Никълас Еванс
Скок в огъня (4)

3.

Беше почти обед, когато се появиха. Скачаха по двама едновременно от двата изхода на самолета, телата им подскачаха, когато парашутите се отваряха, и започваха да се носят като медузи в небесния океан. От време на време парашутите засенчваха слънцето, което припичаше силно, изгарящо горещо и безмилостно над главите им, и хвърляха сенки върху облака от дим, който скриваше планинския склон.

Екипът бе от шестима мъже и две жени. Всички се приземиха благополучно на уточненото място — една продълговата полянка, която нямаше и четирийсет метра. Освободиха се от парашутите и костюмите си и ги събраха на купчина, после извадиха трионите, брадвичките и лопатите от торбите, които им бяха пуснати отделно, и скоро бяха готови да започнат разчистване на просека, която да спре огъня.

Върхът, който сякаш ги наблюдаваше, докато работеха, се казваше Желязната планина. Западният склон бе покрит с гъсти гори и до него нямаше прокарани пътища. Огънят бе забелязан от един рейнджър сутринта и се разпростираше заради засилващия се западен вятър, така че вече бе обхванал повече от четиристотин декара. Ако продължеше да напредва на изток или се изместеше на север, нямаше особен риск. Но на юг и запад имаше ферми и горски вили и ако вятърът изменеше посоката си, те щяха да бъдат в сериозна опасност. Точно затова трябваше да се намесят горските пожарникари.

Започнаха да изсичат една линия по варовиковото било от южната страна на планината. Просеката, която разчистваха, беше широка около метър и дълга почти километър. Работеха на вълни, като се движеха на три метра един от друг: първо минаваха хората с трионите, после тези, които разчистваха падналите дървета и клони, и накрая копачите. Режеха, сечаха и копаеха, докато земята не останеше напълно разчистена до почва, така че огънят да не успее да продължи, след като достигне този пояс. Когато свършиха, бяха плувнали в пот и жълтите им огнеупорни ризи и зелени панталони бяха станали като камуфлажни от петната пръст, прах и стърготини.

Сега си почиваха. Всеки си бе избрал къде — някои бяха клекнали, други — прави, разпръснати по билото като уморена пехота. Никой не говореше и освен шума от огъня от другата страна на билото, единственият звук бе дрезгавото стакато на късовълновите им радиостанции.

На края на редицата, на седем-осем метра от останалите, стоеше млад мъж със сламеноруса коса, разрошена и слепнала на кичури от потта. Беше висок и слаб и почернялото му от прахоляка лице бе набраздено от струйки пот. Дори в бледосините му очи имаше нещо диво. Беше оставил раницата и каската на една скала зад гърба си и внимателно почистваше стоманената глава на своята брадвичка. Когато стоманата блесна като огледало, мъжът подпря дръжката на раницата, свали пожарникарските си ръкавици и ги остави на скалата, после прокара пръсти през косата си, изтри челото си и откачи манерката от колана си.

Беше на двайсет и шест години и се казваше Конър Форд. И въпреки че бе уморен, потен и мръсен и дробовете му пареха от дима, не би предпочел да е на никое друго място в света. Това бе първият му скок за сезона. Докато стоеше приведен в самолета преди няколко часа и оглеждаше гората, планината и извивката на каньона на петстотин метра под него, както и синьо-бяло-жълтите парашути на тези, които вече бяха скочили и сега се отдръпваха настрани, той бе изпитал нещо, граничещо с екстаз. Последва потупването по лявото му рамо, което му подсказваше, че е дошъл неговият ред, и скокът в синята безкрайност, напрягането, броенето до пет, изстрелването нагоре при отварянето на парашута — всичко това в прекрасната дъга от мълчание го караше да се чувства не човек, не птица, а едно цяло с небето и земята.

