Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (7)

Седма глава

Ескофие грабна дългия тесен нож за обезкостяване и го прекара бързо през плътта на младото агне. Обикновено оставяше тази задача на Ксавие, своя транжор, защото човекът беше от Елзас, а месото и наденичките от долината на река Рейн бяха легендарни. Но Леон Гамбета изрично бе поискал Ескофие лично да сготви цялото блюдо — за който и да е друг готвач подобно изпълнение би било напълно невъзможно, но министърът никога до този момент не си бе резервирал частна зала за срещи и не бе поставял никакви изисквания към подготовката на вечерта. Ескофие предположи, че срещата ще бъде много важна и, подобно на всички останали, смяташе, че включва и германците. Или най-малкото принц Едуард. Молбата за агнешкото го правеше очевидно. Поради което просто не можеше да се довери на Ксавие.

Транжорът Ксавие беше червенокос, смръщен мъж, един от многото католици, които бяха убедени, че Франция е изгубила войната, защото е изгубила вярата си в Бога. Ескофие не беше чак толкова радикален в убежденията си. Двамата мъже станаха колеги, когато Ксавие постъпи в полка на Ескофие. Гладуваха заедно по време на обсадата на Мец и пристигнаха в „Малкия Мулен Руж“, просто защото нямаше къде другаде да отидат. Съпругата и детето на Ксавие бяха заклани от прусаците. Тучните лозя и зелените хълмове на родната земя на транжора бяха вече в ръцете на германците. Пъстървата, шаранът, костурът и сладководните раци в реките вече принадлежаха на тях. Техни бяха и неизброимите ята фазани, патици и диви гъски. Дори самият дом на Ксавие беше паднал в ръцете на един пруски офицер — вековните му лозя даваха на света прочутото вино „Гевюрцтраминер“, което оставяше вкус на пресни плодове и ухаеше на цветен букет. То все още се продаваше на пазара, но вече на етикета на всяка бутилка се виждаше германското знаме.

Докато Ескофие обезкостяваше агнето, Ксавие кръжеше около него, разнасящ един бут, зелен и изсушен от висене в килера за месо. Приличаше на прогонено дете.

— Приятелю — рече Ескофие, — знам, че работата ти е безупречна. Но сме длъжни да се отнесем с уважение към молбата на министъра.

После продължи със задачата си. Внимаваше да не резне кожата на агнето. Следваше линията на костта, отново и отново. След като приключи с обезкостяването, начука месото. После подметна на Ксавие:

— Хайде сега, идвай. Работи! Работата лекува сърцето.

И започна да реди агнешкото роле с пълнен с трюфели гъши дроб, който бе оставил в марината от марсала. После уви ролето в муселин и го постави в дълга, правоъгълна тавичка. Заля го с останалата марината и телешки бульон.

Ксавие просто си стоеше и го наблюдаваше. Мълчанието му задаваше много въпроси. Но Ескофие не се обърна към него. Продължи да приготвя ролето, като постави малката правоъгълна тавичка в по-голяма такава, която напълни до половината с вода.

— Моля те — рече тихо, без да поглежда към транжора. — Ресторантът отваря съвсем скоро. Моля те, Ксавие, работи! Заради мен!

За миг транжорът като че ли се накани да каже нещо, но се отказа. Тресна бута, който държеше, върху месарската дъска до Ескофие и започна да остъргва мухъла, да обезкостява втвърдената мазнина, да я реже и дялка, докато накрая не получи перфектно оформен шатобриан, голям колкото ръката му.

Ескофие го прегърна, за да го успокои и окуражи.

— Браво! Много е красиво, нали?

Ксавие се отдръпна и промърмори:

— За онези, които могат да си го позволят.

От тези думи Ескофие се изчерви като рак. Любезността беше най-важното правило в кухнята и Ксавие го знаеше много добре. Майсторът подръпна ухото си, за да си напомни да сдържи гнева си.

— Имаш късмет, че има и такива — рече и автоматично съжали тона и импликацията на думите си, че този човек, който бе изгубил и страдал толкова много, е проявил неблагодарност. Защото изобщо не беше така. Но сега нямаше време за самосъжаление. Леон Гамбета щеше да се появи съвсем скоро.

— Съжалявам — отрони Ескофие шепнешком.

Ксавие не отвърна нищо.

Навсякъде около тях цялата кухня се подготвяше за вечерния час пик. Сякаш изпълняващи стария дворцов танц котильон, десетки готвачи, облечени в безупречно бяло, се въртяха ли, въртяха един около друг, следващи ритъма на кухненските чудеса. Обезглавяваха и чистеха риба, скубеха патици, месеха тесто във формата на багети, ръсеха къпини със захар. Хармонията и съвършенството отличаваха всяко обръщане, но Ксавие и Ескофие не виждаха нищо. Те стояха като корабокрушенци на своя самотен остров.

Ескофие усещаше тъгата на приятеля си, долавяше и горчилката й, но агнешкото трябваше да се пече близо час, а после трябваше да изстине напълно. Нямаше никакво време.

— Смятам този въпрос за приключен — каза и покри агнешкото с парче печена свинска кожа. Мина покрай Ксавие и го пъхна във фурната.

— Ана Елизабет беше само на шест — прошепна Ксавие.

Дъщерята.

Ескофие беше виждал снимка на семейството на Ксавие. Съпругата му беше висока и намръщена като него, но момиченцето имаше от онези усмивки, които напомняха на Ескофие за първите ябълки на есента, твърди и сладки. Можеше добре да си представи болката от подобна загуба, а онова, което не можеше, виждаше ясно по лицето на приятеля си. Беше сърцераздирателно, но сега имаше твърде много работа за вършене. Ескофие просто не бе в състояние да говори за това.

За жалост по-късно разбра, че онова, което остава неизказано, обикновено е същото, което човек не може нито да прости, нито да забрави.

Ескофие мина пак покрай Ксавие, отиде до голямата порцеланова мивка и започна да мие ръцете си от тлъстината на агнешкото. Водата беше гореща и вдигаше пара. Ароматът на зехтин в сапуна напомни на стомаха му, че цял ден не е сложил и залък в устата си. Изведнъж го заля невероятна умора, зави му се свят. Но тази вечер ресторантът щеше да бъде препълнен, а Гамбета, принц Едуард и много вероятно германският кайзер щяха да пристигнат съвсем скоро. Няма време. Няма време!

— Папа̀ — рече Ксавие и сложи ръка на рамото му. Но преди да бе успял да каже нещо повече, Ескофие го отблъсна. Нямаше сили да го погледне. Това трябва да свърши. Продължи да си мие ръцете.

— Не, никакви извинения — рече накрая. — Кухнята трябва да бъде твоят дом, твоята църква, твоята любовница, твоето семейство, твоята страна — тук няма място за друга любов. Ако не го разбереш, значи нямаш място тук!

Ръцете на Ескофие се зачервиха, но той не можеше да спре да се мие. Изведнъж се почувства много мръсен. Накрая се обърна към Ксавие и отсече:

— Работи! Или си върви.

Знаеше, че човекът няма къде да отиде. Семейството от готвачи, домът на тази кухня, това свещено място бяха единственото, което му бе останало на този свят.

Лицето на елзасеца бе неразгадаемо. Той постави внимателно шатобриана на лавицата за колегите си и се насочи обратно към килера за месо с нож в ръка.

„Браво“ — каза си Ескофие.

— Той е тук! — изкрещя някой.

Ескофие бързо подсуши ръцете си. Министър Гамбета не бе от хората, които обичаха да чакат.