Никълас Еванс
Скок в огъня (26)

25.

Джулия си сложи кожените ръкавици, свали предпазната преграда за очите на каската си и вдигна електрическия трион.

— Добре, приятелче. Дръж въжето опънато, чуваш ли?

Ейми кимна. Стоеше на около четири метра разстояние и държеше другия край на въжето, което бе вързано за стълба, който Джулия се канеше да пререже. Ейми се наведе напред, застана в готовност и се усмихна.

— На какво се смееш? — попита Джулия.

— На теб. Изглеждаш смешна.

— Мисля, че съм много съблазнителна.

— Изглеждаш изпотена. И лепкава.

— Благодаря ти, малка чистофайнице.

Тя дръпна ръчката и електрическият трион изрева и забуча. Беше горещ августовски следобед и Джулия наистина бе зачервена и плувнала в пот. Очакваше тази работа да й отнеме два-три часа, а тя й зае почти целия ден. Махаха дървените стълбове на стария въжен парапет, който Ед използваше, за да стига до реката. Но бързо откриха, че стълбовете са здраво циментирани и трябва да копаят дълго, за да извадят всеки поотделно. Ейми предложи просто да ги изрежат възможно най-ниско и да оставят циментовите основи. Но Джулия искаше да ги изкопае. Иначе щяха вечно да се спъват в тях.

Започнаха от реката и постепенно се придвижваха към къщата, усъвършенствайки подхода и техниката си, докато напредваха. Стълбът, който Джулия режеше в момента, бе последният. Символичното значение на това, което вършеха, не бе убягнало на никоя от тях.

Хората бяха пълни с мъдри съвети относно проблемите, които съпътстваха смъртта на любим човек. Имаше планини от книги за това колко е важно да дадеш воля на скръбта си и как да се справиш с мъката, вината и гнева. Но Джулия се затрудняваше от дребните неща, от тривиалните подробности. Кога бе подходящ момент да свали палтата на Ед от закачалката до вратата? А калните му ботуши и бастуна, които стояха в ъгъла? Да го обсъди ли с Ейми, или да го направи незабелязано, така че и двете да се преструват, че нищо не е станало? Навярно само времето можеше да отсъди всичко това.

Първите шест месеца и двете просто се стараеха да оцелеят. Когато шокът от смъртта на Ед позатихна, Джулия се почувства странно отделена от всички и всичко, освен от Ейми. Двете се гушеха една до друга като изоставени птиченца в гнездо и когато Джулия надзърташе към външния свят, имаше чувството, че го вижда през студена мъгла. Разбира се, винаги бе знаела, че животът на Ед виси на по-тънки въжета, отколкото животът на повечето хора, че с неговия диабет винаги съществува възможност за някакво фатално ново усложнение. Но сега осъзнаваше, че дълбоко в себе си винаги бе възприемала това като далечна вероятност, почти теоретична, не по-голяма от вероятността да открият живот на друга планета. Навярно бе правила това, за да защити себе си и Ейми. Или тъй като жаждата на Ед за живот, неговата енергия и оптимизъм бяха толкова големи, бяха заглушили реалността, защото как бе възможно човек, който е толкова жизнен, да е заплашен от някакъв риск?

През онези първи студени месеци не й хрумваше да започне да маха или пренарежда нещата му. Беше лудост, знаеше го, но изглеждаше напълно вероятно някой ден той да се появи отново, сякаш нищо не се е случило, тя да се прибере вкъщи някой следобед и да го намери усмихнат пред пианото, а той да я попита с едно от импровизираните си либрета как е минал денят й. Дори и да й беше хрумнало да премести нещата му, това щеше да й се стори кощунствено.

Така че неговите дрехи си стояха в дрешника, бръснарските му принадлежности — в шкафчето в банята, нотните му листове още бяха натрупани върху капака на пианото, на което Ейми вече почти не свиреше. Джулия разбираше защо и не я караше, надяваше се, че след време тя ще се върне отново при него. Междувременно пианото стоеше като тържествен черен мавзолей и събираше прах от спомени върху затворения си капак. Месеците минаваха и ехото от неговото мълчание ставаше все по-оглушително.

В нощта след като Ед умря, Ейми легна при майка си и оттогава спеше при нея. Джулия се тревожеше дали това е правилно, дали не пречи на независимостта на детето. Но истината бе, че и на двете им харесваше уютът и че не са сами, че има кого да прегърнат посред студената нощ, когато някоя от тях се почувстваше самотна или тъжна. През уикендите закусваха в леглото и понякога се излежаваха до обяд, четяха книги и си говореха. И точно това правеха тази сутрин, когато Джулия небрежно подхвърли идеята да махнат стълбовете на въжения парапет. Каза, че не е нищо особено, но може би ще им даде повече пространство, за да играят с фризби или топка и тям подобни.

