Никълас Еванс
Скок в огъня (18)

17.

Джулия стоеше, гледаше ги и се удивляваше как толкова малка групичка шестгодишни деца може да вдига толкова много шум. Бяха разпръснати покрай задната стена на игрището, всички облечени в своите червено-сини работни престилки. По лицата и престилките им имаше повече тебешир, отколкото по стената. Не всеки ден на тези спазващи закона млади граждани им се позволяваше да обезобразяват обществена собственост, така че сега се възползваха в максимална степен от предоставената им възможност.

Идеята за този проект хрумна на Джулия след разговора с Конър в спалнята за картината, която наподобяваше скална рисунка. Тъй като в момента пребоядисваха училището отвън, тя попита директорката — госпожа Лайтнър, дали първокласниците могат да се включат в разкрасяването, преди бояджиите да стигнат дотам. Предната седмица говориха за пещерните рисунки и разглеждаха албуми с фотоси, които Джулия бе открила в библиотеката. Раздаде им снимки на пиктограми, останали от индианците айдахо, и някои необичайни скални рисунки, открити неотдавна във Франция.

Днес бе връхната точка — децата имаха шанс да рисуват върху стената на игрището. Джулия я бе разделила на осем „пещери“, а децата — на осем „пещерни семейства“. Трябваше да си представят какво са правили през деня и да го нарисуват с цветен тебешир на тяхната част от стената.

Госпожа Лайтнър бе одобрила идеята, но не бе предвидила, че рисуването ще е точно под прозорците на стаята, в която тя преподаваше математика на четвърти клас. Джулия предупреди „пещерните“ си деца, че трябва да общуват предимно на „пещерен“ език, който явно се състоеше основно от силни писъци и ръмжене. Вече се разкайваше за това решение и като съдеше по намусените погледи на госпожа Лайтнър през прозореца, директорката също съжаляваше за даденото позволение.

Някои от рисунките на децата бяха доста впечатляващи. Повечето бяха избрали ловни сцени с елени, вълци, мечки и мамути, както и множество дребни човечета, макар че в някои рисунки не бе ясно кой кого преследва. Други бяха изобразили сюрреалистични сцени. Наложи се Джулия да напомни на Люси Кравиц, че в онази епоха Ватман и Робин надали са се подвизавали и че вероятно хората са готвели храната си на огън, а не в микровълнова печка.

Сега шумът отново приближаваше ниво, което щеше да привлече вниманието на госпожа Лайтнър. Джулия плесна с ръце и извика всички да се съберат около нея. Притисна пръст към устните си и заговори с развълнуван шепот:

— Слушайте внимателно. Ето какво стана. Току-що се изкачих на хълма и там видях един голям и рунтав саблезъб тигър. Изглеждаше много, много гладен.

— Трябва да ни обясняваш това на пещерен език.

— Люси, знам. Но случаят е спешен, ясно?

— Не, защото и това не ни го каза правилно.

— Нека си представим, че аз съм еволюирала.

— Какво значи това?

— По-умна. Добре, стига толкова. Продължаваме с рисунките, но се налага да сме съвсем тихи. Тихи като пещерни мишки. Защото тигърът е наблизо, обикаля и търси храна из пещерите. А колко е гладен само!

Разбира се, Джулия бе забравила, както можеше да се случи на всеки, за Кейн Фелдман. Той бе плахо и чувствително дете с постоянно течащ нос и веднага избухна в сълзи. Тя се наведе и го прегърна. Попита го дали иска да бъде тигърът и той подсмръкна, кимна и веднага спря да плаче.

— Добре. Охо, тези хора изглеждат много вкусни, май и аз ще бъда тигър.

Останалите отново се заловиха за работа, а Джулия хвана тъничката ръка на Кейн и двамата тръгнаха да си търсят храна.

Но докато вършеше това, се върна към мисълта, която я бе ангажирала цялата сутрин и предишната нощ. Замисли се за невероятното предложение на Ед.

