Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (27)

Двадесет и седма глава

Докторът изобщо не беше изплашен.

— Работите твърде много, Ескофие. Това е просто мигрена, макар че можеше да бъде и удар — отбеляза и сложи стареца в леглото. — Хайде, поне за тази нощ. Казиното и утре ще бъде тук. А на сутринта очаквайте Бертран, ще дойде да ви види. Планирал си е целия ден.

Ескофие се усмихна немощно.

Човекът от „Кунард“ кръжеше около него с пребледняла физиономия.

— Бихте ли отпратили, моля, този младеж? — обърна се Ескофие към лекаря. — С моите благодарности, разбира се.

— Американци! — засмя се докторът. — Млади и напористи хора.

Прегърна небрежно през рамо притеснения младеж и прошепна нещо в ухото му. Човекът от „Кунард“ се обърна към Ескофие, кимна и бързо излезе.

— Надявам се, че сте гладен — отбеляза докторът. — Изпратих го за храна. Подозирам, че цял ден не сте сложили залък в устата си.

Което беше самата истина.

— По принцип по това време на годината морето е доста спокойно, но тук-там се случва и по някоя по-голяма вълна — продължи корабният лекар. — Ако искате, пийнете само бульон, но непременно сложете нещо в стомаха си! Компанията „Кунард“ ще положи всички усилия да ви храни най-малко шест пъти на ден. За тях това ще бъде удоволствие. Имат много хубава кухня.

— Знам, аз я създадох.

— Наистина. Бях забравил — кимна лекарят и стисна ръката на стареца. — Вечерята ще бъде при вас след не повече от час. Предлагаме един великолепен пай със снежни ябълки, който за нищо на света не трябва да бъде пропускан!

— Снежни ябълки ли? Много рядък плод!

— Именно. А дотогава поспете.

Лекарят изгаси лампите и затвори внимателно вратата на каютата. Корабът вече бе в открито море. Огромната каюта на Ескофие беше изискана, с големи прозорци, гледащи към вълните и колебливата лунна светлина.

Той затвори очи и се опита да си припомни вкуса на снежните ябълки. Когато беше дете, зад ковачницата на баща му имаха едно криво дърво, което раждаше такива ябълки. Майка му редовно ги обираше, но те никога не стигаха за повече от един пай. Тръпчиви и същевременно сладки като сорта „Макинтош“, вътрешността на тези ябълки беше невъзможно бяла, а сокът им беше толкова много, че не приличаха на никои други ябълки на света.

Заспа и засънува за тях, усещайки мекотата им в устата си.

Часове по-късно той беше дълбоко заспал, когато на вратата на каютата му се почука. Ескофие се опита да излезе от спящото си състояние, когато сънят му се промени. Внезапно стоеше отново в задната част на ресторанта на кораба „Император“. Годината беше 1913. Светът се намираше на ръба на войната, макар кайзер Вилхелм да се кълнеше пред всички вестници: „Интересува ме единствено мирът“.

Ескофие му беше повярвал. Беше невъзможно да не му повярваш. Всеки път, когато го видеше, той не можеше да не си спомни за Скъпия стар Бърти, опитващ се да купи жени за странното срамежливо момче с изсъхналата ръка. Вилхелм може и да беше германски император и цар на Прусия, но за Ескофие той винаги щеше да си остане онзи, който беше някога — тъжният внук на кралица Виктория.

След като вечерята завърши, императорът каза на Ескофие:

— Остани. Поседни малко при мен. В крайна сметка с теб сме приятели, нали така?

Балната зала беше пълна с важни германски особи и военни командири. След като разчистиха масите, започна вечерта на филмите. Всички бяха на немски. Един филм например разказваше за улова на омари, с една прекрасна френска актриса в главната роля. На Ескофие не му беше необходимо да разбира какво си говорят — актрисата беше красива, така че филмът му харесваше. Следващият филм беше лошо дублиран, лошо осветен и лошо заснет, но идеята беше ясна. Беше филм на германското разузнаване. Субтитрите обясняваха подводните маневри на френския флот в Тунис.

Кайзерът планираше да нападне Франция.

Ескофие не си спомняше как бе напуснал балната зала. Щеше му се да мисли, че е станал в мига, в който е разбрал какво става. Щеше му се да мисли, че е скочил в първата спасителна лодка, прекосил е бурното море и се е върнал на брега, където се е обадил веднага в двореца и е настоял да го свържат с принц Едуард. Щеше му се да мисли, че е направил точно така.

