Никълас Еванс
Скок в огъня (5)

4.

Едно от многото неща, на които се възхищаваше у Ед — и може би единственото, за което му завиждаше — беше способността му да заспива без никакво усилие. Независимо къде се намираше той, независимо колко шум, движение или истински хаос се разгръщаше около него, можеше просто да затвори очи, да облегне глава и преди да си преброил до двайсет, вече да е потънал в сън. В този случай главата му бе облегната на рамото на Джулия. Малко след като стюардесата отнесе таблите с почти недокоснатата храна, Ед свали очилата си, целуна Джулия по врата и се сгуши до нея. Въпреки че вече усещаше как се схваща от неподвижната поза, тя не искаше да го буди. Харесваше й да усеща дъха му по врата си — ритмичен, топъл и повърхностен като на дете.

Ед бе настоял тя да седне до прозореца, за да вижда по-добре изгледа на Монтана, над която прелитаха. Седяха от северната страна на самолета и през изминалия час Джулия гледаше сянката му, която се плъзгаше над безкрайните сивкавокафяви прерии и поля, прорязани от пресъхнали потоци.

Бяха минали повече от четири месеца, откакто Ед се бе обадил, за да си поиска чистачките. И въпреки че тя с радост би оставила цялата сага с кражбата, отмъщението и контраотмъщението в миналото и не би я споменала никога повече (защото още се чувстваше засрамена от това, което бе направила), историята за тяхното запознанство вече се бе превърнала в легенда. Ед я бе разказал на всичките си приятели, а също и на всички нейни приятели — поне тези, с които бе решила да го запознае. И по време на разказа, ако присъстваше, Джулия неизменно се усмихваше и свеждаше комично, но всъщност истински засрамено глава.

Ако бе шокирана от самата себе си, че бе откраднала мястото за паркиране на Ед, бе двойно по-шокирана от факта колко бързо двамата с Ед станаха това, което майка й назоваваше с доста пренебрежителен тон „двойка“. Откакто развали годежа си с Майкъл предишната пролет, Джулия не излизаше с никого и се наслаждаваше на живот, лишен от всякакви романтични усложнения. Посвети се на работата си в института, често си лягаше рано, успя да прочете повече романи, отколкото бе чела от години, и дори нарисува няколко картини. Излизаше само с приятелки. И в единствения случай, когато наруши това правило и отиде да гледа онзи ужасен филм с братовчед си, бум-тряс — и ето я нея, отново в плен на любовта.

Майка й обожаваше Майкъл. Той бе завършил право в Харвард и бе чист англосаксонец — красив, рус и интелигентен, с усмивка като на фотомодел от кориците на списанията, които човек намира в чакалните на зъболекарските кабинети. Още по-важно бе, поне според майката на Джулия, че бе много богат — или поне един ден щеше да бъде много богат, когато получеше наследството си. Това бе наследство, което, както при повечето благороднически семейства, имаше тъмен произход, и доколкото Джулия бе подразбрала, без да любопитства прекалено, имаше нещо общо с отклоняване на реки от естествения им път и изсичане на милиони дървета.

Макар че не бе заслепена от всичко това, Джулия бе — поне за известно време — достатъчно разсеяна, за да не забележи една друга характерна черта на Майкъл. Той бе скучен. Не просто малко скучен, от време на време, така както са скучни повечето мъже и за което можеше да им се прости като цяло, а неимоверно, колосално скучен.

Най-добрата й приятелка и съквартирантка — Линда Рознър, известна с прямотата си, изтъкна този факт още първия път, когато видя Майкъл, и отвори бутилка шампанско, след като Джулия развали годежа си с него. Цялото това преживяване вероятно обясняваше защо следващият мъж в живота на Джулия се оказа страстен и емоционален музикант от Юга, който в свободното си време скачаше с парашут и гасеше горски пожари. Животът с Ед, разбира се, носеше задължителния риск от крайно изтощение, сериозни наранявания и дори насилствена смърт. Но в никакъв случай — в това Джулия вече можеше да се закълне — от скука. Понякога той се влияеше прекалено от настроенията си и от време на време изтърсваше някое остроумие, без да осъзнава, че с него може да засегне човек. Но имаше огромно сърце — голямо поне колкото тиква — и я караше да се смее.