— Ще повикаме ли някой мъж да го направи?

— Мъж? Шегуваш ли се? Това не е работа за мъж. Ти и аз, сестричке. Момичетата са длъжни да се справят.

Ейми се засмя:

— Супер!

— Нали не мислиш, че трябва да остане, защото беше… парапетът на татко?

— А ти?

— Не мисля, че е нужно да го запазим.

— Аз също. Той би одобрил да го махнем.

Сега, шест часа по-късно, трионът преряза последния стълб.

— Добре! — извика Джулия. — Приготви се! Готово!

— Падай!

Стълбът бавно се катурна и тупна на тревата, а двете извикаха доволно. Джулия изключи триона и когато шумът от него стихна, двете чуха, че телефонът звъни.

— Скъпа, ще се обадиш ли ти?

Ейми изтича на верандата и влезе в къщата, а Джулия свали каската си, взе лопатата и започна да копае около стълба, за да охлаби циментовата основа.

— Мамо? За теб е.

По гласа й Джулия разбра, че обаждането е необичайно. Свали ръкавиците си и се качи на верандата.

— Кой се обажда?

— Май каза, че е баща ти.

— Е, това е изненада.

Тя направи смешна физиономия и разроши косата на Ейми, докато вървеше към вратата, опитвайки се да изглежда невъзмутима. Всъщност сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Не беше чувала баща си поне от пет години, а не беше го виждала от петнайсет. Когато го поканиха на сватбата, той отговори с писмо, съдържащо някакво неубедително извинение. Никога не бе виждал Ед, нито Ейми — единствената му внучка. Докато стигне до телефона, Джулия вече кипеше.

— Ало?

— Джулия?

— Да, кой се обажда? — Беше подло, но не се въздържа.

— Баща ти.

— А, здравей.

— Здравей. Как си?

Джулия се засмя.

— Ами аз съм… Направо идеално, благодаря. А ти как си?

— Добре съм. Това, предполагам, беше Ейми?

Предполагам. Разбира се, не може да се изрази по друг начин, след като никога не я е виждал.

— Аха. Това беше внучката ти.

Последва пауза. Нямаше да го улесни, като я запълни.

— Слушай, обаждам се от Сиатъл.

— А, хубаво.

— Да, тук съм за два дни по работа. Та се чудех дали да не скоча на някой самолет и да дойда да ви навестя?

Едва не падна от изненада. Не знаеше какво да продума. Огледа се и видя, че Ейми стои на прага, наблюдава я и слуша разговора.

— Разбира се — продължи баща й, — ако не е удобно или ако предпочиташ да не идвам, ще те разбера напълно.

— Не. Ами… Искам да кажа… Боже, мина толкова много време.

— Знам. Съжалявам.

Последва нова пауза, докато Джулия се опитваше да се справи с всички бушуващи противоречиви чувства, които той бе успял да събуди у нея само с няколко думи.

— Слушай — продължи той. — Знам как се чувстваш…

— Моля те, не си мисли, че знаеш как се чувствам — сряза го тя.

— Извинявай, не исках да прозвучи така. Май не беше добра идея, че ти се обадих.

— Дори не знам къде живееш в момента!

— Знам.

— Тоест… Боже господи!

Канеше се да го попита за кого, по дяволите, се мисли, като изниква най-неочаквано и си въобразява, че може да нахълта в живота им когато му хрумне. Но се обърна, погледна отново към Ейми и видя колко разтревожена изглежда тя от думите й. Протегна ръка, дъщеря й се приближи и се сгуши до нея. Джулия си пое дълбоко дъх и каза тихо в слушалката:

— Ела.

— Сигурна ли си?

— Да. Ела да ни видиш. Ще се радваме.

Пристигна на следващата вечер.

Косата му бе съвсем побеляла и като цяло баща й бе по-нисък и слаб, отколкото го помнеше. Беше пресметнала, че той сигурно наближава шейсетте, но все още бе привлекателен мъж. Това, което тя си спомняше най-добре, бяха кривата му усмивка и сините, леко меланхолични очи. Той я видя веднага щом се появи през изхода за пристигащи пътници и се отправи към мястото, където тя стоеше, прегърнала през рамо Ейми.

