Никълас Еванс
Скок в огъня (6)

5.

Орелът се издигаше, описвайки плавни кръгове заедно с потока горещ въздух, а сянката му се плъзгаше по стената на каньона, който блестеше като препечена охра под лъчите на следобедното слънце. На места скалата бе потъмнена с ръждиви петна — там, където се бяха спускали водите от топящите се снегове, а в цепнатините стърчаха храсти — като косми от ушите на старец. Сега вече слънцето се спускаше бавно зад стената на каньона, а изобилието от цветове потъваше в надигащата се сянка. От време на време орелът изпискваше и звукът се разнасяше надолу в каньона като отекващо ридание.

Дали изобщо птицата забелязваше разпръснатата група хора на стотици метри под нея, бе невъзможно да се определи, но скръбта в крясъците й беше по-осезаема от всякога. Те се влачеха по една пътека, която се виеше покрай коритото на пресъхнал поток. Вървяха със сведени глави, провиснали рамене и лица, почернели от праха и потта. Пътеката бе стръмна и напредваха мъчително и бавно, а под краката им се вдигаха облаци прахоляк. Бяха като поклонници, загубили пътя и вярата си, или като окаяни бежанци, спасили се от някаква чудовищна жестокост в далечната си родина, но изгубили всичко освен мъката и самосъжалението. Каквито всъщност бяха — в различна степен — всички, освен четирима.

Минаваха през гъсталак от изсъхнали борове, изтръгнати от корените им при топенето на снеговете, което заливаше с бушуващи вълни каньона всяка ранна пролет. Сега спряха, защото една фигура от групичката се отклони от пътеката и се скри в шубрака от върби.

— Да те чуем, Скай.

Пауза. Вместо това се обади орелът. Едно от момчетата се изкикоти.

— Хайде, Скай. Трябва да извикаш номера си.

Зад гъсталака от клони Скай Макрийди, наполовина индианка, убила един полицай и като цяло загубила всякаква надежда, изскърца със стиснати зъби. Беше се навела и пишкаше върху прахта. Дяволите да я вземат, ако продължеше да играе шибаните им детски игрички.

— Скай, ако не извикаш номера си, ще трябва да дойдем да те търсим.

Затвори очи, за да овладее яда си. Беше толкова унизително. Човек не можеше дори да се изпикае, без някой да му виси на главата. Тази надута госпожичка Джулия, така наречената ръководителка, която й викаше в момента, беше най-непоносима от всички. Винаги бе толкова добра. Скай се опитваше с всички сили да я накара да избухне, да изгуби за момент самоконтрола си, но засега без успех. Човек би очаквал, че след като е жена, кучката ще разбере колко й е трудно на Скай. В тази проклета група имаше десет младежи и само тя беше момиче.

— Добре, съжалявам, Скай, но идвам!

— Майната ти — измърмори тя. — Седем! — извика.

— Благодаря, Скай. Продължавай.

Момичето сърдито вдигна панталона си и го закопча.

— Продължавай да викаш, Скай!

— Седем! Седем! Седем! Седем!

Появи се навъсено иззад храстите и продължи да крещи номера си по целия път, докато се върна при останалите и застана точно пред Джулия. Продължи да вика, въпреки че вече бе на сантиметри от лицето й.

— Седем! Седем! Седем! Така ли? Вече успокоихте ли се?

— Да, Скай. Точно така. Благодаря ти.

Мич, самоопределилият се за устатко на групата, изтърси някакъв остроумен коментар за това колко е ядосана Скай и тя се обърна към него и го сряза да млъква, защото иначе ще го срита в шибаното лице.

— Добре, добре — каза Джулия и вдигна ръце. — Хайде всички да се съберем в кръг. Сега.

Чуха се стенания, но останалите ръководители — Скот, Кейти и Лора — се раздвижиха и скоро, за незнайно кой път този ден, всички стояха в кръг и се гледаха мълчаливо. Скай се взираше в земята.

— Добре — потрети Джулия спокойно. — Вече всички знаем какво става, когато някой използва обиден или неподходящ език. Е, Скай, когато си готова, бихме искали да чуем двайсет приемливи варианта на това, което каза току-що.

— Кое? Казах си номера. Какво искате? Шест? Пет? Какво?

— Не, ти наруга Мич и го заплаши с насилие.

— Сякаш съм се изплашил, леле-мале — обади се Мич.

— Ще чуем и двайсет варианта от Мич, след като Скай свърши.

