Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (10)

Десета глава

Покрита със сажди и паяжини, Сабин изнесе две каси празни бутилки от шампанско от избата, влачейки зад себе си болния си крак. От лятната горещина доматите се бяха издули и сдобили с петна само за една нощ — всичките — изпълвайки къщата с облаци плодни мухи, които я следваха навсякъде. Сега тя постави касите в краката на Ескофие и размаха ръце срещу жужащия облак, обикалящ около главата й.

— Май мухите също те харесват — отбеляза той.

На Сабин обаче не й беше никак смешно.

— Можете ли да изберете шест бутилки от шампанско, с които ще успеете да се разделите? — попита.

— Невъзможно — поклати бялата си глава Ескофие. — Всяка една е важна. Всяка от тях е история.

Още с пукването на зората старецът се бе настанил в кухнята със своя фрак „Луи Филип“ и раираните си панталони. Но не за да готви, яде или говори, а за да лъска медните си съдове. Беше ги подредил на масата по големина. А после, бавно, топваше лимон в сол, натриваше с него малкия съд за затопляне на краве масло и започваше с много любов да го лъска с чист парцал. После преминаваше на следващия съд. И на следващия.

Бяха най-малко петдесет. С тази скорост щеше да му отнеме поне седмица.

Сабин го помоли на няколко пъти да спре, но той отказа.

— Набери още лимони — казваше. — Донеси още сол.

И продължаваше да лъска.

Точно преди изгрев-слънце сестрите бяха установили, че парализата на Делфин вече е пълна. Не можеше да използва нито ръцете си, нито която и да било друга част от тялото си. Стаята й се напълни с деца, внуци и правнуци.

Но Ескофие седеше в кухнята, насред гниещите домати, и лъскаше съдове.

Сабин приседна на стола до него и изтри ръце в престилката си, което го накара да се смръщи. Почука с пръст носа си и отбеляза:

— Професионални стандарти! Използвай чист парцал!

Тя не му обърна никакво внимание. Мръсната престилка беше последната й грижа. Лепкавият сладък сок на доматите щипеше кожата й и вече цялата къща миришеше на гнилост.

— Имам нужда само от шест бутилки, дори не цяла каса! — изтъкна. — Говорих с касапина и той ми каза, че ще размени две от угоените си пилета за шест бутилки доматен сок. Имайте предвид, че става въпрос за птици, които е запазил за собственото си семейство! Тлъсти, сочни! Обаче имам нужда от бутилките. Разбирате ли ме?

Дори и да я разбираше, не изглеждаше да му е направило някакво впечатление. Ескофие изтри методично ръцете си в чиста кърпа, вдигна една празна бутилка от шампанско и я подуши, сякаш в нея все още имаше вино.

— Червената вечеря — празненство по случай спечелването на цяло състояние, което стана тук, в Монте Карло, при игра на червено на рулетката — поясни. — Всичко трябваше да бъде в червено и обозначено с числото 9 — окончателното печелившо число. Сервитьорите носеха червени ризи и ръкавици. Масите бяха покрити с яркочервени покривки, върху които бяха разпръснати листенца от червени рози. Светлината на свещите струеше през изящния кристал на чашите „Бакара“, разкривайки числото 9, гравирано дискретно в златно в основата на всяко столче.

— Превъзходна обстановка за пилешко — отбеляза готвачката. — Значи мога да ги използвам?

— Червената вечеря беше много прочута.

— Няма никакво съмнение. Но всички, които са присъствали на нея, вероятно вече са мъртви и ние също ще умрем от глад, ако не ми дадете само шест бутилки, за да налея в тях доматен сок!

От всичките тези приказки за шампанско ожадня. Опипа кутията цигари в джоба на ризата си.

— Шест бутилки. Само толкова искам — добави.

— Няма ли някакви нови бутилки, които могат да бъдат използвани?

— Мадам каза да използвам тези, каза, че трябва да ги използваме. Но щом толкова настоявате, аз мога бързичко да изпразня шест бутилки моет. Лично.

— Не се и съмнявам.

Вратата на кухнята се отвори и на прага се появиха Пол и Жермен — синът и дъщерята на Ескофие.

— Чудехме се къде си — рече Пол.

За разлика от баща си, който винаги беше облечен елегантно и изискано по всяко време на деня, Пол изглеждаше като турист в град, който недолюбва туристите. Въпреки тропическия климат на Монако той беше изключително блед. Носеше бяла риза с къси ръкави, бял колан и изрязани отпред сандали, които подчертаваха още по-силно бледите му крака. Беше с широки челюсти и закръглено лице, но имаше царствените очи на баща си и неговите увиснали мустаци.

— Татко, чуваш ли ме?

— Чистя.

Жермен, която изглеждаше досущ като майка си със своенравната си коса, прихваната отзад, хвана Сабин за ръката и властно изрече:

— Защо не чисти момичето?

