Никълас Еванс
Скок в огъня (23)

22.

Конър помоли шофьора на таксито да спре от другата страна на улицата срещу галерията и му подаде двадесетдоларова банкнота през процепа на защитната преграда. Шофьорът беше нигериец и беше увит като мумия с дълъг шал и ръкавици и голяма вълнена шапка с наушници, които приличаха на уши на шпаньол. Докато пътуваха към Сохо през студа, мъглата и киселинната сива киша, той бърбореше колко е страхотно да живееш в Ню Йорк. Конър бе ходил в Лагос само веднъж и там не му беше харесало особено, но в нощ като тази знаеше кой от двата града би избрал. Каза на шофьора да задържи рестото и му пожела късмет, после излезе в леденостудения нощен въздух.

Улицата беше тясна и сградите от двете й страни бяха високи и мрачни, сякаш надвесени като стени на черна пропаст, но нищо чудно това впечатление да се дължеше на настроението на Конър. Застана в сенките и потрепери, вдигна яката си, за да се предпази от студа, и погледна към големите прозорци на галерията, от които струеше светлина към мръсния сняг, натрупан на тротоара. Вътре имаше може би двайсет или трийсет човека, които пиеха шампанско и си говореха. Един или двама дори поглеждаха към фотосите му.

Пристигаше с един час закъснение и за малко изобщо да не дойде. Защо изобщо бе позволил да го убедят — все още не успяваше да проумее. Елоиз, собственичката на галерията, бе приятелка на издателя му, добрия стар Хари Търни, и беше трудно да се определи кой на кого прави услуга в случая. Вероятно и тримата. Елоиз имаше много познати от медиите и някои от тях щяха да бъдат тук тази вечер. Дори се очакваше телевизионен екип от предаването за изкуство на една кабелна телевизия, за която Конър не бе чувал никога. Зарадва се, като констатира, че не се забелязват никакви следи от телевизионния екип.

Вече имаше представа какво го очаква. Елоиз бе уредила интервю с едно ново лъскаво списание, което, както му обясни тя, изключително се интересувало от фотография. Издателят му й бил добър приятел.

— Повярвай ми, скъпи — каза тя. — Ще бъде нещо като „Лайф“, само че с по-остър стил. Тези хора те възприемат като новия Робърт Капа. Сигурно ще те сложат на корицата.

Младата жена, която дойде да го интервюира, изглеждаше на около седемнайсет години и никога не бе чувала нито за Робърт Капа, нито за списание „Лайф“. Попита го дали е правил снимки на известни личности и видимо загуби интерес, когато той й отвърна, че не е. Списанието бе излязло същата сутрин. Конър не беше на корицата. Вместо него там се мъдреше млад мъж с черна риза, самодоволна усмивка и дузина канони, увесени на врата му. Заглавието бе Да снимаш във военната зона с Дино Торнари. Конър бе заинтригуван. Той познаваше повечето военни фоторепортери, но никога не бе чувал името на този. Разгърна списанието и откри, че под военна зона са имали предвид зоната пред различни шикозни манхатънски клубове и ресторанти, където Дино — „неоспоримият крал на папараците“ — се спотайвал, за да улови в недискретни ситуации богатите и известните и за които си усилия редовно ядял пердах.

Статията за Конър бе сбутана в края и бе сведена до шест абзаца, всеки от които съдържаше грешки. По някакъв начин бяха успели да изнамерят някаква негова стара снимка с каубойска шапка и говореха за неговата външност на „мъжа на Марлборо“ и за „сърцераздирателните му снимки от сърцето на мрака“. Единствената му авторска снимка, която бяха отпечатали, бе на един старейшина на племе от остров Борнео. Надписът под нея определяше мъжа като ловец на глави от Руанда. Снимката бе толкова малка и така лошо възпроизведена, че дори родната майка на човека не би го познала.

Конър за пръв път се озоваваше от другата страна на вниманието на медиите. Сега, въпреки че инстинктите му подсказваха да не го прави, той се канеше да се подложи за втори път на подобно изпитание. Пое си дълбоко дъх и пресече улицата.

