Никълас Еванс
Скок в огъня (15)

14.

Къщата, която си намериха в Монтана, се намираше над един скалист завой на река Битърут и гората започваше точно зад нея. Беше на два етажа, дървена и заедно с нея се продаваха шест декара земя, предимно обрасла с трева. В градината имаше ябълки и круши, а тази страна на къщата, която гледаше към реката, бе с високи френски прозорци и веранда, оградена от избуяли жълти рози. Построена преди девет години от семейство скулптори, тя имаше дълъг обор, който те бяха използвали за ателие. Една от творбите им, сложно украсен тотемен стълб, резбован от бор, висок поне десет метра, се извисяваше в основата на моравата, така че намръщеният орел на върха му беше вперил взор като часовой на изток над реката.

След сватбата Ед и Джулия прекараха десет дни, излежавайки се на един плаж в Мексико. Ед си беше взел купчина касети със записани романи, но не можеше да понася музикалния фон, на който ги четяха, така че караше Джулия да му чете на глас книгата си — „Мадам Бовари“, и скоро започна да композира музикална версия на романа, озаглавена „О, мадам!“. Понякога заспиваше, докато Джулия му четеше, и тя спираше и наблюдаваше пеликаните, които се разхождаха мързеливо по брега на ята и се гмуркаха смешно във водата.

Загорели и освежени, те отлетяха направо за Мисула, за да започнат да си търсят къща. Джулия очакваше, че ще им отнеме седмици да намерят нещо, което да им хареса, но го откриха още на третия ден, което бе голямо облекчение, защото търсенето на къща заедно с Ед бе много изтощително. Той държеше тя да му опише и най-малката подробност. Какъв цвят са стените в кухнята? Какво се вижда от прозореца на спалнята? Реката изглежда ли подходяща за риболов? Вижда ли се да скачат пъстърви?

— Стотици — отвръщаше тя. — Като чудовища са. Няма място за всичките. Някои даже се пекат на слънце по брега.

На долния етаж имаше голяма дневна с дървен под и Ед застана по средата и запя, за да провери акустиката й. Жената от агенцията за недвижими имоти — жизнерадостна жена към петдесетте с алено червило и големи златни обици, сметна това за проява на истерия. Особено когато Ед я накара и тя да попее.

— Хм. Много впечатляващо — каза той. — Мария Калас от Мисула.

Родителите на Ед му бяха подарили за сватбата ново пиано — лъскав черен роял „Ямаха“. Ед попита Джулия къде ще го разположат, като отбеляза, че трябва да е някъде, откъдето да има изглед към реката. Жената от агенцията изгледа многозначително Джулия, но Ед някак усети това и й обясни, че въпреки че не може да я вижда, за него е важно да знае, че тя е там. Най-подходящото място за рояла бе до стъклените врати, които водеха към верандата. И точно там стоеше той сега, девет месеца по-късно. Ед го бе превърнал в нещо като команден пункт на НАСА — съвкупност от клавиатури, екрани и компютърни устройства, които изглеждаха наистина способни да изпратят малка ракета в космоса. Върху капака на рояла, сред купчините брайлови нотни листове, всеки — затиснат с различен предмет за разпознаване, стоеше в сребърна рамка черно-бялата снимка, която Конър им бе направил на сватбата. На нея Ед се смееше — несъмнено на някоя от собствените си шеги — слънцето на Кентъки се отразяваше като звездна експлозия в очилата му, а Джулия гледаше косо към обектива и го целуваше по бузата. Все още й се струваше странно, че Ед не бе виждал, нито щеше някога да види как бяха изглеждали двамата в онзи ден.

Обаче в тази снимка имаше нещо дълбоко, което я порази чак по-късно. Тази целувка символизираше по някакъв начин договора, който бяха сключили, или по-скоро договора, който Джулия бе сключила със себе си. Той бе съвсем прост и ясен. Тя бе причината Ед да загуби зрението си, така че отсега той щеше да разполага с нейното зрение.

Това не означаваше, че се омъжи за него само от чувство за дълг. Нито че не го обичаше. Разбира се, че го обичаше. И възхищението й от куража му, от това, че той никога не се отдаваше на самосъжаление, от непомръкващия му оптимизъм нарастваше с всеки изминал ден. Всичко това го имаше на снимката, за да й напомня ежедневно, че положението бе такова и щеше да си остане такова, че това бе животът, който й бе отреден. Това, че снимката показваше как тя поглежда крадешком към Конър, бе мисъл, която Джулия отказваше да допусне в главата си.

