Никълас Еванс
Скок в огъня (30)

29.

Събуждането в „Сейнт Мери“ бе блажено и спокойно. Утринният въздух бе винаги хладен и свеж и докато се изпълваше със светлина, птиците започваха да пеят, да свирукат и да се гълчат една друга в джунглата от градини. В продължение на около час светът бе изцяло техен — докъм шест, когато монахините започваха да пеят в параклиса. Джулия лежеше и ги слушаше, а Ейми спеше до нея. Много рядко разпознаваше някоя мелодия, защото те обикновено пееха африкански меси, които бяха толкова завладяващи и омайни, че дори птиците се отказваха от опитите да им съперничат.

Лека-полека старият манастир започваше да се събужда. Чуваха се първите детски гласове откъм прозорците на спалните на долния етаж, после шумът от отваряне и затваряне на врати и тропотът и шляпането на бягащи крака по коридорите и стълбището. Скоро отвън заехтяваше бърборене и смях, защото децата отиваха в двора пред кухните, за да се измият на чешмите там. Обикновено по това време Ейми се размърдваше, разтъркваше очи и двете с Джулия оставаха да полежат и да си поговорят, докато не чуеха Прингъл да запее шотландските си песни под душа в съседната стая, което бе знак, че е време и те да станат и да си вземат душ.

Но не и днес. Точно когато Прингъл запя, навън се чу писък, после вик и скоро сякаш целият свят пищеше. Джулия и Ейми изскочиха изпод мрежата против комари, изтичаха до прозорците и отвориха капаците им. Долу на двора имаше група от десетина развълнувани деца, още много тичаха към тях, а от кухните се появи възмутена армия от готвачки и прислужници, някои въоръжени с тигани и метли.

— Какво казват? — попита Джулия.

— Не мога да чуя. Да идем да видим.

Докато излязат на двора, там вече имаше много повече деца — всички събрани в единия ъгъл. Франсоаз също бе там, в края на тълпата, както и Питър Прингъл, от чиято къдрава рижа коса още капеше вода и правеше мокри петна върху тениската му. Той се обърна развълнувано към тях, когато ги чу да приближават:

— Змия. Мисля, че е питон.

— Погълна една патица — каза Франсоаз.

— Уха! Мамо, хайде да идем да го видим.

Нямаше много животни, от които Джулия да се страхува, и дори и в присъствието на такива — по-специално на паяците — винаги се опитваше да изглежда невъзмутима заради Ейми. У дома, ако дъщеря й я гледаше, бе способна да извади някой огромен космат паяк с голи ръце от ваната и да го изнесе навън, където го пускаше с думите: „Върви си по пътя, приятелче“, макар че вътрешно й се искаше да пищи с пълно гърло. Но в скалата на страха й нищо, абсолютно нищо, не се доближаваше до змиите. А сега скъпата й дъщеря я дърпаше за ръката през тълпата към някаква чудовищна змия.

— Ейми, стой тук! Не се приближавай! Ейми!

Стигнаха до първия ред деца и там, на около четири метра разстояние, свит в ъгъла и опитващ се да се скрие в проскубания червен хибискус, бе питонът. Беше дълъг към метър и половина, но Джулия не би се ужасила повече дори и да беше двайсет метра. Имаше огромна издутина зад главата, което вероятно бе закуската му — покойната злощастна патица. Как бе успял да нагълта животното с отвратителната си малка уста — само бог знаеше. Две от по-големите момчета бяха намерили пръчки и се опитваха да издърпат ужасеното същество на двора.

— Оха, гледай само! — възкликна Ейми. — Не е ли красавец?

— Честно казано, не това е първата дума, която ми хрумва.

Змията бе зеленикавожълта с кръгли тъмнокафяви шарки, оградени с бяло. Децата подвикваха на момчетата с пръчките, за да ги окуражат. Сега през тълпата си пробиха път сестра Емили и старият Джордж, градинарят, който носеше карабина. Ейми веднага я забеляза.

— Да не се каниш да го убиеш?

Той й се усмихна.

— Ти харесваш змиите, нали?

— Да, хубави са. Не го убивай. Мамо?

Джулия не знаеше какво да каже. Дори сестра Емили до нея бе загубила красноречието си. За да се защити, питонът се бе навил на кълбо и продължаваше да поклаща главата си настрани, възможно най-ниско до земята. Но момчетата нямаха намерение да се отказват. Едно от тях пъхна пръчката си между гънките и успя да издърпа питона в средата на двора. Всички деца му завикаха да го убие. Сестра Емили пристъпи пред тях, вдигна ръце и им извика да пазят тишина, но гласът й се загуби в шума и никой не й обърна внимание.

Сега момчетата ръгаха змията с пръчките си и когато питонът неочаквано се хвърли неособено настървено към едното от тях, и двамата вдигнаха пръчките си и започнаха да го бият. Ейми се вкопчи в ръката на Джулия.