Водата в манерката беше топла и с привкус на метал. Бе едва краят на май, но времето беше като в разгара на лятото и Конър предположи, че температурата надвишава трийсет градуса. Почти не бе валяло цяла година и въздухът бе сух като в пустинята. Ако продължеше така, им предстоеше адско лято с много пожари. В базата им в Мисула някои от огнеборците вече си фантазираха как ще похарчат парите за извънредния труд и повишена опасност, които се надяваха да спечелят. Конър се беше обадил на Ед в Бостън преди две вечери и му бе казал да капарира новата кола, която си обещаваше от толкова време. Ед и страхотното гадже, за което приятелят му приказваше от няколко месеца, щяха да пристигнат в Монтана следващия уикенд. За пръв път Ед пропускаше началото на сезона, което бе още едно доказателство колко лошо влияние може да има една жена върху един мъж.

Нагоре по склона зад него Ханк Томас, ръководителят на групата, разпореди всички да тръгват. Конър отпи последна глътка от манерката, после я затвори и закачи на колана си. Тъкмо се канеше да метне раницата на гърба си, когато чу странен звук. Беше съвсем слаб — като задушен вик, и сякаш дойде от другата страна на билото, където бушуваше огънят. Конър се огледа и в първия момент не видя нищо. После, тъкмо когато се навеждаше за раницата си, го забеляза. За миг го взе за горящ клон, щръкнал над скалата. Отне му няколко секунди да осъзнае, че това не е клон.

Беше голям лос, но лос, какъвто не бе виждал никога. Всяко косъмче от козината му бе изгорено и кожата му бе овъглена. Големите му рога пламтяха като факли. Животното се изкатери с мъка на хребета, при което се чу трясък от търкалящи се камъни, и тъкмо се закрепи на краката си, когато забеляза мъжа.

В продължение на сякаш безкраен момент двамата стояха неподвижно и се взираха един в друг. Конър се почувства като езичник пред някакво древно полубожество или дявол, дошъл от отвъдното. Усети как потта изстива на врата му.

Бавно, съвсем бавно се пресегна за малката „Лайка“, която носеше в джоба си, и в същото време усети, че вятърът се засили, и видя как пламъците по рогата на лоса затанцуваха и се разпръснаха настрани. Чу как огънят отвъд билото зафуча като някакъв ужасяващ хор.

Животното вече бе във визьора му, повдигнало гордо глава, сякаш позираше за портрет, и изведнъж на Конър му хрумна, че в това има някакво послание, но какво и за кого — нямаше представа. Натисна бутона и при звука от щракването на затвора лосът се обърна и изчезна, а Конър остана зачуден дали всичко не е било плод на въображението му. Чу в далечината някакъв глас да го вика:

— Хей, Конър! Трябва да се справим с този пожар.

Погледна към хребета. Останалите от групата бяха събрали багажа си и чакаха, готови за тръгване. Най-близо до него беше Джоди Ленъкс, висока червенокоса жена от Средния запад, която се обучаваше заедно с Ед и Конър преди две години.

— Видя ли това? — попита я тихо.

— Кое?

Той замълча. Струваше му се, че посланието, ако изобщо съществуваше, бе само за него. Вдигна раницата си и я метна на рамо.

— Кое да съм видяла?

— Нищо. Да вървим.

 

 

Същата нощ успяха да дремнат два часа един заслонен склон на планината, през който огънят вече бе минал. Работеха на смени, търсеха места, където огънят още тлееше. Лъчите от прожекторите на каските им хвърляха назъбени сенки върху черната земя, докато патрулираха бавно сред бъркотията от обгорели храсти и се оглеждаха като мародери във военна зона. През цялото време не спираше приглушеният рев отвъд хребета на планината и им показваше, че огънят още не е победен.

Конър се събуди към един часа през нощта. Беше гладен и премръзнал. Два часа по-рано небето бе задръстено от оранжеви облаци, но докато бе спал, вятърът се бе засилил и прогонил дима и сега звездното небе се разкриваше над главите им. Придърпа спалния чувал около раменете си, остана да лежи по гръб и потърси различните съзвездия така, както баща му го бе научил.

