Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (15)

Петнадесета глава

След този следобед Ескофие прибра екземпляра на „Кулинарен наръчник“ от кухнята и го замени с „Моята кухня“.

— Тази книга е за домакини — поясни.

— Може би няма да бъде зле да си наемете такава — подметна Сабин.

— Опитай, Сабин! Това е единственото, което те моля! Запомни правилата и останалото ще си дойде по естествен път. Майсторите на сосове са просветлените химици на кухнята, а в основата на всички велики сосове е бульонът. Започни от бульона. Бульонът облагородява обикновеното соте. Добавя невиждани дълбини на всяко задушено. Научи се да правиш бульон и така ще правиш магия!

Сабин не направи бульон. Дори не отвори книгата. Тази вечер яденето беше просто. В голямото хаванче тя счука на ситно шепа бадеми заедно с филе от аншоа, чесън и копър, докато не превърна всичко в крем. Сервира го намазано върху топъл хрупкав хляб и пържени равиоли, приготвени с козе сирене. Имаше също така и пресни зеленчуци и домати, сварени с пресни подправки. И макар да бе добавила и друго сирене, нарязано, за да осигури достоен завършек на вечерята, беше приготвила също така и млечен гретен с коняк, гарниран с топъл карамел и сочни круши, които бе „взела назаем“ от дървото на съседите.

Вечерята бе приета много добре от всички, с изключение на Ескофие.

— Това не е от „Моята кухня“ — отсече той.

— Но пък е онова, което би приготвила една домакиня! — отсече тя.

Отвори книгата на двайсета страница.

— Чети! А после сготви!

Когато Сабин му донесе напитката преди сън в 2 часа през нощта, той изглеждаше по-уморен от всякога.

— Как е бульонът? Не го усещам.

— Сложно е.

— Просто е. Първо правиш белия бульон, а после го използваш за приготвяне на телешкото. Морковите и беконът се съчетават така, че създават на небцето такова усещане, че хранещият се си казва: „Телешко!“. Това е, защото заедно тези елементи изваждат на повърхността най-доброто от месото. На това му се вика чистота.

— Това е супа.

— Тя стои в основата на цивилизацията.

— Тя е средство за придвижване на юфката.

— Прочети книгата, Сабин!

И тя го направи.

И докато досега любимото й правило беше „Монотонността съсипва апетита“, тази нощ тя заспа с книгата в ръка, сънувайки изречението: „Не трябва да забравяме, че добрите, изпитани ястия, дори и най-простичките, създават задоволството в един дом“.

На следващата сутрин се събуди с желанието за цигара и моряк. За съжаление нито едно от двете не й беше под ръка, а Ескофие вече я чакаше в кухнята, твърдо решен да я види как прави телешкия бульон. По неговия начин. На двайсета страница. Проста работа.

Слънцето дори не беше изгряло.

— Така. Първо бял бульон. Десет фунта телешко с кокалите, моркови, карамфил. Пет часа. После използваме този бульон като основа и добавяме още телешко, от шест до осем фунта, бекон, лук и всичко останало. Още три часа.

— Осем часа за една супа?

— Бульон.

— Бульонът е супа.

— Бульонът е революция.

— А ако включиш към тази революция и юфка, става супа.

Ескофие потри чело. Затвори очи. После попита:

— Какво научи досега от „Моята кухня“?

— Че вие имате сбъркана представа за думата „прост“.

Наля му чаша лимонада и подхвърли:

— Това също не беше в „Моята кухня“, но е много добро.

Ягодов мед, сочни лимони и само щипка лавандула. Той изпи цялата чаша. Наистина беше много добро.

— Очевидно не си безнадежден случай. Но нямаш право да се отчайваш. Музиката също е трудна за онзи, който никога не е бил учен как да свири на определен инструмент.

— Или няма музикален слух.

— Мадам ми изтъкна същия довод, когато се събрахме. Може би и ти се нуждаеш от учител.

— Може би.

Тя му донесе малка тарталета с конфитюр от онези, които беше приготвила за децата.

— Трябва да ядете повече! — отсече.

Той си отхапа от тарталетата.

— Многообещаващо! — възкликна.

— Да, и аз мога да готвя. Но не съм Ескофие.

— Гъските! Бобо от „Гранд“ ще ги свари. Не забравяй!

Тя си каза, че ще се постарае да забрави.

