Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (20)

Двадесета глава

Ескофие се усмихна и подаде на Сара още един плод от платото с дребни сладки кайсии. Те бяха разполовени, поръсени с равни части коняк, захар и краве масло, запечени, а после сварени до карамелизиране и поставени върху златно плато. Бяха топли, а не горещи, и гарнирани с крем шантий, гъста бита сметана с ванилия и по едно миниатюрно листенце от двайсет и четири каратово златно фолио.

Бяха прекрасни, но Сара всъщност се бе надявала на купа гъста пилешка супа с юфка. Нещо топло и успокояващо. Бе се обадила в офиса му и го бе помолила за нещо простичко, но той все пак беше Ескофие.

— В момента работя върху един нов десерт за теб. Етюд в бяло със сметана с розова вода. В чест на Света Жана.

— Жана е обичала и супа — отбеляза Сара. — Добре известен факт. Последното й ядене е било супа. Блюдо специално за светци.

— Но ти не си светица.

Е, беше прав донякъде.

С него беше трудно да се спори. Бели трюфели, крехки африкански омари, сладолед от африкански мед, съвършено, петнисто яйце от пъдпъдък — подаряваше й тези неща така, както другите мъже й подаряваха бижута.

Но днешният ден беше труден. Твърде дълъг.

Сара затвори очи и задъвка бавно. Страхуваше се да не се задави. Гърлото й сякаш пламтеше. Тази вечер, по някаква неизвестна причина, трагедията на Жана дʼАрк като че ли я превзе. Чувстваше се неспокойна, не можеше да заспи. Ръждивата луна превръщаше кожата й в кехлибар. Непрекъснато усещаше миризмата на пушек. Боядисаната й червена коса, къса като на момче, буквално вонеше на пушек. Бе я мила отново и отново, но не успя да отмие тази воня на опърлено. И ставаше още по-зле — вонята пъплеше и се прехвърляше към ръцете, краката, корема й. Сънят бе невъзможен. Жана не й позволяваше да се отпусне. Опита се да концентрира мислите си върху внуците си, които спяха в съседния апартамент, но не успя. След няколко дена щеше да замине на почивка в Бретан — опита се да мисли и за това, но пак не се получи.

Навсякъде имаше огньове и клади.

И затова, когато Ескофие почука, Сара му отвори вратата чисто гола, протегна ръце и отрони:

— Имам чувството, че горят.

— Яла ли си нещо?

Знаеше отговора още преди тя да отговори. Той покри тънкото и гъвкаво като тръстика тяло на Сара с чаршафи от леглото й и започна да я храни със златните плодове така, както човек би хранил умиращо дете — попиваше всеки миг, всеки звук, всеки аромат, за да ги запомни завинаги. Тъмният карамел, маслото от кардамон, което тя бе втрила в кожата си, розовата вода, в която се беше къпала — той попиваше всяка една подробност, защото знаеше, че сигурно това е последната им вечер заедно.

Делфин най-сетне се бе съгласила да дойде при него.

Докато Лондон заспиваше около тях, Ескофие попи с целувка сълзите на Сара. Тя свали нежно сакото му, после жилетката му. Той й позволи. Всеки миг с нея щеше да му липсва. Сара по време на чай с любимия й хамелеон, метнат през рамо подобно на брошка от скъпоценни камъни, забодена върху бродираната коприна на роклята й. Любящата баба, за която времето като че ли беше спряло, наблюдаваща своите златокоси внучки Симон и Лизиан, и сина на Риц — Шарл, как се тъпчат с шоколад и тарталети с конфитюр, а тя не хапва нищо, докато не й се напомни, че трябва да яде.

Нямаше представа как да й каже.

— Трябва да ядеш и когато не съм с теб — отрони.

— Но бъди с мен! Ела с мен в Бретан!

Ескофие започна да целува бавно бузите й, после плъзна устни по тила й. Шестнайсет години. Дълго време да обичаш такава жена. Беше все едно да обичаш утринното небе или океана преди буря.

— Моне също ще дойде — каза тя. — Значи нямаш извинение. Той си хапва доста обилно като за художник. А напоследък се е вманиачил по мъглата. Каза ми, че онзи американец — Уислър, му бил препоръчал един апартамент тук, в „Савой“, един от ъгловите. Знаеше ли?

