Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Smoke Jumper, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Дори Габровска, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2021 г.)
Издание:
Автор: Никълас Еванс
Заглавие: Скок в огъня
Преводач: Дори Габровска
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Димил Стоилов
Художник: Борис Стоилов
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-26-0144-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15049
История
- — Добавяне
18.
Първия път, когато го видя, помисли, че е пушек, но сега вече правеше разлика. Виждаше се като черен виещ се облак над палмите. После, когато човек се приближеше малко по-близо и започнеше да чува виковете, осъзнаваше, че облакът е жив и е целият от птици. Предимно лешояди, кани и гарги, но имаше и други, които кръжаха и пискаха наоколо. Конър не знаеше имената на по-малките и плахи птици, които несъмнено бяха наясно с мястото си в птичата йерархия. Но когато се намираха толкова близо, човек нямаше нужда да ги вижда или чува: самата миризма подсказваше къде бяха труповете.
Това се повтаряше цяла сутрин. Заедно с другите журналисти следваше войниците по ивицата набраздена червена земя, която се виеше към селото през плантациите с банани и авокадо. Беше рано и маранята се носеше над планинските склонове, които се издигаха стръмно от двете им страни. Много често офицерът в първата кола вдигаше ръка, за да направи знак на конвоя да спре, докато група сапьори отиваше напред да обезвреди някоя противопехотна мина, а Конър и останалите чакаха в ленд ровърите в засилващата се жега и слушаха радиото, което сееше войнствените напътствия за убийците хуту да не оставят нито един гроб незапълнен, нито един човек жив.
Слязоха от колите в края на селото и продължиха пеша. Малко момче, което стоеше само по средата на улицата, облечено само с тениска, изпръскана с кръв, бе застинало като статуя, докато ги гледаше как се приближават. Офицерът се наведе към него и го попита нещо, но детето сякаш не го разбра, обърна се и се отдалечи по улицата, а те го последваха. През цялото време смрадта ставаше все по-силна.
Вървяха бавно между опустошените и осеяни с дупки от изстрели къщи, изпразнени от всичко освен от духове, покрай разпилените плячкосани останки — счупено колело, женска обувка, жълта пластмасова свирка. Вървяха към църквата с варосаната й кула и другата над нея — жива и черна от птици. Войниците и Конър, както и останалите журналисти, всички освен момчето притиснаха длани към устите и носовете си, покриха ги с кърпи или каквото друго намериха.
В покрития с трева и прахоляк двор на църквата се издигаше бяла циментова фигура на Исус с разперени за поздрав ръце. Момчето спря до него, не продължи и Конър го снима, а после засне и кучетата и лешоядите, които изскачаха през отворените врати на църквата, снима войниците, които неуспешно се опитваха да ги прогонят с крясъци и викове.
В църквата въздухът бе горещ и зловонен, гъмжеше от мухи и Конър се постара да не вдишва много от него в дробовете си, нито да допуска това, което снимаше, в главата си, докато запечатваше на лента труповете. Бяха на купчини между пейките, по пътеката и край стените, които бяха изпръскани с кръв и осеяни с дупки от куршуми. Имаше повече жени, отколкото мъже, макар че някои бяха обезобразени и полът им трудно се познаваше, имаше деца и бебета и сред тях стърчаха няколко откъснати крайници.
Слънчевите лъчи струяха върху нападалите пред олтара през стъклописите на прозорците, които също бяха надупчени от куршуми, но въпреки това не бяха паднали. Кендрик, британският телевизионен репортер, молеше всички да се дръпнат настрана, за да успее да заснеме всичко с камерата, докато слънцето не се е преместило, но Конър не му обърна внимание и довърши снимките, които искаше да направи, преди да излезе.
Навън един млад войник повръщаше и Конър застана до него, за да го придържа за раменете известно време, без да каже нищо. После се върна на улицата. Вече се бяха появили и други жители на селото и говореха приглушено с войниците. Като се огледа, Конър ги видя как изникват като фантоми с огромни очи иззад къщите и откъм дърветата.