Младежът направи физиономия на несправедливо обвинен и останалите се разсмяха. Той бе на седемнайсет години и най-големият в групата. Беше висок, тъмнокос и мускулест и много добре знаеше колко умен и привлекателен е. Скай не можеше да го понася. Всички отново се умълчаха. Чакаха дълго, но доколкото зависеше от нея, имаше шанс да продължат да си чакат безкрайно.

— Е, Скай — обади се Джулия. — Знаеш, че тук не поставяме срокове. Не бързаме, за да хванем самолета или нещо такова. Имаме цялото време на света, така че ще закъснеем единствено с вечерята.

Скай въздъхна и отметна глава назад. Не искаше да среща ничий поглед. Проклетият орел продължаваше да се рее в небето и да пищи като идиот.

— Добре — каза тя накрая. — Например можех да кажа: „О, моля те, скъпи Мич, моля те, не си прави шеги с мен, бедната“.

— Браво. Това беше първото. Обаче да се опитаме да избегнем сарказма.

— Или… можех да кажа: „Нали разбирате, доста е трудно, когато си единствената жена в групата, да отидеш да се изпикаеш пред всички тези… момчета. Просто е ужасно притеснително, нали?“.

— Да. Мисля, че всички разбираме това. Браво, това беше второто.

Отне й още половин час да измисли останалите осемнайсет варианта. После почти толкова дълго Мич съчинява неговите двайсет. Накрая, след като пийнаха вода от шишетата, които носеха, и още неколцина притичаха в храсталака, за да се облекчат, повтаряйки номерата си като развален грамофон, всички метнаха раниците на гърбовете си и отново поеха по пътеката.

Когато съдията й беше казал, че ще я изпрати в тази програма, Скай си нямаше и бегла представа какво може да включва тя. Единственото, което знаеше, бе, че със сигурност звучи по-добре, отколкото да я пратят в затвора като онзи маниак Шон. И през първия месец в програмата нямаше никакви проблеми.

Живееха в изоставена казарма в покрайнините на Хелина и въпреки че се смущаваше, че е единственото момиче в групата и че трябва да става в ранни зори, да прави всякакви тъпотии — като джогинг два пъти дневно, физически занимания и вдигане на знамето всяка сутрин — през останалото време трябваше просто да си седи, докато ръководителите на групата я „преценяваха“, което означаваше, че й задаваха едни и същи скучни въпроси, задавани й вече милион пъти от полицаи, педагози, социални работници и всевъзможни психиатри, на които отдавна бе загубила броя. Понякога просто си измисляше разни неща, за да ги обърква или да ги заблуди, че са попаднали на нещо важно, но през повечето време просто повтаряше все същите отговори. За дома й, за детството й, за родителите й и, разбира се, за чувствата й.

Те все искаха да разберат как се чувства по отношение на всички и всичко и питаха толкова често, че направо й се приискваше да се разпищи. Сякаш това бе единственото, с което ги бяха надъхали в училището за психиатри или където бяха учили тези досадници. „И как се почувства заради това, Скай?“ Както когато им каза, че е трябвало всяка нощ да слуша как вторият й баща се прибира пиян, бие и насилва майка й и после тръгва да търси и нея. А ти как се чувстваше? „О, страхотно. Много ми харесваше, нали разбирате?“ Винаги задаваха въпроса с едно и също изражение на загриженост и тревога, сякаш наистина, наистина разбираха какво й е било, сякаш изпитваха част от болката й, сякаш това се бе случило и на тях, което, разбира се, бе пълна измислица, защото те бяха израснали като писани яйца, никой от тях не бе живял в истинския свят и нямаше и най-слаба представа какво всъщност представлява той.

След като прекараха месец в казармата, най-неочаквано една вечер миналата седмица им сервираха специална вечеря със спагети, връчиха им по един спален чувал и разни други неща, натъпкаха ги в един автобус и четири часа по-късно ги стовариха насред пущинака. По време на пътуването Скай се опитваше да разгадае накъде отиват, но навън бе непрогледен мрак. В продължение на два дни, без почти нищо за хапване, извървяха към петдесет километра в планината, което Скай предполагаше, че трябва да ги шокира или да ги пречупи, или нещо такова, и по тази причина тя просто вървеше с наведена глава и не се оплакваше. От време на време имаше чувството, че дробовете й ще избухнат, краката й станаха целите в мазоли и пришки и боляха адски, но тя по-скоро щеше да умре, отколкото да си признае болката.

