Никълас Еванс
Скок в огъня (31)

30.

Послушаха съвета на Винсънт и се придвижваха само през нощта. Картата не им свърши почти никаква работа, но по небето нямаше облаци и Конър се ориентираше по звездите и по движението на изтъняващата луна, която изгряваше и ги затъмняваше, хвърляйки пепеливи сенки върху пейзажа, който на моменти изглеждаше наистина лунен. Когато се изкачваха по-високо в планината, въздухът ставаше по-разреден и хладен, а пътят — по-опасен. Вървяха километри наред, избираха маршрута си между скали и бодливи храсти, но накрая откриваха, че са подмамени от някой равен участък в основата на канара, от която не могат да се спуснат, или от ръба на гъсто обрасла клисура, в която мракът се стелеше на стотици метри под тях. И се налагаше да се върнат обратно и да обикалят още много километри, за да продължат пътуването на изток.

Когато бяха принудени да слязат по-ниско, се придържаха, където бе възможно, към прикритието на дърветата и слонската трева, която често бе по-висока от тях. Винаги се отдалечаваха от пътищата, на които попадаха, защото много от тях бяха минирани или под наблюдение. Заобикаляха села без искрица живот, с изключение на гаргите и лешоядите, накацали върху избелелите черепи и скелети на животни в пустите полета. Конър знаеше, че хората, които живееха по тези места, бяха изстрадали много от бунтовниците, предвождани от Макума и Божията съпротивителна армия на Кони. През втората нощ видяха конвой от военни камиони, които се движеха бавно на юг, а облаците прахоляк танцуваха в светлините на фаровете. Конър и Лорънс лежаха в сенките и наблюдаваха цял час, докато конвоят не отмина. Според момчето това били хората на Кони и се носели слухове, че той и Макума обединяват силите си за нападението.

Когато небето започнеше да изсветлява, те си търсеха място, където да се скрият за деня — някоя сенчеста ниша между скалите или гъста гора, в която да почиват в безопасност. Храната и водата, които Винсънт им беше дал, стигнаха за два дни и навярно щяха да стигнат и за повече, ако Лорънс не беше толкова слаб и изнемощял. Двамата си поделяха водата, но Конър даваше на момчето повечето храна и мажеше с йод отворените рани на костеливите му ръце и на босите насинени крака.

Повечето от потоците, които прекосяваха, бяха пресъхнали, но успяваха да намерят вода, колкото да издържат. В лагера децата се бяха опитвали да допълват оскъдната си храна, като търсят ядивни растения в околността, и Лорънс бе научил кои дървета и растения имат листа, които могат да се ядат. Ядяха корени от други растения, а понякога дори и кора. Конър бе вкусвал много странни неща, но нищо толкова отвратително и гадно. Всичко беше горчиво и притежаваше вкус на режеща пластмаса, та се налагаше да се дъвче дълго, за да се преглътне. Лорънс бе свикнал да яде подобни неща и се смееше на усилията на Конър да не повърне.

Говореха малко и когато го правеха, обсъждаха маршрута, по който да поемат, или къде да спрат за през деня. Само веднъж Лорънс попита за брат си. Призна, че е бил сигурен, че Томас е мъртъв, и разпита Конър подробно кога го е виждал за последно и как е изглеждал. Каза, че се надява да не го е сбъркал с друго момче и да не е видял духа на брат му, защото това било земя, населена от духове. Конър му отвърна, че Томас изобщо не говори, и Лорънс кимна мрачно и сподели, че знаел това и че очаквал същото да се случи и с него. Допълни, че двамата с Томас са половини от едно цяло, но Конър не разбра дали на ачоли това означава, че са близнаци, или момчето искаше да каже нещо повече.

Когато започна да се зазорява на шестия ден, откриха, че вървят покрай лъкатушеща гориста долина. Нощният преход бе труден и те бяха изморени и изнемощели от глад. Птиците пееха и бели пеперуди, големи колкото чаени чинийки, пърхаха пред тях в сумрака и излитаха стреснати от росната трева. Стадо антилопи — от вид, който Конър не успя да разпознае — се движеше бавно между дърветата и той се улови, че съжалява — не за пръв път, че не взе оръжието, което Винсънт му бе предложил. Намериха място, където да легнат, и Конър остави момчето да си почива, взе пластмасовата бутилка и тръгна надолу между дърветата да търси вода.