Прекараха предната вечер с Конър в „Кармичния лос“, където Ед понякога свиреше на пиано и пееше. Беше по-приятно заведение от „Хенрис“, но не особено. Беше четвъртък, нямаше много хора и вечерта започна доста неловко, когато Ед се представи като Стиви Уондър от Мисула.

Това бе една от самоироничните шеги, на които бе все по-склонен напоследък, и в случая след нея се възцари ледено мълчание. Джулия седеше на бара с Конър и двамата чуха някой зад тях да подмята, че ако това не е расистка забележка, е проява на адски лош вкус. Но постепенно нещата се оправиха. Ед изсвири най-хубавите си песни — от Коул Портър до Доли Партън — и когато свърши с последното си изпълнение, тълпата се бе умножила и всички искаха още.

Двете седмици след партито в чест на Конър се оказаха емоционално бурни. Ед съобщи на Джулия, че е стерилен веднага щом Конър си тръгна онази неделна вечер, и двамата прекараха нощта, като се будеха през час и отново, и отново започваха да обсъждат темата. Отидоха заедно при лекаря на Ед, който потвърди категорично диагнозата, и когато се прибраха вкъщи, Ед рухна и се разплака. Оттогава обаче бе силен и позитивно настроен и Джулия се стараеше да се държи по същия начин. Това бе тъжно, повече от тъжно, мислеше си тя. Но нямаше смисъл да се потапя в тази мъка. Решението на проблема изглеждаше съвсем просто. Щяха да си осиновят дете. Всеки ден след училище тя проучваше въпроса. Доктор Ръмболд я насочи към една агенция в Хелина, която уреждаше осиновявания. Джулия им се обади и си уговори среща.

Ед възнамеряваше да откаже ангажимента си в „Кармичния лос“, но когато дойде денят, и двамата се бяха поуспокоили и се съгласиха, че една вечер навън ще им се отрази добре. Обадиха се на Конър. Той дойде от Огъста и след като представлението на Ед свърши, ги заведе на вечеря в един ресторант наблизо.

Беше почти като едно време. Конър бе в добро настроение. Изглеждаше не толкова напрегнат и сподели, че кракът му се е оправил напълно. Вече бе започнал да язди и заяви, че е готов за катеренето, щом те решат. Ед още бе в приповдигнато настроение след аплодисментите в бара. Постоянно се шегуваше и караше и тях, и сервитьорките, и хората на съседните маси да се заливат от смях. Възбудени и щастливи, двамата се сбогуваха с Конър на паркинга и се уговориха, че ако времето е подходящо, ще отидат в планината следващата събота.

През първите километри, докато пътуваха към дома си, Ед не продума и Джулия дори си помисли, че е заспал. После най-неочаквано той изрече:

— Какво ще кажеш да помолим Конър?

— Какво да го помолим?

Ед помълча.

— Да го помолим… дали ще се съгласи да стане баща на детето ни.

Джулия бе толкова шокирана, че едва не излезе от пътя.

— Какво? Сигурно се шегуваш. Сериозно ли говориш?

Един поглед й бе достатъчен да се убеди, че той не се шегува.

— За бога, Ед!

— Не, чакай малко. Изслушай ме. Спри колата.

— Ед, стига! Наистина.

— Моля те, Джулия! Спри колата.

— Май така ще е най-добре.

Тя отби от пътя и изгаси двигателя, но остави фаровете да светят. Ед намери ръката й и я стисна между дланите си.

— Ед, не мога да повярвам, че изобщо ти е хрумнало.

— Чакай. Първо ме изслушай.

— За бога, Ед.

— Слушай. Много мислих за това и…

— Страхотно. Е, не си губи повече времето с такива размисли, ясно?

Тя издърпа ръката си и скръсти ръце.

— Джулия, ще замълчиш ли за малко, за да ме изслушаш? Имаме избор. И двамата искаме дете, нали? Да. Можем или да си осиновим дете, дете на двама напълно непознати. И — не ме разбирай погрешно — ако това е, което искаш, чудесно. Или можем да си имаме дете, което да е много по-истински наше, дете, което ще носи гените поне на единия от нас. — Вдигна ръка и я погали по лицето. — Твоите.