По пътя към летището и през цялото време, докато чакаха, си внушаваше, че не трябва да плаче, когато се срещнат, но щом той се приближи, Джулия видя, че баща й се опитва да сдържи сълзите си, и предположи, че сигурно бе взел същото решение. Прегърна я силно и за дълго. И двамата мълчаха. Тя усети познатия му аромат и това повече от всичко едва не я разплака. Но и двамата успяха да се овладеят.

Тя го представи на Ейми, която пристъпи смутено и му се усмихна срамежливо. Той очевидно се чудеше дали да я целуне или не, така че хвана ръката й и я задържа между дланите си, а Ейми, чийто усет за подобни емоционални колебания открай време удивляваше Джулия, се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

Докато пътуваха към къщата, той седеше полуизвърнат на седалката си и говореше повече с Ейми, която седеше отзад. Разказваше за пътуването и че бил във Ванкувър преди няколко дни и видял рядко срещан бял кит в тамошния зоопарк. Разпитваше я за училището и тя му се похвали, че е започнала да язди, че се учи да галопира и му изреди имената на всички коне в конюшните. Докато пристигнат у дома, двамата вече бяха приятели и щом Джулия се захвана да приготвя вечерята, Ейми му показа къщата, а после го заведе и до реката.

Като ги гледаше от верандата, докато подреждаше масата — Ейми бърбореше и го държеше за ръка, а баща й, в избелялата си дънкова риза, не отместваше поглед от нея и попиваше всяка нейна дума — Джулия си представи себе си на възрастта на Ейми как се разхожда с баща си в парка, как си говори с него и се чувства толкова защитена и толкова горда с него и със себе си, задето той я възприема на сериозно, не като някое глупаво дете, а като възрастна, чиито възгледи за живота са не по-малко важни от неговите собствени.

Циментовите основи на стълбовете още лежаха на тревата. Джулия чу Ейми да му обяснява, че са се оказали твърде тежки, за да ги преместят двете, и че мама в крайна сметка се е съгласила, че трябва да извикат мъж да ги пренесе. Намекът бе твърде прозрачен, макар и съвсем невинен, и когато се върнаха в къщата, бащата на Джулия заяви, че ще се погрижи за това на сутринта.

Вечеряха на верандата и докато ядяха пържолите си, Ейми продължаваше да бъбри. На Джулия й хрумна, че за пръв път готви за баща си, и се почувства странно — сякаш му бе колкото дете, толкова и родител.

Когато дойде време за лягане, Ейми го попита дали ще се качи горе да й почете и докато двамата бяха горе, Джулия изми чиниите. Качи се тъкмо когато баща й пожелаваше лека нощ на внучката си.

— Той е чудесен — прошепна й Ейми, когато той слезе долу.

— Да. Наистина. И ти си чудесна.

Когато се върна долу, баща й седеше на масата отвън и пушеше. Каза, че се надява Джулия да не възразява, че той пуши, и тя отвърна, че не възразява, стига да почерпи и нея. Той й даде цигара и й я запали.

— Ейми е страхотно дете — каза той.

— Да, наистина.

Известно време и двамата мълчаха. Накрая баща й наруши мълчанието:

— Джулия, има толкова неща, за които трябва да ти се извиня, че май не знам откъде да започна.

— Защо просто не приемем, че всичко е изречено. Само съм малко озадачена защо сега, след всичките тези години.

Той беше забил поглед в масата. На Джулия не й допадна вкусът на цигарата и я загаси.

— Миналата година ми откриха рак. Рак на кожата. Злокачествен меланом.

„О, Боже — помисли си тя. — Моля те! Не и още една смърт.“ Той явно прочете тази мисъл на лицето й, защото продължи бързо и също загаси цигарата си.

— Не, вече съм добре. Откриха го навреме. Всъщност Клодия, жена ми…

— Знам коя е, татко.

— Разбира се, че знаеш. Както и да е, тя го откри. Изрязаха го и съм добре. Наистина. Но нещо такова те кара да спреш и да се замислиш. Нали разбираш? За важните неща в живота. Осъзнах, че по отношение на теб съм се държал като истински глупак. Да оставя нещата да стигнат толкова далеч. Да позволя да мине толкова време. Защото колкото повече време минава, толкова по-трудно е да се върнеш назад. Знам, че не се изразявам много добре…

Джулия се протегна и хвана ръката му.

— Няма нищо.

— Напротив. Джулия, аз така и не се запознах със съпруга ти, за бога! Не бях край теб, когато ти е било много тежко. Дори не мога да се престоря, че не съм знаел, защото майка ти ми съобщаваше всичко. Тя ми разказа колко страхотен е Ед и ме молеше да дойда на сватбата ти и на кръщенето на Ейми, дори на… погребението на Ед. Но аз бях оставил нещата да отидат толкова далеч, да ми се изплъзнат съвсем, просто се срамувах твърде много, да, срамувах се да ти се обадя. Дано Бог ми прости, много, много съжалявам. Чувствам се такъв глупак. Като те гледам сега — толкова красива и чудесна, и Ейми също. И… о, боже, много съжалявам.

