от запад изскочи светкавица.

Още бяха на повече от сто километра южно от Карингоа, когато усетиха за първи път войната. Под прикритието на облаците сега летяха по-ниско и през една пролука видяха фаровете на много камиони по един прав път. Крийл веднага се отдръпна на запад и започна да се издига. Следващия път, когато зърнаха пътя, той изглеждаше много по-оживен и натоварен и светлините на фаровете се движеха по-бавно. Издигнаха се високо над облаците и на север забелязаха мек червен отблясък, който сякаш се разпръсна и засили, докато се приближаваха към него. От дните си като парашутист Конър знаеше какво е това.

Скоро облакът грейна като огромен червен котел пред тях и Крийл изви чесната още по̀ на запад, за да го заобиколи. След минута облаците се разделиха и двамата видяха град Карингоа и пламъците, които го обрамчваха от север. Дори в кратките секунди преди облакът отново да скрие гледката, те забелязаха блясъците от експлозиите и червените линии в небето от изстрелите.

— Чувал съм за доста адски тъпи начини да умреш, но този ги бие всичките. Ще прелетя още веднъж и после се омитам. Ако ще скачаш, по-добре се приготви.

Конър погледна цифрите на измервателните уреди и направи някои бързи изчисления. Летяха с двеста километра в час на шестстотин метра височина, което бе доста по-високо, отколкото му се искаше. Щеше да е по-безопасно, ако парашутът се отвори на сто и трийсет метра, защото колкото по-малко време се носеше пред очите на света, толкова по-големи бяха шансовете му.

— Можеш ли да се спуснеш по-ниско, преди да скоча?

— По-ниско от това не може, брато. Долу имат едни шибани играчки и бог знае какво лети из въздуха. Цяло чудо е, че още не са ни уцелили.

— Ако минем на изток, пушекът ще ни скрие. Там ще успееш да се спуснеш по-ниско.

Крийл изруга тихо и поклати глава, но скоро стана ясно, че ще изпълни желанието му. Докато завиваха на изток около светналия облак, Конър разкопча предпазния си колан и свали слушалките. Когато стана от седалката си, пилотът вдигна дясната си ръка:

— Успех, брато!

Конър стисна ръката му и му благодари.

— Сега се омитай оттук — каза Крийл.

Конър стигна със залитане до товарния изход при опашката, като се хващаше за каквото му падне, докато самолетът се накланяше и се тресеше през облака. Провери презрамките на парашута, после се наведе до вратата и хвана дръжката. Сърцето му биеше силно. Замисли се за последния път, когато бе скачал — онзи ден в Змийската планина, а това сякаш бе в някакъв друг живот. Спомни си как двамата с Ед скочиха последни и колко бледо бе лицето на Ед, докато гледаше как другите скачат, защото се тревожеше, че Джулия е някъде долу сред пламъците, точно както и сега.

— Петстотин и трийсет! — извика Крийл.

Конър стисна дръжката и запречи крака от двете страни на вратата, за да не го засмуче въздушната струя.

— Добре! — изкрещя той. — Отварям!

Без да погледне назад, Крийл вдигна палец.

Вратата се отвори и след секунди Крийл гмурна самолета под линията на облаците, а Конър зърна за пръв път терена, на който щеше да се приземи. Бяха може би на три километра източно от града и през дима виждаше, че северната му част е в пламъци, които се извисяваха чак до небето. Различаваше силуетите на камиони, които се движеха от север в тази посока. Димът и светлината на огъня му пречеха да огледа добре близката местност. Познаваше разположението на града, но не и района около него, а виждаше само мастилените петна на джунглата и сивите кръпки помежду им, за които предположи, че са полета.

— Добре! — извика Крийл. — На четиристотин и петдесет сме. Ще те смъкна до четиристотин, но по-ниско не мога. Скорост сто и осемдесет километра. Застани на вратата!