Снима ги, докато войниците им раздаваха храна и вода от камионите, паркирани в двора на изгорялото училище. Там растеше голям баобаб, от тези, за които казваха, че са по погрешка засадени наопаки, с корените във въздуха, макар че според Конър не бе грешка, защото целият свят се бе преобърнал по този начин.
Седна на ниска кирпичена стена и се загледа в хълмовете над селото. Маранята вече се бе вдигнала и сега се различаваха дърветата, които сякаш протягаха ръце от склоновете. Зад тях се струпваха облаци, готвещи се за дъжда, който се изсипваше неизменно всеки следобед. Това бе една от най-пищно зелените страни, които Конър бе виждал, и в тази й част почти всеки сантиметър земя сякаш бе облагороден. Но бананите и авокадата започваха да гният по дърветата и единствената реколта, която бе ожъната, бе от хора.
Вече трети ден се придвижваше с този контингент на ПФР — Патриотичния фронт на Руанда, който напредваше на югозапад. И въпреки че продължаваше да снима труповете, които откриваха, Конър отдавна бе спрял да ги брои. Беше ги видял — разплути и струпани като дънери край бреговете на реките, докато други бавно отминаваха в някакъв мълчалив воден балет, който само те чуваха. Беше ги видял — натъпкани в стотици потоци и изкопи, и блата, и около опустошените им домове, или наредени на купчина по градски маниер край пътя. В Бизенге — града, през който бяха преминали вчера, видя камиони за боклук да събират труповете. Снима ги всичките, сканира ги и ги изпрати у дома, отвъд небето и задния двор на Бог, където може би някои от тези убити души още чакаха.
Нощта се спусна и селото се изпълни с живот покрай журналистите, доброволците от агенциите, наблюдателите от организациите за защита на човешките права и всевъзможните бюрократи, всички дошли да документират падането на стария режим.
Пристигаха през целия следобед и от дъжда камионите им превърнаха пътя в река от червена кал. Някои веднага се заемаха с оцелелите, докато други се скупчваха на групи, пушеха и говореха тихо, сякаш се страхуваха, че може някак да събудят мъртвите. Сега бе по-хладно и мирисът на смърт се измести от изгорелите газове на генераторите и някои от камионите, които стояха със запалени двигатели. Група разследващи бяха в църквата, облечени в бели гащеризони, с качулки, маски, гумени ръкавици и ботуши. Още бяха вътре, работеха на светлината от прожекторите и от мястото, където стоеше под баобаба, Конър виждаше сенките им през прозорците да се плъзгат като чудовища по окървавените стени, докато правеха списъци на мъртвите.
Той и останалите журналисти се бяха скупчили около един млад лейтенант от ПФЕ на когото бяха възложили да ги информира за случилото се, макар че повечето от тях вече бяха наясно.
Лейтенантът съобщи, че засега са преброили двеста и девет трупа, всичките на руандийци. Много от тях бяха от Бизенге, близкия град, където Конър бе видял боклукчийските камиони. Когато хутуските ескадрони на смъртта започнали да вилнеят тук, тези хора потърсили защита от кмета Емануел Кабуги — образован и уважаван човек, хуту, но когото руандийците смятали за свой приятел.
По негов съвет те се евакуирали със семействата си и избягали тук да търсят убежище. Той ги уверил, че един от младите свещеници му е личен приятел и ще се погрижи за тях. На следващия ден, когато всички били събрани на сигурно място в църквата, Емануел Кабуги пристигнал с убийците, някои въоръжени с пистолети, но повечето само с мачете. И той, и свещеникът, който по негов знак отлостил вратите, участвали лично в клането.
Тази нощ повечето журналисти се върнаха в хотела в Бизенге, но Конър и другите пет-шест човека, които пътуваха с конвоя, останаха в селото. Устроиха си лагер в две изтърбушени къщи, които все още имаха покриви, и преди да се усетят, Кендрик изнамери бутилка бренди и няколко метални чашки. Някой запали газена лампа и всички седнаха около нея на голия циментов под и започнаха да пият. Кендрик бе шишкав и червендалест, наближаваше петдесетте и имаше оредяваща рижава коса. Беше решил, че след като е един от ветераните в Африка, е в правото си да поучава останалите. Продуцентът и другите от екипа му бяха по-млади и Конър се разбираше добре с тях, както и с двама репортери от информационни агенции, Ана и Райнер.