Но не беше. Защото това в крайна сметка беше внукът на кралица Виктория. Императорът. Не искаше да прави сцени. Репутацията му щеше да бъде поставена под въпрос, а това щеше да се отрази много лошо на бизнеса.

Затова Ескофие се прибра в каютата си и не каза нищо.

На следващата сутрин кайзерът го извика на среща.

— Спомняш ли си онази вечеря с Леон Гамбета в „Малкия Мулен Руж“? — попита. — Когато ни сервираше онази красавица Бернар? Помниш ли?

В мига, в който императорът спомена въпросната вечеря, той си представи трупа на Ксавие на пода, безжизнената му глава — в скута на Сара. И кръвта, която беше навсякъде.

— Да, спомням си — отговори. Лозята на Ксавие в Елзас все още принадлежаха на семейството на онзи германски офицер. И те все още правеха най-хубавото вино в региона. Не се беше сещал за Ксавие много дълго време. — Спомням си я много добре. Помня всяко меню, което някога съм създавал.

— Гамбета ни разказа за вашия разговор в избата. Нарече те „Юда“, макар че не го изрече с лошо сърце. „Винаги можете да се доверите на Ескофие — така каза. Защото той не притежава фанатизма на Павел. За него храната е единственият бог.“

Ескофие пребледня.

Императорът се приведе през бюрото си и потупа ръката му.

— Скъпи ми приятелю, не се плаши от нищо! Споменах за това, за да ти кажа, че през всичките тези години наистина съм ти вярвал. Всички сме ти вярвали. Баба ми, кошмарният ми братовчед Бърти, Гамбета… Дори Бернар ти се е доверявала, доколкото знам.

Погледна го внимателно и продължи:

— През онази вечер ми бе достатъчно да опитам само агнешкото ти, за което понякога сънувам, за да се уверя, че на теб не ти пука нито за страната ти, нито за жените, нито за Бога. В очите на някои това би те направило езичник. За мен обаче всичко това те прави идеалният човек. Ти не си опетнен нито от привързаност, нито от лоялност, нито от любов. Възхищавам се на това! Този вид дистанциране от сърцето подсказва за истинско величие на душата. И е черта, която аз също притежавам.

И с тези думи той излезе.

По-късно на същата сутрин прессекретарят на императора захрани вестниците по целия свят с официалния вариант на разговора, който се е състоял между двамата велики мъже:

„Аз съм император на Германия, но ти пък си император на готвачите.“

И така сега, много години по-късно, отново на борда на бившия кораб „Император“, вратата на каютата на Ескофие се отвори. Нахлу светлина. Старецът приседна в леглото си, присвил очи.

— Вечерята е сервирана! — обяви тържествено Човекът от „Кунард“ и бутна в каютата масичка за сервиране на колелца. Беше пълна с храна, толкова много блюда едновременно.

Ескофие още не бе излязъл от сънното си състояние.

— Даниел? — прошепна.

— Вечеря — поправи го Човекът от „Кунард“.

— Бог се крие навсякъде, Даниел.

— Да, вечерята е сервирана.

Човекът от „Кунард“ докосна Ескофие по рамото и сънят изчезна. Старецът се загледа в масичката, пълна с всякакви чинии, и в Човека от „Кунард“, който изобщо не приличаше на Даниел.

— Вечеря — изрече за пореден път младежът.

— Но всичко ще изстине много бързо, не мислите ли?

— Уи — изрече гордо американецът единствената френска дума, която знаеше. — А за десерт — продължи и вдигна сребърния капак на едно порцеланово плато, — горещ ябълков пай!

Снежните ябълки.

Ескофие видя пред себе си огромен златист пай. Взе вилицата и боцна леко повърхността, за да провери текстурата на сладкиша. Перфектно! Плодовете бяха твърди, но когато ги натисна с вилицата, бяха и все още сочни и така бели. Една хапка — това бе единственото, което му трябваше. Ароматът на ябълките успяваше да устои дори на такива силни подправки като индийското орехче и канелата. Чист и бистър аромат. Невинен.

Мъжът от „Кунард“ чакаше нетърпеливо оценката на великия гост.

— Мерси — кимна Ескофие. — Тре бон.

После грабна писалка и хартия от нощното си шкафче и написа кратка бележка на мосю Бертран, за да го пита дали би могъл да изпрати един бушел снежни ябълки във Вила Фернан. Знаеше, че не могат да му откажат.

