Никълас Еванс
Скок в огъня (33)

32.

Бе една от онези кристално ясни утрини в Монтана, когато прясно навалелият сняг блести като сатен, а планините се открояват толкова рязко на фона на синьото небе, че можеш да преброиш всяка тяхна замръзнала дипла. Джулия излезе след кучетата на новата веранда и затвори кухненската врата зад себе си. Дори и в студа дървеният под още миришеше на смола. Тя постоя малко, загледана в планините през ледения бретон на стрехите, от устата й излизаше пара, а двете млади колита се въртяха и подскачаха край нея.

— Кротко, момчета. Долу! Долу!

Слезе по стъпалата и пак спря и засенчи очите си от блясъка на снега, за да вижда по-ясно. Единствената следа от конете бе двойната диря, която водеше от обора, през двора и с лека извивка нагоре през хълма и между дърветата. Предположи, че ще се върнат от обичайната си посока, така че вдигна яката си и се отправи към потока.

Къщата, която си построиха, се намираше в падина до хълмовете, на двайсетина километра на изток от масивната варовикова стръмнина на Скалистите планини. Дървената постройка бе ниска и скромна и след като пушекът се виеше от каменния комин, а слънцето огряваше бледите стебла на трепетликите отзад, вече изглеждаше съвсем на мястото си. Отне им повече от година да я построят. С всяка дъска и гвоздей, с всяка греда и подпора новата конструкция на живота им бавно придобиваше форма.

 

 

Завръщането им у дома бе трудно.

Първите няколко дни, които прекараха в Кампала, преди да отлетят за дома, Джулия и Ейми стояха сгушени в хотелската стая, още непреживели шока, ближеха раните си, а Конър търчеше из града, за да урежда всичко необходимо. Искаше да помогне на сестра Емили в търсенето на нов дом за децата от „Сейнт Мери“ и после да събере Томас и Лорънс Ниеко, които бяха осиновени от приятелите на Конър — семейство Одонг. Дори съдейства в уреждането на погребението на стария Джордж, градинаря, който бе поразен от мината и по някакво чудо бе единствената жертва по време на бягството им от Карингоа. В резултат от всичко това Джулия и Конър не бяха останали насаме нито за миг. Дори авиокомпанията бе против тях. Нямаше три свободни места едно до друго, така че Конър седя отделно по време на полета.

След удивителния му поход, за да ги открие, след отчаянието, с което бе викал името й в джунглата, измъчен, мръсен и съкрушен край изгорелия автобус, и след мига, когато тримата се вкопчиха един в друг под дъжда, след всичко това Джулия предполагаше, че проблемите са решени и че щом се завърнат в Монтана, тя и Конър ще бъдат заедно и тримата ще заживеят щастливо като семейство. Но не се получи така.

Докато бяха в Африка, къщата в Мисула бе дадена под наем на студенти. Те бяха приятели на техни приятели и я бяха оставили чиста, подредена и без нанесени щети, но бяха пренаредили всички мебели и след тях в къщата миришеше по съвсем друг начин, така че Ейми избухна в сълзи, щом прекрачи прага й. Каза, че вече не я чувства като свой дом.

Щом намери старите си играчки и книги и възстанови връзките си с приятелите, се почувства по-добре. Дали мирисът се разсея, или просто свикнаха с него, но скоро го забравиха. Ала във въздуха имаше нещо много по-силно, което никакъв освежител или препарат за почистване не можеше да прогони. Споменът за Ед бе навсякъде, не просто в снимките — много от които самият Конър бе правил — а като почти осезаемо присъствие във всяка стая.

Джулия знаеше, че Конър навярно го усеща още по-остро от нея. Тя се опита да го възприеме като доброжелателно, да се убеди, че имат благословията на Ед, че той би желал те да са щастливи и да продължат напред, да не остават затворници на миналото, но не успя да направи този скок в мислите си. Знаеше, че двамата с Конър трябва да поговорят за това, но темата бе необятна и се притесняваше, че ако я повдигне, ще изглежда нахално от нейна страна.