Докато се спускаше навътре в долината, чу шума от бързотечен поток и скоро го зърна между дърветата. Имаше водопад и тъмен вир под него, ограден със скали от едната страна. Конър се спусна надолу и се наведе да напълни вода, загледан в повърхността на вира и една вейка, която се въртеше бавно там. Водата бе хладна и погали приятно ръката му. Можеха и двамата да се изкъпят тук, да изперат втвърдилите се от мръсотията дрехи и да ги изсушат на слънцето, докато спят.

Ако не бе така потънал в мисли, той може би щеше да забележи в тъмната огледална повърхност на вира очите, които го гледаха. Защото през цялото време една самотна фигура стоеше и го наблюдаваше откъм дърветата на отсрещния бряг и го изпрати с поглед, когато той се изправи, пийна вода и тръгна назад по хълма, за да доведе Лорънс.

Утолиха жаждата си, изкъпаха се и изпраха дрехите си, после се изкатериха голи до предишното си скривалище. Слънцето вече бе изгряло. Проснаха дрехите си върху храстите и легнаха на тревата да спят.

Конър се събуди с усещането, че някакво насекомо се е настанило на врата му. Лежеше по гръб и чувстваше как утринното слънце напича голите му гърди. Без да отваря очи, той лениво вдигна ръка, за да прогони буболечката, и чак тогава усети студения твърд ръб на острието.

Отвори очи и видя, че една фигура стои над него, различаваше само силуета на фона на яркото слънце. За миг, докато примижа, за да види по-добре, помисли, че е Лорънс. После забеляза, че е мъж и че острието, което опираше в гърлото му, бе на копие. Мъжът бе висок и широкоплещест и гледаше свирепо. Главата му бе обръсната и освен препаската на кръста, беше гол. Сега Конър отчете, че зад него има още петима мъже, въоръжени с копия и мачете. Опита да седне, но всички завикаха и той отново се отпусна на земята. Изви глава и забеляза, че и в гърлото на Лорънс са опрени копия. Момчето изглеждаше вцепенено от страх.

Мъжете крещяха толкова развълнувано, че на Конър му отне известно време да разбере, че говорят на някакво наречие на суахили. И въпреки че не можа да схване много, чу достатъчно, за да осъзнае, че мъжете смятат, че той и Лорънс са от бунтовниците. Чу няколко пъти името на Макума и това на Кони. Един от мъжете изтръска на земята съдържанието на чантата. Библията и мачетето засилиха подозренията им.

Мъжете ги накараха да се изправят и от начина, по който огледаха Конър от глава до пети, той се досети, че вероятно не са виждали много голи бели мъже. Не отделяше поглед от този, който се държеше като водач на групата и продължаваше да го мушка в гърдите с копието си. Опита се да не показва, че е изплашен, и поздрави мъжа на суахили:

— Шикамоо.

Това бе почтителният поздрав, който обичайно се използваше като обръщение към по-възрастни хора, но мъжете очевидно не се впечатлиха, защото отново започнаха да крещят и да ги обвиняват, че са шпиони на Макума. Конър усети, че върхът на копието пробожда кожата му, и като погледна към гърдите си, видя струйка кръв да се стича по ребрата му. Изчака ги да спрат да говорят и им каза възможно най-спокойно, че не са шпиони на Макума, а негови пленници, и че са успели да избягат.

Последва шумно обсъждане и от малкото, което Конър разбра, му се стори, че е посял достатъчно съмнения, за да не ги убият на място. Единият от мъжете грабна прокъсания гащеризон на Лорънс от храстите, хвърли го в лицето на момчето и го попита, викайки, защо носи униформа на бунтовниците, щом не е бунтовник. Конър обясни, че момчето не говори суахили, а когато мъжът не му обърна внимание, водачът им го принуди да спре. Той се обърна към Конър и му нареди двамата да се облекат и да тръгнат с тях.

