Никълас Еванс
Скок в огъня (2)

1.

Важните неща в живота винаги стават случайно. На петнайсет години тя не знаеше много. Всъщност с всяка изминала година всичко й се струваше все по-объркано и това знаеше със сигурност. Може да се умориш от тревоги в опити да бъдеш по-добър човек, може да прекараш хиляди безсънни нощи, като се чудиш как да живееш правилно, благопристойно и честно, може да си направиш план и да го спазваш, да коленичиш до леглото си всяка вечер и да обещаваш на Бог, че няма да го нарушаваш, даже може да идеш в църквата и да се закълнеш тържествено. Може да се прекръстиш седем пъти със затворени очи, да срежеш палеца си, да го стиснеш и да напишеш тържествения обет на някой камък със собствената си кръв, а после да хвърлиш камъка в реката точно в полунощ. И после, като гръм от ясно небе, някаква неочаквана катастрофа да помете живота ти и завинаги да преобърне всичко наопаки.

По-късно Скай се кълнеше, че във въпросната нощ небето наистина бе ясно, защото всичко започна съвсем безобидно, когато онези две жени се появиха в бара.

Не знаеше кои са, но какви са бе очевидно за целия свят. Носеха повече грим, отколкото дрехи, а от начина, по който се олюляваха на високите си токчета, Скай отгатна, че вече са пийнали и замаяни. И двете бяха с тесни къси блузки — едната с червена, а другата със сребриста и разнищена по края. Жената, която вървеше отпред, имаше дълга черна коса, гърдите й стърчаха като пъпеши, а полата й бе толкова къса, че все едно я нямаше. Музиката в бара гърмеше силно и чернокосата се опита да танцува, докато вървеше, но едва не падна.

Мъжете, които ги придружаваха, вървяха плътно до тях, без да се набиват на очи, и им проправяха път през тълпата. И двамата носеха каубойски шапки и от ъгловото сепаре в другия край на помещението, където седяха Скай и приятелите й, тя не можа да различи лицата им. Не че изобщо я интересуваха. Самата тя бе доста замаяна от алкохола. Барът тънеше в приглушен червеникав сумрак и през облаците цигарен дим Скай само забеляза, че са двама жалки четирийсетгодишни мъже, които се опитват да изглеждат по-млади и несъмнено изневеряват на жените си. Тя извърна глава. Взе бирата си, отпи и запали нова цигара.

Наблюдаваше ги най-вече защото бе отегчена, което бе доста тъжно, след като празнуваха нейния собствен рожден ден. Джед и Калвин се бяха отцепили и седяха мълчаливо до нея, Рокси продължаваше да плаче в дланите си заради нещо, което Крейг й беше казал, а Крейг не спираше да псува лошия си късмет, задето шибаната му кола се счупила. „Още една страхотна нощ в града“, каза си Скай и пак отпи от бирата си. Честит рожден ден.

Барът бе мизерна дупка, която се намираше толкова близо до железопътните релси, че бутилките се разклащаха и тракаха всеки път, когато минеше някой влак. Поради причини, които не бяха трудни за отгатване, ченгетата не се занимаваха с това място и стига да не носиш памперси, персоналът си затваряше очите, че не си навършил позволената възраст за пиене на алкохол. В резултат по-голяма част от клиентелата бе на възрастта на Скай. Със сигурност много по-млади от четиримата, които влязоха преди малко. Сега те бяха обсадили бара и чакаха да бъдат обслужени. Стояха с гръб към нея и Скай отново се улови, че ги зяпа.

Видя как ръцете на високия мъж се плъзнаха по ханша на чернокосата и надолу до задника й, после се качиха нагоре по гърба й до голите рамене. Мъжът се наведе и допря устни до врата й. Боже, той я ближеше. Колко са отвратителни някои мъже. Какво им ставаше на жените? Как можеха да понасят тъпанари като този да им се лигавят? Цялата тази работа със секса все още бе напълно непонятна на Скай и се съмняваше, че някога изобщо ще я проумее. Разбира се, и тя правеше секс. Всички правеха. Но Скай така и не разбираше защо го представят за толкова страхотно нещо.