Конър остана два-три дни, за да им помогне да се устроят. Но Джулия разбираше колко неловко се чувства той. След преживения ужас Ейми все още се нуждаеше от утеха и даже и да искаше, Джулия не можеше да я остави да спи сама. Конър бе настанен в малката спалня за гости и след като дъщеря й заспеше в ръцете й, Джулия се питаше дали да се измъкне тихо и да отиде при него. Но рискът Ейми да се събуди и да открие, че я няма, й се струваше твърде голям. А и колкото и да копнееше за него, не бе сигурна, че той изпитва същото. На третата сутрин той замина за ранчото на майка си и може би Джулия си въобрази, но й се стори, че Конър изглежда облекчен, когато тръгваше. Целуна я за довиждане по бузата — като приятел.

На Джулия й се струваше в онези първи дни на отчаяние, че цялата география на живота им се е променила и че по някаква жестока ирония никой не им бе дал карта или компас, с които да се ориентират.

През седмиците, които последваха, Конър се обаждаше всеки ден и често ги навестяваше. През уикендите двете с Ейми гостуваха на него и майка му в ранчото. Беше разгарът на пролетта и Конър водеше Ейми на езда, а когато времето се затопли, тримата понякога правеха походи в планината. Конър подари на Ейми фотоапарат и я научи как да си служи с него, заведе я на потока и й показа как се лови риба на муха.

Общуваше с нея по начин, който бе напълно различен от подхода на Ед. Връзката на Ейми с Ед бе пълна с темпераментни закачки: и двамата бяха приказливци и екстроверти и в тяхната компания Джулия понякога се бе чувствала като с двойка комици, които се състезават в шоу. Конър също говореше, но много по-кротко и повече слушаше, наблюдаваше я с бледосините си очи, усмихваше се и кимаше.

Като гледаше как все повече се сближават, Джулия се радваше и за двама им. Но не можеше съвсем да потисне слабото жилване на ревността, защото нейната връзка с Конър се бе развила в някаква братска привързаност. Имаше моменти, случайни погледи и докосвания, когато бе сигурна, че той я желае също толкова, колкото и тя него. Но никой от двамата сякаш не бе готов или способен да прекрачи линията. Във всеки случай Ейми все още бе твърде крехка, споменът за Ед бе съвсем жив и вездесъщ, а подходящият момент така и не настъпи.

Една благоуханна вечер през май Конър се появи, без предварително да се обади. Джулия бе заета да разкопава занемарените цветни лехи и бе мръсна и плувнала в пот. Той обясни, че отива в Хамилтън, за да се срещне с Чък Хеймър и някои от другите пожарникари, и тъй като минавал наблизо, решил да се отбие да ги види. Надявал се, че тя няма нищо против. Джулия го увери, че се радва да го види и се извини за вида си. Той каза, че според него изглежда чудесно. Ейми бе слязла при реката да пробва да улови риба за вечеря. Тя чу гласа на Конър, обърна се и му махна с ръка, а той й помаха в отговор.

— Искаш ли една бира? — попита Джулия.

— Може, ако и ти ще пиеш.

Влезе вътре да вземе бирите и докато бе там, опита да се пооправи малко пред огледалото в коридора, но реши, че положението е безнадеждно. Помисли си, че той ще слезе при реката, за да си поговори с Ейми, но го намери да я чака на верандата и двамата останаха там и пиха бира, а светлината наоколо постепенно помръкваше.

— Опитвах се да разбера какво е различно тук — каза той. — Махнали сте въжения парапет.

— А, да. Ами всъщност вече не ни трябваше.

— Така е по-отворено.

— Наистина. Има повече пространство.

Той кимна. Известно време и двамата мълчаха. Как можеше да продължи този разговор — Джулия така и не разбра, защото в този момент Ейми закачи риба, нададе радостен вик и двамата хукнаха към нея. Момичето изтегли рибата на брега само с няколко напътствия от Конър. Беше пъстърва, но твърде малка, за да я задържат. Конър внимателно я откачи от въдичката и я пусна във водата и тримата я видяха как постоя неподвижно за миг, сякаш учудена, че е на свобода, а после се стрелна като сребриста светкавица.

До юни Ейми като че възстанови предишната си жизнерадост и самоувереност. Започна да спи в своята стая, макар че отначало на няколко пъти се промъкваше обратно при Джулия посред нощ. На вечеря един ден съобщи, че следващия уикенд приятелката й Моли организира парти за рождения си ден с преспиване.

— Може ли да отида? — попита тя колебливо.