Нанесоха се в къщата в края на септември. Майките и на двамата дойдоха да им помогнат за няколко дни, докато се установят. Въпреки че двете жени едва ли можеха да се различават повече — красавицата от Юга и фризьорката италианка от Бруклин — двете се спогодиха чудесно и се смееха толкова много, че известно време къщата изглеждаше празна, след като си заминаха.

Онези първи месеци бяха изпълнени с трескаво оживление. От местната служба за подкрепа на хората с нарушено или загубено зрение изпратиха консултанти. Те приспособиха кухнята, маркираха фурната, микровълновата печка и кутиите за храни с малки гумени точки и магнити, така че Ед да се ориентира лесно. Подкастриха розите и плодовите дръвчета, за да не издере Ед лицето си на бодлите им, после забиха колчета с въже между тях по целия път от верандата до реката и покрай брега, за да може той да се разхожда сам, без да се излага на опасност.

Ед не бе единственият, на когото се налагаше да се научи да живее по нов начин. Въпреки че нейните трудности бяха нищо в сравнение с неговите проблеми, Джулия също трябваше да привикне с много неща. Например да внимава да не оставя предмети на необичайни места, винаги да затваря вратите и шкафовете, за да не се блъсне той в тях, винаги да връща всяко нещо на точното му място, за да може Ед да го намери. Засега най-трудно й бе да определя тънката граница между това кога да му помага и кога — не. Беше болезнено да стои и да гледа как той се ядосва и отчайва от себе си, да го вижда как се препъва и дори пада, но знаеше, че в определени моменти не трябва да се намесва. Когато дойде зимата обаче, бяха свикнали почти с всичко и лошите моменти бяха по-рядко и с по-големи промеждутъци помежду им.

Това бе първата зима на Джулия в Монтана и времето никак не я пощади. Първият сняг заваля през октомври и продължи да трупа нови и нови пластове, без предишните да успеят да се стопят. Джулия се страхуваше, че може да се почувства изолирана и затворена в капан, но всъщност откри, че снегът много й харесва. Двамата с Ед се обличаха топло и ходеха на дълги разходки под кристално ясното небе. Дори опитаха да се заемат със ски бягане. Джулия се движеше отпред с чифт звънчета, закачени на гърба, а Ед се стараеше да следва звука. Но той постоянно се движеше твърде бързо и се блъскаше в нея и двамата отбелязаха някои наистина зрелищни падания, след които ги болеше повече от смеха, отколкото от удара.

Прекарваха вечерите, сгушени на дивана пред камината, четяха или слушаха музика, или ако Ед настояваше, гледаха някой любим стар уестърн или мюзикъл по телевизията. Той я караше да му обяснява какво се случва на екрана. Понякога Джулия го дразнеше, като си измисляше герои или случки, но той знаеше повечето филми почти наизуст, така че веднага улавяше измислиците, грабваше Джулия и започваше да я гъделичка, докато не започнеше да го моли за милост.

Благодарение щедростта на баща му и на парите от застраховката на Ед като парашутист, нямаше нужда да се тревожат за пари. Джулия не бе работила, откакто напусна училището в Бостън предната пролет, и въпреки че възнамеряваше да си потърси нов ангажимент, все още се наслаждаваше на свободата да чете и да се размотава, да се заеме по-сериозно с рисуване, което и правеше повечето сутрини в ателието в обора. Ед обаче се чувстваше много по-неудобно да разчита на благодеяния (особено от баща си) и държеше да демонстрира, че може сам да се издържа. Разбира се, дългосрочният план все още бе той да стане прочут композитор, но междувременно бе твърдо решен да продължи да дава уроци по пиано.

Още през есента публикува обява в местния вестник и с нея си намери десетина ученици. Като се разчу, че дава уроци, се появиха повече желаещи, отколкото можеше да поеме. Почти всички бяха деца, които идваха на уроци след училище. Тяхното присъствие в къщата, гласовете и смехът им, удоволствието, с което Ед се занимаваше с тях, подсказваха на Джулия, че няма да мине много време, преди той да повдигне темата, че иска да си имат свои деца.

Случи се вечерта след Деня на благодарността. Бяха се любили на дивана до огъня и лежаха прегърнати. Джулия гледаше как снегът вали тихо на верандата.

— Е, какво мислиш? — попита той.

— По десетобалната система ли? Пиша ти четири, може би пет.

Той пъхна пръсти под ръцете й.

— Знаеш за какво ти говоря.