На третата вечер стигнаха до една поляна, където ги чакаше Глен, директорът на програмата. Посрещна ги заедно с още няколко човека от ръководителите, все ухилени до ушите, и те започнаха да се шегуват, да ги потупват по гърбовете и да ги хвалят колко много са постигнали всички. Бяха заровили няколко праскови в един кръг и цялата група трябваше да ги намери, сякаш точно такава игра ти се играе, когато си си скъсал задника от катерене по чукарите цели четирийсет и осем часа. Обаче прасковите наистина бяха вкусни.

Оттогава храната бе ужасно еднообразна: мюсли с ядки и стафиди, овесени ядки, ориз — все такива здравословни боклуци. Онази вечер бяха седнали около лагерния огън и Глен заяви, че ще се научат как да палят огън с две пръчки дърво и въже, както са правили индианците (само дето той каза коренните американци, както се изразяваха хората напоследък, за да не обидят някого или да се опитат да го накарат да се почувства горд от това). Глен приличаше на някакво остаряло хипи. Имаше дълга руса коса, вързана на конска опашка, рехава брада, която постоянно поглаждаше, и мек глас, който се извисяваше в края на всяка фраза, сякаш всичко, което изричаше, бе въпрос. Когато спомена онова за паленето на огън с пръчка и въже, той погледна Скай, сякаш като бе наполовина индианка, тя може би вече знаеше как се пали огън по този начин. Има си хас! Как ли пък не.

Цялата група, продължи той, трябвало да овладее тази техника за палене на огън. Всяка вечер щяло да бъде ред на някого от тях да пали огън и ако този, чийто ред е, не успее да се справи, то дадената вечер никой нямало да яде топла храна. Което него изобщо не го засягаше, защото на следващата сутрин той се качи на пикапа и си замина, като остави Джулия да ги ръководи.

Всеки трябваше да си има собствен набор за палене на огън, затова претърсиха гората за подходящи парчета изсъхнало дърво и през петте дни, които изминаха оттогава, всички освен двама от групата се бяха научили как да палят огън. Единствените двама, които не можеха, бяха Скай и едно момче от Билингс, което се казваше Лестър и чийто мозък бе така изпечен от всичкия крек, с който се бе тъпкал, че сигурно не би успял да запали и локва бензин с автоматична запалка. Скай предполагаше, че бързо ще се научи да пали огън, обаче бе твърдо решена изобщо да не опитва. Предната вечер бе неин ред да запали огъня и се наложи всички да ядат студена храна. Знаеше, че останалите не я харесват, но изобщо не й пукаше.

След първия продължителен преход походите бяха по-лесни. Изминаваха по петнайсетина километра на ден, но с множество спирания, през които се събираха в кръг, когато някой ругаеше или правеше нещо непозволено. Никой не им съобщаваше къде се намират или накъде са се отправили и винаги когато някой попиташе, Джулия просто се усмихваше с досадната си сладка усмивчица и казваше, че важно е пътуването, а не крайната цел. Което бе най-тъпата забележка, която Скай бе чувала, защото кой нормален човек не се интересува къде отива?

Скай бе една от „близките“ на Джулия, което означаваше, че трябва да имат някаква специална връзка. Предполагаше се Скай да се обръща към нея за помощ, да ходи да плаче на рамото й и да й доверява най-съкровените си тайни. Как ли пък не! В момента напредваха през каньона и Джулия вървеше точно зад нея. Пред Скай вървеше Байрън, едно момче от Грейт Фолс, което бе наръгало някого с нож по време на обир.

Той имаше рошава червена коса и татуировка на тигър на лявото си рамо, която трябваше да изглежда страшна, но всъщност изглеждаше тъжна. Скай не можеше да спре да я зяпа. Под наслоения прахоляк кожата на Байрън бе бледа като на албинос. На врата му имаше една розова ивица там, където слънцезащитното масло се бе изтрило от раницата му. Скай го харесваше. Той се опитваше да се държи мъжки като останалите, но точно както можеше да се види бебешки бледата му кожа под мръсотията, на моменти човек можеше да зърне истинския Байрън и да разбере колко мило момче е той всъщност. Бе единственият от групата, който се държеше приятелски със Скай. Останалите говореха с нея само когато се налагаше, с изключение на Мич, който никога не пропускаше възможността да я подразни, най-вече когато ръководителите не успяваха да го чуят.

