Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (29)

Двадесет и девета глава

На следващата сутрин Ескофие изглеждаше много по-добре, като че ли от гърба му се бе свлякъл огромен товар. Дори беше щастлив. Лицето му беше поруменяло. Децата, внуците, правнуците, праплеменничките и праплеменниците се опитваха да не забелязват този факт. Той поиска и закуска, и обяд и си изяде всичко.

— Това е противно, светотатствено! — довери медицинската сестра на доктора. — Съпругата умира, а старецът се съживява!

— Разбираш ли какво ти казваме, татко? — попита меко Пол. — За майка!

— Да, разбира се — отговори Ескофие. — Какво ще има за вечеря? Сабин, Мистър Буутс да е изпращал наскоро нещо?

— Искате ли нещо конкретно?

Старецът й подаде списък. Първоначално й се стори като драсканици — почеркът беше толкова нестабилен, но нямаше никакво съмнение, че това е списък за пазаруване. Тя го прочете на глас, за да бъде сигурна: — Яйца, бели трюфели, хайвер…

— Трюфели, хайвер? — изгледа го Пол. — Смяташ ли, че е уместно?

— Разбира се.

Пол взе одеялата и покри треперещите ръце на баща си. После каза:

— Сабин, остави ни сами.

— Ще бъда в кухнята. Там я чакаше Бобо.

— И?

— Щастлив е.

Тя му връчи купчината листи, върху които Ескофие работеше напоследък, и отбеляза:

— Само че тук няма нищо друго освен истории. Иначе рецептата за печеното пиле изглежда много добра. — След това му връчи и списъка за пазаруване.

— Бели трюфели?

Тя сви рамене.

— За кога?

— 19:00 часа.

— Ще ти стигне ли времето?

— Трябва да ми стигне.

Над главите им внуците, правнуците, праплеменничките и праплеменниците се гонеха по коридора, а после хукнаха към главния вход.

Тя стисна ръката му и изрече:

— Благодаря ти, майсторе!

— И на теб, майсторе!

И Бобо изчезна.

Пол седеше в долния край на леглото и наблюдаваше баща си как ту заспива, ту се събужда. На фона на бледата зимна светлина Ескофие изглеждаше с много по-посивяла кожа, отколкото би трябвало да бъде, много по-дребен, отколкото бе. Изглеждаше му като непознат, какъвто в редица отношения беше.

— Жан дали няма „Птит миньони“? — попита старецът, когато най-сетне се събуди напълно.

— Прасковите ли?

Този въпрос върна Пол към собствената му малка кухня, в която съпругата му Жан и Ескофие, отдавна пенсионирал се, се потяха щастливо заедно, създавайки буркан след буркан екзотични сладка и мармалади. Всеки нов плод — италиански плод от бъз, бели малини от Алпите и любимите плодове на кралица Виктория — пурпурните мангостени от Индонезия — ги изправяха пред поредната загадка, която можеше да бъде разрешена само със захар и още захар, и висока температура, и смях.

— Ние сме фантазьори — казваше Ескофие на снаха си. — Нали така?

Жан го целуваше топло и казваше:

— Ти си фантазьорът. Аз съм просто чиракът на фантазьора.

— Моите магьосници! — наричаше ги Пол, а те зачервени и доволни, се усмихваха срамежливо.

„Толкова късно стигаме до любовта“ — помисли си Пол.

— Трябват ми за майка ти — каза Ескофие.

Тя си замина. Моля те, спомни си!

— Но сега не е сезонът на прасковите — изрече. — Мисля, че е през юни.

— Но нали Жан щеше да ходи на пазара? Не ходи ли? Да не би децата да са болни?

— Много са добре.

— Ами прасковите?

— Когато си по-добре.

— Не, Жан знае! Сортовете „Роял Джордж“ и „Грос миньон“, неприлично дебели, са навсякъде, но „Птит миньон“ са толкова забележителни, с бяла кожа и дребни като плоски камъчета! И са толкова сочни и ароматни, с онзи неповторим примес на дива роза и мед, че хапнеш ли ги, попадаш в рая! И са толкова чувствителни! Ако ги откъснеш от засенчени под листа клони, те са просто леко жълтеникави. Но ако ги набереш, огрени директно от слънцето, са яркочервени. Удивително!

— Ще вземем праскови.

— Не, не какви да е праскови, а „Птит миньон“! Настоявам! Кажи на Жан! Те са като дребни сърчица, криещи се от слънцето, които съзряват само когато се разкъсат. Красива метафора, не мислиш ли? Майка ти ще бъде много доволна.

Пол извърна глава. Не искаше баща му да го види как плаче. Старецът протегна ръка, взе ръката на сина си и я целуна. Устните му бяха толкова студени…

— Какво има, Пол?

— Объркан си, татко.

— Не съм.

Пол нямаше сили да погледне баща си в очите. Загледа се през прозореца. След известно време изрече:

— Тя си замина.

— Кой, Жан ли? Че къде ще отиде?

— Мама е мъртва.

— Не, просто чака.

При тези думи Пол вече не беше в състояние да спре сълзите си. Ескофие пак целуна ръката му, приведе се към него и прошепна:

— Сърцата, и големите, и малките, винаги се крият от слънцето и показват истинската си природа само когато бъдат разкъсани. Не съм ли прав?

— Но това е просто един плод!

— Не и за поет като майка ти. За майка ти всяка една праскова крие невъзможната красота на Бога!

Пол прегърна баща си, дребното му крехко тяло, и чу как сърцето му бие, а после неговото собствено го следва като ехо. Усещаше как и двете им сърца се пропукват, и двете се разкъсват, и двете стават зрели и сочни, и се изпълват със спомена за слънчевата светлина. Задържа баща си в обятията си толкова дълго, че старецът скоро се отпусна в дълбок, безпаметен сън.