Джулия въздъхна и заби поглед в пустия път, осветен от фаровете.

— И това дете ще израсте в утробата ти. Ще преминем през всичко това заедно, ще го усещаме как расте. Ще изживеем всички неща, които една двойка изживява. То ще бъде нашето дете, Джулия. Така, както едно осиновено дете не би могло да бъде. Не разбираш ли?

Тя не отговори. Бе прекалено шокирана, за да мисли нормално. Една кола мина край тях и Джулия се взира в стоповете й, докато те не изчезнаха зад завоя. Ед продължи спокойно:

— И единственият въпрос е кой да бъде биологичен баща на детето ни.

— И ти искаш да бъде Конър. Боже господи, Ед! Какво ти дава право да избираш? Аз нямам ли думата? Или това е някакъв мъжки въпрос между вас двамата с Конър?

— Стига, Джулия. Не казвам, че аз ще избера. Ако не приемаш тази идея, можем да се обърнем към банка за сперма или както там се наричат и да ни се падне някой непознат. Например някой едър глуповат футболист. По дяволите, май е най-добре да си осиновим дете.

— Говорил ли си с Конър за това?

— Разбира се, че не.

— Честно?

— Джулия, за бога, за какъв ме мислиш?

— Ед, достатъчно. Отговорът е „не“, разбра ли?

Тя запали колата.

— Чудесно.

Подкара по шосето.

— Слушай, говориш, сякаш всичко е решено. Като че ли е естествено между приятели парашутисти и така нататък. Забрави за банката за сперма и за донорите. Защо направо не го извикаме да ми скочи и да го направим, както се прави.

Ед не отговори и Джулия кара мълчаливо известно време, поразена от това, което бе казала току-що, чудейки се каква побъркана част от мозъка й бе родила тези думи.

— Извинявай — сниши глас тя накрая. — Не исках да кажа това.

— Ти също ме извини. Да забравим цялата история. Беше лоша идея.

Повече не проговориха, а даже и след като се прибраха и си легнаха, не си пожелаха лека нощ. Джулия явно бе заспала, но сънят й бе неспокоен и напрегнат. Сънува Конър и Ед и лицата на неродени бебета, които прелитаха като фантоми.

Тези образи все още изпълваха главата й, когато тръгна, съвсем будна, на работа сутринта, и все още не успяваше да се отърси от тях, въпреки че децата отново се разшумяха.

Най-после звънецът иззвъня и оповести края на часа.

Когато децата свалиха престилките си и си тръгнаха, Джулия се върна на игрището, за да събере разпилените тебешири. Видя, че госпожа Лайтнър се е отправила към нея, и се приготви да изслуша упреците й. Сали Лайтнър бе дребна, спретната жена на около петдесет години, с очила с метални рамки и страховит нрав, ако можеше да се вярва на слуховете. Вероятно съвсем скоро Джулия щеше сама да се убеди в истинността им.

— Извинете за шума — каза тя.

— Няма нищо, скъпа. Видях колко се забавляваха децата.

Двете тръгнаха покрай стената. Госпожа Лайтнър гледаше над очилата си рисунките на пещерните семейства.

— Хм — констатира тя накрая. — Много са добри. Мисля да ги оставим така.

 

 

Докато шофираше към къщи и слънцето се снишаваше над планината, Джулия отново премисли всичко за стотен път.

Това, което се опитваше да си изясни, бе защо реагира толкова бурно на предложението на Ед. Очевидно бе свързано с тайните й чувства към Конър, които сякаш се засилваха още повече всеки път, когато го виждаше, и които тя вече възприемаше като срамно предателство спрямо Ед. По някакъв лишен от логика начин бе приела казаното от Ед като обвинение, сякаш той знаеше за чувствата й, и тя инстинктивно се опитваше да се защити категорично — като жена, обвинена в прелюбодеяние.