Конър се хвана с една ръка за рамката и се приближи до вратата, приведен, така че пръстите на краката му вече стърчаха навън. Коленете му трепереха, той също потрепери и това му се стори странно, защото сърцето му биеше силно, но не от страх, и го обливаше топлина. В следващия миг го обзе странното и натрапчиво усещане, че някой стои до него, макар и да бе наясно, че не може да е Крийл. Обърна се и погледна. Не видя нищо, но усети присъствието още по-силно. Независимо дали бе реално или рожба на трескавото му въображение, той знаеше без никакво съмнение, че това е Ед.

— Четиристотин и двайсет!

Конър сви дясната си ръка в юмрук и я притисна към гърдите си.

— Хей, стари приятелю — прошепна той на вятъра. — Огнени сърца!

— Четиристотин! Скачай, откачен нещастнико!

Конър се хвърли в нощта с всичка сила. Усети вихъра от топъл въздух край себе си.

— Едно-едно-хиляда…

Докато падаше, се завъртя, погледна нагоре и видя корема на чесната да се накланя рязко и да се издига бързо към облаците.

— Две-едно-хиляда…

За да увеличи шансовете си да остане невредим, щеше да изчака възможно най-дълго, преди да дръпне въженцето за отваряне. Прецени, че има пет секунди, не повече. Разпери ръце като крила, за да застане в правилната поза.

— Три-едно-хиляда…

Сега гледаше надолу, издигащият се въздушен поток пареше очите му и те започнаха да сълзят. Виждаше само мрак, нищо друго.

— Четири-едно-хиляда…

Протегна се към въженцето и усети пристъп на паника, защото не можа да го намери. Но после го откри и го стисна здраво.

— Пет-едно-хиляда…

Дръпна го силно и почувства как поддава и после слабото пърхане и подръпване на гърба му, когато изтеглящият парашут се разтвори и издърпа големия парашут след себе си. Напрегна се и само миг по-късно усети дръпването и подскачането на гърдите и раменете си, когато голямото платно на парашута се опъна и изпълни с въздух. И после онзи момент на абсолютно спокойствие, преди звукът да нахлуе в главата му. Чу последния отекващ рев на чесната, гърма на бомбите и минохвъргачките и трясъка на автоматите.

Намери насочващите щифтове, които не му бяха от особена полза, защото имаше съвсем смътна представа накъде трябва да се движи. Отне му известно време, докато погледът му се проясни, и малко повече, преди да осъзнае, че причината да не вижда почти нищо е, че въздухът е пропит с дим. Усети гъстия отровен вкус в устата си, той пареше очите и ноздрите му и когато вдигна глава, го видя да се вие под големия бяло-оранжев купол на парашута.

Дори и в гъстия дим парашутът бе набиваща се на очи мишена и бе повече от вероятно някой от земята да го забележи. Оставаше само да се моли този, който го зърнеше, да е на достатъчно голямо разстояние и да не е добър стрелец. През всичките тези години и работата му във военни зони имаше много моменти, когато съзнателно рискуваше живота си, но никога не се бе чувствал толкова безпомощен и уязвим. Много пъти бе предизвиквал смъртта и с перверзната си логика тя всеки път решаваше да не го вземе при себе си. Вероятно през цялото време е знаела колко малко се страхуваше, колко нищожна бе цената на живота му в собствените му очи.

Но докато се носеше надолу през дима и тъмнината, той осъзна, че залогът се е променил. Сега му пукаше. Имаше две причини да остане жив и те бяха някъде там долу, отвъд дима и пламъците. Ако бяха живи, той щеше някак да ги намери. Ако бяха мъртви, смъртта можеше спокойно да прибере и него.