Мъжът явно прошепна нещо неприлично в ухото на жената, защото изведнъж тя отметна глава назад, засмя се похотливо и се опита да го шляпне закачливо. Мъжът също се засмя, изви се, за да избегне удара й, и шапката му падна. Чак сега Скай видя лицето му.

Беше вторият й баща.

В няколкото кратки секунди преди очите му да срещнат нейните, тя забеляза на лицето му изражение, което не бе откривала никога преди, някаква негова прикрита същност, сякаш още бе момче, безгрижно, весело и странно уязвимо. После Скай видя, че той я позна и момчето у него изчезна също толкова бързо, колкото се бе появило. Лицето му помръкна, той стисна зъби и отново се превърна в мъжа, когото познаваше, от когото се страхуваше и когото мразеше, този, който се връщаше във фургона в малките часове на нощта, пиян и кипнал от ярост, наричаше майка й индианска кучка и я пребиваше, докато тя не започнеше да вие за милост, а той насочваше злокобното си внимание към Скай.

Мъжът се изправи, остави шапката си на бара и каза нещо на жената, която се обърна и изгледа Скай с изражение, в което се четеше нещо средно между презрение и незаинтересованост. Той тръгна към сепарето. Скай изгаси цигарата си с надеждата да не я е забелязал. После се изправи.

— Да си тръгваме — каза тихо.

Но в сепарето бе като в капан. От едната й страна Рокси хлипаше на рамото на Крейг и изобщо не я чу, а от другата Калвин и Джед още седяха като вцепенени. Вторият й баща се доближи до масата и огледа набързо цялата картина: бутилките от бира, препълнените пепелници, пияните момчета в компанията й.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Хайде стига. Днес е рожденият ми ден. — Оправданието бе жалко, но си струваше опита. Дори се запита дали да не го нарече „татко“, както правеше в един кратък период в началото, след като майка й се омъжи за него, преди да открие що за подъл, отвратителен кучи син е в действителност. Но не успя да се застави да произнесе думата.

— Не ми пробутвай тези глупости. Още си само на петнайсет години. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Хей, я по-кротко, мъжки! Просто се забавляваме — обади се Джед, който започваше да се освестява.

Вторият баща на Скай се наведе, стисна го за гърлото и го издърпа към себе си през масата.

— Как смееш да говориш с мен така, малко копеле!

От тежестта на Джед масата се наклони и всичко върху нея, освен самия Джед, се плъзна към пода в лавина от изпочупени стъкла. Крейг скочи на крака и опита да дръпне ръката на пастрока на Скай, но той се завъртя и със свободната си ръка заби юмрук в лицето на момчето. Рокси изпищя.

— За бога! — извика Скай. — Спрете! Спрете!

Тя осъзнаваше, че всички в бара ги гледат. Един от сервитьорите се приближи заедно с мъжа от компанията на втория й баща.

— Хей, момчета, хайде да се успокоим, а? — каза келнерът.

Пастрокът на Скай блъсна Джед да седне толкова силно, че главата му се удари в стената на сепарето. Крейг се беше свлякъл на колене и устата му кървеше, а Рокси хлипаше, наведена над него, опитвайки да му помогне. Вторият баща на Скай дишаше тежко, а очите му се присвиха заплашително по посока на келнера.

— Сервирахте ли алкохол на тези деца?

Сервитьорът вдигна длани.

— Сър, нека първо се успокоим, моля ви.

Той бе слаб и поне трийсет сантиметра по-нисък от втория баща на Скай. Имаше дълга коса, вързана на конска опашка.

— Попитах ви нещо. Сервирахте ли им алкохол?

— Казаха, че са на двайсет и една.

— И вие им повярвахте? Поискахте ли личните им карти?

— Сър, може ли да обсъдим това…

— Поискахте ли ги?

Скай се изправи и си проправи път навън от сепарето.

— Слушай, ние си тръгваме, става ли? Тръгваме си!

Пастрокът й се изпъна, вдигна ръка да я удари и макар че инстинктът за самосъхранение да й подсказваше да се предпази, тя някак успя да не трепне и остана неподвижна, забила враждебен поглед в него. Подуши одеколона му, който беше твърде силен и предизвика толкова лоши спомени, че тя едва не повърна.