Но, боже господи, да роди дете от Конър…

Нямаше ли това да запечата предателството с кръв, да го направи много по-лошо? Или проблемът просто бе, че тя нямаше доверие на самата себе си? Страхуваше се как може да се промени животът, ако носи неговото семе в утробата си, ако го усеща как расте и се движи, ако му даде живот и го роди на този свят, отгледа го и го закриля. Джулия започна да трепери.

Приближаваше мястото, където двамата с Ед бяха отбили колата от пътя, за да говорят предната вечер, и сега отново изключи двигателя. Слезе, пресече пътя и известно време постоя, втренчена в реката. Някои от листата на дърветата вече пожълтяваха. Съвсем бавно, огряна от златистата светлина, Джулия започна да разбира. Като отминала буря, всички съмнения и страхове, които бушуваха часове наред в главата й, замряха и стихнаха и тя осъзна — спокойно и с абсолютна яснота — какво желае.

Не можеше да има Конър, но можеше, ако той дадеше съгласието си, да има неговото дете. Дете, което щеше да бъде част от него, част от нея и най-големият дар за Ед.

 

 

Конър се изкатери на огряната от слънцето скала, преметна се през ръба й, чу рязкото размахване на криле и видя как един гарван изхвърча подплашено и отлетя към пропастта. Закачи въжето си за куката, която вече бе забита в скалата.

— Поемам ви! — извести той.

Надникна надолу в сянката на комина и видя Ед на една тясна издатина — десетина метра под него — да издърпва въжето, а Джулия, малко по-ниско и леко встрани, също го наблюдаваше. Конър започна да тегли въжето, местейки длан след длан, докато не усети, че се е опънало.

— Аз съм! — извика Ед.

— Тръгвай, когато си готов!

Последва кратка пауза и Конър видя, че Ед се приготвя и казва нещо на Джулия, което той не можа да чуе, после обърна лице нагоре и предупреди със силен глас:

— Тръгвам!

— Добре.

Конър затегли въжето при всяко отпускане и през цялото време гледаше Ед с мълчаливо страхопочитание. Никой случаен наблюдател не би познал, че е сляп. Той се бе катерил по тази скала няколко пъти, но тук планината бе много разнообразна и човек не можеше да запомни всяка цепнатина и издатина. Придвижваше се, буквално опипвайки скалата, и само два пъти бе извикал за помощ, за да му подскажат къде може да закрепи ръката или крака си. Засега най-много трудности им създаде тази част от изкачването, която бе най-равна — скалната река с огромните камъни, които приличаха на динозаври. Но дори и там Ед се справи сам, ориентирайки се с гъвкав бастун, нещо като дълга щека за ски, изработена от специална сплав. Спъна се няколко пъти и веднъж падна доста лошо, но успя да прекоси участъка, без Джулия или Конър да му помогнат. Катеренето им бе отнело по-дълго време, отколкото предния път, но не много. А сега им оставаше само един преход до върха.

Бе един от онези съвършени дни на ранната есен, в които Конър понякога правеше снимки за туристически брошури, небето изглеждаше безкрайно, без нито едно облаче, лазурносиньо, въздухът бе приятно топъл без никакъв повей на вятър. Зеленият океан на гората бе осеян с малки островчета в кехлибарено и ръждиво и тук-там жълтото на група тополи или трепетлики. По-високите върхове наоколо и в далечината вече бяха покрити с първия сняг.

Конър пристигна предната вечер и прекара нощта у Ед, за да могат да потеглят рано сутринта. Веднага щом пристигна, усети нещо различно у двамата, някаква леко напрегната атмосфера, и се зачуди дали не е прекъснал някакъв спор. Ед бе много по-тих от обикновено и по време на вечерята дори имаше моменти, когато и тримата се умълчаваха. Конър се опита да си го обясни с това, че е краят на една натоварена седмица. Може би просто и двамата бяха уморени. Или се тревожеха за изкачването.

Джулия се оттегли първа, като остави мъжете да допият виното си край огъня. Двамата си побъбриха известно време. Конър искаше да попита Ед дали е споделил с Джулия за резултатите от изследванията, защото му хрумна, че може би това е причината за напрежението, но не намери подходящ момент да зададе този въпрос.