Когато бе на двайсет и пет метра от земята, димът сякаш внезапно се разчисти. Някъде вляво от себе си чу мъже да крещят и зърна за миг фигури, които тичаха към него — може би на триста-четиристотин метра. И после той погледна надолу и видя тъмните върхове на някакви гигантски палми, които се извисяваха насреща му. От далечната им страна имаше по-светло петно, там щеше да се скрие от погледите на мъжете и Конър мислено се помоли това да е поляна. Дръпна силно и вдигна коленете си колкото можа високо и следващото, което усети, бе как провисва на височината на гърдите си между клоните на палмите, а после пада бързо надолу. Обувките му докоснаха земята, той се претърколи и преметна и спря по гръб точно навреме, за да види, че парашутът се спуска отгоре му като саван.

Усети остра болка в дясното си рамо, но краката му бяха невредими и това бе най-важното. Стигна до края на платното, повдигна го и за момент замръзна неподвижен, за да се ослуша. Чуваше гласове, но не можеше да определи посоката, защото дърветата заглушаваха звука. Все пак знаеше, че разполага само с броени секунди да се освободи от парашута и да изчезне.

Поляната бе обработена и сякаш бе част от някаква плантация. Растителността от другата й страна бе гъста. Конър се зае да откопчава презрамките на парашута. Бяха различен вид от тези, които познаваше, и едната сякаш бе заяла. Вече чуваше мъжките гласове много по-близо. Трябваше да упражни откопчаването в самолета и сега се наруга за своята непредвидливост. След като най-сетне се освободи, хукна с всички сили към прикритието на дърветата.

Щом се озова сред тях, чуваше само крякането на жабите и цвъртенето на насекомите. Растителността под дърветата бе избуяла и сплетена и той се провираше, пълзеше, промъкваше, за да успее да напредне поне малко. Имаше съвсем смътна представа в каква посока се е отправил, но съдейки по това, което бе видял в последния момент от горящия град, предполагаше, че се движи на юг. На всеки няколко минути спираше, затаяваше дъх и се ослушваше за мъжете. Но единственото движение, което долавяше, бе от клоните, които се наместваха на местата си, след като той ги бе разбутал.

Точно когато започваше да се чувства в безопасност, подплаши някакви заспали птици и те избухнаха в крясъци, замахаха с криле и Конър помисли, че сърцето му ще се пръсне. Наруга ги и ускори ход, защото бе сигурен, че преследвачите му са ги чули. Нямаше значение дали мъжете бяха от хората на Макума или от угандийската армия. И в двата случая щяха да го убият, преди да му предоставят шанс да обясни защо се е озовал неканен на това място.

Нямаше как да разбере какво разстояние е изминал в гъсталака. Често зърваше през дърветата горящия град и най-после забеляза голямата водна кула, която се намираше близо до пазара, и по нея се ориентира и промени посоката, в която се движеше. Експлозиите бяха спрели. От време на време виждаше войници — дребни силуети на фона на пламъците, тичаха през полето и стреляха в движение, както Макума ги беше учил. Конър зърна двама, които бяха уцелени и паднаха. Над тях се появи хеликоптер, от който стреляха, отражението на пламъците обагри в оранжево корема му, преди да изчезне към южния край на Карингоа. В хаоса можеше само да гадае, но му се струваше, че бунтовниците почти са успели да завземат града, а войската оказва последна съпротива в южните райони.

Когато Конър се отправи още по̀ на юг, градът се скри зад дърветата и скоро за него загатваха само светлините от огньовете. Най-после в тъмнината видя това, което търсеше — бледа хоризонтална ивица с тъмни очертания на дървета зад нея. Това бе задната стена на градината на манастира и той прескочи канавката край нея, притисна длани към варосаната стена и наведе глава, докато си поемаше дъх. Дишаше тежко и бе плувнал в пот, лицето и ръцете му бяха одрани и окървавени от бодлите и острите листа. Черното яке на Крийл бе подгизнало и му държеше толкова топло, че Конър направо завираше, но с него бе по-незабележим и затова не го смъкна. Почина си съвсем за кратко, после се вдигна над кървавите отпечатъци от дланите си на стената и се прехвърли в градината.