„Не е необходима бележка — бе написал. — Мадам ще се досети.“

По време на банкета в Ню Йорк в чест на осемдесетгодишния му рожден ден — „един брилянтен прием в хотел «Риц Карлтън»“, както го нарекоха вестниците — на Ескофие бе поднесена златна гравирана плоча с две лаврови клонки, свързани с медала на френския Почетен легион.

Сега той се бе превърнал в международен герой, при това не само от Пруската война, но и от Голямата война. Бе награден, задето бе използвал френското кулинарно изкуство, за да поддържа духа на Англия, и приветстван, задето бе събрал седемдесет и пет хиляди франка, които бе раздал на съпругите и децата на неговите работници, загинали на фронта. А след това бе наел на работа в кухнята си ветерани от световната война. И, разбира се, бе споменат и онзи дребен въпрос със загубата на сина му Даниел.

Вестникът отбеляза, че той е говорил надълго и нашироко с „весел и бащински тон“ и че всички са го аплодирали топло.

„Изкуството на готвенето е изкуство на дипломацията — щеше да каже по-късно самият той. — Имах възможност да подготвя две хиляди френски кулинари, които работят по всички кътчета на света. Подобно на зрънцето жито те също хванаха корени и се множат.“

Менюто беше прекрасно и незабравимо. И представено без превод, което достави огромна наслада на Ескофие.

Caviar Frais dʼAstrakan

Pain Grillé

Le Rossolnic

 

La Mousse de Sole Escortée

du Cardinal des mers à lʼAmericaine

 

Les Noisettes de Pré-Salé

Favorite

Les Petits Pois à la Française

 

Le Perdreaux à la Casserole

 

La Salade Coeurs dʼEndives

Chȃtelaine

Les Belles Angevines aux

Fruits dʼOr

 

Les Mignardises

Café Moka

Човекът от „Кунард“ нямаше никаква представа какво яде. Аплодисментите бяха оглушителни.

Две седмици по-късно Ескофие се озова на тихия праг на Вила Фернан, най-сетне у дома, но още спомнящ си за американеца, за идиотския начин, по който Човекът от „Кунард“ се хилеше на всичко и как крещеше по всичко, но как вечер никога не пропускаше да се увери, че Ескофие е получил своето любимо питие за лека нощ — топло мляко, сурово яйце и капка шампанско. Липсваше му начинът, по който младежът го хващаше под ръка и го превеждаше внимателно през пълните с хора зали. И как старателно изрязваше всички статии от вестниците, разказващи за неговото посещение в Америка, как ги слагаше в плик и ги изпращаше на мадам Ескофие, без на стареца да му се налага да му казва.

Човекът от „Кунард“ правеше всичко, което се очакваше от него, а понякога и неща, които не се очакваха, но каквото и да вършеше, го вършеше с огромен ентусиазъм — нещо, заради което старият човек просто не можеше да не го хареса. Едва когато застана пред своя дом, Ескофие си даде сметка за две неща: първо, че Човекът от „Кунард“ ще му липсва, и второ, че е забравил да го попита за името му.

Сега той почука на вратата на Вила Фернан, но никой не му отвори. Той остави куфарите си на стъпалата и влезе сам. Делфин бе изпратила далече всички деца, внуци, правнуци, праплеменници и праплеменнички, заедно с целия персонал. Двамата бяха съвсем сами в огромната къща. Нямаше звънец за вечеря. Нито вечеря на масата.

Делфин обаче бе приготвила малка торта в чест на завръщането му. Тя бе поставена в центъра на голямата маса в трапезарията.

— Ще направим като руснаците и ще започнем с тортата.

— А после?

— Още торта.

— А нещо по-различно от торта? Например вечеря?

— Няма вечеря.

— А някакви плодове? Не може да няма плодове. Не е ли сега сезонът на ябълките?

— Да.

— Тогава ябълки.

— Имахме ябълки. Снежни ябълки.

— Много хубаво.

— Аз ги изядох.

— Всичките?

— Бяха много хубави. Жан и Пол ми казаха, че били много редки. Било почти невъзможно да намериш такива.

— И?

— Бяха невероятно хубави. Предполагам, че бяха от Мистър Буутс, въпреки че от доста дълго време не съм получавала вести от него. Той още ли е в Саутсий?

