Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (11)

Единадесета глава

Делфин не беше виждала Ескофие от три дена — откакто състоянието й се влоши. Но чуваше съпруга си от неговата стая — тътренето на краката му по дъските на пода, включването и жуженето на радиото му, което работеше до среднощ, всичките приказки за онзи човек Хитлер и дори скърцането на перото на писалката му върху хартията. Сега, след като стана напълно неподвижна, тя се удивляваше на нещата, които бе в състояние да чуе. Светът около нея внезапно стана шумен и ослепително ярък. И разтърсващо уханен — сладкият аромат на тубероза, който оставаше след целувките на правнуците й, я докарваше до сълзи.

Животът на камъните — колко ли богат може да бъде!

От другата страна на прозореца й смътната бледност на нощта едновременно размиваше всички контури, а други правеше по-ярки. В тесните криволичещи улички долу тя чуваше малките предателства на любовниците, които седяха в ресторантчетата на прочутия площад „Плас Дарм“. Усещаше уханието на храната, която им поднасяха върху подредените като домино редици на масите. В преобладаващата си част беше монегаск — селската храна на Монако, храна, в която и тя се бе влюбила.

И така, интервалът между 4 часа следобед и 9 часа вечерта за нея беше белязан от последователността на блюдата, които поднасяха ресторантчетата долу — пикантната сладко-кисела салата от лук и стафиди, маслените сладкиши, напълнени с тиква и ориз, и дребните горещи палачинки сока, направени от нахут. Ухаеше и на печени на скара скариди, зехтин, тънкокори лимони, портокалова вода, анасон, чесън, дребни черни маслини — ароматите им бяха подемани от морския бриз, за да отключат спомени. Делфин отново беше млада съпруга, получаваща нежна целувка на зазоряване; млада майка с три деца край полата й — най-малкият й син, Даниел, беше все още жив, дори и не помисляше за война, а Виктория беше все още кралица. Всяка Коледа, всяка Нова година, всеки Великден и всеки рожден ден се завръщаха при нея един по един. Всеки миг, в който слънцето затопляше кожата й, тя се носеше по вълните на спомените, отключени от блюдата долу.

Сестрите, които я обслужваха, твърдяха, че не усещат нищо.

— Освен това е невъзможно да чуете каквото и да било от „Плас Дарм“ чак оттук, твърде далече е — изтъкна едната.

— Вие просто сънувате — каза другата.

Делфин обаче знаеше, че те грешат. Дори сънят имаше аромат на тъмна лавандула.

Обаче тази нощ сънят не идваше. Сладкият като на праскови аромат на индийското манго не й позволяваше да се отпусне. Когато Ескофие работеше в „Савой“, веднъж й доставиха шест кашона. Както винаги, картичката беше подписана с „Мистър Буутс“.

— От къде на къде този мистериозен Мистър Буутс е решил, че имам нужда от толкова много манго, огромно парче шотландско телешко, при това от рядката порода „Абърдийн — Ангъс“, две каси марково шампанско и петдесет фунта дребни жълти маслени картофи от Швеция?

— Може би е влюбен до уши.

— Може би.

Храната беше винаги толкова пищна, толкова екстравагантна и някак си толкова интимна — дори в известна степен еротична, — че лицето й пламна при този спомен.

И тогава Ескофие се прокашля. Макар да не беше в стаята й, тя го чуваше толкова ясно, сякаш седеше до нея.

— Спомняш ли си кашоните с манго? — попита тя. Мислеше си, че шепне, но скърцането на писалката му спря. — Сигурно си ги спомняш.

Чу го как избутва стола си назад от писалището си, бавно се изправя, а после се приближава до стената. Дъските под краката му изскърцаха.

— Кашоните с манго? — каза пак тя.

Чуваше дишането му. Той прочисти гърлото си, а после, много тихо, изрече:

— Бяха много сладки плодове, нали?

— Никога до този момент не бях вкусвала такава божествена сладост.

А после в стаята се възцари тишина. Двамата мълчаха и всеки слушаше познатия звук от дишането на другия. Безмълвието роди спокойствие — соната, поема от тишина и познание.

След известно време Ескофие рече:

— Индийците вярват, че мангото е знак за това, че съвършенството е постижимо.

Тя си представи плодовете на мангото, гладката й мраморна кожа, червеното и тревистозеленото, а после и самата плът, толкова яркооранжева, а след това всяка хапка и сокът, който се стичаше по ръката й.

— Съвършенство — повтори тя. — Но след няколко дена те бавно започнаха да се свиват и да почерняват. Първо едно петно, после две, след това уханието премина много бързо от сладко към гнило, а самите плодове стават все по-малки с всеки изминал ден. Сякаш дъждът вътре в тях се бе върнал обратно в небето, капка по капка, докато накрая цялата им сладост изчезна.

— Може би дъждът бавно напуска и всички нас — рече той. Тя чу как Ескофие се отпуска отново на стола си — издаде го познатото скърцане на пружините. Зачака го пак да започне да пише, но той не го направи. Зачака го да каже нещо друго. Каквото и да е. Но той мълчеше. Накрая тя затвори очи и точно преди да се гмурне в мрака на съня, го чу да изрича:

— На този свят няма нищо реално, освен сънищата и любовта!