— Дали може? Разбира се. Мисля, че е страхотна идея.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Какво пък, може и аз да си направя парти с преспиване.

— С Конър ли?

Джулия се задави. Засмя се твърде високо и усети, че се изчервява.

— Ами не, скъпа. Не това имах предвид. Просто го казах на шега.

— Няма нищо, да знаеш. Аз нямам нищо против.

Джулия не знаеше къде да погледне и какво да каже.

Ейми продължи:

— Ами аз мислех, че тримата ще живеем заедно.

— Ти искаш ли го?

— Разбира се! Аз го обичам. Не е моят татко, но ми е баща.

Това бе достатъчно. Джулия стана, отиде при дъщеря си и я прегърна силно, после двете се разплакаха и засмяха едновременно. Още се прегръщаха, когато Ейми допълни:

— И ти го обичаш. Знам го от начина, по който го гледаш.

— Така ли? Знаеш го?

— Да. И той те гледа по същия начин.

— И той?

Ейми се отдръпна от майка си, подсмръкна и изтри сълзите си.

— Защо вие двамата сте толкова глупави?

Джулия сви рамене.

— Както и да е — продължи дъщеря й решително. — Отивам на партито. Ясно?

— Ясно.

— Добре.

Джулия се обади на Конър на сутринта и направо го попита какво ще прави в петък вечер.

— Ами имам среща.

— А… — Джулия посърна.

— С теб и Ейми. Няма ли да идвате този уикенд?

— Ейми е поканена на рожден ден. С преспиване.

— О!

— Та се чудех дали ще искаш да дойдеш, а аз ще приготвя нещо вкусно за хапване. Може да си изпечем нещо навън, ако не завали.

— Само двамата.

— Да.

Последва мълчание. Дразнеше ли я? Не бе сигурна.

— Не си длъжен да идваш — продължи тя. — Просто така ми хрумна. Може би имаш друга работа.

— В колко часа?

— Ще я оставя на рождения ден в шест.

— Ще дойда към седем.

Времето до петък се точеше по-бавно от обикновено, но най-после денят дойде и Джулия прекара по-голямата част от него, чувствайки се като ученичка, която се приготвя за среща, но се стараеше да не се издаде пред Ейми. Смени чаршафите и сложи цветя на едно от нощните шкафчета. На другото имаше снимки в рамки на нея, Ейми и Ед и Джулия си напомни мислено да ги прибере, след като зорките очи заминат на партито. Отиде в града да купи продукти, посети козметичка, за да й направи коламаска, и фризьорка, за да я подстриже. Когато се върна, Ейми прецени, че изглежда много добре, а Джулия се опита да се държи нехайно и каза, че се е подстригала, за да й е по-хладно в летните жеги. Дъщеря й я изгледа многозначително и добави, че цветята в спалнята й също изглеждат добре.

По-рано през седмицата Джулия бе излязла да си купи нова рокля, но всички, които видя, бяха или твърде официални, или твърде претенциозни. Така че разрови гардероба си и намери старата бледосиня рокля, която си бе купила преди толкова години за партито по случай завръщането на Конър. Занесе я на химическо чистене и тя стана почти като нова.

Остави Ейми в къщата на Моли в Мисула десет минути по-рано и на връщане едва не я глобиха за превишена скорост. Времето бе ясно и топло, така че Джулия реши да вечерят навън. Подреди масата и сложи свещи навсякъде по верандата и на околните дървета. Щяха да вечерят филе от риба тон, салата и пресни картофи, а за десерт — ягоди със сметана. Конър вероятно щеше да пожелае бира, но тя пъхна за всеки случай вино и шампанско в хладилника. Запали барбекюто, бързо влезе в къщата и се качи горе.

Взе си душ, подсуши се, застана пред огледалото и намаза цялото си тяло със скъп овлажняващ лосион, който Линда й бе подарила. Въпреки неумолимия ход на годините, за жена, прехвърлила трийсет и пет (е, може би дори наближаваща четирийсетте, ако трябва да бъдем точни), тя изглеждаше много добре. Прекара неприлично дълго време, пробвайки какво бельо да сложи, и през цялото време си казваше, че се държи като глупачка, и опитваше да се успокои, но всъщност успяваше единствено да накара сърцето си да се разтупти още по-бързо. Раменете и ръцете й бяха загорели от слънцето напоследък, така че в крайна сметка избра семпъл кремав сатенен сутиен и бикини.