Надяваше се до сутринта настроението да се е подобрило. Но не беше. Докато пътуваха с колата и после, по време на изкачването, тримата почти не продумаха, освен задължителните подвиквания, свързани с катеренето. Конър нямаше нищо против това. Понякога е приятно да помълчиш, когато си с приятели, особено в ден като този. Просто се надяваше между Ед и Джулия всичко да е наред.

Половин час по-късно стигнаха до върха. Като видя грейналото лице на Ед, щом се изкатери на скалната платформа, Конър се почувства дълбоко развълнуван. Той прегърна приятеля си и го поздрави и двамата извършиха ритуала си „Огнени сърца“. Ед го помоли да го заведе до малката пирамида, постави длани върху нея, обърна се и застана, опрял гръб в скалата, сякаш оглеждаше хоризонта. Конър погледна Джулия. Тя също наблюдаваше Ед и бършеше сълзите си, като се усмихваше в същото време. После премести поглед към Конър и той й се усмихна, а тя направи гримаса, която показваше, че е ядосана на самата себе си, задето се е разплакала.

— Снимки! — извика Ед. — Трябва да си направим снимки!

После изтърси някаква шега каква чест е за тях с Джулия да имат подръка толкова прочут фотограф и Конър изигра ролята си, започна с важен тон да дава нареждания как да застанат и ръсеше претенциозни забележки за светлината. После, също като предния път, Джулия им направи няколко снимки със своя апарат, след което го подпря на скалата, нагласи таймера и изтича да се нареди за снимката. Застана до мъжа си, така че той да е по средата, но Ед възрази, че тя трябва да е на това място, и двамата се размениха точно преди апаратът да щракне.

— Сега аз трябва да ви снимам — заяви Ед.

Конър му подаде апарата си и му помогна да го намести. Джулия го гледаше, докато вървеше обратно към нея, и в усмивката й имаше някакво послание, което Конър съжали, че не успя да разгадае. Когато застана до нея, тя протегна ръка и го прегърна през кръста, придърпа го към себе си и той я прегърна през раменете. Джулия го погледна със същото изражение в очите.

— Правилно ли съм насочил обектива? — попита Ед.

— Малко наведи — каза Конър. — И малко на твое дясно.

— Сега?

— Добре е.

— Представям си как ще позеленееш от завист, когато се окаже, че моите снимки са по-добри от твоите. Хайде, сега големи усмивки…

Също както преди, тримата седнаха на слънце и изядоха храната, която си носеха, и после Ед накара Джулия да му опише гледката до най-малката подробност, с точните цветове на есента, кои планински върхове вече имат сняг и кои не, точното местоположение на слънцето и ъгъла на сенките. И когато тя завърши описанието си, той седя мълчалив известно време, представяйки си чутото. Конър го гледаше и се чудеше доколко вярна картина успяваше да си представи приятелят му. После се взря в далечината и се замисли за предния път, когато тримата седяха на тази скала, и колко изпълнен с надежди бе животът им тогава.

— Конър? — повика го Ед.

Обърна се и видя, че и двамата го гледат напрегнато. Ед бе прегърнал Джулия през раменете.

— Да?

— Двамата с Джулия искаме да те питаме нещо.

Отгатна по лицата им, че е нещо важно, и окуражи приятеля си да продължи. Ед преглътна. Беше неспокоен и нервен и започна да говори със заобикалки, което бе толкова нетипично за него, че самият Конър започна да се притеснява. Ед му каза колко много го обичат и той, и Джулия, че той е — както и сам знае — най-добрият им приятел. Нещо повече, той им бе кум на сватбата и всичко друго, и колко много общо има помежду им.

Колкото повече увърташе Ед, толкова повече се объркваше Конър, недоумявайки какво, за бога, ще последва. Погледна Джулия и тя изглеждаше не по-малко нервна от Ед, дори умишлено избягваше погледа му.