— Да не си посмял да ме пипнеш и с пръст!

Каза го почти като шепот. Но думите й или може би очите, които го гледаха от всички посоки, го спряха. Каквато и да беше причината, той отпусна ръката си.

— Веднага се прибирай вкъщи, малка индианска курво. Ще се разправям с теб по-късно.

— Единствените курви тук са тези, с които ти дойде.

Той се хвърли към нея, но тя се изплъзна от ръцете му и хукна към вратата. През рамо зърна, че приятелят му и сервитьорът го хванаха за ръцете, за да не я последва. Тя се гмурна в нощта и побягна.

Въздухът тегнеше, горещ и влажен. Скай усещаше сълзите по страните си и заради тях едва не се задави от гняв, че е толкова слаба и позволява на онзи негодник да я разплаква. Един товарен влак загърмя до нея и тя се затича редом с него, загледана в светлините, които примигваха между вагоните. Имаше осветление и край релсите — лампи, закачени на някаква тел над главата й, всяка заобиколена от рояк мушици. Влакът сякаш бе дълъг няколко километра и някъде в далечината, вече извън града, отекна тъжният вой на локомотива — като присъда над жалкия свят, през който минаваше. Ако влакът се движеше по-бавно, тя щеше да се качи и да замине там, накъдето пътуваше.

Тя бягаше и бягаше, както винаги. Нямаше значение накъде, защото никъде не можеше да е по-зле от там, където се намираше в момента или където се бе озовавала досега. За пръв път избяга едва петгодишна и оттогава го беше правила много пъти. Винаги си навличаше неприятности, но какво от това, какви ли неприятности съществуваха, които да не бе виждала вече.

Тича, докато задръстените й от цигарения дим дробове не се предадоха, и когато спря, последният вагон на влака отмина. Тя стоеше превита, опряла длани на коленете си и задъхана, гледаше как светлините на опашката му ставаха все по-малки и по-малки, докато нощта не ги погълна, сякаш изобщо не ги бе имало. Някъде далече в мрака лаеше куче и някакъв мъж му викаше да млъкне, а то не спираше.

— Няма нищо, ще хванеш следващия.

Гласът я стресна. Беше мъжки и съвсем наблизо. Скай огледа тъмнината около себе си. Намираше се на място, което приличаше на бунище. Не видя кой й говори.

— Насам.

Той седеше на земята, облегнат на купчина гниещи колове от ограда, потънали в бурени. Изглеждаше, сякаш едва ли не и той е част от тях — косата му бе толкова дълга и заплетена, колкото и брадата му. Беше бяло момче, по-голямо от Скай. Може би на осемнайсет или деветнайсет, много слабо. Носеше протрити дънки и тениска с щампа на китайски дракон. Прашна пътна чанта лежеше на земята до него. Свиваше си джойнт.

— Защо плачеш?

— Не плача. Пък и теб какво те засяга?

Той сви рамене. Известно време и двамата мълчаха. Скай се обърна настрани, като че ли имаше други неща, които да върши или обмисля. Изтри крадешком мокрите си страни, за да не я види. Знаеше, че се налага да се махне оттук. Всякакви психари и откачалки се мотаеха край релсите. Но нещо у нея, някакъв нещастен копнеж за утеха или компания, я накара да остане. Тя пак го погледна. Той облиза цигарената хартия и залепи джойнта, после го запали и си дръпна продължително. Подаде й цигарата:

— Ето.

— Не си падам по дрога.

— Ясно.

 

 

Колата, която откраднаха, бе на човек с малки деца. Отзад имаше бебешки столчета, книжки с картинки и хартийки от бонбони. Момчето знаеше какво прави, защото му отне само броени минути да отключи вратата и да запали двигателя. След няколко километра спряха, за да разменят номерата с тези на една друга кола.

Той се представи като Шон, тя му каза своето име и това бе всичко, което знаеха един за друг, освен че и двамата таяха някаква обща болка или копнеж, който нямаше нужда да изричат. Нищо друго нямаше значение — нито къде отиват, нито защо.