Манастирът гореше, параклисът — също. Скрит под портокаловите дървета, той видя пламъците, които изскачаха от прозорците на горния етаж. Един по един дървените капаци се сриваха и падаха с трясък на земята, разпръсквайки огнени искри във всички посоки. Конър очакваше да види войници, но мястото изглеждаше изоставено, вече не се чуваше и никаква стрелба, а само пукането и тътенът на горящата сграда.

Гледа още известно време, опитваше да си представи манастира такъв, какъвто беше преди, и как Джулия и Ейми са живели тук, но тези мисли сякаш принадлежаха на друга вселена. Прекоси игрището през горящите отломки, мина край опустошените кухни и димящите останки от палатката, която служеше за трапезария, и после край стената на параклиса, където видя малките пламъчета, гонещи се по овъглените греди на покрива като весели дяволчета. Когато мина пред сградата, стресна едно мърляво куче, което влачеше нещо бледо със зъбите си, и то побягна, за да изчезне в гората от мангови дървета.

Конър тръгна по алеята под пламъковите дървета и нито веднъж не погледна назад към горящия манастир. Когато наближи портата, видя на пътя отвън два преобърнати камиона, и двата в пламъци. След миг чу трясъка на картечница, скри се сред манговите дървета и почти веднага се спъна в един войник.

Мъжът лежеше в тревата, скрит зад стената и насочил пушка към портата. Ако се съдеше по униформата му, бе от угандийската армия. Имаше и други — шестима или седмина, всички легнали в тревата. Конър коленичи, но те му извикаха да легне и в мига щом той се хвърли на земята, една граната избухна между двете порти.

— Идвай! Идвай! Идвай!

Изведнъж всички скочиха на крака и побягнаха по алеята и без да се замисли, Конър също се изправи и хукна с тях. Докато минаваха през портата сред разнасящия се дим от гранатата, картечницата отново откри огън и Конър видя как облак прах изригна край него и чу куршумите, които се изсипваха върху хоросана на колоните и рикошираха към дърветата. Никой не бе уцелен, всички тичаха приведени, като се криеха между храстите и дърветата, и когато стигнаха до страничната стена на двора на манастира, си помогнаха да се изкачат отгоре й, да се прехвърлят от другата страна, за да потънат в храстите там. Единият мъж имаше нашивки на сержант на ръкава си. Той стисна рамото на Конър.

— Ти учител ли си?

За момент Конър не разбра какво го питат. Сержантът посочи с палец горящия манастир.

— Учител, тук?

— Да.

— Ела. Трябва да побързаме.

На около километър и половина надолу стигнаха до малък конвой от камиони, който ги чакаше, прикрит под няколко високи дървета, а от двете страни на пътя имаше обрасли с гъста растителност хълмове. Чакащите крещяха и постоянното пищене на късовълновите радиостанции само помагаше да се засили нарастващото чувство за паника. Очевидно всички искаха да се махнат час по-скоро оттук.

Конър бе единственият цивилен и чужденец между тях, но никой не се заинтересува кой е и какво прави там, така че той се стараеше да не се отделя от младия сержант и се качи заедно с хората му в откритата каросерия на единия камион. Когато някой камион се напълнеше, поемаше по пътя и скоро този на Конър също пое през задушаващия прахоляк, а пламъците на горящия манастир осветяваха небето зад тях.

Бунтовниците очевидно бяха заобиколили града в опит да отрежат пътя през долината, защото по хълмовете от двете му страни от време на време блясваха експлозии и отекваха гърмежи, а в светлината на фаровете на камиона зад тях Конър виждаше, че пътят е осеян с кратери от мини и заринат с вещи, изгубени от бежанците, и изгорели останки от коли и камиони. Пръснати бяха и трупове и докато минаваха край тях, Конър ги оглеждаше с нарастващо чувство на тревога и си повтаряше отново и отново, но все по-неубедително, че двете същества, които обичаше най-много на този свят, са някъде в безопасност.