Роклята изглеждаше страхотно. Малко сенки и спирала, без червило. Е, може би съвсем малко. Не, по-добре без. Светна нощната лампа. Дали не е твърде нагласено? Мили боже, след свещите, цветята и шампанското, ако той не бе разбрал намека, докато се качеха горе, значи си имаха сериозен проблем. Какво би направила Линда на нейно място? Дали да не й се обади? Не. Остави лампата изгасена. Светната. Какво толкова.

Слезе долу и пусна диска на Спенсър Луис на уредбата. Помнеше, че Конър го бе споменал на кръщенето и поне се надяваше това да е същият диск. Във всеки случай музиката бе лека и въздушна и изглеждаше подходяща.

Беше седем и пет, когато чу пикапът му да спира на алеята. Погледна се за последно в огледалото в коридора, после за миг остана неподвижна и със затворени очи.

— Ед? — прошепна тя. — Не възразяваш, нали? Кажи ми, че не възразяваш.

Прие мълчанието му за съгласие.

Конър бе облечен в избеляла дънкова риза с бели копчета, а старите му дънки изглеждаха като току-що изпрани. Беше и с най-хубавите си ботуши и най-хубавата си шапка, която свали още докато прекосяваше чакълената алея. Нито за миг не отдели поглед от Джулия. В едната си ръка носеше бутилка шампанско, а под мишница — букет от сини метличини. Когато се приближи на няколко крачки от нея, спря и я изгледа, усмихнат.

— Помня тази рокля.

— Да. Ами всъщност всички са вътре — Чък Хеймър и момчетата, готови отново да те изненадат. Просто реших този път да те предупредя.

— Благодаря.

— Моля.

— Изглеждаш толкова красива, че не мога да откъсна поглед от теб.

Джулия преглътна мъчително, усмихна се и задържа погледа му.

— Ами тогава недей.

Той пристъпи към нея и й подаде цветята.

— Благодаря.

Гласът й бе толкова тих, че едва сама го чу. Опита да спре да трепери, но не успя. Той пристъпи още по-близо, така че почти се докоснаха, и тя подуши чистото му ухание на сапун и видя как той вдишва парфюма й и свежда поглед към устните й. Джулия ги разтвори леко и ги повдигна почти недоловимо към неговите и когато устните им се докоснаха, всичко замря, сякаш земята спря да се върти.

Ръцете им бяха заети с цветя, шапки и бутилки, така че само устните им се докосваха. После, без да продума, тя се обърна и го поведе в къщата. И въпреки че не го бе планирала така, го заведе горе, в спалнята си. Остави цветята на нощното шкафче, до другите, и за свой ужас забеляза, че е забравила да махне снимките от другото шкафче. Боже, каква идиотка! Поколеба се дали да не го направи сега, но прецени, че не е добра идея. Даже и да ги бе забелязал, той не изглеждаше смутен.

Конър остави шампанското и шапката си на стола и се обърна към нея. Двамата стояха близо един до друг и се гледаха в очите. Той плъзна върховете на пръстите си по ръцете й, после ги положи на раменете й, сведе глава и целуна врата й, шията под брадичката, линията на челюстта й.

Завъртя я с гръб към себе си и целуна родилния й белег на тила, бавно разкопча ципа на роклята й и я остави да се свлече на пода, плъзна длани по гърба й, после по кръста и бедрата. Тя се обърна и го целуна, а той вдигна ръка, погали нежно гърдите й и ги зацелува. Когато протегна ръце зад гърба й и опита да разкопчае сутиена й, тя усети, че тялото му леко трепери, и му помогна, а после, затаила дъх, проследи как той гледа как сутиенът се плъзва от раменете й.

Видя, че зърна снимките зад нея.

— Конър, няма нищо. — Целуна го нежно. — Сега сме само двамата. Имаме право.

Той кимна, тя го целуна още по-страстно и скоро усети, че той се отпуска и тревогата и вината — или каквото го тормозеше — изчезна. Отново погали гърдите й и дълго ги целува. Джулия го придърпа и го целуна, докато разкопчаваше ризата и колана му.

— О, Конър, желая те толкова отдавна!