Караха на север, докато стигнаха до междущатската магистрала, после се отправиха на запад. Реката бе от едната им страна, а зората разстилаше червената си пелена върху безкрайните равнини зад тях. Дълго време и двамата мълчаха. Скай седеше обърната на седалката си и гледаше назад, чакаше слънцето да се покаже и когато най-после изгря, то заля земята с пурпурни и златни пламъци и хвърли дълги сенки от тополите, скалите и от черните биволи, които пасяха край реката. Скай си помисли, че това е най-красивото нещо, което е виждала през целия си живот.

На пода намери книжка с картинки, която си спомняше от началното училище. Разказваше се за едно момченце на име Бърнард, чиито родители изобщо не му обръщали внимание. Един ден в задния им двор се появило чудовище и Бърнард изтичал вътре да каже на родителите си, но те пак не му обърнали внимание. Чудовището го изяло, влязло в къщата и започнало да реве срещу родителите, но те си мислели, че Бърнард вдига шум, и пак не го погледнали. И защото не се изплашили, чудовището загубило цялата си самоувереност. Скай обърна на последната страница, която винаги я натъжаваше много. Бедното старо чудовище натирено в леглото, седи сам-самичко и нещастно в тъмното, чувствайки се като пълен неудачник.

Спряха край магистралата, за да заредят. От закусвалнята, която тъкмо отваряше, си купиха кафе и курабийки и седнаха да закусят на маса до прозореца, докато една старица миеше пода край тях. Докато ядяха, момчето я попита на колко години е и тя излъга, че е на седемнайсет. Довери му, че е родена в Южна Дакота и че по майчина линия е наполовина индианка — от сиукското племе оглала. Той отвърна, че това е супер, а тя възрази, че според нея не е и че плюс това не знае нищо за племето и неговата история, освен че е пълна с болка и нещастие, а тя вече е преживяла достатъчно и от двете, много благодаря.

Той й каза, че е от Детройт и че родителите му и по-големият му брат са в затвора, без да обясни за какво, и Скай не попита. Когато бил на четиринайсет, избягал и през изминалите три години постоянно пътувал. Разказа й, че е бил в Мексико, Никарагуа и Салвадор и че е видял такива неща, каквито преди дори не си е представял, че съществуват.

— Какви?

— Магии. Шамани. Хора, които минават през огън, без да оставя никакви следи по тях. Хора, които умират, защото някой ги е проклел. Видях как съживиха една умряла жена.

Скай се заинтересува от това, но той не пожела да й разкаже. Попита го защо е дошъл в Монтана и получи отговор, че искал да срещне мечка гризли в гората. В Мексико бил научил, че това е духовното му животно, тъй като е бил мечка в предишния си живот. Тя се засмя, защото бе толкова кльощав, че нямаше нищо общо с мечка. Може би някое насекомо или жираф, или нещо такова, но мечка гризли? В никакъв случай. Той, изглежда, се засегна и млъкна, така че се наложи да се извини и като се насили да остане сериозна, го попита как възнамерява да намери гризли. Шон призна, че няма да е лесно, но предположи, че трябва да се отправят към парка Глейсиър, за който му казали, че е добро отправно място за търсенето.

Скай кимна и се опита да запази сериозното си изражение:

— Аха.

— Имаш ли по-добра идея?

Тя можеше да се сети поне за сто.

— Няма значение. Не ми пука.

Пътуваха целия ден, слънцето ги изпревари и се отправи към снежните върхове на планината, която се извисяваше пред тях. Следобед стана толкова горещо, че отбиха от магистралата и поеха по тесни виещи се пътища през гората, в която гъмжеше от насекоми. Намериха поток с дълбок вир и без да се смутят, поплуваха голи в студената бистра вода, после легнаха на една полянка с диви цветя и се изсушиха на слънце, а край тях танцуваха пеперуди. Шон й каза, че е красива, и тя си помисли, че ще иска да я докосне, което не я изплаши, но той само се взираше в небето и изпуши още един джойнт, сякаш изобщо не забелязваше присъствието й.

Когато се върнаха на магистралата, от запад небето се пълнеше с големи сиви буреносни облаци, между които слънчевите лъчи едва се процеждаха, бледи и студени. Светкавици започнаха да прелитат между развълнуваните им купове и планината отдолу.