Тя знаеше, макар че недоумяваше откъде. Често успяваше да прочете мислите му и само се молеше това да не е взаимно.

— Не е ли малко рано? Тоест не трябва ли да изчакаме, докато се установим напълно?

— Не знам. Аз се чувствам съвсем установен.

— Аз също, но…

— Слушай, ако не си сигурна, няма проблем. Ще изчакаме.

Джулия мисли за това цялата нощ и целия следващ ден. Искаше деца не по-малко от него. Какъв смисъл имаше да чакат? Винаги бяха използвали презервативи, така че следващия път, когато се любиха, тя мълчаливо го спря, когато той се пресегна да вземе един. Никой от двамата не каза нито дума повече, сякаш по някакво мълчаливо споразумение, че ако изрекат нещо излишно, могат да застрашат усилията си.

Сега, повече от четири месеца по-късно, Джулия все още не бе заченала. И макар да знаеше, че тези неща изискват време и че някои двойки опитват години, преди да успеят, някакъв ирационален глас започваше да я тормози, че може нещо да не е наред. След като отначало не бе съвсем убедена, сега вече усещаше, че горещо желае да има дете. Така че преди десет дни, без да каже на Ед, отиде на посещение при лекаря си и го помоли да й направи някои изследвания. Днес щеше да разбере какви са резултатите.

Поличбите тази ранна априлска сутрин изглеждаха много добри. Ед я събуди с чаша кафе и тя се поизлежава в обляното от слънчевата светлина легло, от уредбата на долния етаж гърмеше Нийл Янг, а Ед правеше сутрешните си упражнения. После той приготви вкусни палачинки с боровинки за закуска и двамата ги изядоха, седнали на слънце край дългата дървена маса, и си говориха за лятото и къде да отидат на почивка. Ед обичаше да започва деня си, като посвири на пианото, и днес избра една от любимите си пиеси от Шуберт. Джулия прибра чиниите, обу ботушите си, облече дебелото палто, целуна Ед за довиждане и му каза, че отива в Мисула. Беше петък — денят на седмичното й пазаруване, така че Ед не я попита защо излиза. Навън за пръв път се усещаше мирис на пролет. Снегът се бе стопил и кокичетата си бяха пробили път през изсъхналата трева.

Клиниката бе в една дълга ниска сграда в южната част на града, недалеч от търговския център. От нетърпение Джулия пристигна двайсет минути по-рано, откри, че още дори не бяха започнали работа, така че отиде до търговския център, за да си купи чаша кафе и вестник, после се върна да чака в колата.

Първо провери, както неизменно правеше напоследък, за някакви репортажи, свързани с Босна. Всяка вечер се молеше Конър да е жив и здрав. След сватбата бяха получили само две картички от него, последната бе изпратена от Сараево точно преди Коледа. И двете бяха кратки и закачливи и не издаваха нищо съществено. Предната седмица Джулия бе гледала репортаж по телевизията за така нареченото „етническо прочистване“ и как снайперистите в Сараево стреляли произволно по обикновени граждани. Но днес във вестника нямаше нищо и макар да знаеше, че това е глупаво, тя реши, че това също е добра поличба.

Едно от многобройните поучения на майка й бе, че жената трябва винаги да има жена лекарка и че ако по някаква причина се налага лекарят й да е мъж, със сигурност трябва да се избере някой млад и привлекателен, защото всички стари и грозни мъже са депресирани и похотливи. Лекарят на Джулия бе учтив и привлекателен, но наближаваше шейсетте и тя не бе сигурна какво може да очаква в такъв случай. Казваше се Хенри Ръмболд и според Ед името му напомняло за наименованията на едновремешните чудодейни тинктури, лекуващи всичко, които са се продавали в дните на Дивия запад — Забележителният лек за болно гърло, нощно напикаване и циреи на д-р Хенри Т. Ръмболд. Джулия винаги се сещаше за това, когато видеше лекаря си.

Чакалнята бе претърпяла ранен пролетен ремонт и сега бе в бледожълти цветове и миришеше на прясна боя. Освен една жена с малко дете с течащ нос и доста обезпокоителен обрив, Джулия бе единствената пациентка в чакалнята. Доктор Ръмболд излезе да я покани в кабинета си, попита я как е и как е Ед и после изрази радостта си, че зимата започва по малко да си отива. Направи на Джулия знак да седне пред бюрото му, а той се настани на стола си от другата му страна. Сложи си очила без рамки и сякаш цяла вечност прелиства някакви книжа. Джулия седеше и го гледаше, като в същото време реши, че майка й е права — поне отчасти. Доктор Ръмболд очевидно бе депресиран актьор. Несъмнено вече знаеше какво пише на проклетите листове, така че цялото това суетене бе само за да засили драматизма на ситуацията. Най-после той погледна над очилата си и внимателно отпусна ръце върху бележките си.