До онази вечер, когато се запознаха, единствената серенада в нейна чест бе от един от онези оплешивяващи цигулари, които се мотаят из италианските ресторанти. Майкъл му бе платил веднага, само и само да го накара да се махне от масата им. Ефектът от онези песни, които Ед изсвири специално за нея, въпреки голямата доза ирония в тях, бе опустошителен. Тя веднага се влюби в него. Е, почти веднага. Спаха на третата им среща, въпреки че ако той бе поискал — и ако Линда не седеше също в стаята, наострила уши и очи, макар да се преструваше, че чете вестник — Джулия би му се отдала още когато той се появи да вземе чистачките си.

Също като нея, и Линда бе нюйоркчанка, родена и израснала там, макар и в много по-богато семейство. Свиваше си сама цигари, използвайки специална хартия, и пушеше повече, отколкото ядеше. Бе слаба и дребна на ръст, но притежаваше неизтощима енергия. Двете се бяха запознали в колежа по изкуствата, където Линда бе сред основателите на клуба на неоготиците радикали — идея, която Джулия така и не разбра напълно, но която очевидно бе свързана с това да се слага черно червило и да се носят дрехи като на някой далечен братовчед на семейство Адамс. След две години като борещ се творец, през който период всичко, дори и далечно свързано с печеленето на пари, се смяташе за „тъпоумна капиталистическа гадост“, Линда реши, че щом не може да победи останалия свят, може да стане част от него. Изостави странните дрехи и черното червило и постъпи да следва право. Планът бе да си намери работа на Уолстрийт и да си купи черно БМВ кабриолет.

В мига, в който Ед влезе в апартамента им онази вечер, Джулия знаеше, че Линда го одобрява. Отвориха си бутилка вино, после още една и седяха и си говориха до два часа през нощта. Ед дълго разглежда по-новите картини на Джулия, които бяха струпани до стената. Те бяха резултат от двумесечното пътуване до Кения, което бе предприела предното лято. Тя се бе влюбила в първичната образност и широта на Африка, но макар че се бе върнала с купчина снимки, бе открила, че не може да улови духа на онези места на платното. Гнетеше я чувството, че картините й са като клишета. Ала Ед многократно повтори, че са страхотни, и отдели една, за която заяви, че му харесва най-много. Тя бе единствената, която и Джулия харесваше — огромен близък план на една зебра, увеличена до такава степен, че изглеждаше почти като абстрактна картина.

После Ед изтощи от смях и двете с разказа за наводнението в апартамента си и с имитациите на отвратителния Декстър Ротуел-младши. А когато им призна, че освен музикант и композитор, през лятото гаси горски пожари, Джулия предположи, че Линда ще припадне всеки момент. Щом Ед си тръгна, двете останаха зашеметени и ухилени една на друга като ученички.

— Е — каза Линда, — виж ти! Поет и воин.

— Какво мислиш?

— Какво мисля? Скъпа, ако не го свалиш много бързо, аз ще го направя.

Сега, четири месеца по-късно, Ед и Джулия още бяха на етап, когато им бе трудно да държат ръцете си далеч един от друг, и идеята да прекарат разделени цялото лято никак не им се нравеше. Така че Ед й предложи да си намери някаква работа за лятото в Монтана и тя успя да го направи само с две-три обаждания.

Докато Джулия учеше в колежа, прекарваше всяко лято — от юни до септември — в Колорадо, където работеше за една организация, наречена „Дивата природа и младежта“. Децата, с които се занимаваше организацията, бяха непълнолетни закононарушители, изпратени в тази програма от съда като последен шанс. На групи от максимум дванайсет човека ги водеха из горите в продължение на цели два месеца. Даваха им специални обувки за планината, спален чувал, дъждобран и анорак и това бе всичко. С подкрепата и напътствията на четирима ръководители — един от които бе Джулия — те трябваше да се научат да оцеляват в пустошта.

Преди да се заеме с тази работа, Джулия винаги бе смятала, че ще изкарва прехраната си като художник. Но това, което видя през онези три лета — поразителната трансформация на някои от децата от враждебни и отчаяни в уверени и общителни младежи — я впечатли толкова силно, че промени решението си. Продължи образованието си и получи магистърска степен по образователна психология и оттогава работеше като терапевт в едно училище за деца със специални нужди в Бостън.