Той извърна глава и избърса сълзите си. Джулия отиде до него, коленичи до стола му и го прегърна, а после двамата дълго се прегръщаха и плакаха.

— Иска ми се да имам още един шанс — призна той. — Този път ще се справя по-добре.

На следващия ден им помогна да разчистят циментираните основи на стълбовете и да запълнят дупките. После нацепи стълбовете на дърва за камината и ги пренесоха в обора. Щеше да лети за Сиатъл същия следобед и оттам да продължи направо за Европа. Двамата с Джулия разполагаха само с няколко минути насаме, преди той да замине. Ейми настоя да им направи сандвичи за обяд и докато беше в кухнята, Джулия и баща й седяха на верандата и пиеха чай с лед.

— Красиво местенце си имате тук — каза той. — Мислиш ли, че ще останете?

— Не знам.

— Може би трябва да попътувате малко. Пътуването ще ви се отрази добре.

— Вероятно.

— Можете да ни дойдете на гости. Да видите Европа.

Ейми се появи на вратата със сандвичите.

— Аз искам да обиколя целия свят — заяви тя.

Закараха го до летището и той ги принуди да му обещаят да обмислят сериозно поканата да гостуват на него и Клодия в Германия. Беше мило от негова страна, но Джулия бе наясно, че никога няма да се случи, и подозираше, че и той си дава сметка за това.

Посещението му й повлия дълбоко. Сякаш някакъв кръг най-после се затвори. По необясним начин това като че ли я освободи, накара я да се почувства, сякаш е време да направи нова крачка в живота си. След седмица тя събра дрехите и обувките на Ед и ги отнесе в един благотворителен магазин в града. Разчисти нещата му от шкафчето в банята и прибра в кашон всички нотни листове, за да ги прибере в библиотеката. И накрая подари специалното му компютърно оборудване на местния клон на Асоциацията на слепите.

Училището започна и за двете им и Джулия се опита да се зареди с нов ентусиазъм за работата си, но откри, че не се получава. Улавяше се в час, че се взира през прозореца и че моли учениците да повтарят въпросите си, които в унеса си не бе чула. Перспективата за още една студена зима и още една учебна година с цикличността и предсказуемостта й я депресираше.

Обичаше Монтана и ако Ед бе жив, щеше да бъде щастлива да продължи да смята това място за свой дом. Но истината бе, че това място винаги бе допадало повече на него, отколкото на нея. Не бе в състояние да си представи да прекара остатъка от живота си тук. Разбира се, това бе родното място на Ейми, единственият дом, който тя познаваше. Но момичето бе достатъчно младо, умно и уверено, за да се адаптира навсякъде. С напредването на есента дните ставаха все по-къси и Джулия се чувстваше все по-неспокойна и убедена, че е време за някакво ново начало.

Докато разчистваше и подреждаше, намери няколко големи кутии със снимки, които от години си обещаваше да сортира и подреди в албуми. Това бе подходяща задача за един мрачен студен есенен уикенд и Ейми прие идеята с въодушевление. Отидоха в Мисула и купиха шест красиви албума, върнаха се у дома, запалиха камината и се настаниха на пода пред нея, като разпръснаха снимките около себе си.

Джулия дори не предполагаше колко стари са някои от тях. Някои бяха още отпреди да се запознае с Ед. Ейми намери няколко снимки на Джулия и Линда, облечени като проститутки на някакъв маскен бал в Бостън, и се смя толкова много, че майка й се притесни да не й стане нещо и се престори на възмутена.

— Не знам какво ти е толкова смешно. По онова време редовно ходехме облечени така.

В една от кутиите имаше снимки, които Джулия бе правила по време на пътуването си до Кения. Ейми се загледа в тях като хипнотизирана. И преди бяха говорили за африканското й приключение, но сега Ейми настоя да чуе историята на всяка снимка и питаше за всичко друго, което Джулия е видяла или правила там. На една от снимките се виждаха няколко лъва, наобиколили едно дърво.

— Наистина ли си била толкова близо до тях?

— Аха. Седяхме в един камион, така че бяхме в безопасност. Пък и те ядат толкова много туристи, че вече са се отегчили от вкуса им.

— Може ли някой ден да отидем в Африка?

— Не виждам защо не. Някой ден.