Спускаха се може би около час в долината, като през цялото време копията ги мушкаха в гърбовете. Накрая видяха групичка глинени и сламени колиби на една поляна над реката, заслонени от акации и палми. Новината за тяхното пленяване очевидно ги бе изпреварила, защото, когато наближиха, тълпа голи деца изтичаха насреща им, викайки: Музунгу! Музунгу! — и дръзвайки за миг да докоснат ръцете на Конър. Едно дори подскочи, за да пипне косата му.

Накараха ги да седнат на земята, на сянка под палмите, и един от нападателите им застана на пост. Наоколо се насъбра множество от жени и деца, които ги зяпаха, говореха и се смееха. След малко тълпата се умълча и раздели, а водачът на групата се появи отново заедно с един по-стар мъж, към който явно всички се отнасяха с голямо уважение.

— Шикамоо — каза Конър.

Старият човек кимна:

— Марахаба.

После старецът попита Конър откъде са дошли и той му разказа историята им, доколкото можа с оскъдните си познания по суахили. През цялото време мъжът го гледаше мълчаливо и не го прекъсваше. Когато свърши разказа си, старецът попита дали са видели войници, докато са вървели насам, и Конър му разказа за конвоя. Накрая го попита кога са яли за последно и Конър призна, че от три дни не са яли друго освен листа. Мъжът нареди на тълпата да се разпръсне и си тръгна, без да подскаже по никакъв начин каква ще бъде съдбата им, но след малко една жена им донесе съд с вода и две купи, пълни с гъста каша, която и двамата излапаха набързо.

Късно следобед пристигнаха някакви войници и от насоката на въпросите им Конър отгатна, че са от Суданската народоосвободителна армия. Командирът им искаше да научи всичко за лагера на Макума, колко хора е имало там и с какво въоръжение са разполагали. Конър и Лорънс му разказаха всичко, което знаеха. Командирът ги попита защо, ако целта им е била Карингоа, са дошли толкова далеч на изток и Конър обясни, че са били предупредени, че на запад се струпват войски, затова единствено тук ще е безопасно да прекосят границата.

Когато започна да се смрачава, ги отведоха в една празна колиба и отново им дадоха храна. Пред входа, където стоеше пазач, Конър видя, че войниците говореха със стареца и някои от мъжете, но не чуваше какво точно казват. Лорънс седеше унил и оклюмал до стената, забил поглед в земята. Конър се настани до него, прегърна го през рамо и се опита да го развесели, като му разказа за Томас и „Сейнт Мери“ и с какви неща се занимават децата там. Познанията му по ачоли бяха толкова ограничени, че момчето започна да се смее на грешките му и да ги поправя.

Лорънс го попита каква храна ядат там и Конър му каза, че ядат само листа от дървета, но в огромно количество. Момчето се засмя. Мъжът го попита коя е любимата му храна и детето се замисли и много сериозно заяви, че е печено козе месо и матоке — бананово пюре. Веднъж обаче баща му донесъл вкъщи буркан фъстъчено масло, което изяли с топъл царевичен хляб, и като се замислел сега, май това бил любимият му вкус.

Заспа, облегнал глава на гърдите на Конър.

Войниците ги събудиха призори и ги поведоха нанякъде, без да им известят накъде, макар че скоро стана ясно, че са се отправили на юг, следвайки течението на реката. Долината бе обрасла с гъста гора, през която се вървеше трудно, и когато спряха за почивка, слънцето вече бе високо и дрехите им бяха подгизнали от пот. Разхладиха се в реката и утолиха жаждата си. Войниците им дадоха хляб от сорго и седнаха да хапнат на сянка, загледани в жълто-червените птици, които се спускаха да ловят мухи над водата.