Преди две години програмата „Дивата природа и младежта“ бе открила втори център в Хелина, Монтана. С едно кратко обаждане Джулия успя да уреди да я наемат там за лятото. Директорът на центъра в Колорадо — Глен Нилсен, се бе преместил в новия център, за да го ръководи. Двамата с Джулия бяха добри приятели и ако не беше Майкъл, можеше да станат и нещо повече. Когато тя му се обади, той много се зарадва, че отново ще има шанс да работи с нея и дори предложи да й уреди да живее заедно с още две жени от центъра в апартамент в Хелина. Когато Джулия съобщи на Ед, че намира това за добра идея, той придоби обиден вид. Искаше да живее с него в Мисула.

— Слушай — каза тя. — Вие двамата с Конър ще си живеете там по мъжки.

— По мъжки? Конър няма да има нищо против да живееш с нас. Той е готин.

— Сигурна съм. Както ми го описваш, явно е страхотен. Но наистина смятам, че ще е по-добре, ако си имам свой апартамент. Ей, не започвай да ми се цупиш. Нали твърдиш, че до Хелина е само два-три часа път.

В крайна сметка обаче тя се предаде, макар че не знаеше доколко ще успяват да се виждат. Нейната работа щеше да бъде на смени от по осем дни, следвани от шест дни почивка. Ед щеше да почива или в петък и събота, или в неделя и понеделник.

Тя усети, че главата му се размърда на рамото й.

— Пристигнахме ли вече? — попита той като сънено дете.

— Вече пътуваме към къщи. Ти проспа цялото лято.

— Миришеш много хубаво.

— Радвам се, че мислиш така. Цялата ми лява страна е парализирана. Главата ти тежи поне тон.

— Няма как. С толкова много мозък.

Целуна я по бузата, после си сложи очилата и се наведе да погледне през прозореца.

— Някъде над Дакота сме — определи той. — След няколко минути ще летим над Монтана. Сигурно затова се събудих. Не се шегувам. Винаги се случва. Събуждам се точно когато доближаваме Монтана. Усещам вибрации или нещо подобно.

— Нима?

— Мога да се закълна. Веднъж се запознах с една жена, която се занимаваше с астрология и говореше за прераждания и разни такива, и й разказах за вибрациите, а тя ми обясни, че това е, защото в предишния си живот съм бил родом от Монтана.

— Какво, бил си каубой?

— Не, индианец от племето на чернокраките. Оказва се, че съм биел барабани.

— Как си се казвал?

— Забравих.

— Лъжеш! Хайде, кажи.

Ед въздъхна:

— Беззъбата мечка.

Джулия се разсмя на глас:

— Беззъбата мечка?

— Хайде, смей ми се, не ми пука! Говорим за миналия ми живот, какво толкова.

— Защо беззъба?

— Откъде да знам? Може би съм бил некадърен на барабаните.

— Какво друго ти каза?

— Това беше. Ядоса ми се, като я попитах кой е бил соло китарист, и не ми продума повече.

Прекараха остатъка от пътуването, наблюдавайки как равнините под тях отстъпват на стръмни хълмове — като гърбове на огромни китове, обрасли с борове хребети и широки речни долини. Ед й назоваваше като екскурзовод местата, над които прелитаха. Планинските вериги Роузбъд, Бигхорн и Прайър, далеч на север ширналият се Билингс и извивката на река Йелоустоун, която течеше в обратна посока. Ед я накара да се наведе съвсем до стъклото, за да види източните склонове на Скалистите планини пред тях, които ставаха все по-големи и по-големи, неразтопения сняг по най-високите им върхове, искрящи в розово под отблясъците на късното следобедно слънце. И за нула време същите тези върхове се снижиха като джуджета под тях и самолетът пресече континенталния раздел, описвайки широк завой на запад, където гъстите гори, преливащи в многобройни нюанси на зелено, се прекъсваха единствено от езерата, които синееха като отражение на небето над тях. И после, при последното бавно спускане към Мисула, горите преминаха в равнини и пасбища, появиха се къщи, ферми, коне и крави, коли, хора, които се трудеха. Ед сподели, че има чувството, сякаш изобщо не е заминавал от това място, и че видът на тази земя събужда усещането за някаква празнота вътре в него, копнеж, който само това място може да запълни.

Джулия го погали по косата.

— Моята малка Беззъба мечка.