— Мамо! Спри ги! — проплака тя.

Джулия се канеше да я отведе, когато някой си проправи с лакти път през тълпата и изтича към момчетата. Носеше в ръка парче мрежа, избута момчетата настрани и се обърна с лице към насъбралото се множество. Изведнъж всички млъкнаха. Това беше Томас Ниеко.

Той застана между момчетата и питона и няколко секунди в двора цареше пълна тишина. Двете момчета бяха по-големи и високи от Томас и едното от тях вдигна пръчката си и опита да се пресегне край него, за да довърши змията. Няколко деца отново завикаха. Томас препречи пътя на момчето и в същото време отвори уста и изкрещя. Момчето се закова на място. За пръв път някой от присъстващите чуваше гласа на Томас и ефектът бе като от удар с електрически ток. Момчето отпусна пръчката, а Томас продължи, без да крещи, заговори, като се обърна към останалите.

Джулия не разбра всичко, което той изрече, но впоследствие научи и малкото, което бе пропуснала. Томас казал, че вече е имало достатъчно жестокости и убийства, че всички те са видели предостатъчно. Че на това трябва да се сложи край. Всички те знаели какво е глад, крали са храна, за да оживеят, и точно това бе направила змията. Трябвало да уважават смелостта му и да оставят питона жив. После се бе обърнал, хвърли мрежата върху питона, коленичи до него и го уви. Изправи се с вързопа на ръце и мина покрай момчетата към тълпата. Всички се отдръпнаха да му направят път и го гледаха мълчаливо как прекоси двора и изчезна сред дърветата.

До този ден всичко, което се знаеше за случилото се с Томас и неговия брат близнак, бе научено от други хора: съседи, станали свидетели на отвличането им и после на завръщането им като дяволи на отмъщението заедно с хората на Макума, убийствата, плячкосването и опожаряването на селото; войници, които бяха намерили Томас да се скита гол в дивата гора, на прага на смъртта. През седмиците след спасяването на питона той постепенно сам разказа цялата история.

Всяко дете в центъра таеше своя история от ужаси и Джулия знаеше, че не е редно да ги сравнява или оценява. Но тази на Томас бе по-шокираща и ужасна, отколкото бяха предполагали. Историята се оформи в бавния поток от думи и рисунки, в продължение на дълги часове на терапевтични сеанси — както насаме с Джулия, така и в групови занимания с другите деца.

Когато бунтовниците дошли една нощ в селото, Томас и Лорънс били принудени да гледат как изнасилват и изтезават майка им. После ги заставили да я пребият с тояги до смърт и след това да направят същото с баща си и по-малките си брат и сестра. Водачът на бунтовниците заявил, че това ще ги направи мъже. Те и другите отвлечени деца вървели много дни без храна и почти без вода, докато стигнали големия лагер отвъд границата със Судан. Там по-хубавите момичета били дадени на по-старите войници за „съпруги“. Момчетата и останалите момичета били подготвяни за войници.

Самият Даниел Макума им изнасял дълги лекции за духовния свят и как Духа на пламъците ще ги пази в битките. Казал им, че трябва да се миропомазват с орехово масло, което той самият благославял, за да отскачат от телата им куршумите на враговете. По време на битка трябвало да тичат право срещу вражеския огън и да стрелят в движение, така ги поучавал. Всеки, който легнел, за да се прицели и стреля, или се скриел като страхливец, щял да бъде екзекутиран.

Първата им мисия след обучението била да се върнат и опожарят собственото си село и да убият приятелите и съседите си. Макума им обяснил, че така щели да се освободят от всички земни връзки и да позволят на Духа на пламъците изцяло да ги прегърне и защити. Преди нападението дали на Томас и другите деца войници наркотици, за да подсилят куража им, но на практика, призна си той, те нямали нужда от това. Той знаел много добре какво прави. Искал тези хора да умрат, защото те били свидетели на това, което вече бил сторил със семейството си. С тяхното убийство и опожаряването на селото двамата с Лорънс се надявали да изтрият всички доказателства и спомени за първото им и най-ужасно престъпление.

В лагера, каза той, ако някое дете не се подчиняло на дадена заповед, останалите трябвало да го пребият до смърт или да го заколят. Ако откажели, същата съдба сполитала и тях. След едно такова убийство Томас загубил говора си. Чувствал се, сякаш Бог бил отнел цялата му сила. По време на последната битка бил толкова безполезен, че командирът го изоставил в гората. Казал, че брат му е по-смел.

Тези седмици, през които Томас постепенно разказваше историята си, повлияха на всички в „Сейнт Мери“ — и на персонала, и на децата, сплотиха ги по-силно от всякога. Някои от по-големите момчета, които не смееха да разкрият престъпленията си, взеха пример от Томас и направиха признания. По време на сутрешните групови занимания едно от момчетата, които се канеха да убият питона, на име Алекс, призна, че е участвал в няколко изнасилвания. Удивена, Джулия научи, че една от жертвите му е била приятелката на Ейми — Кристин. В групата бяха само момчета, така че Кристин не присъстваше, за да чуе признанието. Джулия попита Алекс дали иска да й се извини лично и той се съгласи. Кристин каза, че е готова да го изслуша.