Елоиз Мартин бе една от онези облечени в черно нюйоркчанки, толкова слаби, резки и шикарни, че човек имаше чувството, че може да се пореже само като ги гледа. Хари Търни бе убеден, че тя наближава шейсетте, но непритежаващите вътрешна информация никога не биха отгатнали това. Очите й бяха гримирани като на почитателка на джаза от петдесетте, черната й коса бе оформена в безупречна къса прическа и Елоиз обичаше да я размята, когато се смееше. Хари твърдеше, че тя е в състояние на постоянно премоделиране — безкраен процес, при който тя изчезваше всяка пролет в Рио, за да си направи поредната пластична операция. Борсовият дилър милиардер, който й бе съпруг, веднъж се пошегувал, че когато я посреща на летището, никога не успява да я познае и трябва да държи табелка с името й. Според Хари, Елоиз делеше остатъка от времето си между изкуството и филантропията.

Слава богу, изложбата на Конър спадаше напълно към втората категория. Някои от снимките бяха от последното му пътуване до Северна Уганда, където бе прекарал две седмици в „Сейнт Мери“ — рехабилитационния център за деца войници. Беше ходил там вече няколко пъти и редовно им изпращаше пари. Приходите от всички фотоси от изложбата, които успееше да продаде, също щяха да отидат за този център.

Елоиз дойде да го посрещне още докато си събличаше палтото.

— Конър, скъпи. Ти си много непослушно момче. Тук е пълно с хора, които умират да се запознаят с теб. Наложи се телевизионният екип да си тръгне, но обещаха, че ще наминат отново по-късно.

— Съжалявам, движението е ужасно натоварено.

— Разбира се. Пийни шампанско. Ще ти помогне да не изглеждаш толкова нещастен. Не мислиш ли, че фотосите изглеждат великолепно?

— Да, справила си се страхотно.

Тя извика един от сервитьорите, Конър си взе чаша шампанско и изпи половината на един дъх. Изведнъж осъзна, че всички са го зяпнали, и се опита да си внуши, че не трябва да се впряга. Имаше чувството, сякаш се е появил на собственото си погребение. Елоиз изчезна, за да намери някаква важна личност, с която държеше да го запознае. Сърцето му се сви още повече. Хари се появи до него и го потупа успокоително по рамото.

— Не се тревожи — каза той. — Няма нужда да оставаш дълго.

Елоиз се върна с висока млада жена, която бе така хипнотизиращо красива, че Конър не успя да се съсредоточи, докато ги представяше един на друг. Чу само първото й име, което беше Биатрис, и че работела за „Венити Феър“. Елоиз отведе Хари настрани и остави двамата насаме. Докато се отдалечаваше, тя изгледа Конър многозначително, несъмнено за да му подскаже, че трябва да направи добро впечатление.

Биатрис не изглеждаше по-опитна в салонните любезности от самия него и известно време двамата мълчаха неловко. Конър подозрително чакаше да го попита дали е правил снимки на известни личности. Но вместо това тя се заинтересува от кои фотографи се възхищава най-много и се оказа, че познава работата на всички, които той спомена. Той я попита откъде знае всичко това и тя сви рамене и каза, че открай време се интересувала от фотография. Познаваше и беше писала за някои от героите в очите на Конър, хора като Дон Маккълин и някои от по-старите — като Ив Арнолд и Анри Картие-Бресон.

Следващият й въпрос бе дали той ще я разведе да разгледат фотосите му и въпреки че Конър нямаше желание, особено след като научи колко дълбоки са познанията й, все пак се съгласи.

Достатъчно трудно му бе да подбере кои фотографии да изложи и после да ги отпечата, така че бе оставил подреждането им на Елоиз. За пръв път ги виждаше накуп и в някаква последователност. Те представляваха почти цялата му кариера и бяха окачени в хронологичен ред, като започваха със снимката на Ед, чийто силует се очертаваше на фона на пожара в Йелоустоун. Беше включил и снимката на горящия лос с пламналите рога, тази, която така бе ужасила Джулия. Не беше виждал снимката от много години и заради някакво суеверие не я бе публикувал. Биатрис дълго стоя пред нея и я гледа мълчаливо.