Откри Полярната звезда и проследи гърба на Малката мечка. Оттам бе само един хвърлей до голямата й сестра, на която според Конър повече прилягаха другите й имена — Ралото или Големият черпак, но която баща му винаги наричаше Голямата мечка. После проследи гърба й до Северната корона с хвърчилото на опашката и звездата Арктур, която гореше като факел на върха й. Сетне проследи широката река на Млечния път, докато не намери Скорпион, който жилеше Орион, великия ловец, поради което той вече не се виждаше. Вместо него там имаше още един ловец — Стрелец, който бе наполовина мъж, наполовина кон и стоеше във водата, готов за стрелба с лъка си, докато Орелът отлиташе подплашено надолу.

— Небето е пълно с истории — обичаше да казва баща му. — Хиляди истории. Просто трябва да вдигнеш глава и да ги прочетеш.

Конър си спомни онзи първи урок, когато бе само на четири години. Баща му го събуди посред нощ и му нареди тихо да се облече и да не вдига никакъв шум, за да не събуди майка си. Двамата излязоха навън под звездите по чорапи, на моравата, където ги чакаше кобилата. Баща му го вдигна на седлото и му заръча да се държи здраво, после се качи зад него. Яздеха бавно през поляните, подплашените крави и биволи се отдръпваха настрани като призраци, а тополите покрай потока блестяха в сребристо под светлината на звездите и не помръдваха нито листче в нощта.

Баща му се пресягаше покрай него, за да държи юздите, и Конър се чувстваше на топло и в безопасност, но в същото време завладян от приключението и дори сега, толкова години по-късно, можеше да усети мириса на мъж, кожа и слама, крави, пот и тютюн — всичко в една уникална смес. Яздиха до върха на платото, откъдето можеха да видят ранчото и малката къща. Оставиха коня там да попасе, а те легнаха по гръб един до друг и изучаваха звездите. Мирисът на цъфнала мащерка се носеше сладък и уханен около тях, а една сова се обаждаше някъде между дърветата.

Конър бе на четиринайсет, когато баща му почина и остави него и майка му потънали в дългове. Но не бе минал и ден от смъртта му, в който Конър да не си мисли за него и да не усеща загубата, нямаше нощ като тази, в която да не търси съзвездията и да не си спомня техните истории, а гласът на баща му отекваше в съзнанието му и го насочваше.

Образът на горящия лос го преследва цялата нощ. Беше заспал с мисълта за него и сега той отново го връхлетя и измести звездите. Тревожеше го, че рогата на животното бяха толкова големи, защото по това време на годината лосът би трябвало да ги е сменил и да е с нови и по-малки рога. Може би се бе получила някаква зрителна измама заради светлината, но Конър така и не спираше да се чуди какво би могло да означава това видение и защо чувстваше, че в него има някакъв скрит смисъл. Баща му никога не бе вярвал на суеверия и самият Конър също никога не бе изпитвал нужда от такива неща. Стигаше му това, което е тук сега, това, което се вижда. Майка му, за разлика от тях, беше като ходеща енциклопедия за различните предзнаменования. Тя твърдеше, че това се дължи на ирландската й жилка и че родителите й и дедите й преди тях са вярвали на тези неща дори още повече от самата нея.

Преди години майка му бе знаменитост на турнирите по женско родео и преди всяко участие изпълняваше един сложен ритуал със заклинания, с който се предпазваше от лош късмет. Дори и сега видът на самотна сврака предизвикваше сложна поредица от заклинания, с които се пожелаваше здраве на птичката, както и на отсъстващия й партньор и потомството й. Майка му винаги изгаряше стрък пелин вечерта преди Конър да потегли за лятната си работа като парашутист пожарникар и веднъж той я чу как тихо нарежда някаква молитва, докато гледа горящата клонка. Майка му се престори, че това не е нещо сериозно, но Конър знаеше, че не е така. Така че сега го тревожеше реакцията му на случката с лоса. Може би някакъв древен келтски ген се пробуждаше във вените му и отсега нататък щеше да остане негов роб завинаги, също като майка си.

Небето отново започваше да се изпълва с облаци. Те се плъзгаха и събираха като купол от запад и най-близките вече бяха обагрени в кехлибарено от огъня в планината. Конър гледаше как постепенно скриват звездите. Чудеше се дали лосът е оживял и ако е, къде се е спотаил, самотен и изплашен. После се наруга, че му бе позволил да обсеби до такава степен неговите мисли.