Командирът съобщи на Конър, че вече са близо до границата с Уганда и че е изпратил хора напред да се свържат с угандийската войска, охраняваща границата. Половин час по-късно мъжете се върнаха с един угандийски сержант и двама по-млади войници. Сержантът поздрави Конър и му зададе същите въпроси, на които вече бяха отговаряли много пъти. Командирът от суданската армия отведе войниците, без да каже нито дума.

Когато пресякоха границата, ги посрещна един ленд ровър, който потегли на юг. Пътуваха дълги километри по черни пътища и през пустошта и щом започна да се смрачава, пристигнаха в някакво поделение. Беше в края на малък град и Конър попита за името на селището, но сержантът не му отговори. В поделението ги разделиха и отведоха Конър в стая с мръсен циментов под и голи стени, със заковани прозорци. Имаше маса и два стола и той дълго седя и чака, докато един млад майор в грижливо изгладена униформа влезе, седна на стола срещу него и отново му зададе същите въпроси и още много след това.

Мъжът говореше безупречен английски и имаше резки маниери, които болезнено контрастираха на бавния педантичен начин, по който си записваше всеки отговор. Когато Конър му разказа за проваления си опит да откупи отвлечените деца, майорът го погледна недоумяващо.

— Но вие сте фотограф. Защо ви е да правите такова нещо?

Конър сви рамене:

— Не знам.

— Мисля, че знаете.

— Наистина ли искате да ви кажа? Ами сигурно има нещо общо с факта, че през всичките тези години съм си изкарвал прехраната, снимайки нещастията на тези хора. Отначало си въобразяваш, че снимките ти могат да помогнат по някакъв начин, но след известно време осъзнаваш, че те не променят нищо. Сигурно просто съм желал да дам нещо в замяна. Разбирате ли? Да направя нещо, вместо просто да стоя и да гледам.

Това бе единственият отговор, който мъжът не си направи труда да запише.

След това заведоха Конър през двора до някакво помещение като арест, в което намери Лорънс да го чака в килията. Момчето го посрещна с облекчение и му довери, че са му задавали много въпроси, но не са го били.

В килията имаше два тесни нара. За пръв път от над три месеца Конър спеше на нещо, което приличаше поне малко на нормално легло, и въпреки че матракът бе твърд и на бучки, а одеялото — мръсно, на него му се стори като петзвезден хотел.

На следващата сутрин го извикаха още веднъж да се срещне с майора и този път отношението на военния бе по-дружелюбно. Той каза, че е провел доста телефонни разговори, включително и с американското посолство в Кампала. Някой там, на свой ред бе успял да се свърже с Хари Търни в агенцията в Ню Йорк и дори бе открил майката на Конър в Монтана.

— Всички са ви мислели за мъртъв. Нямало ви е толкова дълго време, много по-дълго, отколкото ми казахте.

— Пътувах.

— Къде?

— Къде ли не. Австралия, Индия.

Не обясни повече, но и майорът не настоя.

— Двамата с момчето днес ще бъдете откарани в Кампала.

— Трябва да стигнем до Карингоа.

— Невъзможно е. Бунтовниците са настъпили много на юг. Водят се тежки сражения. Армията е затворила достъпа до тази част на страната. Нямате шанс да стигнете дори до Гулу.

Конър попита дали може да се обади в „Сейнт Мери“, за да им съобщи за Лорънс, но майорът отвърна, че и това е невъзможно. Всички комуникации с Карингоа били прекъснати.

 

 

Конър седеше на леглото и гледаше градините на хотела в очакване телефонистката да го свърже. Две марабута се спускаха и кръжаха около върховете на редица дървета и Конър се чудеше дали се бият, чифтосват, или просто си играят. Вероятно и трите.

Беше късен следобед и след трескавата активност през изминалите часове внезапно се почувства изморен. Беше прекарал деня в обикаляне из Кампала, в разговори с държавни служители и представители на различни хуманитарни агенции, както и с хора от американското посолство. Целта бе да решат какво да правят с Лорънс. Служителите от американското посолство щяха да уредят издаването на нов паспорт на Конър и му предоставиха телефон, за да се обади в банката си в Найроби и да нареди да му преведат известна сума. Междувременно, за да си купи някакви дрехи, взе пари назаем от единствения си истински приятел в Кампала.