Светлината в каньона избледняваше, сякаш се доизцеждаше от бледорозовото небе. Неколкостотин метра пътеката бе стръмна и опасна, камъните под краката им се подхлъзваха и се търкаляха и разбиваха в сухите храсти в ниското. После, точно когато заобиколиха хребета, теренът пред тях се спусна рязко и пред очите им се ширна ливада, в средата на която имаше езеро. В далечината планините, които бяха гледали през целия ден, все още задържаха последните лъчи на слънцето и тяхното отражение грееше — розово и невъзмутимо — на повърхността на езерото. Като по някаква безмълвна команда цялата група спря и застина в мълчание. Поемаха си дъх и се наслаждаваха на гледката. Скай стоеше до Байрън.

— Готино място, а? — каза той.

Момичето кимна, но не отвърна нищо. Знаеше, че мястото е красиво и че ако не беше такава ненормалница, тази красота щеше да я развълнува, така както въздействаше на Байрън. Но тя не изпитваше нищо. Сякаш процесите на възприятие и усещане се бяха разделили в нея и помежду им бе израснала граница. Скай усети, че Джулия се доближи и застана до нея.

— Тук ли ще нощуваме? — попита Байрън.

— Да — кимна Джулия.

— Супер!

— На теб харесва ли ти, Скай?

Скай сви рамене и без да има нужда, намести презрамките на раницата си.

— Какво ми пука?

 

 

Стояха край огъня и топлеха краката си — боси или обути в чорапи — на пламъците, които се издигаха високо и невъзмутимо в безветрената нощ. Светлината обливаше лицата им и блестеше в очите им, докато говореха и се смееха. Луната бавно се издигаше над дърветата на отсрещната страна на езерото.

Това бе огънят на Лестър, запален от него без ничия помощ. Гордостта, която момчето изпитваше, бе съвсем очевидна. Стоеше изправен, вдигнал високо глава и не можеше да сдържи усмивката си. Джулия го наблюдаваше през пламъците и видът му стопляше сърцето й. Точно това й харесваше най-много в тази работа: да вижда как самоувереността на тези наранени млади души се изгражда тухла по тухла с такива дребни и скромни постижения.

Лестър бе на петнайсет години и бе прекарал повечето от тях в различни социални домове, тъй като и двамата му родители постоянно влизаха и излизаха от затвора. Джулия бе прочела досието му. Как откраднал и блъснал първата кола на десетгодишна възраст, как започнал да взема наркотици и бързо и предсказуемо полетял надолу по спиралата на кражбите и измамите, за да си осигурява пари за дрога. Преди две години взел свръхдоза и прекарал три дни в кома, след която останал с трайни увреждания. Говореше леко завалено и понякога мозъкът му изключваше насред някое просто действие, например, като се опитваше да си завърже обувката, и той оставаше сякаш замръзнал, докато някой не му се притечеше на помощ. У него имаше някаква сладка наивност, въпреки че в моменти на нервна възбуда ставаше див и тези две черти го превръщаха в обект на подигравки. Както можеше да се очаква, Мич бе специалист по тях. Той действаше толкова неуловимо, че понякога Джулия разбираше чак когато Лестър избухнеше. Но тази вечер нямаше опасност да стане нищо такова. Лестър Уейли сам запали огън от две парчета дърво и седеше и се къпеше в лъчите на собствената си отразена слава, усмихнат на целия свят, неоспоримият крал на вечерта.

Лестър седеше между Мич и Кейти, кипяща от енергия и малко дразнеща студентка от Билингс. Тя бе най-неопитната в екипа им, но говореше повече от всички останали накуп. Разправяше им за случката предното лято в парка Йелоустоун, когато една нощ групата, с която била, не закачила чантите с храна достатъчно високо на дървото.

— Едно от момчетата беше много пълно, някъде към сто килограма, може би повече. Казваше се Брет, беше вечно гладен и все се оплакваше, че храната не му стига. Както и да е, събуждам се посред нощ и виждам, че някой се е покатерил при чантите с храна. Решавам, че Брет се е качил и си похапва тайно. Така че ставам съвсем тихо, приближавам на пръсти и тъкмо спирам на няколко метра, канейки се да кажа: „Добре, приятелче, пипнах те“, когато той започва да ръмжи, обръща се и виждам, че това е огромна мечка гризли, някъде към три пъти по-голяма от Брет.

— И ти какво направи? — попита Байрън.