За краткото време, което бе прекарал сред журналисти, Конър бе попадал на някои, които му харесваха, и много, които не му харесваха. Винаги най-антипатични му бяха надутите, тези, които се държаха, сякаш са видели всичко и са правили всичко и не спират да ти го обясняват. Той се научи да не им обръща внимание, да се вслушва в интуицията си и осъзнаваше, че останалите го възприемат като единак. Повечето журналисти — поне повечето от тези, които пишеха, а не снимаха — бяха завършили университет. Отначало Конър се чудеше дали това не го отделя от останалите. Но после осъзна, че просто бе в природата му да не се сближава прекалено и заключи, че когато майка му го бе нарекла Наблюдателя, вероятно е имала право.
Сега наблюдаваше Кендрик. Потта блестеше по розовите му бузи, осветени от студената светлина на газената лампа. Кендрик философстваше нещо за това, че демокрацията не е подходяща за Африка и колко тъпо било западните страни да си въобразяват обратното. За „средния африканец“, обясняваше той, демокрацията била чужда и абстрактна. Всички пари, които се наливали по програмите за борба с глада и другите подобни, отивали право в джобовете на министрите и управляващите, които имали тлъсти сметки в швейцарските банки. Бил го виждал в цяла Африка. Дори говорил за това с Нелсън Мандела, когото интервюирал много пъти и когото споменаваше, сякаш му е личен приятел, а това определено се стори на Конър силно преувеличено. Повече не можеше да понесе да го слуша. Тихо се изправи и тръгна към вратата.
— Какво, нашият американски братовчед не е съгласен с това ли?
Конър спря на вратата и се обърна.
— Откъде да знам, по дяволите? — каза той. — Може би трябва да попиташ някой среден африканец от онези, които лежат в църквата.
Излезе от селото и мина покрай лагера на войниците. Някои бяха запалили огньове, седяха край тях, пееха и потропваха в ритъм. Един от часовите го посъветва да не се отдалечава много и той обеща, че няма. Просто искаше да се махне от светлините и газовете и грохота от генераторите.
Тръгна по една разкаляна пътека, която се отклоняваше от пътя и се виеше през банановите горички, преди да стигне до широка поляна. Сред тревата стърчаха камъни и Конър седна на един от тях, заслуша се в жуженето на насекомите и крякането на жабите наоколо и напълни дробовете си с уханния мирис на влажна червена пръст. Облаците се бяха разпръснали, нямаше луна и Конър дълго се взира, опитвайки да разпознае звездите, гледани откъм това полукълбо, но не успя. Трябваше му карта като онази, която бе нарисувал на гърба на Ед предната есен. После се замисли, както правеше всеки ден и всяка нощ, за Джулия и неговото дете, растящо в утробата й.
Не беше се чувал с тях от Коледа. Тогава им се обади от Найроби, защото бе отишъл в Кения, след като положението в Сомалия стана твърде опасно. Ед му съобщи, че Джулия е бременна във втория месец. Беше заченала при първия опит за оплождане със семенния материал, който Конър бе оставил в клиниката, преди да отлети за Африка.
— Сякаш точно така е трябвало да стане — каза Ед.
Бяха му изпратили писмо чрез агенцията, за да го уведомят за новината, но както повечето писма, които му препращаха, Конър така и не го получи. После Джулия взе слушалката и му честити Коледа. По гласа й отгатна, всъщност в гласовете и на двамата личеше колко са щастливи. Опита се и той да звучи радостно и да каже подходящите неща и само се молеше да им се е сторил по-убедителен, отколкото звучеше в собствените си уши. Истината бе, че не знаеше как се чувства. Дори и сега, след като мислеше за това месеци наред, все още не знаеше.
Беше щастлив, истински щастлив, че неговият дар им бе донесъл такава радост. Понякога дори черпеше сила от това. Като крачеше сред трупове, което се случваше почти всеки ден, той се принуждаваше да мисли за новия живот, който се оформяше на хиляди километри от него, представяше си тази искрица надежда сред черния мрак на отрицанието и тя му даваше надежда и кураж.