— Той оцеля ли? — попита накрая.

Конър сви рамене:

— Не знам. В единия миг беше там, в следващия го нямаше.

— Значи си бил пожарникар.

— Парашутист пожарникар.

Тя кимна, сякаш това обясняваше нещо, и продължи.

Понякога спираше и задаваше въпроси, но предимно просто гледаше и Конър се чудеше дали трябва да бъде по-приказлив и да й обяснява къде, как и защо е направена всяка снимка, но не го стори.

Като вървеше с нея и изучаваше снимките в последователност, имаше чувството, че изминава пътешествие през живота си и за пръв път го вижда ясно. Докато се местеше от един образ на следващия и виждаше болката, загубата и ужаса в очите на тези, пред които бе стоял, усети как студена печал се надига у него. Жените, обесени сред цъфналите дървета; малкото момиче на Алеята на снайперистите, ридаещо над трупа на майка си; момчето в Руанда — с огромни очи и слабо като скелет след двуседмично криене под труповете; лешояд, кацнал на статуя на Исус; леденият поглед на кмета убиец — Емануел Кабуги, уловен в леговището му в Гома; млад либерийски бунтовник, коленичил пред екзекуторите си. Едно след друго лицата гледаха мълчаливо Конър, който минаваше край тях, наблюдаваха го как върви из собствената си катакомба, сред мъртвите и умиращите, сред хладнокръвните убийци с всякакви цветове на кожата, с всякакви убеждения, еднодневни апостоли, безлики хора с техните божества на омразата и алчността.

Най-после стигнаха до последния фотос. Беше на Томас — едно от децата, които Конър бе снимал в „Сейнт Мери“. На десет години той и братът му близнак били отвлечени от бунтовниците, които се наричаха Божии воини. За да си гарантират предаността на момчетата, те ги принудили да участват в опожаряването на собственото им село и в клането на собствените им близки. Много месеци по-късно Томас бе успял да избяга или го бяха изоставили, за да умре. Един граничен патрул го намерил да скита в дивите гори. Бил съсухрен и слаб като скелет и загубил способността да говори.

Конър дълго стоя пред снимката и се взира през нея в образа на самия себе си, който бе изложен тук и във всички други снимки, край които бе минал. Нещо сякаш се надигаше в гърдите му и притискаше дробовете му, така че му бе трудно да диша. Усети как се олюлява и раменете му затрепериха.

— Какво търсите всъщност?

Обърна се и видя, че Биатрис също гледа снимката, сякаш задаваше въпроса на момчето. Конър преглътна. Не знаеше дали може да разчита на гласа си.

— В тази снимка ли?

— Във всички тях.

Беше въпрос, така недвусмислено близък до собствените му мисли, че инстинктивно понечи да отговори неискрено. Да каже някое клише, че това са само образи, моменти, уловени от някаква неопределена комбинация на шанс и инстинкт, която в крайна сметка предава някаква история. Но вместо това отговорът сякаш изскочи от нищото и бе съвсем различен:

— Надежда.

Сам бе шокиран, като го чу. Боже, чувстваше се много странно. Не бе в състояние да спре да трепери. Сега Биатрис гледаше него, осмисляше това, което бе казал току-що. Той сви рамене и продължи, опитвайки да го прикрие:

— А може би не. Кой знае. Всъщност не мисля, че търся нещо.

— Напротив. Мисля, че търсите. Но според мен не е надежда.

— Така ли? Ами кажете ми вие.

Конър се насили да се засмее, но смехът му прозвуча странно. Може би се разболяваше или нещо такова. Не беше ял цял ден. Вероятно беше заради шампанското, което изпи на гладен стомах. Както и да е, тя за кого, по дяволите, се мислеше, че да му задава такива въпроси? Познаваше го едва от десет минути. Но въпреки това той държеше да разбере какво мисли тя.

— Добре, какво търся според вас? — попита я рязко.

Тя го погледна и усети гнева му. Усмихна се любезно.

— Съжалявам. Не ми влиза в работата.