Скай зърна полицейската кола преди него. Нещо я накара да се обърне назад и точно в този момент полицаят включи сигналната лампа. Шон погледна в огледалото за обратно виждане, но не каза нищо. Не изглеждаше изплашен, дори разтревожен, просто бе като вкаменен. Намали и спря на банкета и полицейската кола зад него направи същото. Полицаят не излезе веднага, очевидно проверяваше номера им по радиостанцията.

— Какво ще кажем?

Шон сви рамене.

Полицаят слезе от колата и тръгна бавно към тях. Шон отвори прозореца и наблюдаваше полицая в страничното огледало. Когато се приближи, полицаят се наведе, за да погледне Скай. Беше млад, навярно към двайсет и пет годишен, с грижливо оформен риж мустак и сини очи, които бяха доста раздалечени и гледаха дружелюбно. Той докосна шапката си и отправи към Скай най-хубавата си усмивка.

— Здравейте. Накъде сте тръгнали?

— Към Глейсиър — отговори Шон, без да го поглежда.

— Чудесно. На почивка ли?

— Да.

— Колата ваша ли е?

— На един приятел.

— Аха. Добре. Бих искал да видя шофьорската ви книжка, талона и застраховката, моля.

Шон се завъртя и посегна към чантата си. Изведнъж Скай бе завладяна от лошото предчувствие, че в чантата му има пистолет и че се кани да направи нещо неразумно и ужасно. Но той сякаш размисли и се обърна към полицая:

— Забравих. Откраднаха ми всички документи.

Нещо се промени в погледа на полицая и той стана по-суров.

— Ако обичате, слезте от колата, сър.

Изправи се, протегна се към дръжката на вратата и в същия момент Шон запали двигателя. Полицаят бързо отвори вратата и се опита да сграбчи младежа за рамото, но колата вече се движеше и той загуби равновесие и падна, а при падането ръката му се пъхна зад седалката на шофьора, изви се и се заклещи. Мъжът извика.

— Спри! — изкрещя Скай. — Спри!

Чу се силно изхрущяване и от писъка, който последва, тя разбра, че ръката на полицая се е счупила. Но Шон или не чу, или не се впечатли. Просто натисна газта още по-силно, така че гумите изсвириха и запушиха, а колата се върна на магистралата, влачейки полицая, който викаше и пищеше от болка. Скай продължи да крещи:

— Луд ли си? Спри колата! За бога, спри!

Но Шон не спря. Тя се пресегна с намерение да постави скоростния лост на позиция за паркиране, но той я изблъска яростно назад и главата й се удари в стъклото. С лявата си ръка спътникът й опита да измъкне ръката на полицая иззад седалката си, но не успя. Вратата се люлееше напред-назад и се блъскаше върху ръката на бедния човек. Когато вратата се отвори отново, Скай видя лицето му. Кървяща рана се спускаше по протежение на лицето му от едната страна. Очите му бяха замъглени от страх.

Колата криволичеше рязко между автомобилите и сменяше платната. Скай изведнъж чу пороя от клаксони около тях. Задминаха един пикап, в който отзад имаше голямо кафяво куче. Шофьорът на пикапа започна да вика и да надува клаксона, а кучето се разлая, докато опитваше да запази равновесие, защото пикапът рязко изви надясно, за да ги избегне.

— Идиот такъв! — крещеше Скай.

— Млъкни!

Изведнъж се чу звук от раздиране и после шумно тупване. Скай погледна назад и видя как тялото на полицая подскача, върти се и се премята по пътя зад тях.

— Тъп шибан идиот! Какво правиш?

Откъснатата ръка на полицая още стоеше заклещена зад седалката на шофьора и Шон я измъкна и захвърли навън, после затръшна вратата. Скай изпищя и започна да го налага с юмруци, а той я удари силно по устата. Разбра, че й се счупи зъб и й потече кръв. За да излее гнева си, й се прииска да продължи да го млати, така че се хвърли отгоре му с всичка сила, започна да дере лицето му и да дърпа косата му, докато накрая той я удари толкова силно, че тя усети как нещо в главата й поддаде, сякаш я засмука навътре, и се отпусна на седалката си, а светът се завъртя около нея в червена вцепеняваща мъгла.