Някои от войниците край него бяха ранени и всички изглеждаха твърде изморени и шокирани, за да говорят, просто се взираха невиждащо в нощта или в подскачащия метален под. Този, който седеше срещу Конър, бе на не повече от шестнайсет години. Имаше кървяща рана на главата и трепереше. Конър свали якето си и внимателно наметна с него раменете на момчето.

Не след дълго въздухът пред тях сякаш се разцепи и всички трепнаха и се снишиха. Конър видя три изтребителя да прелитат над долината, отправили се на север — към Карингоа. След няколко секунди се чу гърмът от ракетите, които бяха изстреляли, и дълго кънтя между хълмовете и по протежение на долината. Тъкмо звукът бе замрял, когато се появиха други самолети, изсвистяха над главите им и направиха същото, и още самолети, докато камионът им не стигна толкова навътре в долината, че експлозиите вече се чуваха като приглушено мърморене и се виждаше смътно червено отражение в далечината.

Конър не можеше да прецени колко време е спал, но когато се събуди, небето просветляваше от зората. Повечето войници в камиона още дремеха. Облаците бяха ниски и оловносиви, въздухът бе влажен и миришеше на дъжд. Все още не напълно разбуден, той погледна разсеяно назад по пътя, към избледняващите фарове на камиона зад тях, който бавно заобикаляше изгорял автобус.

И точно тогава го видя. Стария автобус на два етажа, собственост на манастира.

Конър скочи на крака и извика на шофьора да спре. Войниците наоколо се разбудиха, някои се ядосаха и го нахокаха. Той отново извика, но шофьорът очевидно не го чу или не се впечатли, защото започна да ускорява. Конър се обърна, прескочи, залитайки, краката на войниците, които го ругаеха и го навикваха, но нищо не бе в състояние да го спре. Той стигна до шофьорската кабина и затропа по задното стъкло, а после и по покрива.

— Спри! Трябва да спреш!

Шофьорът не изглеждаше доволен от това и му изкрещя нещо в отговор, но Конър не го разбра и продължи да чука, докато камионът не намали и още преди да бе спрял напълно, той се преметна през страничната преграда и скочи на пътя. Падна при приземяването, но веднага се изправи на крака. Шофьорът се подаде от кабината си и го засипа с ругатни, същото правеха и много от войниците в каросерията, но Конър не се впечатли.

— Автобусът! Това е автобусът на манастира! Моето семейство!

Обърна се и хукна. Камионът, който се движеше насреща му, наду клаксона, но той не му обърна внимание и изтича покрай него. Имаше не повече от сто и петдесет метра до автобуса, но на Конър му се сториха десет пъти повече. Гертруда лежеше килната, с колело в канавката, и бе опасно наклонена, сякаш с едно бутване щеше да се преобърне. Дълго преди да стигне до автобуса, видя, че е изгорял. Стъклата на прозорците ги нямаше, покривът и предницата бяха почернели и деформирани и само по най-долната част тук-там още се виждаха следи от червената му боя. Ниско отпред — там, където някога бе стояла решетката — сега зееше дупка като от силна експлозия. В шофьорската кабина имаше труп, изгорял до неузнаваемост, свит и приведен, сякаш дори и сега, в смъртта си, се опитваше да се предпази.

Конър се подготви да намери още трупове в автобуса. Но и на двата етажа не откри нито един, същото бе и в изгорелия камион отзад. Младият сержант и двама от хората му дойдоха, за да го върнат в камиона.

— Не трябва да спираме тук — каза сержантът.

— Вие тръгвайте.

— Не. Трябва да дойдете. Тук е опасно.

Той постави ръка на рамото му, но Конър разсеяно я избута и пак му повтори да тръгват без него. Мислено си представяше какво се е случило тук. Тъй като имаше само един труп, вероятно другите бяха успели да избягат невредими. Може би са били откарани от други коли.

— Елате — каза военният. — Тук няма нищо за вас.

— Може да са тук. Някъде.

— Къде? Вижте, няма никой.