И така, по-късно същата сутрин Сабин стоеше в килера с „Моята кухня“ в ръка, в очакване на божествено вдъхновение. Нямаше никаква представа как да приготви телешки бульон без телешко, както и без пари, с които да го купи. В килера се мъдреха обичайните запаси — брашно, сол, захар, подправки, желета, лютеници и туршии от всякакви видове и размери. Имаше златисто пелте от дюли за мазане върху пресен хляб. Буркани, пълни с едри сливи, накиснати в кафява захар и тъмен ром. Десетки запечатани с парафин буркани, пълни с конфитюр от дини, приготвен от тънкокория вид меравихо. Имаше и бутилки от шампанско, разбира се, пълни с доматен сок, който децата все така отказваха да ядат. Но нямаше нищо друго. След млечния гретен бяха останали само две яйца. Краве масло. Сметана. Имаше и някакво козе кисело мляко, което би могло лесно да стане на сирене, както бе направила за равиолите. Имаше и някакви остатъци от пиле, печено пиле, но съвсем мъничко.

И гъските. Да, гъските, разбира се, осолени и натъпкани в големите буркани, очакващи да бъдат сварени в патешка мазнина от Бобо и запазени за по-нататък.

Но нищо от това не бе достатъчно, за да се направи храна поне за един ден за цялата къща хора. И нищо от това не можеше да се превърне в телешки бульон. И тя пак беше свършила цигарите. Да, определено се налагаше едно отскачане до града.

Не може някой да не пожелае да подари на Папа̀ няколко фунта телешко!

От прозореца на кухнята Сабин видя, че лебедите са се върнали и съскаха, а зайците бяха подновили унищожението на останалите зеленчуци. Почти всичко беше изгризано до корен.

Лебедов бульон. Заешки бульон. Сабин започна да разлиства страниците на книгата, но не откри нищо такова. Де да имаше бульон от трева!

„Бульонът е всичко в кулинарията, или поне във френската — бе написал Ескофие. — Без него нищо не може да стане. Ако бульонът е добър, останалата част от работата е лесна. Ако, от друга страна, е лош или посредствен, напълно безнадеждно е да очакваме нещо задоволително. Следователно готвачът, който е решил да успее, ще насочи естествено вниманието си към безупречното приготвяне на бульона, а за да постигне този резултат, той ще усети необходимостта не само да използва най-пресните и качествени продукти, но и да вложи най-голяма доза внимание в подготовката им. Защото в готвенето вниманието е наполовина спечелена битка.“

— Внимание ли? — промърмори си тихичко Сабин. — Ако толкова внимавам за готвенето, всички ще умрем от глад, мосю Ескофие!

И продължи да разлиства ядосано книгата.

„Месото е по-хранително от зеленчуците, но за да се извлече най-доброто и от двете, те трябва да бъдат консумирани заедно.“

„Добрата вечеря и изисканата вечеря е препоръчително да завършват с плодове.“

„Кафето, приготвено внимателно и прието малко след храната, в гостната, подпомага храносмилането.“

Готварската книга не можеше да й помогне с нищо, затова Сабин реши все пак да занесе обработените гъски в хотел „Гранд“, за да бъдат сварени. „От Бобо — каза си през смях. — Може пък да се окаже сладур.“ И така, тя се облече подобаващо за случая, смени черната униформа и бялата престилка с памучна рокля с дантела, мека като коприна и с цвета на зрели къпини. И, разбира се, нахлузи червените си обувки за танци.

Хотелът наистина бе грандиозен. Толкова величествен, че жена, понесла две големи кошници с осолени гъски, не можеше просто да нахлуе в елегантното фоайе и да попита пиколото къде се намира кухнята — ако ще и да е с високи червени обувки и да си е пръснала ванилова есенция зад всяко ухо и под мишниците.

И така, след като зърна безкрайните редици ролс-ройси, подредени пред хотела, на Сабин й стана ясно, че изобщо не бе обмислила логистичната част на ситуацията, докато слизаше по хълма. Не бе помислила също така и за избраното от нея време от деня. Наближаваше обяд.

Все трябва да има поне вход за доставчици.

Заобиколи хотела и се насочи към задната му част. Ръцете й вече бяха започнали да изтръпват от тежестта на двете кошници. Накрая откри една немаркирана врата, която за нейно щастие се оказа отворена. Стълбите отвеждаха към приземието, където се намираше и кухнята. Когато започна да си проправя път покрай сервитьорите, имаше чувството, че е попаднала в самия ад.

Готвачите се намираха в разгара на приготвянето на обяда. В кухнята беше горещо като в пещ. Очевидно вентилацията беше изключена, за да могат завършените блюда да останат топли до сервирането им. Прозорците и вратите бяха здраво залостени. Откъм фурните се издигаше пушекът на горящите дърва. Пушечната пелена беше толкова плътна, че тя едва виждаше. Имаше чувството, че въздухът е отровен. Пламъците от въглищата близваха пържолите и се издигаха на два-три фута височина.

