Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (17)

Седемнадесета глава

На следващия ден с обедната поща за Сабин се получи бележка. Почеркът не можеше да бъде сбъркан. Нямаше нужда да се качва в стаята на Ескофие, за да разбере, че той пак не е там.

„Колата ще пристигне в 19:00 часа.“

Имаше и обратен адрес, който тя не познаваше. Беше близо до хотел „Гранд“, в жилищния квартал. Това изобщо не я изненада.

От друга страна, Бобо беше повече от изненадан да види своя наставник в кухнята си, когато пристигна на работа тази сутрин.

— Трябва да видя къщата ти — каза Ескофие.

— Нещо не е наред ли?

— На колко стана вече?

— На трийсет.

— Значи нещо наистина не е наред.

Навън денят беше хладен. Във въздуха имаше някаква свежест, от която небето изглеждаше още по-ярко. Двамата мъже тръгнаха бавно по улицата, потънали в мълчание. По-старият не беше особено стабилен, но крачеше решително.

Бобо живееше сам във висока тясна къща с изглед към хотела. Като майстор готвач той печелеше доста добре, но тъй като прекарваше по-голямата част от времето си в хотела, всичко в къщата беше покрито с пластове прах. Най-голямата стая от всички беше кухнята — стените бяха боядисани в слънчогледов цвят, което й придаваше весело излъчване, но самата стая беше претъпкана. До една от стените се виждаше голяма черна печка, изхвърлена някога от „Гранд“ — тя заемаше по-голямата част от стаята. Имаше няколко котлона и грил. От тавана висяха медни тенджери и тигани, заедно с връзки чесън и прашна китка лавандула, която май беше попрекалила с годините съхнене. Имаше покрит с мрамор плот, малка кръгла маса с покривка на точки и два стола. С изключение на прекалено голямата печка това тук приличаше на всяка друга домашна кухня по Френската ривиера.

— Скука — отбеляза Ескофие. — Трапезария?

— Ако благоволите да ми кажете какво търсите?

— Когато го видя, ще ти кажа. Трапезария?

Червените стени в трапезарията бяха с цвета на зрели пиперки. Ескофие прокара пръст по една от тях.

— Доста по-добре — каза.

В центъра на стаята имаше голяма маса от орехово дърво и дванайсет елегантни стола, боядисани в бяло.

— От съседите — поясни Бобо. — Преместиха се в Испания.

— Как изглежда таванът ти?

— Празен.

— И въпреки това романтичен, нали? Романтичен и екзотичен.

— Искате да видите тавана ми?

— Точно така.

Спираловидната стълба, която извеждаше на втория етаж, притесняваше Бобо. Перилата от палисандрово дърво бяха изящно извити и оформени, а самите стъпала бяха доста широки, но толкова стръмни, че на Ескофие щеше да му бъде много трудно да ги изкачи. Освен това беше тъмно. Стените бяха в същия нюанс на червеното като трапезарията. Подът беше покрит с теракота. Единствената глътка въздух от червеното беше первазът от яркозелени плочки и дългият, висок прозорец на площадката на втория етаж. Ескофие застана в подножието на стълбата и вдигна очи нагоре.

— Онзи прозорец. Какво се вижда от него?

— Ако се приведеш достатъчно, можеш да видиш морето.

— Ако го отвориш, можеш ли да чуеш оркестъра от „Гранд“?

— Разбира се.

Старецът се замисли.

— Площадката ми изглежда кръгла, прав ли съм?

— Да.

— И достатъчно голяма за маса? Онази от кухнята?

— Имате предвид любовен кът ли?

— Но, разбира се! — усмихна се старецът. — За какво, според теб, е всичко това? Застели масата с хубава покривка. Ще ти трябват също така китайски порцелан, сребро и свещи — те трябва да бъдат в един и същ цвят, в случая сребрист, защото цветът е много важен. И няколко съвършени зелки, разбира се.

— Зелки ли?

— Няколко. Най-малко четири-пет, които трябва да поставиш в теракотени саксии.

— А в любовния кът?

— Още зелки.

— Зелки ли? Сигурен ли сте?

— Когато става въпрос за романтика, аз никога не греша!

Двамата мъже се върнаха в кухнята. Ескофие приседна на масата и започна да пише рецептата. „Започваме с глинено гърне, дълбоко и мистериозно, и слагаме в него телешки крак, говежди ребра и гърди. Покриваме със студена вода и сол. Варим на слаб огън един час. Обираме пяната и мазнината. После добавяме торбичка подправки, съдържаща мащерка, магданоз, дафинов лист, пиперки и чесън, както и напълнена с карамфил глава лук. Варим на слаб огън още два часа. Обираме пяната и мазнината. След това добавяме кокали с костен мозък, угоено и крехко младо пиле, половин бутилка бяло вино и, разбира се, зеле, картофи, праз и ряпа. Варим на слаб огън още един час.“

Бобо прочете внимателно рецептата и накрая възкликна:

— Но това е пот-о-фе!