С облекчение чу Ханк Томас да буди тези, които още спяха. Конър седна и потърка очите си. Намести прожектора на каската си и го включи, после се измъкна от спалния чувал и започна да събира багажа си.

— Как си, каубой? — извика Ханк.

— Добре. Една пържола и бира ще ми дойдат добре.

— Веднага ще ти ги поръчам по радиостанцията.

Останалите тутакси се включиха със своите поръчки за храните, за които си мечтаеха, докато събираха чувалите си. Сладолед, пица, шоколадов шейк.

— Е, кога ще ни удостои с присъствието си онзи твой мързелив приятел музикантът? — попита Ханк.

— Пристига в събота.

— Чух, че бил влюбен.

— Май наистина е. Ще я доведе със себе си.

— Горкият глупак.

— Горката жена — обади се Джоди.

В знак на женска солидарност се намеси и Дона Киамото от Уисконсин, която за втори сезон гасеше горски пожари:

— Тя също ли ще гаси пожари или й стига, дето трябва да гаси страстите на Ед?

— Не — обясни Конър. — Тя е учителка. Ще работи по някаква програма с деца, които са имали проблеми със закона. Учат ги да се справят сами в дивата природа или нещо такова.

— Чувал съм за това — кимна Ханк. — Базата им е в Хелина. Много добре са оборудвани.

Радиостанцията на Ханк изпращя и всички притихнаха, за да чуят новините. Един хеликоптер бе на път, за да изсипе вода по фланга на огъня, който се намираше най-близо до тях. Ханк предаде, че той и екипът му ще се преместят, за да изсекат още една ивица. Скоро всички събраха багажа си и бяха готови за тръгване. Прожекторите на главите им се движеха, докато парашутистите се проверяваха един друг, а лъчите им обхождаха мрака наоколо и от време на време блясваха върху някой инструмент, бялото на нечии очи или белите зъби на някое почерняло от дима лице.

— Е, момчета и момичета — каза Ханк. — Освен ако някой от вас не иска да си вземе душ от онзи хеликоптер, ви предлагам да се измъкваме оттук. Искам да се прибера за закуска.

 

 

Не се върнаха в Мисула навреме за закуска. Нито за обяд или вечеря. След като потушиха огъня, се наложи да вървят три часа с целия си багаж до най-близкия път, където ги чакаше един автобус. Докато той ги откара до базата, вече приближаваше полунощ в петък. Конър бе толкова уморен, че едва не заспа зад кормилото на пикапа си. Строполи се в леглото с дрехите и ботушите, които още воняха на пушек, и спа дълбоко и безпаметно дванайсет часа.

Двамата с Ед щяха да живеят в същия апартамент, който бяха наели и предното лято. Намираше се на последния етаж на една паянтова бледосиня сграда в източния край на града, на отсрещния бряг на реката срещу университета. Имаше две спални, кухня и баня и дори и турист от друга галактика би познал, че през останалата част от годината апартаментът се обитава от студенти.

Дъските на пода скърцаха, вратите не се затваряха както трябва, канализацията бе с особен характер, а стените бяха осеяни със следи от тиксо и боядисани в най-различни нюанси на тъмносиньо и лилаво, с изключение на банята, която бе цялата в черно. Когато Конър пристигна предната седмица, единствените обитатели на чудовищно стария хладилник бяха глава лук в седма степен на растеж и кофичка кисело мляко с кайсии, в което имаше толкова много зелена плесен, че с нея можеше да се тапицира средно голямо канапе.

Конър отвори очи малко след обяда и се озова под намръщените погледи на най-омразната му рокгрупа. Гледаха го от един плакат, който той все забравяше да махне. Никога не ги бе чувал, но очевидно бяха представители на някакво мрачно и злокобно течение в метъла. Всичките бяха полуголи и притежаваха обици, вериги, халки и висулки на толкова много необичайни места, че човек се присвиваше от болка дори само като ги гледаше. И те самите не изглеждаха особено щастливи.