Джефри Одонг бе журналист, с когото Конър се бе запознал при първото си идване тук, преди още да бе ходил в Руанда. Той бе година или две по-млад от Конър и тъй като бе умен и амбициозен, междувременно се бе издигнал до заместник главен редактор на най-големия вестник в страната. И той, и жена му Елизабет бяха ачоли и точно те първи запознаха Конър с това, което ставаше на север, и му разказаха за необикновената работа на центъра „Сейнт Мери“. Елизабет работеше на хонорар в местно радио и двамата живееха заедно с трите си дъщери в скромна къща в подножието на един от седемте зелени хълма на града.

Конър им се обади предната вечер веднага щом двамата с Лорънс пристигнаха в града, умрели от жега и със схванати гърбове след целодневното пътуване в каросерията на военния камион, и Джефри, без да губи време, дойде да ги вземе и настоя да пренощуват у тях. Елизабет бе ужасена от измъчения вид и на двамата, бързешката се зае да ги храни и не спря, докато Конър и момчето не заявиха, че са се натъпкали до пръсване. Най-голямата им дъщеря бе на възрастта на Лорънс и след първоначалното смущение двамата си допаднаха. Къщата бе малка и Конър се чувстваше неловко, че изпратиха момичетата да спят в дневната, за да се настани той в стаята им. След упоритите му протести Елизабет се съгласи той да се премести в „Шератон“, при условие че Лорънс останеше у тях.

Конър никога не се бе впечатлявал особено от стерилния корпоративен лукс, който хотели като този смятаха за задължителен. А след дългите седмици на лишения стаята — с всички увити в целофан джунджурии — го накара да се почувства като пришълец от друга планета. Прохладният въздух и тихото бръмчене на климатика го изолираха от външния свят, но дори и така безкрайните декари зелени, грижливо оформени градини, трафикът, чийто шум не се чуваше, белите офис сгради и залесените хълмове в далечината му изглеждаха смътно сюрреалистични.

Още по-странна му се стори фигурата, която видя под флуоресцентната светлина в огледалото на банята. Помоли пиколото да му донесе комплект за бръснене и след като стоя под душа поне двайсет минути (лукс, срещу който нямаше нищо против), бавно избръсна рунтавата си брада и видя как в огледалото се появява друг непознат вариант на самия него — с почти изчезнали устни, бледи хлътнали бузи и дълга коса, щръкнала във всички посоки като на някакъв проповедник фанатик.

Сега седеше, увил една кърпа около кръста си и наметнал още една на раменете си, и се чудеше дали телефонистката на хотела е забравила за обаждането, което бе поръчал, или линиите за Ню Йорк все още бяха заети. Към марабутата в дърветата се бяха присъединили още четири и сега всички лудуваха, а Конър все още не проумяваше какво всъщност правят. Радиочасовникът на нощното шкафче щракна на четири и десет, което означаваше, че в Ню Йорк сега е девет и десет сутринта, а в Монтана — седем и десет. Майка му обикновено спеше до осем, така че той реши да се обади първо на Хари Търни. Най-после телефонът иззвъни. Телефонистката съобщи, че го е свързала с Ню Йорк. Конър каза, че търси Хари Търни, и зачака.

— Търни.

— Значи още не са те уволнили.

— Боже, Конър! Къде, по дяволите, се беше дянал?

— Липсвах ли ти?

— Боже господи!

— Знаеш ли, за толкова години май не съм те чувал да ругаеш.

— Нима? Е, пазех си това право за когато ще ми потрябва наистина. Какво си правил, мамка му? Конър, за бога, бива ли такова нещо? Ако си държал да те отвлекат и убият, това си е твоя работа, но поне можеше да проявиш малко здрав разум или приличие и да известиш някого къде, по дяволите, се намираш.

— Хари, съжалявам.

— И би трябвало. Обади ли се на майка си?

— Тъкмо се канех.