Когато слязоха от самолета, въздухът бе пропит от мирис на керосин и нагорещен асфалт. Въпреки това Ед вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си, сякаш вдишваше най-сладкия аромат. Обви ръката си около раменете й и двамата тръгнаха към изхода.

— Ето го.

Ед помаха и през стъклената стена Джулия видя висок млад мъж с дълга руса коса, който им махаше с каубойската си шапка. Тълпата пътници напредваше бавно. Пред тях бутаха един старец на инвалидна количка и това ги забави по пътя към изхода. Конър беше сложил шапката си обратно на главата, стоеше усмихнат и чакаше спокойно. Най-после стигнаха до него.

— Извинете — каза Ед. — Оттук ли е пътят към пожарите?

— Много сте закъснели. Вече ги изгасихме всичките.

Конър пак свали шапката си, Ед разтвори ръце и двамата се прегърнаха с една от онези смешни мъжки прегръдки, които неизменно включват потупване по гърба.

— Здрасти, приятел — каза Ед. — Как я караш?

— Добре. Още по-добре, след като ти си вече тук. О, имаш нови очила.

— Да. Джулия твърди, че с тях изглеждам секси.

— Ами, май и на нея й трябват очила. — Обърна се към нея: — Е, както гледам, тоя секси приятел с очилата няма да се сети да ни запознае. Ти сигурно си прекрасната Джулия. — Подаде й ръка. — Чувал съм много за теб.

— И аз за теб.

— Добре дошла в Монтана.

— Благодаря.

Дланта му бе твърда и мазолеста и той я гледаше с бледосините си очи по такъв прям и решителен начин, че тя почти се смути, сякаш някак можеше да надникне в главата й.

— Вече съм си намерил място за паркиране, така че, мисля, съм в безопасност.

Джулия погледна Ед сърдито.

— Някога ще доживея ли да спреш да разправяш тази история?

Ед погледна приятеля си и двамата обмислиха отговора на този въпрос, после поклатиха решително глави и едновременно заявиха, че това не е особено вероятно. Конър се ухили:

— Джулия, съжалявам. Повече никога няма да го спомена.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Хайде да вървим да вземем чистачките ви, тоест багажа ви.

По пътя към залата за получаване на багажа и докато чакаха край лентата, Ед бомбардираше Конър с въпроси. Искаше да знае кои други са в екипа на парашутистите това лято, какви пожари са гасили досега и къде, какво е било времето и какви са прогнозите и така нататък. Приятелят му отговаряше търпеливо, като адресираше отговорите си не само към Ед, но и към Джулия.

След всичко, което бе слушала за Конър, й беше интересно най-после да се запознае с него. Като ги гледаше двамата и ги слушаше как си говорят, Джулия разбра защо Ед считаше Конър за най-добрия си приятел. От него лъхаше някакво спокойствие, резервираност, която чудесно се допълваше с бъбривостта на Ед. В един момент, докато говореше, Конър забеляза, че го гледа, и просто й се усмихна, а тя му се усмихна в отговор.

Чантите им пристигнаха и Ед бързо надникна в калъфа с китарата си, за да се увери, че не е повредена, после натовариха всичко на една количка за багаж и се отправиха към паркинга. Колата на Конър беше стар бледосин шевролет пикап, който според Джулия идеално подхождаше на измачканата му мръсна шапка. Той й обясни, че си е сложил шапката специално в чест на Ед и че обикновено, както повечето парашутисти, се облича по-официално, с костюм и вратовръзка.

— И, разбира се, скачаш с парашута, облечен точно така — подметна тя.

— Не, тогава нося огнеустойчивия си смокинг. Човек никога не знае на кого може да попадне случайно.

Хвърлиха чантите в каросерията на пикапа и се качиха в кабината, сядайки един до друг, Джулия — по средата. По пътя към града Конър я разпита за предстоящата й работа и тя му разказа това, което знаеше от опита си в Колорадо. Попита я кога трябва да започне и тя му отговори, че я очакват в Хелина рано понеделник сутринта. Конър се замисли, после предложи, ако нямат други планове, да отидат до ранчото му в неделя следобед, за да навестят майка му.

— Вероятно не трябва да ти го казвам, Джулия, но майка ми открай време си пада по Ед.

— Чувствата ни са взаимни — обади се Ед. — Признавам си. Как може да не съм влюбен в жена, която знае наизуст всяка песен от „Оклахома“?