— Не съм изненадан.

— И ето че дори Моне иска да идва тук, за да рисува прочутите лондонски мостове. Не мога да ги разбера тези художници какво толкова си падат по мостове! А и ужасният лондонски въздух — само пушек и дим! Това изобщо не е мъгла, а пушек! Ужасно! Не можеш да я дишаш, но очевидно можеш да я рисуваш.

Кайсиите бяха върнали цвета на бузите й. Имаше достатъчно други хора, които да се грижат за нея — приятелите й, семейството й, секретарки и асистенти. Тя живееше с малка армия от хора, но имаше мигове, когато не би хапнала за никого другиго, освен за Ескофие.

— Сега целият свят се стича към „Савой“ — отбеляза той и й поднесе следващата лъжичка кайсии.

— Но този хотел все ще може да изкара без теб две седмици! Знаеш ли, че и Роден ще дойде в Бретан? А онзи младеж — Матис! Много е талантлив. А някога е бил адвокат, казвала ли съм ти?

Да, беше му казвала. Беше му казвала също така, при това многократно, че бретонците живеели почти като в Средновековието. Нямали почти никакви пътища, морето им било много бурно и не знаели нищо за модата. Мъжете били с дълги коси и не носели панталони; добре оформените си крака обували в гамаши или груби дълги чорапи, а на краката си имали обувки с катарами. Жените им приличали на чайки, макар Ескофие да бе забравил как един цял народ от жени с бонета биха могли да приличат на морски птици.

— Но не може да няма храна, нали?

— Разбира се, че има. Е, не е като в Париж, но има. Омари, охлюви, стриди, миди, сардини — всичките извадени директно от морето и приготвени простичко, с магданоз, черен пипер и сол, и сложени в купа. Това е обядът ти. Всеки ден. Както и калвадос и розова шунка. И фини крепове. И толкова много сайдери.

— Значи ще ядеш?

— В тази храна няма въображение. Освен това още се движи, когато я сложиш в устата си. Не могат дори да я убият както трябва.

— Ще ти изпратя няколко рецепти по твоя секретар.

— Не, кажи, че ще дойдеш с мен! — Тя загреба лъжичка кайсии, прокара я по устните му, а после бавно ги целуна. — Има и много октоподи, направо стотици. Миналата година, когато ходихме в една пещера, видяхме, че е пълна с октоподи. Ще ти харесат. И те имат много тъжни очи, точно като теб.

Ескофие погледна към часовника над камината. Късният час го изненада. Изведнъж се изпълни с притеснение.

— И кой се крие под твоето „ние“ тази година? Абема?

Сара бе направила скулптура на Луиз Абема, а в замяна тя бе нарисувала Сара и себе си на разходка с лодка по езерото в Булонската гора — по случай „годишнината от тяхната любовна връзка“.

— Разбира се, че е Луиз. Винаги е тя.

— Е, тя поне ще се грижи да си нахранена.

— Но само ти си земята под краката ми!

— А нашият скъп доктор Поци?

Още преди да се бе запознал с него, Ескофие беше виждал снимки на Поци, направени от Надар, и портрета му от Сарджънт. Беше забележителен, но и хитър, доста приличащ на Дамала. Един ангел с лошо възпитание. Оскар Уайлд току-що бе написал „Дориан Грей“ заради неговата красота. Поци и Сара бяха любовници, разбира се. Всички бяха нейни любовници.

— Поци ще те храни…

— Ако дойдеш…

Ескофие си пое дълбоко дъх и се загледа през прозореца. Луната беше тънък резен светлина. Венера трептеше близо до нея, притеснена. Останалата част от небето беше ранена.

— Сара…

— Ела с мен! Ти си моето семейство!

— Сара…

— Ти си огънят, сърцето ми, стените на моя дом!

Ескофие си пое дълбоко дъх и изрече:

— Но ти не си моите.

За момент Сара като че ли не схвана. Дръпна се от него и се зави с чаршафите.

— Да не би да е онази готвачка?

— Не.

— Казаха ми, че тя прекарвала доста време в кухнята ти и в личните ти покои.

— Сара!