Още един камион изрева по пътя и наду тъжния си клаксон, докато ги подминаваше. Конър извърна измъченото си лице настрана и се вгледа в тъмнозелената джунгла на хълма, върхът на който опираше в ниския облак. Усети бавно, пронизващо чувство на загуба и отчаяние, което се надигна у него, и тръгна, залитайки, към шубрака край пътя и изрева, обърнал глава към небето:

— Джулия!

Звукът отекна в долината и той завика името й отново и отново, а ехото разнасяше всеки негов вик. Когато и последният ек утихна, той се изправи и обходи с поглед склона, търсейки да долови и най-малкото движение. Но всичко бе неподвижно.

После заваля дъжд — отначало с бавни, тежки капки, които барабаняха по земята и лицето и раменете му, а сетне бързо изпълниха въздуха с мирис на утоляващ жаждата си прах.

— Елате — каза сержантът внимателно.

Конър не бе в състояние да проговори. Поклати отрицателно глава.

— Може да ги намерите в някой от лагерите.

Той кимна и сведе глава. Дъждът се засилваше и капките падаха по-бързо, косата и ризата му вече бяха прогизнали. Другите чакаха в откритата каросерия на камиона и подвикваха нетърпеливо.

— Хайде елате — подкани го сержантът. Отново постави ръка върху рамото на Конър и този път той нямаше сили да я отмести, а вместо това се остави да бъде отведен в отчаянието си обратно.

Когато бяха на половината път, виковете на войниците изведнъж се промениха, сякаш вече не го гълчаха. Сержантът до него погледна назад към автобуса и спря.

— Вижте — каза той.

Конър се обърна. Дъждът бе силен, очите му бяха пълни със сълзи и отначало не забеляза нищо. Но после фигурата в шубрака край пътя се раздвижи и той я видя.

— Конър?

В дъжда гласът й бе слаб и несигурен, сякаш тя не вярваше на очите си.

— Конър? Наистина ли си ти?

Той тръгна назад по пътя, чувстваше краката си толкова слаби, че едва не се строполи. И тя излезе на пътя и тръгна към него през бледата завеса на дъжда.

— Джулия?

Спряха на няколко метра един от друг, стояха и се гледаха, сякаш всеки виждаше духа на другия. Памучната й рокля бе съдрана, лицето й бе мръсно, късата й коса — разчорлена. Нито веднъж през всичките години на копнеж и мечти за нея не я бе виждал толкова красива.

— Защо си?… Какво правиш?… — промълви тя.

— Чух, че сте тук. Дойдох да ви намеря.

Тя поклати леко глава и после лицето й се сбръчка, а той пристъпи към нея, прегърна я и усети как цялото й тяло трепери. Опита да й каже поне малко от това, което изпълваше сърцето му, но не намери подходящите думи, нито дори глас, с който да ги изрече. Притискаше главата й към гърдите си и я галеше, а Джулия бавно вдигна ръце, прегърна го и се вкопчи в него. От опита й да каже нещо не се получи нищо и просто заплака, а той си помисли, че тя ще рухне.

През рамото й сега съгледа и другите — появяваха се откъм дърветата като изплашен и предпазлив дивеч. Видя Прингъл, лекаря, и сестра Емили, която държеше две деца за ръце, още деца вървяха зад нея, водени от монахините. Покрай всички тях се шмугна и бързо се втурна на пътя, затичана към майка си, Ейми — дъщерята, която той не бе прегръщал, откакто бе бебе, и която се бе превърнала в това високо, чудесно момиче със зацапано, разтревожено лице и буен поток от мокри руси къдрици.

— Мамо?

Джулия я прегърна и започна да й обяснява кой е Конър, но детето някак вече се бе досетило и колебливо му протегна ръка и стисна неговата. Дъждът се стичаше върху тях и превръщаше пътя в река, а тримата стояха вкопчени един в друг, сякаш никога нямаше да позволят на света или съдбата да ги разделят.