Конър стана и отиде до прозореца. Беше още един горещ и безоблачен ден, но поне лек ветрец полюшваше тополите покрай реката. През процеп сред листата видя възрастен мъж, който учеше на плиткото едно момиче да лови риба на муха. Слънцето танцуваше по повърхността на водата зад тях и гледката бе толкова красива, че веднага подтикна Конър да вземе фотоапарата си. Той смени обектива с такъв, който да му осигури необходимото приближение, и доизщрака последните няколко кадъра от филма. Това го подсети за онзи, който бе заснел в планината и който още стоеше в джоба му. Може би щеше да има време да отиде до ателието и да промие и двата филма преди пристигането на Ед и Джулия.

Свали вмирисаните на пушек дрехи, взе си душ, избръсна се, после си облече стари, но чисти дънки и бяла тениска. Докато си направи кафе и си приготви животоспасяващ обяд от яйца с шунка и пържени картофи, вече наближаваше два часът.

Навън маранята трептеше над тротоарите. Конър остави мръсните дрехи в обществената пералня до бензиностанцията. Госпожа Тайлър — старицата, която държеше пералнята, имаше ко̀ли, с което Конър винаги си играеше. Сега пак прекара няколко минути приведен до кучето и докато го галеше по корема, разказа на жената за пожара в планината.

— Казват, че и тая година се очакват много пожари — вметна тя.

— Голяма суша настава по тези места.

— Къде е Ед? Тази година не е ли с вас?

— Пристига по-късно днес.

— И без това ми се струваше прекалено спокойно тук. Поздрави го от мен.

— Непременно.

Конър тръгна по Франт стрийт към Норт Хигинс, като се криеше в сенките, където имаше такива. Приятно му бе да е отново в Мисула. Градчето бе спокойно местенце, където всеки може да бъде такъв какъвто е, без околните да го оценяват предубедено. В голяма степен тази непринудена атмосфера се дължеше на университета от другата страна на реката. Градът беше винаги пълен със студенти, дори и сега, въпреки че лятната ваканция вече бе започнала. Понякога това караше Конър да се чувства като аутсайдер, събуждаше у него някакво угризение, по-скоро съжаление, отколкото завист, че самият той никога не бе учил в колеж.

В последните години градът привличаше като магнит хора, уморени от градския шум, които все още не бяха готови да се уединят в някоя горска къщурка и да си носят вода от реката. В Мисула те намираха идеалното съотношение. Можеха да стигнат до планината за минути и все пак да разполагат подръка с разни жизненоважни неща — като търговски центрове, най-новите холивудски филми, хубаво капучино. Освен тях в града живееха и хора, загрижени за опазването на околната среда: от войнствени борци за чиста природа до по-умерени природозащитници, хипита и всевъзможни странни птици, които бяха готови начаса да прегърнат всекиго и всичко. Имаше и най-различни хора на изкуството — музиканти, художници, скулптори и писатели. Ед, който бе неизчерпаем източник на безполезна, но интригуваща информация, твърдеше, че в Мисула има повече писатели на квадратен метър, отколкото в която и да е друга точка на планетата.

Студиото, което Конър използваше, беше сгушено между няколко склада на малка уличка недалеч от Норт Хигинс. Представляваше тясно помещение, в единия край на което бе студиото, а в другия — тъмната стаичка. По протежение на едната стена имаше завеси и рула с разноцветна хартия, които можеше да се опъват като фон за портретни снимки.

Студиото принадлежеше на една фотографка на име Труди Барът, която работеше основно за местния вестник. Двамата с Конър се бяха запознали преди две лета, когато вестникът публикува няколко от неговите снимки на горски пожари, и бяха имали връзка, продължила до края на онова лято. Нещата помежду им замряха през есента, когато Конър замина от града, за да прекара зимата в ранчото си, както правеше всяка година. Все пак двамата си останаха приятели. Труди му помагаше да публикуват негови снимки и му беше дала ключ от студиото, за да го използва, щом има нужда.