— Тя е любовница на херцога!

— Както и ти — изрече тихо той.

— Онези нейни черни ботуши, които винаги носи. Затова я наричам Мистър Буутс. Когато го казах на Бърти, той се заля от смях. Нашият Мистър Буутс. Тя е сърцето ти, нали?

— Роза е ученичка във френската кулинария.

— Която се нуждае от теб като учител, разбира се.

— Сега не става въпрос за Роза. Моля те!

— Тогава нека я наричаме Мистър Буутс!

— Моля те, Сара!

— Знам една тайна за Мистър Буутс, която искам да ти разкажа — отбеляза Сара и се насочи към гардероба си. — Виждаш ли това? — Вдигна дълго хермелиново палто с широки ръкави и висока яка, изработена от оцветена в черно норка. Ескофие я беше виждал с него при много случаи. Беше забележително. Черната кожа на яката открояваше кожата й по неповторим начин, карайки я да блести. — Изработено е от личния майстор на кожи на кралица Виктория за твоя Мистър Буутс, а твоят Скъп Бърти го подари вместо на нея на мен. Всеки път, когато го облека, нося тайната му. А сега всеки път, когато го видиш, ти също ще знаеш тайната му.

Сара метна палтото върху голото си тяло. Беше юни. Нощта беше хладна, но не и студена. Привлече го в обятията си.

— Ела при мен.

— Не мога.

— Мистър Буутс се нуждае от готварските ти умения точно толкова, колкото и аз.

— Моля те — отдръпна се леко той. — Не усложнявай и без това сложната ситуация.

— Но аз не мога да живея далече от теб! Твоите думи са храна за мен, дъхът ти е моят дух! Ти си всичко за мен!

— Репетираш нова пиеса. Усещам го в гласа ти.

— Ами ако не е така? Ако е вярно?

Тя го целуна, но не със страст, а с близост, която идва с времето. Палтото се разтвори. Тя беше все така много красива. Той тъжно го закопча.

— Утре пристига мадам Ескофие.

Първоначално Сара като че ли не го чу. Само наклони глава на една страна.

— Утре — повтори той.

— Утре?

— Да. Със сутрешния влак.

— А децата?

— Пол и Даниел. Да, те също идват. — А после допълни: — За да живеят с мен.

Сара се отпусна на ръба на леглото и се вторачи в ръцете си, не в него. Започна да ги търка една в друга, сякаш й беше студено.

— На колко години са вече? Момчетата? На една и пет?

— На пет и девет. Сара…

— Делфин сигурно ще бъде на седмото небе да те види отново. Но Монте Карло е толкова красив град, че трябва да бъдеш много добър към нея и да имаш перфектно поведение, за да я убедиш да остане.

— Тя е бременна.

Делфин беше точно толкова изненадана, колкото и съпругът й. Очевидно неразположенията й и липсата й на апетит нямаха нищо общо нито с ненавистта й към Лондон, нито с тъгата й по него.

Лицето на Сара беше неразгадаемо.

— Хубаво. Добре. Браво на теб. Нещата отново са така, както би трябвало да бъдат. Е, скъпи ми Ескофие — отрони, — стана късно. Би ли ми отворил шампанското, ако обичаш?

Сара отвори чекмеджето на нощното си шкафче и извади оттам едно шишенце. Ескофие забеляза етикета: „Препоръчва се при безсъние, епилепсия, истерия и т.н.“.

— Вкусът му е кошмарен, но ми помага да спя като дете — каза, приседна на мраморния перваз на прозореца и се загледа в Лондон. Той отвори бутилката моет и й наля една чаша. После приседна до нея.

— Съжалявам — прошепна.

— Лондон не е Париж, нали така?

— Писмото на Делфин пристигна, докато ти беше в театъра. Нямах представа.

— Сега в Париж е много хубаво. Все още не е прекалено горещо.

— Париж винаги е красив.

Седяха така известно време, просто съзерцавайки мрака. Облаците въглищен прах бяха надвиснали над града, насищайки небето с толкова много сажди, че звездите изглеждаха като богове — скрити и мълчаливи.