— Ами приложих й една хватка и я метнах на земята, после й се накарах едно хубаво.

— Не ти вярвам! — каза Лестър.

Мич се изсмя подигравателно и тъкмо се канеше да направи някакъв остроумен коментар, когато забеляза с какъв поглед го стрелна Джулия.

— Разбира се, просто се шегувам. Изпищях. Мечката се изплаши повече и от мен и изчезна бързо-бързо. Беше претършувала цялата чанта, но което е най-странно — беше изяла само една паста за зъби.

Всички се засмяха. Всички освен Скай. Тя седеше между Байрън и Скот и се взираше в огъня, сякаш й се искаше той да я погълне. Скот бе студент по философия в Денвър и това бе третото лято, в което работеше по програмата. Внушаваше усещане за мъдрост и загриженост, което много се харесваше на децата. По време на вечерята той тихо се опитваше да въвлече Скай в разговор, но тя не реагираше. На светлината от пламъците изглеждаше толкова тъжна и красива, че Джулия трябваше да впрегне целия си самоконтрол, за да не отиде при нея да я прегърне. Обичайно Скай носеше дългата си черна коса на опашка, но тази вечер я беше пуснала и косата й блестеше на светлината от огъня, също както големите й черни очи. Не бе казала и дума, откакто Лестър успя да запали огъня. Когато това се случи, докато останалите викаха възторжено и го поздравяваха, Джулия се обърна и погледна Скай. Лицето й показваше, че тя осъзнава как вече е останала съвсем сама: единствената пречка между групата и топлата храна всяка вечер.

Остатъците от вечерята вече бяха разчистени и бе дошло времето на „групата“ — вечерното събиране около лагерния огън. Понякога веднага започваха да обсъждат как е минал денят или някакъв въпрос, който тормозеше някого от тях. А понякога един от тях, дете или съветник, насочваше разговора с някаква история. Тази вечер Джулия им разказа историята за двама приятели, Джо и Мо, които отишли в един крайпътен ресторант и си поръчали пържоли.

— Сервитьорката отишла в кухнята и след известно време се появила с пържолите. Дала на всекиго по една празна чиния и поставила пържолите помежду им, по средата на масата, след което се отдалечила. Джо и Мо, които били ужасно гладни, погледнали пържолите и видели, че едната е голяма, а другата — малка. Така че Джо си помислил: „Аха, знам какво да направя“. Вдигнал чинията с пържолите и предложил на Мо да си вземе пръв, като предположил, че от неудобство приятелят му няма да вземе голямата. Но Мо взел точно нея, благодарил и започнал да яде.

Лестър се засмя.

— Така. На Джо обаче това не се сторило никак смешно. Бил страшно ядосан и изял малката пържола, без да каже и дума. Нали си представяте, чак пушек му излизал от ушите, толкова бил вбесен. И когато Мо си доял пържолата и вдигнал глава, видял лицето на Джо и попитал: „Ей, какво ти става?“. А Джо казал: „Ами щом питаш, ще ти кажа, ядосан съм ти“. Мо се заинтересувал: „Защо?“. А Джо отвърнал: „Защото ти предложих пържолите и ти си избра по-голямата“. И Мо попитал: „А ти какво щеше да направиш, ако аз ти бях предложил да си избереш?“. „Ами щях да проявя учтивост, защото съм добре възпитан, и щях да взема малката пържола“ — отговорил Джо. Тогава Мо възкликнал: „Ами тогава какъв ти е проблемът, нали малката пържола си остана за теб?“.

Всички освен Скай се засмяха.

Джулия попита каква е поуката от тази история и прекараха следващия половин час в обсъждане на темата за егоизма и щедростта и за това дали хората са добри към другите, защото искат и другите да са добри с тях. Получи се интересна дискусия. Единствено Скай не се включи въобще. После Джулия попита дали някой иска да обсъди нещо с групата. Както обикновено, Мич пръв вдигна ръка.

— Добре, Мич — кимна Джулия. — Казвай.

— Искам да похваля някого.

— Добре. Продължи.

— Искам да поздравя Лестър, че успя да запали огън.

От всички страни се чуха одобрителни гласове в подкрепа.

— Браво на теб. Знаем колко ти беше трудно и колко много се стара, за да се справиш.