— Съвсем лесно според мен — каза Конър. — Е, Джулия, това значи ли, че ти ги знаеш всичките?

— Какво е „Оклахома“?

Ед изстена и се хвана за главата, а Конър и Джулия се разсмяха.

Вечерта хапнаха в малък ресторант от другата страна на реката, а после се върнаха пеш през моста. Вече се стъмваше и огромното бяло М на хълма над града светеше, сякаш се рееше в мастиленосиньото небе. Под моста се откриваше малък парк, където течеше някакъв импровизиран концерт. Там имаше фенери и малка тълпа хора, седнали на тревата. Протяжните звуци на китари разчувстваха Джулия и тя пъхна ръката си под тази на Ед и облегна глава на рамото му, докато вървяха.

Когато се върнаха в апартамента, Конър направи кафе, тримата седнаха край масата в кухнята и известно време си говориха. Ед попита как върви фотографията и Конър разказа, че напоследък е имал няколко поръчки, но като цяло не е бил особено зает. Отиде в другия край на стаята и се върна с голям кафяв плик, извади от него една снимка и обясни, че я е проявил същия следобед. Подаде я първо на Ед, който седеше срещу Джулия, така че тя не можа да я види. Очите на Ед се разшириха.

— Уха! Какво, за бога, е това? Лос?

— Да. Появи се от пожара.

— Какво стана после?

— Не знам. В единия момент беше там, а в следващия го нямаше.

— Конър, човече, това е адско попадение!

Ед я подаде на Джулия. Отне й няколко секунди да фокусира погледа си и когато видя какво има на снимката, рязко си пое дъх.

— Ужасно е!

Ед се засмя.

— Не чакай комплименти.

Но Конър не се смееше. Той се взираше напрегнато в Джулия, сякаш знаеше какво точно иска да каже тя. Жената поклати глава и му подаде снимката.

— Извинявай, но не мога да я гледам.

Конър я пое от ръката й, без да каже нищо. Пъхна я в плика и го върна там, откъдето го беше донесъл. Ед иронично подхвърли, че тя е много строг критик и на неговата музика, но Джулия бе прекалено шокирана от видяното, за да осмисли шегата. Тя се изправи. Внезапно Ед я погледна разтревожено.

— Джулия? Добре ли си?

— Съжалявам. Просто съм изморена. Ще ви оставя да си поговорите.

Целуна Ед по главата. Той каза, че няма да се бави.

— Лека нощ, Конър.

— Лека нощ, Джулия.

Тя изми зъбите си в черната баня, която Ед бе нарекъл „клетката на самоубийците“, после отиде в спалнята им и се съблече. Конър им бе отстъпил по-голямата стая и предвидливо бе избутал двете единични легла едно до друго. В стаята имаше дървен люлеещ се стол, нощно шкафче и лампа с оръфан лилав абажур, а в ъгъла — голям стар гардероб, една от дръжките на който липсваше. Стената бе осеяна с по-светли правоъгълници, където явно са били закачени снимки и плакати. Отвън, край мрежата на прозореца, имаше рояк мушици и няколко от по-предприемчивите бяха намерили малка цепнатина, бяха се промъкнали в стаята и сега кръжаха замаяно около лампата.

Джулия се пъхна в леглото и отвори книгата си. Четеше „Ана Каренина“ за трети път и романът я вълнуваше повече от всякога. Но сега се улови, че чете един и същи абзац отново и отново, така че скоро се отказа и изгаси лампата. Чу ромоленето на реката отвън и приглушените гласове на мъжете в съседната стая и въпреки че беше топло, придърпа завивката до брадичката си, за да се спаси от студа, който я връхлетя, откакто видя снимката на Конър. Не можеше да прогони образа от главата си. Ед бе нарекъл снимката адско попадение, без да осъзнава буквалната си правота. Но Конър го бе разбрал.

Явно се бе унесла, защото следващото, което си спомняше, бе, че Ед лежи гол зад нея и я целува по врата. Искаше да се любят и когато тя промърмори, че е твърде изморена, той се престори на обиден и каза, че може да минат дни, може би дори седмици, преди отново да се видят. Така че тя се обърна и му позволи да я погали и скоро образът, който така я бе потресъл, се разтопи и изчезна от съзнанието й. Но в мекия сблъсък на телата им онази нощ за пръв път имаше следа от тъга.