— Вече не поддържаме връзка.

— Така ли? Много тъжно.

— Картичка имаше ли?

— Не.

— Тогава може би съм ги изпратил аз.

— Защо ще ги изпращаш?

Тя повдигна вежди, поглеждайки го изпитателно.

— Както винаги си напълно права. Няма нужда да ти изпращам дарове на любовта, тъй като ти си знаеш, че имаш моята любов, а аз имам твоята.

— Много си самоуверен! О, да! Ти си Огюст Ескофие! Значи имаш основателни причини да бъдеш самоуверен!

— А ти си мадам Ескофие.

— И въпреки това, Жорж, ти не ми изпращаш снежни ябълки.

Жорж!

— Тогава ми позволете да сготвя за вас, мадам. Позволете ми отново да спечеля сърцето ви. Ще изпратя момичето в града за трюфели, гъши дроб и каса шампанско.

— Тук няма никой. Няма и пари.

— Е, все трябва да има нещо в къщата, нали? Пиле? Еленско? Може би агнешко? Колко бульона имаме? От белите, разбира се. Говеждо? Риба?

— Няма бульон.

— Конфитюр? Домати? Консервиран лук? Мед? Захаросана лавандула? Как така няма храна в моята кухня?

— Имаме картофи. Сирене. Краве масло. Сметана. И кухнята не е твоя, а моя!

— А меса?

— Чекът ти за пенсията още не е пристигнал.

— А тортата?

— С последното брашно.

Ескофие се отпусна обратно в стола си и простена:

— Но аз искам да ти сготвя нещо!

— Кога за последен път си готвил каквото и да било?

Това вече беше много добър въпрос. В Париж никога не му се бе налагало да готви. Обикновено се хранеше в хотел „Риц“ или в домовете на колегите си.

— Преди шест години. Или може би осем. Но това е като плуването. Човек никога не забравя как се плува.

Тя го изгледа на кръв и отсече:

— Тогава алиго.

— Няма да ти правя картофено пюре.

— Алигото е ястие!

Делфин се надигна неуверено от масата. Невритът, както го наричаше докторът, очевидно бе много сериозен и като че ли прогресираше. Тя метна престилката през врата си, но не можа да я завърже на гърба си. Ръката й се отпусна немощно.

— Дай на мен — каза Ескофие, завърза престилката на фльонга и целуна тила й. Тя взе един дълбок тиган със здравата си ръка, сложи в него една голяма лъжица краве масло и го постави на съвсем слаб огън.

— Значи си гладен, а?

— Да, гладен съм.

— Ти винаги си гладен, дърт козел такъв!

— Това е единственото нещо, от което ти никога не си се оплаквала.

Тя се пресегна към горния рафт за тенджера, но едва не я изпусна. Ескофие я пое от ръцете й и я постави на печката.

— Сега какво правим? Никога досега не съм готвил алиго.

— Това е, защото козлите не са много добри готвачи. Те наричат себе си майстори, кулинари, художници, но така само отклоняват вниманието на хората от факта, че обикновеното домашно готвене е твърде сложно за тях. Следователно е под нивото им.

След тези думи тя се запъти към килера, извади оттам кофа картофи и започна да ги мие.

— Трийсет минути на много ниска температура.

— Това е много време.

— Алигото не може да се пришпорва.

— Като хляба?

— Ескофие, ти си вече един много стар козел с още по-стари номера!

— Какъв по-точно козел, мадам? Порода?

Тя го огледа внимателно и отсече:

— Порода ку бланк, белокос с тъмен задник!

И тогава той я целуна и тя него. След известно време обаче се отдръпна и рече:

— Но ние готвим! Моля те да се контролираш, Ескофие! Хайде сега, обели картофите, нарежи ги на кубчета и ги сложи в тенджерата. Залей ги с гореща вода, а после добави една равна чаена лъжичка сол!

— Ще станат по-добре, ако не ги белим.

— Ще станат по-добре, ако ги направиш така, както се правят!

— Белите трюфели биха вървели отлично с това.

— Да, биха, ама няма. Хайде, бели картофи, старче!

После Делфин много бавно обели две скилидки чесън. Но когато се опита да ги разбърка с разтопеното краве масло, дървената лъжица се изплъзна от ръката й. Той застана зад нея и сложи ръката си върху нейната. Тя не каза нищо, само се отпусна с въздишка на него.