— Налей си и ти една чаша. Ще вдигнем тост за мадам Ескофие и за вашето бъдещо дете. Уведоми секретарката ми в коя стая ще бъде тя, така че, когато пристигне, да я поздравя по подобаващ начин с добре дошла в този град. Някакви цветя може би. Британците аранжират много добре цветя.

— Сара…

Внезапно тя му се стори изключително крехка и уязвима.

— Защо никога не ме наричаш Розин? — попита тихо. — Това е истинското ми име, но ти никога не го използваш. Защо винаги трябва да ме наричаш „Сара“, сякаш съм постоянно на сцена? И ти ли си като тях? Поредният почитател? Поредното влюбено чудовище?

— Розин, късно е.

— Хайде, изпий с мен още една чаша! Като тост! — Това прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като молба.

— Донесъл съм само една чаша от кухнята.

— В дневната има още една.

Ескофие отиде в другата стая. Както обикновено, тя беше пълна с цветя — от обожатели. Облицованият й с коприна ковчег бе поставен край прозореца. Никога не я беше виждал да спи в него. Когато го зърна, по гърба му пролазиха тръпки. Прозорците бяха отворени. Влажният нощен въздух охлаждаше въздуха и въпреки това тук беше задушно от аромата на толкова много лилии и рози. Сърцето му заби по-силно, дланите му се изпотиха. Никъде не се виждаше чаша за шампанско. Обаче имаше две кадифени кутии, които някой беше отворил и оставил на показ като на витрина на магазин — в едната имаше огромна диамантена огърлица, а в другата — съответните обеци. Ескофие взе картичката, за да прочете от кого са, а после се насочи обратно към спалнята й — и това бе последното, което си спомняше от тази нощ.

Това и… черната кал.

Имаше чувството, че внезапно пак пропада в калта, както по време на войната, с онези бедни коне, които първо хранеше, а после един по един убиваше. И отново кал, онова студено, мрачно чувство.

В лекарския доклад щеше да пише:

„Бернар ще живее. Но беше намерена в дълбоко безсъзнание, демонстрирайки пълна липса на рефлекси и само минимална реакция на болка. Систоличното й кръвно налягане бе спаднало на 70 мм, а пулсът й бе 90 удара в минута. Беше изпаднала в хипотермия (35,2°C), а централното й венозно налягане беше в нормални граници.“

Вестник „Таймс“ щеше да напише:

„След като не успяла да заспи, тя решила да вземе приспивателно, но погрешка взела 120 грана^[1], което е свръхдоза, и катастрофалните ефекти от това съвсем скоро се проявили.“

Персоналът на хотел „Савой“ бе открил Ескофие проснат пред вратата й, плачещ неутешимо. Делфин и децата го чакаха на гарата да ги посрещне часове наред.

— Не съм дошла в Лондон, за да бъда поставяна в неудобно положение! — каза му после тя и отказа да разопакова багажа си.

Седмица по-късно в апартамента на Ескофие беше доставена пратка. Тя съдържаше дълго хермелиново палто с широки ръкави и висока яка, изработена от боядисана в черно кожа от норка. Палтото на Сара. На картичката пишеше: „От Мистър Буутс“.

Когато го видя, той едва не изгуби ума и дума.

— И кой е този човек? — попита Делфин.

— Един съдружник — отговори той. — Видял те в ресторанта с децата и ме попита дали може да ти изпрати подарък. „Красота за красотата“, така каза. Реших, че това ще бъде приятна изненада за теб.

— И не ревнуваш?

— Разбира се, че не.

— И защо?

Ескофие се поколеба — и тъкмо там беше грешката му. Вместо него отговори тя:

— Защото вече не ме обичаш!

Мадам Ескофие.

Искаше да изрече името й както през първата им нощ заедно. Искаше да го изпълни със същото онова чувство на почуда, същото свенливо удоволствие. Искаше да я вземе в обятията си, да докосне закръгленото й коремче, да почувства как детето му рита. Искаше му се да прегърне върлинестите си синове и да отмие с целувка сълзите им. Ала нямаше как да им покаже човека, в който се бе превърнал. Не успя да намери думите, с които да им обясни, докато те не се върнаха обратно на гарата и той не каза:

— Няма да бъда цял без теб.

Което, за нещастие, бе самата истина.