Не след дълго Джулия сортираше някакви стари списания и попадна на статия на Конър за „Сейнт Мери“ — рехабилитационния център за деца войници в Уганда. Остави това списание настрана и го взе да го прегледа в леглото същата вечер. Когато Ейми се сгуши до нея и заспа, Джулия отново прочете статията, като се стараеше да не шумоли със страниците, докато ги прелистваше. Дълго време се взира в снимката на едно десетгодишно момче — Томас, толкова силно травматизирано от всичко, което бе преживяло, че загубило способността да говори.

Първия път, когато видя тази снимка, няколко месеца преди смъртта на Ед, тя я бе накарала да се разплаче, но сега очите й останаха сухи. В статията Конър пишеше, че центърът се субсидира от благотворителна организация, базирана в Женева, но че ресурсите са силно ограничени и че постоянно се нуждаят от финансова и практическа помощ.

Отначало Джулия намисли да организира някаква проява за набиране на средства в училището, да накара учениците да пишат до децата в центъра, дори да стартират някаква схема за спонсориране. После прочете следващата статия. В нея се цитираше сестра Емили, директорката на центъра, която информираше, че винаги имат нужда от „професионално подготвен и квалифициран персонал“. Мислите на Джулия запрепускаха.

Това бе точно по нейната специалност. Замисли се за казаното от Ейми, че иска да отидат в Африка. Остави списанието, изгаси лампата, но не можа да изключи мислите си. Лежа будна почти цялата нощ и обмисляше идеята.

Дни наред не я спомена пред никого. Това бе просто една абсурдна идея. Как биха могли да се откъснат и двете чак на другия край на света, Ейми да прекъсне учебната година, за да отлети с нея за Африка? Ами опасностите и болестите? И дума не можеше да става.

Но колкото и да се стараеше, не успяваше да прогони усещането, че точно това се налага да направят. Какво необикновено преживяване би било за едно дете да види друг континент, да опознае друга култура и друг народ. Какво страхотно приключение би било и за двете им. А и нямаше да бъде завинаги. Няколко месеца, най-много година. Като дълга работна ваканция, както някога, когато работеше в програмата „Дивата природа и младежта“. Дори нямаше да напуска работата си в училището: госпожа Лайтнър щеше да й позволи да си вземе неплатен отпуск, беше убедена в това. Можеха да дадат къщата под наем и така щяха да си осигурят парите за пътуването. И двете щяха да се върнат обогатени у дома.

Като превърташе идеята в главата си дни и нощи наред, Джулия успя да превърне това, което бе започнало като налудничаво хрумване, в сериозно ценно предложение, преливащо от ползи за всички засегнати. Това вече не бе просто нещо, което е евентуално възможно, а план, който със сигурност трябваше да се осъществи.

Дълго се измъчва как най-добре да подхване разговора с Ейми и дали изобщо да й спомене нещо, преди да е проучила как стоят нещата. Накрая й изтърси всичко наведнъж. Вечеряха на масата в кухнята и ядяха една от любимите храни на Ейми — спагети със сос песто.

— Помниш ли, като ми каза, че би искала да отидем в Африка?

— Аха.

— Наистина ли искаш?

— Разбира се. Защо?

— Ами мислих по този въпрос. Може би трябва да заминем.

— Нещо като ваканция ли?

— Ами да. Със сигурност ще бъде и като ваканция. Може да отидем на сафари, да видим всички животни.

— О, мамо! Сериозно ли говориш? Супер!

— Но също си мислех, че ще успея да поработя там известно време.

— Какво, и да живеем там?

— Вероятно. За известно време.

— Колко?

— Не знам. Няколко месеца може би.

— Къде?

Джулия бе приготвила списанието и го бутна през масата. Ейми му хвърли един поглед и продължи да яде спагетите си.

— Вече съм го виждала. Там ли ще работиш?

— Ако ме вземат. Прочете ли статията?

— Разбира се. Винаги чета статиите на Конър. Той там ли живее?

Джулия се засмя:

— О, не. Мисля, че просто е минал оттам. Не знам къде се намира в момента. Откъде ти изпрати картичка последния път?

Ейми се намръщи и сбърчи нос.

— Май беше… Индия. Уганда прилича ли на Кения?

— Те са съседни държави. Хората казват, че в Уганда е още по-красиво. Наричат я перлата на Африка.

— Перлата на Африка.

— Е, какво мислиш?

— За кое?

— За това двете с теб да отидем да помогнем на тези деца в Уганда.

— И аз ли ще помагам?

— Ами сигурна съм, че има много работа за вършене.

Ейми сви рамене:

— Супер.

— Значи искаш да отидем?