Миризмата наоколо бе непоносима — и от храната, разбира се, но не беше само тя. Към нея се добавяха миризмите на пот, острите нотки на чесъна, розмарина и онази сладникава, прилепчива воня на кръв на риба, която все още пляска, когато я поставят на масата и я разрязват, без въобще да се замислят.

Цареше истински хаос, но кухненската бригада не се предаваше. Чиниите минаваха от един район в следващия. Всички бяха потни, със зачервени лица, крещяха и се щураха насам-натам, влизаха и излизаха от мъглата от сажди и пепел. Бяха петдесет или шестдесет мъже. Може би по-малко. Може би повече. Някои говореха на френски, но имаше и други езици.

Сабин едва си поемаше дъх. Четирийсет години. Дори и те са много за подобно място.

— Коя е кукличката? — провикна се някой и цялата кухня замря като по команда.

Заваляха няколко груби коментара на различни езици, последваха ги подсвирквания. А после, насред центъра на целия дим, чу глас:

— Жан-Пол, поеми гъските на Папа̀ от момичето. Всички останали обратно на работа!

Тя предположи, че гласът принадлежи на Бобо, но той така и не се показа. Обуването на червените обувки се беше оказало напразно. Тя погледна часовника си. Да, обратно на работа. Трябваше скоро да започва вечерята. И затова си тръгна. Изкатери се бавно по хълма, подпирайки се, където можеше — обувките бяха безмилостни. Питаше се как ли трябва да изглежда човек с име Бобо.

Когато Сабин се върна от хотел „Гранд“, установи, че Ескофие е изчезнал. Почука на вратата му и не получи отговор. Леглото беше оправено, като че ли той изобщо не беше лягал в него.

И ако синът му Пол се притесняваше, не му личеше. Той и останалата част от семейството се приготвяха да се върнат в Париж с ранния вечерен влак. Всички напуснаха къщата. Внуците се гърчеха. Куфарите се стягаха. Влакът потегляше съвсем скоро. Пол погледна часовника си.

— Майка ми знае ли?

— Не.

— Сигурно е останал в църквата.

Литургията бе приключила преди часове. Никой не си спомняше да го е виждал на закуска. Или на обяд. Всъщност никой не си спомняше кога за последен път е видял Ескофие, но не споделиха това със Сабин. Тя в крайна сметка беше прислугата.

— Пакетира ли вечерята ни? — попита Пол.

Да, тя беше готова. За пътуването им тя бе затворила „Моята кухня“ и бе напълнила кошниците за храна с прилежност и късмет. Беше приготвила малки зелени пайове от дивия праз, който бе открила по пътя на връщане от хотела. Бе спретнала и една салата „Жозефин“, използвайки остатъците от градината и килера — пиле от предишния ден, къри, консервирани лимони и изсушени кокосови орехи. А за десерт бе направила тарталети с извара, лавандулов мед и лимонов конфитюр.

Това бяха рецептите на баба й, не на Ескофие. И докато ги правеше, ги усещаше като подарък — не за децата и за непрекъснато сменящите се внуци и правнуци, — а за нея самата. Бе сложила още и малко буренце с вино, малко меко сирене, което бе направила от козето мляко, и няколко бутилки лимонада.

Когато донесе храната на Пол, той й благодари топло, което я изненада.

— Прекрасно! — възкликна той. — Всичко изглежда много добре!

— Какво да правя, ако мосю не се върне? — попита Сабин.

— Ще се върне — отговори Пол, макар да не звучеше много убедено. — Може да е заминал за Париж преди нас. Знаеше, че ще си тръгнем. Последният път беше отседнал в хотел „Гарние“ на Рю дьо Лили. Ще проверим там, когато пристигнем.

— Някой търсил ли го е в казиното? Възможно е да е седнал на някоя маса — предположи Жермен.

— Законът си е все още закон — отбеляза Пол, докато обличаше връхната си дреха. — Местните жители нямат право да играят хазарт, а той не би отишъл там само да гледа. Ръцете ще го засърбят.

— Може би е в някоя кухня — допусна Жермен. — Открай време харесва онзи готвач от хотел „Гранд“. Онзи с тъпото име.

— Бобо?

Сабин се замисли. Ескофие наистина й беше напомнил за гъските.

— Ако мосю Ескофие не се върне до час — каза тя, — ще се обадя на полицията и ще ги помоля да проверят в хотела.

— Провери лично. Ако се обадиш на полицията, те ще искат да говорят с майка, а това ще я разстрои. Тя няма представа, че татко е изчезнал! — отбеляза Пол, погледна часовника си и отсече: — Влакът! Трябва да тръгваме!