Но в сърцето му се таеше и едно отекващо чувство за загуба, което не успяваше да прогони — колкото и да се стараеше. Понякога му се струваше, че след като бе дал семето си, бе останал изразходван, безполезен и по-самотен от всякога.
Докато вървеше покрай войнишкия лагер, видя една фигура, която се появи между камионите и се отправи към него. Беше младият войник, когото бе зърнал да повръща пред църквата. Той държеше лист хартия в ръката си и му го подаде.
— Казват, че избягал в Гома заедно с останалите — изрече войникът. — Ако отидеш там, може би това ще ти помогне да го намериш.
Искаше да го попита какво значи това, но войникът бързо се запъти между камионите. Конър извади фенера си и на светлината му видя, че държи парче от вестник със снимката на мъж в бяла риза, който връчваше награда на една поразително красива ученичка. Мъжът се усмихваше добродушно. Надписът под снимката гласеше, че това е кметът на Бизенге — Емануел Кабуги.
Джулия лежеше неподвижно и гледаше възхитено как коремът й променя формата си и се движи от едната страна на ваната към другата. Разбира се, беше чувала, че бебетата ритат, но винаги бе смятала това за преувеличение, мислеше, че всъщност е по-скоро нещо като гъдел, нещо, което трябва да се съсредоточиш, за да усетиш. Нищо подобно. Ох! Ето пак. Малката разбойничка не се спираше, плуваше по ширина и даже правеше вълнички във водата.
— Уха!
Ед стоеше гол пред мивката и се бръснеше. Отново бе започнал да се бръсне с ръчна самобръсначка и — въпреки че действаше само по усет, изобщо не се порязваше — продължаваше да стои пред огледалото. Слънчевата светлина падаше върху гърба му през отворения прозорец на банята.
— Пак се е развихрило?
— И още как. Май тази сутрин тренираме за олимпийските игри.
Ед остави самобръсначката и коленичи до ваната. Половината му лице още бе покрита с пяна. Положи длани върху корема й и двамата зачакаха следващото движение. Птичките навън пееха с пълен глас.
— Май е срамежлив — каза Ед.
— Не, тя не е срамежлива.
— Хайде, рибке. Направи го още веднъж за татко.
При последния преглед на ехограф й показаха снимка на плода и я попитаха дали иска да й кажат какво ще бъде, но Джулия отвърна: Благодаря, вече знам, ще бъде бебе. Всички се засмяха и оставиха нещата така, но всъщност, макар че не искаше да й съобщят, тя бе наясно. Не се съмняваше ни най-малко. Щеше да бъде момиче.
Откъде всъщност го знаеше, не бе сигурна, освен че имаше нещо общо със Скай. Вече не мислеше за нея толкова често. Почти година след пожара Скай бе почти непрестанно в някое ъгълче на съзнанието й, не я заплашваше, нито обвиняваше, дори не изглеждаше тъжна, просто си стоеше тихичко там. С течение на времето образът й избледня и сега се появяваше само в молитвите на Джулия или в онези предателски безсънни нощи, когато я връхлиташе — огромен и бездънно черен.
Не че чувството за вина бе намаляло. Джулия бе стигнала до извода, че вината е направена от някаква напълно неразрушима материя, върху която не действа корозията нито на времето, нито на щастието. Прочете статия в едно списание (едно от многото, които купуваше напоследък в търсене на снимки на Конър) за един полицай, който бил прострелян в главата с куршум, изработен от титан или нещо също толкова необичайно. Полицаят бил жив, в съзнание и нямал никакви нарушени телесни функции, така че вместо да рискуват да го оперират, лекарите решили да оставят куршума в черепа му. Освен че имал главоболие от време на време и някакво леко смущение в зрението, човекът си водел напълно нормален живот.
Като прочете статията, Джулия реши, че същото се бе случило и с нея. Само дето тя имаше два титаниеви куршума — един за Ед и един за Скай. Те бяха заседнали непоклатимо в главата й, променяха начина, по който възприемаше света, и й причиняваха болка. Но това бе болка, с която бе свикнала.