— Разбира се. Ще ми сипеш ли още спагети?

Джулия намери телефонния номер на благотворителната организация в Женева и им се обади. Една делово звучаща жена с френски акцент каза, че наистина търсели квалифицирани психолози за „Сейнт Мери“, всъщност направо се нуждаели отчаяно от такива точно в момента. Тя обясни на Джулия, че организацията им има офис в Ню Йорк, и й даде адреса и номера.

Джулия се обади на Линда в Ню Йорк, за да види как ще реагира приятелката й. Почти очакваше тя да я обяви за луда. Но вместо това Линда зададе няколко въпроса, претегли нещата за около секунда и половина и каза: „Действай, момиче“. После й предложи двете с Ейми да й гостуват в Ню Йорк за Деня на благодарността. Така Джулия можеше да посети офиса на организацията и да провери всичко на място.

Това, което Джулия пропусна да съобщи, бе, че не е споменала нито дума за този план на майка си, която, откакто научи за посещението на баща й, се държеше малко хладно. Когато Джулия й се обади, че двете с Ейми ще ходят в Ню Йорк, вместо да се зарадва, майка й веднага се обиди, че ще отседнат в апартамента на Линда в Гринич Вилидж, а не при нея в Бруклин. Джулия се опита да й обясни, че това ще бъде първото пътуване на Ейми в Ню Йорк и че е по-добре да бъдат в Манхатън, в центъра на града, за да обиколят всички туристически атракции — Емпайър Стейт Билдинг, Статуята на свободата, ледената пързалка на Рокфелер Плаза.

— Нали разбираш — добави тя непредпазливо. — Всички онези неща, които никога не съм правила като дете.

— И аз ли съм била виновна за това? — избухна майка й. — Ти никога не си искала. Няма значение, прави каквото желаеш. Отседнете у Линда. Сигурна съм, че там ще ви е много по-добре. Чудесно.

Което, разбира се, бе далеч от чудесно. В края на краищата Джулия успя да я умилостиви, като основният компромис бе, че ще отидат у тях за вечерята в Деня на благодарността. Макар и с неохота, Линда също бе поканена.

Джулия написа писмо до офиса на благотворителната организация в Ню Йорк и приложи автобиографията си. Дълго се измъчва дали да спомене още на този ранен етап, че има намерение да води със себе си и осемгодишната си дъщеря, и реши, че е най-добре, ако действа на чисто. Една жена с официален, но приятен глас й се обади два дни по-късно. Надяваше се, че Джулия оценява, че „Сейнт Мери“, технически погледнато, се намира във военна зона, че храната и условията на живот са сведени до най-необходимото и че заплащането е почти символично, с други думи — никакво.

Джулия разпита за възможността да пътува с Ейми и жената отвърна, че това е необичайно, но не и нечувано. Обаче в такъв случай Джулия би трябвало да поеме целия риск, като е наясно, че организацията няма да носи отговорност за момичето. Тя се съгласи. Уговориха си час за интервюто.

Денят на благодарността никога не бе фигурирал сред любимите празници на Джулия. Предизвикваше най-вече спомени за семейни скандали. Всички чичовци, лели и братовчеди идваха у тях и когато свършеха с опустошаването на пуйката, по традиция се наежваха един срещу друг.

Взеха самолет за Ню Йорк в сряда вечерта и на следващия ден Линда ги откара под студения дъжд в новото си черно БМВ през моста до Бруклин. Джулия бе израснала там, но дори и докато показваше на Ейми местните забележителности и й разказваше случки от детството си, се чувстваше странно дистанцирана, сякаш говореше за нечие чуждо минало. Малката къща на майка й с миниатюрния заден двор изглеждаше чудесно, както винаги, но Джулия не откри у себе си никакво вълнение към нея, нито дори към собствената си стая, където някои от ученическите й рисунки още висяха на стените, а купчината плюшени играчки я гледаха с укор от перваза на прозореца.

Майка й бе поканила братовчеда на Джулия — Дейвид, със семейството му. Синът му Брад беше година по-голям от Ейми, а Беки беше на пет. Джулия винаги бе чувствала Дейвид много близък, но никак не харесваше жена му — Лиз. Превзета дребна жена, винаги с безупречна прическа и грим, тя работеше като офис мениджър и третираше целия свят, сякаш бе част от работата й. Като майка преследваше същия неотклонен перфекционизъм, който караше Джулия да се чувства непохватна.