— Аз също. Сънувал съм те така. Хиляди пъти.

— И аз съм те сънувала.

Положи я на леглото и свали ботушите и останалите си дрехи, без да отделя очи от нея, без срам или свян. Залязващото слънце бе ниско и лъчите му го огряха, а Джулия се изненада колко слаб е той и колко белези има по светлата му кожа. Някой ден щеше да го накара да й разкаже историята на всеки белег. Когато остана гол, Конър коленичи до нея, прокара пръсти и после устни по цялото й тяло, бавно издърпа бикините й, целуна корема й, разтвори бедрата й и продължи да я целува.

Тя свърши почти веднага щом влезе в нея, тялото й се разтресе и я заляха вълни, които я накараха да стене отново и отново. После и той свърши дълбоко в нея, сякаш най-после бе намерил своето място — там, където би трябвало да бъде и където щеше да остане завинаги. Джулия заплака и не можа да спре, цялото й тяло се тресеше от риданията и сълзите се стичаха като порой, а Конър сведе глава, целуна сълзите й и нежно зарови лице в тях, за да се смесят с неговите сълзи.

— Обещай ми — успя да прошепне тя накрая. — Обещай ми, че вече никога няма да си отидеш.

— Обещавам!

 

 

Имаше почти трийсет сантиметра сняг, който скърцаше под ботушите й. Колитата тичаха напред, преследваха се и описваха кръгове в снега между дърветата, но често-често се връщаха назад, за да проверят дали не са я загубили. По бреговете на потока висяха ледени висулки, водата се виеше между тях с пара и течеше бавно и лепкаво, сякаш се чудеше дали и тя да не се превърне в лед.

Джулия вървеше след кучетата покрай върбите и дивите череши по брега, после, подминала завоя на потока се изкачи нагоре, където теренът ставаше равен и открит и се виждаше цялата долина. И там ги зърна — на неколкостотин метра от нея, яздеха спокойно покрай потока към нея.

Бяха прекалено погълнати от разговора помежду си, за да я забележат, и тя застана край тополите, за да ги изчака да се приближат. Ейми бе със старото си червено вълнено палто и вехт кожен панталон, даден й от майката на Конър. Каубойската й шапка бе една от старите на Конър, която той бе подплатил отвътре, за да не й се смъква. Беше цялата на петна, също като шапката, която носеше той заедно със старото си кафяво яке. Конят му беше светложълтеникав и малко по-висок от красивия кафяво-бял кон, който бе подарил на Ейми за Коледа. Както яздеха сега един до друг, на фона на планината изглеждаха като двойка каубои.

Кучетата издадоха Джулия. Те се втурнаха към конете и веднага щом ги видя, Конър погледна напред и я съгледа, махна й с ръка и Ейми го последва. Джулия също им махна и видя как пришпориха конете, които препуснаха в галоп, обсипвайки със сняг кучетата, търчащи по петите им.

Когато я приближиха, забавиха ход и спряха.

— Мамо! Видяхме следи от вълци!

— Така ли?

— Да, горе при стария път.

— Тогава трябва да внимаваш, както си облечена с това червено палто.

И двете се засмяха. Конър скочи на земята и тръгна към Джулия, водейки коня си.

— Хей, госпожо Форд, мислех, че трябва да си лежите на топло в леглото.

— В такъв ден? В никакъв случай.

Той постави ръка на корема й и я целуна по устните.

— Искаш ли да пояздиш? Мога да те кача. Ще седнеш на една страна.

— Защо не? Ако искате да родя бебето тук, на място.

— Не мисля, че е добра идея — обади се Ейми.

Джулия бе бременна в осмия месец. Вече знаеха, че бебето е момиче. Дори беше известно как ще я нарекат. Емили Скай.

Ейми препусна напред и конят й нагази в заледените плитчини. Конър прегърна Джулия през рамо и тръгнаха по обратния път край потока и нагоре през тополите към къщата, а конят пристъпваше бавно зад тях.

Понякога Джулия се чудеше какво щеше или нямаше да стане, ако Ейми не бе поела инициативата и не бе отишла на онзи рожден ден. Важните неща в живота никога не стават случайно. Но дори и с тези, които са предопределени, понякога трябва да поизчакаш, а после може би дори леко да ги побутнеш.