Вината бе съвсем проста. Нямаше нужда от самосъжаление или сълзи. Беше факт и Джулия трябваше да свикне с нея и да се справя с последствията, нещо като договор, според който нейните действия са довели до неизбежни задължения. Задълженията си към Ед тя вече изпълняваше, посвещавайки му своя живот. Сега бе ред на Скай. Джулия бе отговорна, че светът бе загубил едно момиче, и следователно трябваше да даде живот на друго момиче. И макар да го оценяваше като не съвсем рационално разсъждение, това бе причината тя да е убедена, че бебето, което от седем месеца растеше в утробата й, е момиче.
Ед, разбира се, бе на друго мнение. Монтанското разклонение на династията Тъли се нуждаеше — той го декларира съвсем официално — от мъжки наследник. Вече дори бе измислил име. В чест на империята за косачки на баща му бе решил момчето да се казва Моуър[1]. Джулия се молеше това да е само шега, ако случайно се окажеше, че греши за пола на детето.
Ед продължаваше да държи ръцете си на корема й.
— Той заспа.
— Не… Ето, пак започва.
— Леле! Виж го какво прави. Браво, моето момче! Какво е усещането? Сигурно е много странно. Като присвиване ли е?
— Не. По-скоро като пърхане в корема ми.
— Пърхане.
— Да, нещо като мокро пърхане.
— Но не като присвиване?
— Не.
— Ето го пак.
Джулия гледаше грейналото лице на Ед, очите му блестяха леко, както се случваше напоследък. Понякога тя се питаше, когато държеше ръцете си на корема й, както сега, и усещаше движенията на бебето, дали радостта, която той очевидно изпитваше, не се помрачава от факта, че детето всъщност не е наистина негово. Разбира се, беше негово по почти всеки възможен начин. Джулия правеше всичко, което бе по силите й, за да се чувства Ед така. Въпреки това си мислеше, че сигурно има някаква сянка — не на съмнение и определено не на ревност, но може би на някакво слабо съжаление.
Никога не обсъждаха този въпрос. Още от самото начало Ед бе невероятен. След като Конър се обади да им съобщи решението си и докато чакаха първата процедура, която трябваше да бъде в най-оптималния час на най-оптималния ден от месеца, Ед изглеждаше разтревожен и неспокоен и Джулия почти очакваше той да размисли. Но когато го попита дали все още е сигурен, че иска да го направят, той й каза да не говори глупости — разбира се, че искал — така че тя не го попита повече.
Денят, в който му съобщи, че е бременна, не започна добре. Джулия бе забравила една тубичка с депилатоар на рафта в банята, където държаха пастата си за зъби, и Ед си бе измил зъбите с него, което не допринесе да е в най-доброто си настроение. Той се облече и слезе долу да приготви закуска, а Джулия занесе теста за бременност в банята, откъдето го чу да мърмори, че изобщо не усеща вкуса на овесените ядки.
Тя остана права, докато видя как лентичката промени цвета си — макар че тестът само потвърди това, което вече знаеше — и не каза нито дума. Слезе в кухнята по халат, намери самозалепващите точки, които използваха, за да маркират различни предмети, и написа с тях „бебе“ на корема си. С кисел глас Ед я попита какво прави.
— Нищо. Само слагам етикет на едно нещо.
— Малко е късно, не мислиш ли? Трябва да напишеш напалм, такъв вкус има онази гадост.
Джулия залепи и последната точка и отиде до масата, където Ед стоеше надвесен над купичката със закуската си. Облегна се на масата и хвана ръката му.
— Стига, Джулия, остави ме на мира, ако обичаш.
— Остави лъжицата си.
— Слушай, изобщо не е смешно. Устата ми е като изгорена.
— Горкичкият!
Тя разтвори халата си и насочи ръката му към корема си.
— Скъпа, наистина не съм в настроение… Добре, какво, по дяволите, става?
Той намери точките.
— Просто да знаеш какво е — каза тя.