— Момичето, което между другото се казва Сабин, прави доматен сок.

Мухите бяха започнали да стават още по-нахални. Една кацна върху носа на Сабин и я накара да кихне.

— Тя е болна.

— Добре е.

— Болна е. И навсякъде има мухи.

Сабин не бе в състояние да спре кихането си. Започна да търка ожесточено лицето си. Тези дребни мушици започваха да я подлудяват.

Ескофие бръсна въображаемите мухи пред лицето си и отсече:

— Тя прави доматен сок.

Изведнъж кихането като че ли стана заразно. Пол и Жермен също започнаха да кихат.

— Изглежда ми побъркана — каза Жермен.

— Може би по-скоро своенравна. Но такива са всички готвачи, нали?

— Прави доматен сок, така ли? — обади се и Пол. — Но кухнята е ужасно мръсна! И защо има толкова много домати? — Напрежението в гласа му като че ли изведнъж привлече към него всички мухи. Те се завъртяха около главата му. — Това е истински абсурд! И тези мухи…

Сабин най-сетне спря да киха. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Мадам Ескофие ги поръча. Доматите. Не мухите. Настоя да се заринем с домати. И ние се заринахме.

— Не го вярвам! — отсече Жермен. — Защо ще го прави? Но това е абсурдно количество зеленчуци дори за семейство с нашите мащаби!

— Истории.

Децата като че ли не схванаха нищо. Ескофие обаче разбра.

— Ябълки на любовта — рече.

Сабин се изправи и пак изтри ръце в престилката си. Ескофие не забеляза. Взе един домат и го вдигна нежно, сякаш беше разцъфнала червена роза.

— Щом желанието на мадам Ескофие е било да напълним къщата с истории и домати — каза, — значи ще имаме домати. Навсякъде. Сабин, на пазара нямаше истории, нали?

— Но чак пък навсякъде! — смотолеви Жермен. — Твърде много е.

Ескофие й поднесе домата. Сладкият лепкав сок се стече по ръката й. Тя го облиза и си отхапа.

— Ябълки на любовта.

Пол вдигна една бутилка от шампанско и отсече:

— Трябва да знам историята на всяка една от тези бутилки!

— Моля, започвай! — кимна Ескофие.

— Ами майка? — погледна баща си Пол.

Сабин извади бързо шест бутилки от касата и отсече:

— Вземам ги за сока! Децата не могат да се хранят с истории!

Пол се загледа в Сабин, а после и в баща си. Беше повече от ясно, че така, както Сабин не бе виждала никога до този момент децата му, те също не се бяха вглеждали по-внимателно в нея.

Сара.

— Сигурен съм, че сега майка се чуди къде сме отишли всички — рече Пол. Хладината в гласа му го потвърди — той също бе зърнал призрака на Сара в това момиче.

Ескофие се изправи бавно и рече:

— Ела тук!

Разтвори ръце и Жермен го прегърна. Той задържа дъщеря си продължително до гърдите си, а после я целуна нежно.

— Ама, татко, всички тези домати… — опита се да протестира тя.

Ескофие кимна и разтвори ръце към сина си.

— Пол?

Мъжът погледна към Сабин, а тя извърна очи. Загледа се през прозореца към необятната шир на Лазурния бряг. Водата беше толкова синя! Не си спомняше някога да бе виждала подобно наситено синьо. „Синьо като истината“ — помисли си тя.

— Пол?

Синът целуна баща си и по двете бузи, какъвто беше обичаят, но не направи нищо друго. И излезе от кухнята.

— Съжалявам — отрони Жермен.

Ескофие притвори за миг очи и прошепна:

— Всички съжаляваме.

В мига, в който Жермен излезе от кухнята, Сабин пак вдигна касата с бутилките. Ескофие ги пое от ръцете й, постави ги на пода и седна до тях.

— Докъде бяхме стигнали? — попита.

Примирено, момичето се настани до стареца. Подаде му бутилката, която той преди малко държеше. Ескофие я вдигна към светлината подобно на бижутер, оглеждащ изящен камък, и попита:

— Можеш ли да отгатнеш какво се сервира на една червена вечеря?

Тя въздъхна и предпазливо изрече:

— Доматен сок?

Той поклати глава и поясни:

— Конфитюр би било по-подходящо. Доматен конфитюр. Но не беше това. Опитай пак!

Този старец започваше да я вбесява. Мушиците също ставаха все по-досадни. Тя се опита да не им обръща внимание, но те непрекъснато кацаха по лицето й и й причиняваха сърбеж. Пое си дълбоко дъх и неволно глътна една. Закашля се. После въздъхна.

Старецът остави бутилката обратно на пода. Наля й чаша от лимонадата, която тя беше приготвила за обяд. Тя я изгълта жадно.

— Мерси — рече.

— Червената вечеря. Предаваш ли се?

— Да.