Виждаха се за пръв път след погребението и отношението на Лиз, даже след толкова много месеци, все още бе пропито със съчувствие, от което на Джулия й се повдигаше. Няма нищо. Ед е мъртъв, но ние сме добре, така че се дръж нормално, за бога! Вместо това просто се усмихваше и кипеше вътрешно. Още по-лошото бе, че майката на Джулия — в новата й роля на несправедливо засегната — буквално я пренебрегваше и се разтапяше пред Лиз, която, разбира се, бе дошла по изгрев-слънце, за да помогне в готвенето, бе донесла подаръци за всички и като цяло се държеше като ангел, дяволите да я вземат.

Сбутани рамо до рамо на масата в тясната трапезария, почти бяха привършили с вечерята, когато Линда пусна бомбата за плана на Джулия да замине за Африка. Джулия бе твърде далеч от нея, за да я срита, и преди да успее да насочи разговора към друга тема, майка й подскочи.

— Ще вземеш Ейми и ще заминете за Африка?

— Мамо, това е само идея.

— Това е най-абсурдната идея, която съм чувала. Трябва да си се побъркала.

— Извинявай — прошепна само с устни Линда на Джулия през масата. — Мислех, че знае.

— Африка!

— Мария, чувал съм, че там е много красиво — обади се Дейвид.

— Имате ли нещо против да не обсъждаме това в момента? — каза Джулия и погледна към децата, които бяха надушили кавгата между възрастните и седяха, наострили уши.

— Какво й има на Африка, бабо? — попита Ейми.

— В Африка са направили „Цар Лъв“ — съобщи авторитетно Беки.

— Не е вярно — възрази Брад.

— Вярно е.

— „Цар Лъв“ е анимационен филм, глупачке. Само рисунки.

— Е, значи там са го рисували. И не съм глупачка.

Опита се да го ощипе по крака, но той блъсна ръката й и тя изплака. Ейми не им обръщаше никакво внимание. Тя не отделяше поглед от Джулия.

— Добре, приятелчета — извика Лиз. — Кой иска още сладолед?

Трите деца се втурнаха към нея и тя дипломатично ги отведе в кухнята и затвори вратата.

— В Африка всички имат СПИН — продължи веднага майката на Джулия.

— Мисля, че има един-двама души, които нямат — каза Дейвид и намигна съчувствено и дяволито на Джулия.

— Какво мислят родителите на Ед? Предполагам, че вече си ги известила.

Хапливостта бе оправдана. Джулия им бе споменала за идеята си по телефона едва преди два-три дни.

— Много се развълнуваха, като научиха.

— О, нима?

— Да. Мамо, моля те. Хайде да не обсъждаме това сега. Вероятно изобщо няма да стане.

Изказването, че родителите на Ед се бяха развълнували, беше буквално вярно. Развълнуваха се — в смисъл че се разтревожиха и притесниха, макар че реакцията им бе доста по-сдържана. Ед често бе казвал, че майка му говори с намеци, които в повечето случаи означават точно противоположното на излизащото от устата й. Беше по-лесно да се разгадаят тези намеци, когато седиш срещу нея, но с годините Джулия се бе научила да ги долавя и по телефона. Така че когато й се обади преди няколко вечери и разказа на Сюзън за идеята си, представяйки я по възможно най-безобиден начин, усети от дължината и тежестта на паузите, че свекърва й реши, че тя се е побъркала.

— О, Джулия, какво интересно нещо искаш да предприемеш.

— Не мислиш, че е лудост, нали?

— Лудост? Не, разбира се. Сигурна съм, че си обмислила всички възможни рискове, заплашващи Ейми на подобно място.

Джулия отвърна със сдържания оптимистичен тон, който обикновено използваше при разговорите с родителите на най-проблемните си ученици:

— Разбира се. Но тези рискове могат да бъдат сведени до минимум. И наистина вярвам, че това, което Ейми ще спечели от подобно преживяване, натежава в сравнение с евентуалните малки рискове.

Сюзън въздъхна и разговорът приключи с думите, че е сигурна, че Джулия ще вземе най-доброто решение. Може би Джулия проявяваше параноя, но й се стори, че подтекстът на изреченото прозвуча, сякаш свекърва й се кани веднага да се свърже с някой съдия, който да издаде възбрана за извеждане на Ейми от страната.

Лиз настани децата да ядат сладолед в дневната и им пусна да гледат видео. За да не пропусне удоволствието от караницата, тя веднага се върна на масата. „Тя е на страната на майка ми — каза си мислено Джулия, — а аз съм загубена.“ Майка й бе като куче, захапало кокал. В продължение на пет минути премина в плавна последователност от СПИН до маларията и оттам до войната, глада, змиите и крокодилите.

— Забрави канибалите — вметна Джулия.