Престорената искреност и покровителственият тон почти предизвикаха Джулия да се намеси. Тя не харесваше Мич току-речи от пръв поглед. Той беше суетен, подъл, неискрен, злобен и това бяха по-добрите му черти. Понякога Джулия впрягаше всички усилия на волята си, за да се държи професионално и да не показва личните си чувства. „Похвалата“ на Мич почти сигурно бе прелюдия към нещо друго и тя предусещаше към какво точно.

— Така че искам да ти благодаря, мъжки — продължи той, — че положи всички тези усилия заради групата и може би някой ден, когато още някой направи усилие, ще ядем топла храна всяка вечер.

Двама „последователи“ на Мич — Пол и Уейн, се обадиха в подкрепа.

— Това звучи повече като критика, отколкото като похвала — каза Джулия.

— Разбирай както искаш, мой човек.

— Ако желаеш да повдигнеш някакъв въпрос, Мич — и не съм ти „мой човек“ — мисля, че е справедливо да говориш направо.

— Мисля, че и така е съвсем ясно, мамка му.

— Не, на мен не ми е ясно и малко по-късно ще чуем двайсет варианта на последната ти реплика.

Мич се изсмя презрително и се спогледа с Пол и Уейн. И двамата се хилеха, стрелкайки с поглед Мич, Джулия и Скай, която продължаваше да се взира втренчено в огъня. Джулия кипеше вътрешно и й бе трудно да го прикрие.

— Хайде, Мич, изкажи се по-ясно, ако обичаш.

Той погледна престорено измъчено нагоре към звездите и въздъхна:

— Добре. Това е въпрос, който вълнува всички ни…

— Тук всеки говори за себе си, Мич.

Той замълча за момент, очевидно сдържайки някакъв по-рязък отговор.

— Добре, това е въпрос, който вълнува мен. Във връзка със Скай. Всички други освен нея се справиха с тази работа с огъня и на всички ни — добре де, на мен започва да ми писва от нейните номера.

Мнозина се обадиха да го подкрепят. Мич изгледа Джулия триумфиращо. Известно време никой не продума. Напрежението сякаш се огласи чрез пращенето на огъня.

— Скай? — подзе Джулия меко. — Искаш ли да отговориш на това?

Момичето поклати глава, без да отмества поглед от огъня. Приличаше на изгубено сираче и инстинктите на Джулия отново я подтикваха да я защити и успокои. Но бе много важно да не прави нищо подобно. Една от основните цели на програмата бе тези деца да се социализират, да се научат да оценяват какъв ефект имат действията им върху останалите. Позицията, която Скай бе заела, като отказваше да се научи да пали огън, в началото може и да бе проява на дързост с цел привличане на внимание. Но сега вече бе въпрос на чест. И въпреки че натискът върху нея да отстъпи бе толкова голям, също доста голямо щеше да бъде поражението й, ако го направеше.

— Някой друг иска ли да каже нещо по този въпрос? — попита Джулия.

Байрън вдигна ръка. Тя му кимна да говори.

— Искам да изкажа… — Той спря. Рядко говореше пред групата и очевидно се смущаваше. Преглътна шумно.

— Похвала? — подсказа му Джулия.

— Да. Похвала. Скай, ти си… ами единственото момиче тук и както каза по-рано днес, нали се сещаш, когато трябваше да отидеш до тоалетната и…

Мич се изкикоти. Джулия едва не скочи отгоре му, но Скот я изпревари:

— Мич, мисля, че трябва да проявяваш повече уважение, когато някой говори. Продължи, Байрън, слушаме те.

— Ами понякога си мисля, че не осъзнаваме колко ти е трудно на теб, Скай. И може би цялата тази история с паленето на огън и това, че не искаш да го направиш, е, защото ние всички сме момчета и това е твоят начин да си го върнеш на всички нас. По дяволите, не знам какво да кажа!

Той се намръщи и сведе глава, сякаш думите, които се опитваше да намери, бяха някъде там. Страните му пламнаха.

— Както и да е, просто исках да те похваля, че успяваш да ни изтърпиш. И честно казано, не ми пука дали ще вечеряме с топла храна, когато е твой ред да палиш огън, защото мисля, че имаш право на собствено мнение. Освен това мисля, че ти си добър човек. Това бе всичко, което исках да кажа.

— Благодаря ти, Байрън — отвърна Джулия.

Последва дълга пауза. Всички гледаха Скай. Тя хапеше долната си устна толкова яростно, та Джулия се притесни, че ще я разрани. Очите й се напълниха със сълзи. Бързо, без да погледне никого, Скай стана и се отдалечи в мрака.