— Фундаментът на една империя!

— Ама това е селска храна!

— Веднъж сервирах пот-о-фе на великата дива Аделина Пати, по нейно настояване. Точно тук, в нашия „Гранд“. Тя поиска някаква семейна храна, нещо, което не е прекалено скъпо. И затова аз й сервирах пот-о-фе със сос от хрян. Пасна перфектно с това ястие. Е, позволих си един малък грях, разбира се. Пилето, което добавих, беше едно отлично пиле „Дьо ла Брес“, напълнено с бекон, изпечено на открита скара и сервирано със салата от цикория и цвекло. А после, естествено, добавих едно великолепно парфе дьо фоа гра — парфе от гъши дроб, което нарекох „Сент-Алианс“, защото беше приготвено от елзаски черен дроб и трюфели от Перигор. Забележително блюдо! Сервирах същото и в Деня на помирението, когато французи и германци се храниха заедно — много наивно, но и много поетично. Завърших угощението на Пати с портокалов мус, гарниран с киснати в кюрасао ягоди. Не можеше да позволя на Аделина Пати да си тръгне от ресторанта ми гладна! И въпреки това тя получи най-простата семейна храна, която може да се срещне на всяка маса във Франция!

— Точно това имах предвид и аз — пот-о-фе е семейно блюдо!

Ескофие почука по носа си и отбеляза:

— Сине мой, още ли не си научил нищо от мен? Да, семейно блюдо е. А романтиката винаги е свързана с очакване и обещание, нали така?

При тези думи и двамата мъже се усмихнаха.

— Теб наистина не те бива много с дамите, скъпи ми Бобо! И няма да станеш велик готвач, докато не станеш по-романтичен!

След обедната треска в хотела „Гранд“ Бобо се върна у дома и изнесе малката кухненска масичка на площадката на горния етаж. Когато я покри със сива ленена покривка, сребро и кристал, тя стана точно толкова романтична, колкото и всяка друга маса в ресторанта на хотела. Както му беше казано, той подреди няколко яркозелени зелки в червени глинени саксии по цялата площадка. Цветовете бяха наситени, интимни.

Изкъпа се, въпреки че не беше вторник, оформи мустаците си и внимателно изглади най-добрата си ленена риза с люлякова вода и кола. Не бе в състояние да престане да мисли за нея.

Предишната вечер тя го бе оставила крайно объркан и озадачен. Това беше жена, която можеше да изкара от релси и най-търпеливия. Имаше такива предразсъдъци за храната, че той просто не знаеше какво да прави.

— Патладжанът ли? Че той няма никакъв вкус!

— Има вкус на патладжан.

— Патладжанът е една кръгла нула.

— Ако го опържиш…

— Ще има вкус на олио. Иначе няма никакви лични качества. Виж чесън, маслини и домати със сигурност ще му придадат съответния вкус. Без тях той е нищо. И затова има нужда от множество добавки.

Бяха изпили заедно само по една чаша шампанско, но той вече се чувстваше опиянен от нея. Или може би просто вбесен.

— Зелен фасул?

— Зелени клечки!

Бобо не бе забелязал кога сервитьорът бе почистил изцяло масата им. Нито кога си тръгна и последната двойка от ресторанта. А в 11:30 вечерта по закон ресторантът трябваше да бъде затворен.

— Морски таралеж?

— Мръсна гъба.

— Не.

— Да.

— Но той е толкова сладък, солен и мек!

— Отпадък на океана.

Управителят на ресторанта донесе нови свещи на масата им, запали ги, после изгаси лампите на помещението и заключи вратата след себе си. Двамата си седяха все още там.

— Агнешко?

— Твърде безпомощно, за да се яде.

Бобо погледна часовника си. Наближаваше един през нощта. Кухнята беше затворена от часове.

— Стана късно — отсече Сабин, без да пита за времето. Стана. — Мосю очаква своето питие преди лягане в два през нощта. На минутата.

Благодари му, като му стисна ръката. И това го лиши окончателно от сън.

— Откъде знаехте? — попита той на следващия ден своя наставник.

— Аз винаги знам — отвърна Ескофие.

В уреченото време дискретният черен ситроен на хотел „Гранд“ заслиза бавно от хълма и спря пред неговата врата. Той погледна през прозореца. Шофьорът докосна шапката си за поздрав.

Сабин го видя, че гледа, и се усмихна. И ръцете на Бобо се препотиха.