— Ама ти дори не се опита да направиш някакво предположение! Хайде, ще ти подскажа! Представи си хотел „Савой“!

— В Лондон ли?

— Не мисли за това, че е в Лондон. Мисли за „Савой“ като за отделен континент, континент на любезността и възпитанието, където всичко е възможно!

— Но все пак говорим за Лондон, нали?

— Говорим за „Савой“. Представи си маса, подредена така, сякаш току-що е минала голяма буря от бели и розови рози — те са навсякъде! Блюдата също са в различни нюанси на розовото. В началото охладен елзаски борш. А после засилих червения нюанс с „Пиле с червени пиперки“ — червената основа на пиперките открояваше още по-силно розовото на пилето. Накрая завършихме с великолепно „Агнешко с мляко от Пиренеите“ — красиво, крехко, меко розово агънце, със съвсем малко тлъстина, което е родено и отгледано в атлантическата част на френските Пиренеи. Майката овца трябва да е изкарала най-малко осем месеца в годината на паша. Агнето, което е хранено единствено от майка си, трябва да е заколено съвсем младо — на не повече от две седмици.

— Това звучи много тъжно.

— Върховна наслада за небцето!

— Горкото агне!

— Щастливият гост на ресторанта! Ето, виждаш ли как се прави? Е, какво ще кажеш сега за Червената вечеря?

Тя разтри лице. Дребните мушици бяха неизбежни, както и въпросът.

— Дали пък не е било блюдо от омар, цвекло и ягоди?

Над тях, от стаята на мадам, внезапно достигна тихо проплакване. За миг по лицето на Ескофие сякаш премина облак. Но веднага изрече:

— Пак грешиш. Не може да бъде толкова просто! Истинското предизвикателство е в това, че трябва да копираш не само цвета, настроението и консистенцията, но и емоцията, заложена в печалбата. Цялото меню трябва да се надгражда блюдо след блюдо, докато не достигне до онзи момент, когато човек залага всичко, което е спечелил до този момент, напълно готов да го загуби, а после наблюдава как сребърното топче се приземява на 9 червено! — Направи пауза и заключи: — Значи въпросът всъщност е как се улавя моментът, който променя всичко?

— Като приготвиш доматен сок?

— Не можеш ли да си го представиш? Как се създава подобно блюдо, а?

Тя можеше да си го представи, при това съвсем ясно. Екипът на Ескофие, в техните колосани бели униформи — същински бели вещици — как коригират сосове, подреждат блюда, изрязват лед във формата на лебеди… Магията им се състоеше в мимолетното съвършенство на мига. Но въпреки това сега имаше за правене доматен сок.

— С всяка бутилка ли смятате да го правите? — попита тя.

— Не искаш ли да знаеш как се улавя моментът, когато богатството те залива?

— Не.

— Е, обаче аз пак мога да ти кажа.

Той май наистина възнамеряваше да прави това с всяка бутилка.

— Великолепието на това меню се състоеше в „Златния дъжд“, един позлатен каприз. Представляваше истинска фантазия — миниатюрно мандариново дърво, позлатено от „дъжд“ златно фолио и захарен памук. Сякаш израстваше от купчина шоколадови франкове с оранжева глазура, всеки от които бе увит в златно фолио. Беше злато върху злато и непоносимо сладко — точно както би се чувствал човек, след като е спечелил триста и петдесет хиляди франка!

— Много благодаря. Нямаше да мога да заспя тази нощ, ако не го знаех.

Сабин пое бутилката от ръката му и я върна при останалите.

— Ще използваме тази каса — рече. — Първо ще изцедя доматите за касапина, а после и всички останали. И ще използвам тези бутилки. Така ще си спретнем цял месец от червени вечери, затова смятам, че са много подходящ избор.

— Децата не обичат доматен сок.

Сабин се отпусна обратно на кухненския стол, въздъхна и промърмори:

— Хубаво. Вие сте великият кулинар. Тогава какво да направя? Какво обичат да ядат децата?

— Пилешко — каза той и се насочи към вратата на кухнята, но на прага спря. — Седемдесет и пет цяло и шест грама кафява захар „Демерара“, ако все още имаме от нея. Ако ли не, светлата кафява захар също ще свърши работа. Седемдесет и осем милилитра малцов оцет. Сваряваш заедно. Сгъстяваш. Охлаждаш.

— За пилешкото ли?

— Не. За доматения сок. Това е специална подправка. Допринася за петия вкус — прелестта. Добавяш по няколко капки от нея към доматения сок и ще стане много по-вкусен. Всъщност оправя всеки сок, сос или замаскира вкуса на месо, което нещо се е объркало. Доматите отдавна са преминали най-добрите си дни. Гниенето им се усеща. А и навсякъде има мухи.

Непоносим човек!

Тя взе неговата готварска книга и попита:

— На коя страница да я намеря тази ваша специална подправка?

— На никоя. Кулинар без тайни е просто готвач.