Линда се изкикоти. Мария я изгледа навъсено, а после заби ледения си поглед в Джулия.

— Моля? Какво каза?

— Забрави да споменеш канибалите.

Майка й я гледа изпитателно няколко секунди. После — като жив пример за мъченичество — сведе очи, вирна брадичка и тихо се изправи.

— Ако всички са свършили — каза тя, — мисля да разчистя масата.

 

 

Пет злощастни часа по-късно вече бяха в апартамента на Линда. Джулия се увери, че Ейми е заспала, и се върна при приятелката си на голямото кожено канапе. Двете бяха пийнали доста от една бутилка „Джак Даниълс“. Линда доля отново чашите им.

— Като видях майка ти днес, най-после разбрах защо във вашето семейство сте толкова добри във вменяването на вина. Все едно майка ти е измислила това чувство.

— О, тя не го направи нарочно. Аз не трябваше да…

— Нали точно това ти казвам.

Джулия се усмихна.

— Слушай, Джулия. Не си усложнявай живота. Може дори да не ти предложат работата. Ако получиш предложението, тогава ще решиш. Но, скъпа, това си е твоят живот. Никой не знае по-добре от теб кое е най-добро за Ейми. А промяната ще ви се отрази добре, каквато и да е. Виж ме мен. Преди бях анархистка и ходех с черно червило, а сега съм адвокатка и имам черно БМВ. Живота си го бива.

Говориха дълго след полунощ. За семейството и приятелите, за работата и накрая — и за мъжете. По-конкретно, за очевидно безкрайното търсене на Линда на мъж, с когото би могла да прекара поне една година, камо ли цял живот. Тя заяви, че тези, които изобщо й харесват, се оказвали или женени, или обратни. После, съвсем неочаквано, Линда попита за Конър и дали Джулия се е чувала с него наскоро.

— От дълго време не съм. Ейми получи картичка от Индия преди няколко месеца. Оттогава — нищо. Тази година забрави дори рождения й ден. За пръв път.

Линда отпи от уискито си и погледна приятелката си над ръба на чашата.

— Какво? Какво значи този многозначителен поглед?

Линда сви рамене:

— Нищо.

— Хайде, кажи.

— Е, нямаше нужда да съм професор по телепатия, за да разбера какво изпитвахте двамата един към друг.

— Не говори глупости. Доколкото си спомням, ти беше тази, която си падаше по него.

— Не го отричам. Коя жена не би го харесала?

— Ами аз например. Той беше най-добрият приятел на съпруга ми, за бога! Как можа да ти хрумне такова нещо?

— Хей, не се прави на света вода ненапита. Просто те попитах дали си се чувала с него напоследък.

— Не съм.

— Добре.

Последва дълга пауза. Линда запали една от дългите си цигари, облегна глава на облегалката на канапето и издуха дима нагоре към тавана.

— Той ли е причината да искаш да заминеш за Африка?

Джулия избухна:

— Линда, как да ти го обясня по-ясно? Какво ти става тази вечер? По-тъпо нещо не бях чувала. Разбира се, че не е той причината. Как можа да ти хрумне?

— Добре, скъпа. Из-ви-ня-вай.

— Наистина, Линда. Понякога…

Смениха темата, но разговорът така и не потръгна. Джулия си легна с чувството, че е леко пияна, и се упрекваше, че е голяма глупачка заради бурната си реакция. Истината бе — като се изключеше фактът, че той е баща на Ейми — че Конър е проблем, с който Джулия отдавна се бе научила да се справя, като настойчиво отрича съществуването му. Той продължаваше да живее вътре в нея, но в едно ъгълче, което никога не си позволяваше да посети. Когато Линда я попита направо за чувствата й към него, тя се почувства, сякаш някой бърка с ръжен в стара рана.

И докато се въртеше в леглото, а Ейми спеше до нея, Джулия си призна, че приятелката й е права. Колкото и яростно да се опитваше да го отрече, дълбоко в себе си знаеше, че този копнеж да замине за Африка бе свързан с Конър. Не бе толкова наивна, че да очаква да го открият там. Рационалната й половина знаеше много добре, че това няма да стане. Всъщност тя нямаше никаква представа в коя част на света се намира той. Не, нещо по-неуловимо и емоционално я влечеше натам. Искаше да види това, което той бе видял, да заведе дъщеря им на място, което го бе развълнувало дълбоко, за да се развълнува и тя и да се почувства свързана с това място, а чрез него и с Конър. И въпреки че сега той бе един непознат и сигурно отдавна бе престанал да я обича, поне по този дребен, косвен начин тя можеше да сподели тази част от него.