— Какво ти става бе, човек! Затвори телефона и й се обади веднага. Аз ще ти звънна по-късно. Имам около хиляда съобщения за теб. Какъв е номерът ти?

Конър му го издиктува и затвори, усмихвайки се виновно. Обади се на телефонистката и й даде номера на майка си, а докато чакаше да го свържат, облече новата си риза и панталон.

Майка му бе много по-милостива. Отдавна била свикнала с изчезванията му и въпреки че този път отсъствието му траяло пет пъти по-дълго от предишните, тя не се тревожела. Конър не й повярва нито за миг.

Тя го попита кога ще си дойде у дома и той я увери, че ще е скоро, веднага щом успее да събере Лорънс и брат му. Попита я как е, какво става с ранчото и тя му се похвали, че е намерила един работлив млад мъж от Огъста, който й помагал за животните. Като се изключело това, в живота й нямало никакви новости.

— Чул си за Ед, разбира се.

— Какво за него?

Последва дълга пауза и той попита отново.

— Синко, Ед почина. Преди миналата Коледа. Бях забравила от колко време те няма.

Конър бе поразен. Майка му разказа какво се бе случило и какъв шок е било за всички. Той седна на леглото и се заслуша като през мъгла.

— Как са Джулия и Ейми?

— Ами те са точно там, при теб, по дяволите!

— Какво?

— Те са там, в Африка.

— В Уганда?

— Да. Поне мисля, че е Уганда. Да ти призная, малко ги бъркам всички тези места, където си ходил. Но точно така, тя отиде да работи с онези бедни деца, които ти беше снимал, нали се сещаш, малките войници. Взе и Ейми.

— В Карингоа? „Сейнт Мери“?

— Точно там. Получих картичка от тях преди месец. Майката на Джулия направо се поболя, че и Ейми замина с нея, но явно там им харесва.

Конър мълчеше.

— Конър? Там ли си?

— Да.

Ала той бе прекалено разтърсен от емоциите, за да продължи да говори. Почти шепнешком обеща на майка си да й се обади по-късно и затвори.

След един час той крачеше напред-назад в малкия кабинет на Одонг във вестника. През отворената врата виждаше, че в новинарската стая напрежението расте с наближаването на срока за предаване на вестника за печат. Джефри седеше, облегнал се на стола си зад отрупаното с купчини листове бюро. През изминалите двайсет минути говореше по телефона с един стар приятел от колежа, който сега бе старши офицер в северното командване на угандийската армия.

Конър чуваше само едната страна на разговора, но вече бе разбрал накъде отиват нещата. Най-после Джефри затвори. Погледна приятеля си мрачно и поклати глава:

— Няма начин. Има блокади по всеки път, водещ към този район. Няма да стигнеш дори до Гулу. Не пускат никого там, особено журналисти.

— Какво става в Карингоа?

— Той ме уверява, че напредването на бунтовниците е овладяно, но на мен не ми се вярва. Бунтовниците атакуват на два фронта: Макума от северозапад и Кони от изток.

— На какво разстояние са от Карингоа?

— Каза, че са на двайсет и пет километра, но вероятно са още по-близо. Твърди, че много от хората вече са напуснали града. Според него ситуацията е под контрол, но на мен ми се струва, че правителството подценява мощта на бунтовниците.

Конър се обърна и погледна през прозореца към улицата. Един камион се бе преобърнал и бе разпилял товара си от банани и всички коли, таксита и автобуси, чийто път бе препречен, надуваха яростно клаксоните си. Една жена в яркожълти дрехи си пробиваше грациозно път през хаоса, носейки огромен вързоп на главата си и водейки малко дете за ръка. Последните лъчи на слънцето ги обливаха в златисто и хвърляха дълги сенки зад тях.

— Джефри, трябва да ги намеря.

— Няма начин. А освен това може вече да са се евакуирали.

— Доколкото съм опознал сестра Емили, те ще бъдат последните, които ще напуснат града.

Конър се обърна към него:

— Познаваш ли някой пилот с малък самолет, който да ме откара дотам?

— Това е лудост.

— Познаваш ли?