Конър влезе и светна лампите. Вътре бе горещо и въздухът миришеше на химикали. Той остави вратата отворена и пусна климатика. Свали поредица сватбени снимки, които Труди бе оставила да съхнат, и внимателно ги подреди на работния плот. Сред тях имаше една, която Конър определи като предназначена за албума, наричан от Труди „Опааа!“ — снимки, които клиентите й не биха искали да видят. На тази младоженецът целуваше една от шаферките по начин, който изобщо не би харесал на булката. Тази гледка би свършила добра работа в случай на развод.

Когато всичко бе готово, Конър затвори вратата, изгаси лампите и извади двата филма от джоба си. Работеше внимателно, без да бърза. Този елемент от фотографията винаги му харесваше. Интимността, уединението, призрачното червено на лампата в тъмната стаичка — сякаш времето замираше.

Правеше снимки още от дете. Баща му бе му подарил стар „Пентакс“ за деветия му рожден ден и по-късно му помогна да си направи тъмна стаичка в един ъгъл на обора. В онези дни Конър обичаше да снима животни и когато бе на дванайсет години, една негова снимка на черна мечка, изправена на задните си крака насред потока, спечели наградата на някакво списание за дивата природа. В юношеството и младостта си изкарваше по някой долар, като продаваше снимки на планинари и скиори на едно-две списания, които харесваха работите му. Но точно гасенето на горски пожари му даде обект за първия голям пробив.

Случи се преди три години — през първия сезон, в който двамата с Ед скачаха — и се оказа истинско бойно кръщение с огън. Беше едно от най-сухите лета в историята и горските пожари заемаха централно място в новините из цялата страна, особено тези, които вилнееха в парка Йелоустоун. Конър винаги носеше апарат със себе си — нищо особено, евтин джобен модел с автоматично фокусиране. И един ден, почти случайно, той направи потресаваща снимка на Ед, застанал сам на хребета, замахнал с пожарникарската брадвичка, като силуетът му се очертаваше на фона на стена от пламъци, високи поне шейсет метра.

Труди Барът го свърза с една фотографска агенция в Ню Йорк и снимката бе отпечатана на първа страница на Ню Йорк Таймс, а после бе препечатана във вестници и списания по цял свят. От тази снимка Конър спечели повече пари, отколкото някога бе виждал, с тях изплати всички дългове, които бе натрупал покрай ранчото, и му останаха достатъчно, за да си купи нови фотоапарати и обективи. Местният вестник пусна статия за успеха му с негова снимка, на която той изглеждаше абсурдно привлекателен, и това бе повод да спечели доста задевки от колегите в базата. Дори получи няколко писма от почитателки, което предизвика луда завист у Ед. Когато се върна в Бостън същата есен, Ед поръча да увеличат снимката от Йелоустоун с неговия силует на фона на огъня до метър и половина и сега тя висеше на стената в апартамента му. Той твърдеше, че правела чудеса за любовния му живот.

Двамата се бяха запознали преди няколко години, когато Ед беше първокурсник в университета в Мисула, а Конър се чудеше дали ще си остане прост фермер до края на живота си. Всяко лято в западните щати Горската служба наемаше доброволци, които да участват в гасенето на пожарите. Тези доброволци се придвижваха пеш и работата им далеч не бе така бляскава, както на пожарникарите, които скачаха с парашути в непроходимите гори, но всеки трябваше да премине през този етап поне две-три години, преди да кандидатства за парашутист. Младите мъже и жени, които се включваха, бяха с най-различен произход. Но независимо дали през останалата част от годината работеха във ферми, бяха студенти или учители по ски, всички имаха един и същи стремеж да правят нещо, което е по-близо до истинското приключение от миенето на чинии и сервитьорстването.

Конър и Ед се озоваха рамо до рамо като секачи в една и съща група и Конър, който вече бе изкарал един сезон на тази работа, държеше на традицията да се вгорчава животът на студентчетата новобранци.

В мъжествения свят на пожарникарите Едуард Кавендиш Тъли бе лесна плячка. Той бе син на богато семейство от Лексингтън, Кентъки, и учеше музика. Отначало тези два факта, в комбинация с южняшкия му акцент, кръглите му очила със златни рамки и аристократичната му външност, бяха достатъчна причина да бъде подложен на безмилостни подигравки. Но той не отстъпваше по сила и издръжливост на никого и приемаше шегите с такова чувство за хумор, че скоро се сприятели с всички от групата.