— Е, вече разполагаме с резултатите от изследванията — заяви той.

„Какъв идиот“, помисли си тя.

— И? — попита съвсем сладко.

— Честно казано, Джулия, ти си в чудесна форма.

— Така ли? Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

Веднага му прости за всичко.

Той й разясни всички подробности, но Джулия бе прекалено радостна, за да му обърне особено внимание. Накрая й каза обичайната мъдрост, че притеснението често прави зачеването по-трудно, и Джулия опита да се пошегува, че ще се постарае да не се притеснява, че се притеснява. И това бе всичко. Той я изпрати до вратата.

— Разбира се, за този танц трябват двама — заключи той, сякаш едва сега се сещаше за това. — Ако продължи да не се получава, може би Ед трябва да дойде, за да направим някои изследвания и на него.

— О!

— Но съм сигурен, че това няма да се наложи.

— Сигурно. Ако танцуваме достатъчно.

Тя обиколи супермаркета, опитвайки да възвърне приповдигнатото си настроение, сякаш можеше да го намери на някой рафт в магазина, но явно го бяха разпродали. Напълни количката с куп неща, от които всъщност нямаха нужда, докато си повтаряше, че трябва да се радва, защото лекарят не бе открил никакъв проблем и тя бе нормална зряла жена.

Докато стигна до касата, вече се чувстваше малко по-добре. Чакаше на опашката и гледаше как другите жени, всички по-възрастни от нея, чакат търпеливо с натоварените с продукти колички. Изглежда, беше време да изостави безделието и да си намери работа. В крайна сметка Ед вече се справяше добре, работеше и познаваше къщата достатъчно, нямаше нужда да виси на главата му по цял ден. Той самият го казваше. Може би тя трябваше да започне да си търси работа. Решението я накара да се почувства още по-добре.

— Джулия?

Огледа се. Един млад мъж стоеше зад нея на опашката. Беше висок и симпатичен, с дълга тъмна коса и й се стори смътно познат, но не успя да се сети откъде.

— Хей, това си ти. Така си и мислех.

— Съжалявам, не…

— Мич.

Още докато го изричаше, тя го позна и се опита да изглежда, сякаш се радва, че го вижда.

— Мич! Извинявай, не те познах веднага. Косата ти изглежда различна. По-дълга.

— А твоята е по-къса.

— Да. Е, как си ти?

— Добре.

— Работиш ли?

— Да. Голяма тъпотия. Ще събирам група.

Някак това не я изненада. Поговориха си, докато Джулия мина през касата, и тя си припомни колко неприятен й беше той. Докато чакал групата да стане известна, работел в автосервиз, където трябвало да се учи за механик. Всичките му колеги били тъпаци или идиоти. Джулия се развесели от идеята да го накара да каже двайсет благоприлични варианта на това. Той я изпрати до паркинга и изчака, докато тя натовари покупките си на задната седалка на джипа си и се настани зад кормилото.

— Какво стана, пратиха ли те в затвора или нещо от тоя род? — попита той.

— Какво? — Тя не бе сигурна дали го е чула правилно.

— Ами заради онова, което стана със Скай.

— В затвора?

— Ами нали ти се водеше ръководител и уж отговаряше за всички.

Джулия извърна глава за момент и си пое дълбоко дъх.

— Не, Мич. Никой не отиде в затвора. Довиждане.

Запали двигателя и затвори вратата си. Докато потегляше, забеляза, че той се хили.

 

 

Понякога тишината бе приятна, както сега, когато бе сам и спокоен, а утринното слънце стопляше лицето му през стъклените врати. Можеше просто да си седи съвсем неподвижно пред пианото и да си представя прашинките, които танцуват в слънчевия сноп.

Разбира се, никога не цареше истинска тишина. Къщата постоянно си мърмореше, дървените подове пукаха, тръбите на канализацията издаваха звуци, докато се разширяваха или свиваха, часовникът в кухнята тиктакаше, хладилникът периодично се включваше и изключваше. Навън се чуваше кап-кап-кап от топящия се на покрива сняг и от време на време на пътя изсвистяваха гуми на кола или някой натоварен камион отминаваше с грохот.