— Не, моля ви! След като познавате всички тези известни фотографи и какво ги прави различни и неповторими, ще ми направите услуга. Моля ви, продължете, кажете ми! Какво търся?

Тя се намръщи.

— Защо се държите толкова враждебно?

— По дяволите, просто ми кажете!

С ъгълчето на окото си забеляза, че няколко глави се обръщат към тях. Биатрис замълча за момент, после пророни тихо и просто:

— Мисля, че търсите огледало на собствената си тъга.

Конър я погледна втренчено и после кимна:

— Ами благодаря. Сега вече знам. Биатрис, за мен бе удоволствие, че се запознахме.

Обърна се рязко и тръгна като в мъгла към вратата. Усети, че очите му се пълнят със сълзи. Боже, какво, по дяволите, ставаше тук? Чу Елоиз да го вика, но не се обърна, просто затършува трескаво, за да открие палтото си сред останалите.

— Конър? Къде отиваш? Какво стана?

— Извинявай, Елоиз. Трябва да тръгвам. Извинявай.

Намери палтото си и изхвърча на улицата. Вдиша дълбоко ледения остър въздух и се опита да се овладее, затвори очи и притисна длани към лицето си. Сърцето му биеше до пръсване, беше задъхан и за момент му хрумна, че получава сърдечен удар или нещо подобно. Но не, беше добре. Беше добре.

Облече палтото си, сведе глава и тръгна.

Колко дълго вървя и накъде — така и не разбра. Докато се върне в апартамента си, хоризонтът на изток се бе обагрил в алено. Когато влезе във фоайето, портиерът го поздрави, после се намръщи и го попита дали е добре и Конър отвърна, че е съвсем добре, само малко изморен. Взе асансьора до шестия етаж, облегна се в ъгъла, отразен от трите огледала, и не посмя да се погледне.

В апартамента не бе по-топло, отколкото навън. Отоплението не работеше и той не си бе направил труда да се обади да го оправят. Купи този апартамент преди шест години, но единственото нещо, за което похарчи пари, бе да превърне предишната спалня в модерна фотолаборатория. Затова спеше в дългата дневна, която приличаше повече на багажно отделение, отколкото на дом, с всичките му чанти с фотоапарати и принадлежности, натрупани из цялата стая. Апартаментът имаше гол дървен под, боядисани в сиво стени с лющеща се мазилка и три високи прозореца с черни венециански щори, които бяха счупени и прашни. Притежаваше малка, мизерна баня и още по-малка и по-мизерна кухня. В хладилника бяха напъхани повече филмчета, отколкото храна. Освен телевизора, телефона и едно изтърбушено кресло, единствените признаци на удобство бяха две малки черги и множеството фигурки, които носеше от пътуванията си. Мразеше това място и знаеше, че и то го мрази.

Не светна лампите, а направо отиде при леглото и се стовари по гръб, увит в палтото си. От устата му излизаше пара. Загледа се, без да мига, в тавана и в отраженията на фаровете на преминаващите по улицата коли, жълти и червени, които бавно избледняваха с настъпването на още един мрачен ден, процеждащ се през щорите.

Огледало на собствената си тъга.

Запита се дали това не е реплика, която тя изрича пред всички фотографи, с които се запознава — поне пред тези, които са се специализирали в документиране на страданията. Бе от тези точни лични коментари, с които човек няма как да спори. Другите обикновено приемаха, че Конър е на някакъв свой личен кръстоносен поход в защита на човечеството, противопоставяйки се на удобството с образи, които хората не биха искали да виждат. В действителност имаше моменти, особено в началото, когато той чувстваше, че прави точно това, убеждаваше се, че дори в свят, преситен от новини, от образи, от ужаси и мизерия, заливащи непрестанно всеки дом, все още бе възможно един конкретен образ да се запечата в съзнанието и да постигне нещо. Колкото и малко да бе то, независимо дали образът караше някого да напише чек, или да даде своя глас, или дори да поговори за него с някой друг, то това, което той правеше, си струваше.