Сега Ед заприказва как двамата с Джулия се опитвали да си направят дете и как скоро открили, че това няма да е възможно, и как мислели да си осиновят — което вероятно щяха и да направят в крайна сметка — освен… Освен ако не изберяха другата възможност, която обсъждали, е, не точно възможност, по-скоро налудничава идея…

Изведнъж Конър проумя. Цели двайсет секунди преди Ед да намери точните думи. И докато го чакаше да ги произнесе, се почувства, сякаш е в тунел и срещу него лети влак, който гърми все по-силно и по-силно в главата му.

— Та се чудехме дали ти… Всъщност доста се притесняваме да те питаме, защото е нещо повече от притеснение. Всъщност, ако мислиш, че е ужасна идея, просто трябва да кажеш „не“. Тъй като ценим приятелството ти повече от всичко. Знаеш, че е така. Но се чудехме дали ще се съгласиш да станеш… Ами дали би обмислил да станеш баща — биологичен баща — на нашето дете.

Влакът най-после го блъсна и няколко дълги минути думите на Ед се носеха като в забавен каданс помежду им. Някъде в гората под тях отекна странен звук, който после Конър смътно разпозна като рев на лос.

Пое си дълбоко дъх.

— Ами, не…

— Наистина, Конър. Няма проблем, наистина. Беше ужасно да те молим за това и знаехме, че най-вероятно ще откажеш. Напълно приемаме това. Нали, скъпа?

— Точно така.

Ед я целуна по бузата и тя се усмихна смутено. Конър я гледаше втренчено. Джулия продължаваше да избягва погледа му. Най-после събра кураж да го погледне и връзката между очите им прониза нещо дълбоко у него.

— Слушай какво — продължи Ед. — Това бе просто една идея, забрави я.

— Ед — промълви Конър. — Ще замълчиш ли за момент?

Когато заговори, нямаше ясна представа какво ще каже. Бе прекалено шокиран, за да мисли трезво. Чу се да говори, че Ед определено знае как да шокира човек. Всички се засмяха и това малко разсея напрежението. После им каза, че е развълнуван и че за него е голяма чест, че го молят за това, и че те са двамата души на света, които са му най-скъпи, което бе самата истина. Но да създадеш дете не е проста работа и попита дали може да си помисли известно време. Двамата едновременно го увериха, че може да обмисля колкото време иска.

Слизането по обратния път им отне почти толкова време, колкото и катеренето. Трябваше да се концентрират върху въжетата и да насочват Ед съвсем точно, за да не се нарани. Конър бе благодарен, че така не им остана време за разговори, които щяха да бъдат неловки след казаното на върха. Дори докато крачеха обратно към джипа, тримата почти не говориха. По време на пътуването с колата Ед направи всичко възможно да развесели атмосферата, но за пръв път, доколкото Конър си спомняше, нещата помежду им изглеждаха не съвсем непринудени. Искаше да е в състояние да им даде отговор веднага, но в главата му препускаха прекалено много мисли и сърцето му биеше твърде развълнувано, за да вземе решение.

Поканиха го да остане да пренощува у тях, но се извини не особено убедително, че се налага да се прибере при майка си. Сложи багажа си в шевролета и тримата постояха пред колата няколко минути, загледани в небето. От устите им излизаха облачета пара в хладния вечерен въздух.

— Май ще замръзне — каза той.

Джулия го целуна за довиждане и влезе в къщата. Конър усети, че тя го направи, за да ги остави насаме с Ед за малко. Качи се в колата и свали прозореца. Ед постави ръце на рамката.

— Слушай — подхвърли Ед. — Искам да го повторя още веднъж. Каквото и да решиш, няма проблем. Стоварихме ти страхотно бреме и го осъзнаваме.

— Кажи ми едно. Джулия също ли е толкова сигурна, колкото си и ти?

— Напълно.

Конър замълча. Ед протегна ръка и я постави върху рамото му.

— Не бързай с решението.

— Ще ви се обадя.

Конър запали колата и я обърна, после се сбогува с Ед. Докато се отдалечаваше, погледна в огледалото и видя приятеля си през дима от ауспуха. Стоеше и махаше с ръка, а светлината зад него образуваше ореол около главата му.