Имаше и моменти, когато възприемаше по друг начин тишината: когато сякаш го обгръщаше и го притискаше като убиец, който идва да го задуши с възглавница, а той трябваше да направи нещо бързо, преди убиецът да го е застигнал, да запее или изкрещи, или завика, или заблъска по клавишите на пианото като побъркан органист във филм на ужасите. Странното бе, че това се случваше по-рядко, когато бе сам, отколкото когато бе заобиколен от хора.

По-рано, докато се възстановяваше в Грасланд, това се случваше сравнително често. Седеше с родителите си и Джулия, понякога и с братята си и жените им, на масата за вечеря и изведнъж разговорът секваше. В тези кратки мигове на мълчание Ед внезапно усещаше как паниката се надига в гърдите му като черен прилив и той започваше да бъбри като идиот пълни глупости или някакви ужасни, тъпи шеги. Въпреки че останалите се смееха учтиво, никой — дори и той — не ги намираше за смешни, но чувстваше, че само така се спасява да не потъне.

Знаеше, че това тревожеше ужасно родителите му и Джулия. Вероятно всички си мислеха, че се побърква, но той не можеше да спре. Веднъж се опита да обясни това на Джулия, но най-близката аналогия, за която се сети, бе, че това е нещо като клаустрофобия.

Напоследък тези моменти бяха редки. Всъщност не бе преживявал такъв, откакто се преместиха в Монтана. Но си даваше сметка, че постоянното бъбрене и закачки с Джулия са инстинктивна предохранителна мярка. Открай време си бе приказлив, но сега понякога се улавяше или чуваше как прекалява. Джулия винаги го усещаше. И ако бе наблизо, протягаше ръка и го докосваше или прекосяваше стаята и му казваше: „Тихо, аз съм тук, всичко е наред“.

Не беше само за да прогони тези черни смъртоносни мълчания. Ед осъзнаваше, че според всички той се справя „чудесно“ със случилото се. И че са впечатлени от „смелостта“ му и високия му дух. Разбира се, той можеше просто да се срине и да плаче по цял ден и да опита да се самоубие. Бог му бе свидетел, че имаше моменти, когато му се искаше да го направи. Но истината бе, че не виждаше смисъл в това. Знаеше, че не слепотата е най-големият му враг. В крайна сметка бе открил още в детството си — заради диабета, че тялото му може да го предаде. Не. Той знаеше, че най-големият му враг бе самосъжалението.

Ако пуснеш дори искрица от него в главата си, преди да си се усетил, то ще те е обсебило напълно. То бе като хероина или като някой от онези шокиращи вируси, които се размножават с бясна скорост във вените ти и те оставят и омаломощен, и сакат, и мечтаещ за смърт. Или като зъл дух, който стои в ъгъла на стаята ти, гледа те със студените си очи и чака. И единственият начин да го държиш на разстояние е, като през цялото време се правиш на щастлив, сякаш слепотата е просто неудобство и — знаете ли какво — с всички тези нови играчки, с които може да се забавлява, и всички нови неща, които може да научи, тя си е истинско забавление. Ако успееш да повярваш в това и да си сигурен, че колкото и да виси, няма най-малък шанс да се промъкне в главата ти, тогава може би, само може би, малкият негодник щеше да се отегчи и да си отиде.

Това бе същото създание, което в най-тежките моменти шептеше на Ед, че Джулия всъщност не го обича, че се е омъжила за него от чувство за вина или от някакво изкривено чувство за дълг, или дори — най-абсурдното от всичко — заради парите, които имаше шанс да наследи някой ден. За щастие обаче Ед не беше достатъчно сляп или глупав, за да чуе тези злобни подмятания. Беше загубил зрението си, но не и проницателността си. Нито пък, което бе истинско чудо, самоуважението си.

Не бе сигурен дали би намерил сили да се държи по този начин, ако Джулия я нямаше, но силно се съмняваше. Вероятно някаква по-бледа версия на самия него щеше да крета в някакво тъжно и мрачно съществование, което да минава за живот. В случая Джулия го бе хванала за ръка и го бе повела към светлината. И въпреки че единственото, което виждаше от светлината, бе някакъв смътен кехлибарен отблясък, приеман по-скоро като странен спомен, сега усещаше топлината й върху лицето си и целебната й сила. Джулия не само бе неговите очи, тя бе неговият източник на вдъхновение, на кураж, на воля за живот. В непрогледния мрак на дните и нощите му нямаше граница, която да разделя нея от него. Двамата бяха едно неделимо цяло.