Когато пристигнаха в „Сейнт Мери“, Джулия се опитваше да предпази Ейми от най-големите ужаси, които се бяха случвали на децата. Но момичето бе станало неразделна част от мястото и това вече бе почти невъзможно. Кристин й бе разказала за повечето от страданията, които бе преживяла в ръцете на бунтовниците (макар и не за самото изнасилване), и Ейми задаваше на Джулия много трудни въпроси. Изправена през избора дали да говори повърхностно за нещата, за да не травматизира детето, или да говори за всичко директно — за добро или зло, Джулия предпочете второто. В резултат двете имаха много дълги разговори за това какво може да принуди обикновени нормални хора да извършат подобни отвратителни неща.

Ако я бяха накарали да оправдае решението си, Джулия би изтъкнала, че децата на възрастта на Ейми в Америка виждат ужаси от реалния живот всеки ден в новините по телевизията, но по някакъв начин те са естетизирани и дистанцирани, а злодеят и жертвата са безименни и децата лесно ги забравят. Тук, в „Сейнт Мери“ обаче, всичко бе истинско. Ейми знаеше имената им, държеше ги за ръка, играеше с тях и наблюдаваше как откриват повторно простите радости на любовта и приятелството. Това, на което тя ставаше свидетел тук, бе не по-малко чудо от силата на изкуплението. И то, внушаваше си Джулия, бе изключителна привилегия, която нито една от двете, нито някой друг от хората в центъра, щеше някога да забрави.

Все пак Джулия се чудеше дали е подходящо Ейми да присъства, когато Алекс се извинява на Кристин. Тя помоли за съвет сестра Емили.

— Ейми е това, което някои хора наричат „стара душа“ — каза й монахинята. — Тя притежава вътрешна сила и мъдрост, неприсъщи за годините й. Част е от нашето семейство и Кристин я възприема като сестра. След като питаш за мнението ми, мисля, че ще бъде погрешно да я изключим от това.

Същата вечер, след като се нахраниха, всички деца и членовете на персонала бяха помолени да се съберат в голямата зала. Сестра Емили съобщи спокойно, че Алекс иска да каже нещо и момчето пристъпи напред. Заби поглед в пода, усука края на ризата си и тихо започна да разказва какво бе направил. Джулия стоеше и слушаше, прегърнала дъщеря си през рамо. Ейми често поглеждаше към Алекс, но очите й почти не се отделяха от приятелката й.

Алекс заяви, че съжалява и че никога няма да си прости за това, което е сторил, и в този момент заплака. Скоро мнозина от присъстващите също плачеха. Кристин обаче запази спокойствие през цялото време, макар че й беше трудно да погледне Алекс. Когато той свърши, последва кратко мълчание и Кристин преглътна с мъка, кимна леко, а сестра Емили отиде при нея и я прегърна, после направи същото и с Алекс. Някои рани са твърде дълбоки за незабавно опрощение, мислеше си Джулия, или за каквото и да било опрощение. Кристин цял живот щеше да носи белезите. Но думите на момчето може би поне малко щяха да помогнат за заздравяването им.

На следващия ден Питър Прингъл трябваше да отиде до летище Ентебе, за да натовари медикаментите, които им бяха изпратили от Женева. Върна се с тревожни новини.

Имало някакъв проблем с митническото освобождаване на пратката и той останал да пренощува у приятели в Кампала. Един британски дипломат и съпругата му гостували за вечеря и не говорили почти за нищо друго освен за войната в северната част на страната и как се носели слухове, че примирието, траяло почти две години, скоро ще приключи. Дипломатът съобщил, че през последните двайсет и четири часа получили сигурни сведения, че Макума и армията му са поели на път. И тяхната цел нямало да бъде Народоосвободителната армия на Судан, както се бяха надявали мнозина. Те се движели на юг, към границата.

Прингъл им разказа, че докато пътувал на север, следвал големи конвои от войски и артилерия, изпратени от правителството, и когато наближил Карингоа, видял първите бежанци, тръгнали пеш в противоположната посока заедно с децата си и вързопите с оскъдните им вещи.

Две нощи по-късно, докато се въртеше в леглото, твърде нервна, за да заспи в тази горещина, Джулия чу далечен грохот, който в първия момент помисли за гръмотевица. Дъждовете се бавеха и земята бе спечена и напукана, така че всеки намек за разхлаждане и буря се приемаше като облекчение. Но този трая само няколко секунди. И макар Джулия да не чу стрелбата и експлозиите, скоро разбра, че това не са гръмотевици и че обещаната буря е от съвсем различен вид.