Когато картофите най-сетне омекнаха, тя ги прехвърли в купа и покри купата с кърпа, която да попие парата.

— Трябва да бъдат сухи — поясни, а когато по-късно се опита да ги разбие, ръката й пак я предаде.

„Бъдещето — помисли си той. — Бъдещето ни дърпа бавно към мрака.“

Пое ръката й в своята. Беше станала по-дребна и по-крехка, отколкото я помнеше. Двамата започнаха заедно да разбиват картофите, докато накрая скорбялата не се отдели и когато това стана, тя добави кравето масло и чесъна, малко черен пипер и шепа натрошено сирене.

— Твърде много сирене — каза той.

Тя добави още една шепа и отсече:

— Бий!

Ескофие продължи да бие, макар че картофите вече бяха заприличали на лепило. А тя продължи да добавя още и още сирене, докато накрая не използва почти половин фунт.

— Това заприлича на тесто.

— Трябва да вярваш.

— Не става за ядене.

— На козлите никога не трябва да се позволява да припарват в кухнята.

После тя хвърли още една шепа сирене и картофите внезапно залепнаха за бъркалката. Тя добави още сирене.

— Вярвай!

И още, и още. А Ескофие продължаваше да бие, докато накрая алигото не стана полупрозрачно с твърди лъскави връхчета. Тя му подаде вилица и отсече:

— Яж!

Той искаше купа, но не посмя да й каже. Алигото беше горещо и сиренето изгори устата му, но той продължи да яде, както и тя. Двамата лапаха директно от тенджерата на печката.

— Само какъв вкус оставят в устата ти! — промърмори той. — Великолепен!

— Да. Но сега, след като го спомена, наистина смятам, че би станало още по-хубаво с бели трюфели. Много по-комплексно!

И тогава той я целуна и усети вкуса на солено маслено сирене, краве масло и картофи.

И за първи път от много време насам двамата се разсмяха заедно. Толкова ми липсваше! Така му се искаше да й каже, но се страхуваше, че няма да бъде вярно.

Когато изядоха цялата тенджера алиго, остана въпросът с тортата. Беше с белгийски шоколад, малинов ганаш между блатовете и покрита с дребни черни малинки. Тя забоде в средата й една свещ, дар от църквата.

— Нали така правят в Америка?

— Но слагат по една свещ за всяка година.

— Така ли? И защо?

— За да може рожденикът да ги духне.

— Тези американци са много странен народ.

— Но пък са големи ентусиасти.

Тя не запали свещта. Той не я духна. Делфин просто разряза тортата и сервира две малки парчета. Тортата беше много хубава наистина. Той се опита да разтвори блата с вилицата си.

— Патешки яйца — поясни тя. — Разликата е в допълнителната мазнина. И са много удобни. Патиците са навсякъде и при това са крайно невъздържани в чифтосването.

— Много хубаво.

Но той не изяде парчето си. Нито тя. Вкусът на алиго беше все още в устата им.

— Как мина пътешествието? — попита тя.

— Корабът „Беренгария“ бил кръстен на някаква изоставена кралица.

— А беше ли хубав?

— Беше лайнерът „Император“.

Думите му увиснаха във въздуха. Тя пое ръката му в нейните.

Седяха така и слушаха звуците на вечерта. Червеноопашките, посивели в нощта, бяха приглушени и почти забравени, но грохотът на далечен влак, клаксоните и скърцането на автомобилите, а под тях музиката на кафенетата, всяко от тях със своя, различима мелодия — протяжен акордеон, зрял като Париж, изоставен певец под дъжда на Писаро, обгръщащ в мрак всяка фраза, дрънченето на раздрънкано пиано — и всеки шепот, всеки вик, бяха история, която не се нуждаеше от думи, само от красота и тежест.

През изминалите осемдесет години около Вила Фернан се бяха променили толкова много неща и същевременно толкова малко.

Той погледна през прозореца към градината.

— Радвам се, че си ги засадила.

— Щастието е нашето най-добро отмъщение.

Той я целуна нежно, с последните сокове на есента. И макар че тя не беше жена, склонна към изчервяване, лицето й пламна.

— Мадам Ескофие, винаги съм ви обичал!

Вече нямаше никакво значение дали тя му вярва или не. Утре Ескофие щеше отново да се върне в Париж. Ала тази нощ те се държаха здраво много дълго, заслушани в ритъма на сърцата си, в техния личен валс — заслушани в такта три четвърти.