Конър бе още по-впечатлен, когато откри, че от шестгодишна възраст Ед страда от диабет и си инжектира инсулин преди всяко хранене. Отгоре на всичко се оказа, че този студент по класическа музика е китарист в една група в колежа и прави впечатляващо добри имитации на всички — от „Ван Хален“ до Хендрикс. Като го опозна, Конър осъзна колко е погрешно да се съди за човек по произхода, богатството или каквито и да било други етикети.

Получи се класически случай на привличане на противоположностите: Ед — екстровертът интелектуалец, винаги готов с някой виц, история или мнение по всеки въпрос, и уравновесеният и лаконичен Конър. Конър не си падаше по подобни анализи, но помнеше как веднъж Труди Барът заяви, че всеки от тях двамата с Ед притежава тези черти, които липсват на другия и на които се възхищава, и че ако от двамата може да се направи един човек, резултатът би бил страхотен. Той се запита дали това е комплимент и заключи, че вероятно не е.

Това, което несъмнено споделяха и двамата, бе страстта им да прекарват възможно най-много време на открито. В почивните си дни се катереха в планината, ходеха за риба или се спускаха с лодка по реката. Пожарите, с които се бориха през онова първо лято, закалиха дълбокото им и трайно приятелство. Двамата дори си измислиха свой таен ритуал. Той възникна един ден, когато сечаха рамо до рамо. Вятърът промени посоката си, усили се и внезапно двамата откриха, че са оградени от пламъци.

— Хей, приятел — извика Ед. — Ние сме в сърцето на огъня!

И поради някаква странна причина, без никаква предварителна подготовка, двамата притиснаха десните си юмруци към гърдите и тържествено заявиха „Огнени сърца“, а после плеснаха дланите си. Беше само мъжка шега и по-късно се смяха на тази сцена. Но оттогава го правеха винаги, преди всеки пожар.

Конър имаше и други приятели, разбира се, повечето в Огъста и Шото и неколцина в Грейт Фолс, приятели от детинство и съученици от училище. Имаше и такива, с които ходеше на ски или се катереше из планините, и един-двама други колеги — парашутисти, с които се виждаше от време на време. Но никого от тях не можеше да определи като близък приятел. Като единствено дете, той открай време си бе самотник. Майка му го наричаше Наблюдателя. Веднъж, полу на шега, тя му каза, че е по-щастлив, като гледа живота през обектива на фотоапарата си, отколкото като го живее. Истината бе, че Ед бе единственият истински приятел, който Конър някога бе имал.

След като завърши университета, Ед се върна на изток, за да учи за магистърска степен в Бостън, където си и остана. Но по някакъв начин всяко лято той успяваше да се върне в Монтана и двамата прекарваха по няколко месеца заедно, гасяха пожари и се забавляваха. Ед обожаваше да помага в ранчото на приятеля си. То не беше голямо, но след като бащата на Конър почина, той и майка му трябваше да се справят почти с всичко сами. Това бе и основната причина Конър да не постъпи в колеж.

Семейството на Ед отглеждаше чистокръвни коне и той понякога дразнеше майката на Конър за конете в ранчото им, като коментираше колко са бавни и тромави, и й предлагаше да отиде в Кентъки и да си купи нещо по-прилично. Тя се преструваше на обидена, но за всички бе ясно, че обожава Ед. Веднъж дори заяви, че той й е като втори син. Единственото нещо, което тя не успяваше да проумее, бе какво караше него и Конър — двама иначе съвсем нормални млади мъже — да искат да прекарват летата си, като гасят пожари. Конър помнеше вечерта, когато по време на вечеря й казаха, че ще кандидатстват за парашутисти.

— Ще ставаме парашутисти, мамо.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Ще скачаме с парашут, за да гасим пожари в труднодостъпни райони, госпожо Форд — обясни Ед. — Това е страхотно. По-хубаво е от това, което правим сега.

— Нима?

— Тези, които гасят от земята, само се перчат. Мислят си, че са супер и постоянно се фукат. А парашутистите знаят, че са още по-страхотни, и няма нужда да се перчат.