И тогава децата, внуците и правнуците хукнаха нагоре по стълбите, за да си вземат довиждане с Делфин. Сабин се върна в кухнята, мина по задното стълбище и се вмъкна незабелязано в стаята на Ескофие. Чу гласа на дъщеря му.

— Скоро ще се върнем — каза Жермен.

— Ще ви чакам — отговори старицата.

Сабин се надяваше това да е истина. Не й се искаше да остава съвсем сама с умиращите.

От стаята на Делфин се чуваха целувка след целувка. Никой не спомена нищо за Ескофие. И после заминаха. Тя проследи през неговия прозорец как цялото ято роднини се отправя в индианска нишка надолу по хълма, водени от Пол, който от това разстояние приличаше много на Ескофие, движеше се почти като него, но за съжаление не беше Ескофие.

Къщата изведнъж се смълча. Сабин чу как мадам казва:

— Той е изчезнал, нали?

Първоначално си помисли, че Делфин говори на някоя от сестрите, но после си спомни, че нощната сестра още не беше пристигнала.

— Нямаше ли го в хотела? — Пак мадам.

Сабин се облегна на стената. Заслуша се.

— Мадам? — прошепна.

Никакъв отговор. Върна се в кухнята, където бе започнала да приготвя захаросани цветя. Листа от мента, дребни теменужки и старомодни листенца от рози, излъчващи силен аромат. Всички лежаха на плота. Много внимателно тя започна да потапя всяко от тях в разбитите от преди белтъци, след това в рафинирана захар, а накрая да ги поставя върху хартията за печене. Накрая ги пъхна всичките в топлата фурна, но при отворена вратичка. Кухнята се изпълни с аромат на градина, сладък и омайващ.

Сабин бе планирала да съхрани тези сладки в останалите празни буркани, за да ги има под ръка за торти. Когато беше малка, баба й беше приготвила за един неин рожден ден торта „Сен-Оноре“. Това беше най-вълшебната торта на света, която някога беше хапвала. Всъщност това не беше точно торта, а цяла композиция от дребни сладки от многолистно тесто, пълни с ванилов крем, прикрепени заедно с карамел и покрити с разбита сметана, директно от мандрата. Накрая баба й я беше украсила със захаросани цветя и листа от мента.

Сабин никога не бе вкусвала нещо подобно — нито преди, нито след това, и сега внезапно й се прииска да направи тази торта. Подреди цветята внимателно в бурканите и ги сложи в килера. Къщата беше толкова тиха, че тишината сякаш се промъкваше под кожата й. И от това я засърбя. Скоро щеше да се стъмни. Ескофие можеше да бъде навсякъде.

Сабин събу обувките си, качи се тихо обратно по стълбите и отвори вратата на Делфин, без да почука. Завесите бяха дръпнати. Сливовото небе на ранната вечер като че ли кървеше директно в наситеното лазурно море.

— Той е в хотела, така ли? — попита момичето.

— Вземи колата.

— Няма бензин.

— Зареди.

— А пари, мадам?

— Отвори раклата ми. Кутията с перлените инкрустации.

Сабин отвори резбованата ракла от махагон с лъвските глави и подскачащите риби. В най-горното чекмедже имаше златна табакера с квадратни перлени инкрустации.

— Продай я!

Златната табакера имаше монограм „ДДЕ“. Нямаше да донесе повече от франк, ако изобщо донесе нещо. Сабин извади цигарите „Житан“ от нея и ги подуши. Бяха старички, но все пак си оставаха цигари. Сложи ги в джоба си, но табакерата върна в раклата.

— Слънцето скоро ще залезе. Ще проверя първо външните пазари.

— Той е в „Гранд“.

— Ще проверя на площад „Плас Дарм“, ще проверя и на „Сен Шарл“. Той има приятел там — продавачът на риба.

— Той е в хотела.

— Откъде знаете?

— Знам. Аз винаги знам.

Нощната сестра отвори вратата на стаята. Сабин я избута и излезе в коридора. По покрива забарабаниха дъждовни капки, после по прозорците. Тя разбра, че ще има нужда и от чадър, и от шлифер. И ако ще ходи в хотел „Гранд“, пак от червените обувки. Отби се в стаята си. Под вратата си намери пъхнат плик от плътна хартия с логото на хотел „Карлтън — Риц“. Беше адресиран до нея. За нищо на света не можеше да сбърка познатия почерк — леко треперещ, но все така елегантен. Хартията беше толкова стара, че чак бе започнала да пожълтява. Той очевидно бе взел цели кутии от нея, когато си е тръгвал от хотела.

„Хотел «Гранд». 19:00 часа. Официално облекло.“

Не си беше направил труда да подпише бележката. Сабин си погледна часовника. Имаше време точно колкото да се преоблече.