Видя как изражението му се променя, докато опипваше точките с върховете на пръстите си.
— О, боже! — възкликна той. — Сигурна ли си?
— Да. Напълно.
Ед стана и я обви с ръце и двамата се прегръщаха много дълго, а когато най-после я пусна, по бузите им се стичаха сълзи.
— Извинявай за пастата за зъби — каза тя.
Той пъхна ръце под халата й, придърпа я към себе си и я целуна, после сведе глава и целуна гърдите й и както тя си беше с точките по корема, разтвори краката й и я люби точно там, на кухненската маса. Може би бъркаше, но в онзи ден — и още много пъти след това — й се струваше, че освен пронизващото желание, в докосването му имаше и по-дълбок импулс, някаква неосъзната необходимост да утвърди присъствието си в нея редом с това на Конър.
Често говореха за Конър, чудеха се къде е и какво прави. По настояване на Ед увеличиха една снимка на трима им — тази, която си бяха направили със самоснимачка на скалата — и сега тя висеше в рамка на стената в дневната. Ед казваше, че иска снимката да е там, за да може бебето да я вижда от самото начало и да знае какво е положението — мама, татко и биотатко. Казваше, че названието на Конър е по-хубаво, биотатко звучало като някакъв супергерой. Джулия отбеляза, че звучи по-скоро като универсален препарат за почистване.
Ангажираха цяла мрежа от приятели и роднини (Форд, Тъли и Бишъп) да следят за снимки на Конър във вестниците и списанията и винаги, когато някой откриваше, веднага се обаждаше на всички останали. Майката на Конър например им се обади онзи ден да им съобщи да си купят „Нюзуик“, като в същото време предупреди, че гледката не е никак приятна. Джулия веднага излезе да купи списанието.
Маги Форд бе права. Беше още една от снимките му от Руанда — църква, чийто под бе осеян с трупове на заклани жени и деца, а слънчевите лъчи струяха през счупения прозорец. Джулия я погледна само веднъж и това й стигаше. Дори не можеше да понесе да прочете статията. Един милион човека, убити за един месец. Някакъв телевизионен водещ, очевидно целящ да покаже, че може да си служи с калкулатор, каза, че това значело двадесет и пет убити в минута, почти хиляда и петстотин убити всеки час от денонощието. Докато войските на ООН стояха безпомощни и наблюдаваха, облечени в костюми мъже дискутираха във Вашингтон тънкостите в тълкованието дали тези убийства представляват геноцид.
Джулия и Ед не бяха виждали или говорили с майката на Конър от предното лято и сега се зарадваха да чуят дрезгавия й глас. Поговориха за Конър и се оплакаха един другиму колко е безнадеждно човек да се свърже с него. После Джулия осъзна, че няма представа дали жената знае за бебето и по-специално за ролята на сина й в цялата ситуация.
— Е, кажи ми, скъпа, как вървят нещата? В шестия месец ли си?
— Вече съм в седмия. Добре съм, благодаря, откакто спрях да повръщам постоянно.
— Да, това е много гадно, спомням си. Аз постоянно повръщах с Конър.
Последва кратка пауза. Многозначителна. Джулия се зачуди какво да каже.
— Трябваше да ти се обадя или да ти пиша — продължи Маги Форд. — Но май не знаех дали се предполага, че знам.
Все още не бе изрекла достатъчно, за да стане ясно дали е запозната с цялата история.
— Значи Конър ти е казал?
— Разбира се. Да ти призная честно, аз бях против.
— О!
— Да. По дяволите, току-що станах на петдесет, още съм млада за баба. Как ще се отрази това на имиджа ми?
Джулия се засмя облекчено.
— Скъпа, наистина се радвам за теб.
— Благодаря.
— Моля. А сега върви да си купиш списанието.
Водата във ваната започваше да изстива и бебето бе завършило гимнастиката си или просто се бе отегчило. Ръцете на Ед също. Промъкваха се към гърдите на Джулия, които вече бяха огромни. Ед смяташе, че са станали такива само за да може той да си играе с тях. Джулия плесна ръката му.
— Хей, я стига. Ще закъснея за работа.