— Има само четиристотин пожарникари парашутисти в цялата страна — допълни Конър.

— Толкова много идиоти? — удиви се майка му. — Чакайте да си изясня. Издигате се в небето с малък самолет, откривате пожара и скачате право в него. Това ли е идеята?

— Мамо, не забравяй, че се скача с парашут — напомни Конър.

— Аха. Ясна е работата. Вие, момчета, напълно сте се побъркали.

Ед се намръщи.

— Госпожо Форд? Вие колко години сте яздили в родеото?

— Това е съвсем различно.

— Така си е — кимна Конър. — В родеото не ти дават парашут.

Както се оказа, Ед трябваше доста да се бори, за да убеди шефовете на базата в Мисула, че неговият диабет няма да създава проблеми. Но той се представи най-добре по време на обучението и с помощта на един добронамерен лекар (близък семеен приятел, който не излъга, но и не каза истината) успя да убеди всички, че състоянието му по никакъв начин няма да попречи на способността му да се справя с работата. Сега всички се радваха, че го бяха одобрили.

Още през февруари Ед се обади на Конър да му разкаже за новата си приятелка, с която ходеше. Нямаше съмнение, че бе хлътнал здравата. През годините край тях имаше множество гаджета (предимно на Ед) и една-две дори бяха се задържали повече от едно лято. Предната година Конър беше имал доста сериозна връзка с висока метър и осемдесет шампионка по хокей от Сиатъл, която се казваше Глория Макграт и на която Ед бе измислил прякора Дарт. Когато някой от двамата имаше такава връзка, другият с готовност му даваше повече пространство. Ед бе роден романтик, постоянно се влюбваше и всеки път заявяваше с ръка на сърцето, че този път е срещнал истинската любов. Въпреки това, като го слушаше как не спира да говори за новата си приятелка по телефона, Конър остана с впечатлението, че тази Джулия може и наистина да бе голямата любов на приятеля му.

— Помниш ли Натали Ууд в „Уестсайдска история“?

— Не.

— Конър, човече, понякога наистина ме отчайваш. Това е класика. Не може да не си го гледал по телевизията — нали се сещаш, онова малко правоъгълно нещо, което стои в ъгъла на стаята?

— Значи е красива.

— Да, но нали знаеш как някои красиви жени осъзнават колко са хубави? При Джулия не е така. Тя е съвсем естествена. И знаеш ли какво? Обича походите в планината и кара ски фантастично. Умна е, забавна, артистична…

— Ореолът не й ли пречи?

— Не. Крилете малко я затрудняват, но й стоят много секси. Казвам ти, мой човек. Тя е. Искам да имам деца от нея.

— Мисля, че няма да можеш да родиш.

Доста очаквания се бяха натрупали. Конър нямаше търпение да се запознае с нея.

И двата филма, които промиваше, бяха черно-бели. Често правеше и цветни снимки, особено когато имаше поръчки от списания, но снимаше ли за себе си — предпочиташе черно-белите филми. Снимките на стареца и момичето не бяха сполучливи. Една-две други може би си струваше да се извадят, но той нямаше намерение да се занимава с тях сега. Много повече се интересуваше от другия филм — този, който бе заснел в планината. В действителност се вълнуваше само от един кадър от цялата лента.

Сърцето му заби малко по-силно, когато вдигна негатива към светлината и видя това, което търсеше. Дори не погледна останалите кадри. Веднага щом негативът изсъхна достатъчно, Конър се зае да извади копие от снимката. Листът вече бе във ваничката и той го разклащаше, за да се облее от проявителя. Видя как лосът започна да се появява, сякаш през мъгла от дим, точно както бе изникнал и в планината.

В онзи миг, когато той правеше снимката, животното вдигна глава и се обърна в три четвърти профил, при което рогата му пламнаха в огнена вихрушка.

Но не това, нито вълните от пламъци по обгорения му черен гръб накараха Конър отново да потрепери. Причината бе в погледа на животното. Имаше бяла ивица по долния му клепач и посланието, което изпращаше този поглед, бе не на страх, а на някакво страховито предупреждение.