Но вече не беше сигурен. Разбира се, в това, което правеше, имаше елемент на алтруизъм. Но той бе само най-горният слой и под него имаше мотиви, които бяха съвсем лични. И сега осъзна, че причината да реагира така грубо на казаното от Биатрис бе, че тя бе права. Бе видяла нещо в него, което той си мислеше, че пази скрито. То живееше в него като кротък наемател, с когото никога не се срещаха, и бе живяло там толкова дълго, че почти бе забравил за съществуването му.

Запита се дали пак би стигнал дотук, ако не бе направил онзи избор преди седем години, след раждането на Ейми. Но тогава му се струваше, че няма избор. Просто така трябваше да стане — заради всички тях. Спомни си как баща му казваше, че винаги има лесен начин да определиш дали това, което се каниш да направиш, е правилно или не.

— Вземаш везни и претегляш щастието — казваше баща му. — Ако изглежда, че това ще причини повече щастие, отколкото нещастие, значи е правилно.

По-рано Конър си задаваше въпроса дали е така дълго след като баща му умря. Веднъж двамата с Ед дори спориха на тази тема. Ед беше учил философия в колежа и казваше — малко помпозно, че това, за което е говорил бащата на Конър, си има име, всъщност то било цяла школа, движение или нещо подобно и се наричало утилитаризъм. Основната идея била, че нещата са правилни, когато причиняват най-голямо щастие на най-голям брой хора. Конър каза, че ако е бил по-голям, би попитал баща си как може да се измери щастието. В края на краищата всеки си има своя представа за щастието и какво е усещането от него. Но какво да решиш, ако искаш да направиш нещо, което ще направи един човек невероятно щастлив и стотици други малко нещастни? Това правилно или погрешно ще бъде? Ед продължи с аргументите си, опитвайки се да го прати в задънена улица, и накрая Конър избухна, нарече цялата теория пълна глупост и заяви, че няма намерение повече да я обсъжда.

Но точно това направи с Ед и Джулия. Извади везните, за да претегли щастието на всички тях. Колко щастлив щеше да бъде всеки от тях, включително Ейми и самият той, ако редовно ходеше да ги посещава, и колко щастливи щяха да бъдат, ако не ги навестява и поддържа връзка с Ейми само чрез писма, за да й казва, че я обича и мисли за нея. И везните се наклониха рязко, категорично в полза на това той да не ги вижда.

След като взе решението, трябваше да си наложи да продължи напред. Винаги бе вярвал, че щастието е просто въпрос на избор. Можеш или да тънеш в самосъжаление, дори да се удавиш в него, или да решиш да не го допускаш. Но бе подценил силата на навика. Защото започнеш ли да потъваш, много скоро не ставаш за нищо друго. Израстват ти ципи между пръстите, за да можеш да плуваш по-добре. По дяволите, нищо чудно това дори да започне да ти харесва. И после, когато решиш, че трябва да спреш, да се измъкнеш и да тръгнеш отново по сушата, откриваш, че не можеш. Превърнал си се в някакво нещастно блатно същество, което е забравило как се живее нормално. Ужасната истина, която Биатрис бе зърнала в галерията, бе, че Конър вече не бе в състояние да живее по друг начин.

През първите две-три години много пъти почти се отказваше от решението си да стои настрана от Джулия, Ейми и Ед. Но когато пристигна писмото на Ед, в което той се извиняваше за държането си на кръщенето, вече бе твърде късно. Беше наследил ината на майка си. Беше взел своето решение и щеше да се придържа към него.

Писмата, които пристигаха два-три пъти годишно от Ейми, бяха най-близкото му съприкосновение с щастието. Държеше снимката й на нощното си шкафче до тази, на която бяха той и Джулия, снимката, която Джулия тайно бе пъхнала в багажа му преди седем години. Беше си направил по-малки копия на тези снимки и ги беше ламинирал, за да ги носи със себе си навсякъде, където ходеше. На снимката, на която бяха двамата с Джулия, лицата им почти се докосваха. Всички, които не знаеха истината, приемаха, че са двойка. И Конър повтаряше тази лъжа, взираше се в снимката и си мислеше как в един друг, по-великодушен свят те наистина биха могли да бъдат заедно.