Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (1)

Първа глава

Това последно лято кухнята ухаеше на подправки за марината, анасон и плодчета хвойна. Конфитюрът от диня, лавандуловото желе и замразеният копър се охлаждаха по лавиците в килера. Бурканите с туршия от манго и маринован лук — стар навик от дните му в Лондон, бяха оставени в избата, за да отлежават. В купите на бюфета се мъдреха восъчни медени пити — оцеждаха се в очакване да бъдат претопени на свещи или, смесени със зехтин, превърнати в сапун. Рамо до рамо с конфитюра от сливи бяха консервирани гръмотевични бури. Върху чамовите дъски на пода капеха спомени. Сълзите се превръщаха в пот.

Ескофие не забелязваше нищо. Той беше твърде зает да пише спомените си.

Тучната зеленина се бе върнала отново в Монте Карло и, колкото и да не е за вярване, дори във Вила Фернан. Монте Карло беше като скалист остров насред девствено сините води на Лазурния бряг, опрял гръб о Прованс. Изпъстрен с шевицата на покритите с бугенвилии големи къщи и вили, той приличаше на крепост, на вълшебен сладкиш, на сюрреалистична сватбена торта, украсена с глазурата на казината, хотелите и кафенетата, които осветяваха нощта, изпредени от захар и изгубили пътя си звезди. Вила Фернан — величественият каменен дом на Ескофие, се виеше покрай брега. Всяка вечер на хоризонта изпълзяваха облаците, които набутваха розовото слънце в заслепяващия рев на синевата, която беше море.

„Тихо, тихо!“ — казваше си той и продължаваше да пише.

При залез-слънце мадам Ескофие заръчваше на прислугата да дръпнат завесите и да отворят широко прозорците, за да пуснат вътре нощния въздух. Паят от касис, сладък и леко тръпчив, често затопляше хладните вечери. Шумът от разбиващите се долу на брега вълни поглъщаше виковете и крясъците на внуци и правнуци, праплеменници и праплеменнички — толкова много, че мадам и мосю Ескофие непрекъснато им бъркаха имената — и ги унасяше в сън. Но само за да започнат наново на сутринта. Детският смях се носеше из въздуха на талази.

Но за него това беше просто шум. Затрудняваше мисленето му. Всяка сутрин Ескофие си мечтаеше за по-бързото настъпване на вечерта — единственото време, когато можеше да се концентрира, когато къщата най-сетне утихваше.

През тази последна година всяка победа бе извоювана с много мъка и труд. Първият ден на май бе донесъл необичайна за сезона горещина. Водните смерчове се въртяха като танцьори из балната зала на блестящото море, но така и не докосваха земята. Плодът по лозниците изсъхна. А когато дъждовете най-сетне дойдоха, земята се разтвори и ги изпи до дъно.

Мадам Ескофие се улови, че често се връща към първите дни на брака им.

— Затвори очи! — й бе казал той. — Храната изисква пълно подчинение. — А след това бе поставил в устата й една перфектно приготвена мида и бе попитал: — Долавяш ли вкуса на морето?

Делфин го долавяше. Не само солта на морето, но и самото излъчване на момента, в който мидата е била издърпана от пясъка.

— Да, може би и буря. В сладостта се усеща и известна горчивина. А ти какво усещаш? — бе го попитала.

— Божията ръка.

Което не бе изненадващо. Той беше в крайна сметка ревностен католик.

Преди Делфин да се омъжи за Ескофие, за нея храната беше нещо много досадно. Препечена филийка, яйце, малко зеленчуци — беше й все едно какво яде. Единственото, което искаше, бе да бъде оставена на мира да си пише поезията и да бъде спасена от глупостта по света. Любов, майчинство, брак — всичко това я изпълваше единствено с презрение. „За да оцелее, една жена се нуждае само от себе си“ — казваше често тя.

Но баща й беше на друго мнение. Което можеше да се предполага. Използва ръката й като залог на ежеседмичната си игра на билярд.

— Ти ме „загуби“ на хазарт?!

— Ескофие играеше като мъж, обладан от любов! — заоправдава се Пол Дафи пред дъщеря си.

Което изглеждаше напълно невъзможно. Баща й беше изключително добър играч на билярд. За миг на Делфин й се стори, че не е чула правилно. Той рядко губеше редовната си игра, а когато това станеше, неизменно се жалваше, че Ескофие имал нечестно предимство. „Ама на него не му се налага да се навежда, за да насочи щеката, нали така?“ — изтъкваше възмутено.

Не особено любезно, но напълно вярно. Огюст Ескофие беше изключително дребен мъж.

— Това да не би да е някоя от поредните ти шеги? — бе попитала тя.

— Че защо? Това е идеалната любовна история, не мислиш ли? — отговори баща й, надявайки се да получи прошката й.

Не беше никаква любовна история. Делфин се бе срещала с Ескофие само няколко пъти, при това винаги в компанията на баща си. Двамата почти не се познаваха.

— Но как можа да се случи такова нещо?! — възкликна тя.

— Много лесно. Той каза: „Днес ще спечеля аз!“. А аз казах: „Какво ще заложиш?“. А той отговори: „Всичко, което пожелаеш, за да ми дадеш ръката на дъщеря си!“.

— Не разбирам.

— Не мога да не призная, че идеята му доста ми допадна. Той е толкова талантлив готвач, как да му откажа?! Една редовна седмична вечеря, приготвена от него, би била истинско блаженство!

— Наистина не те разбирам! — повтори тя.

Но разбираше. Беше очевидно. Делфин не бе непривлекателна. Беше строга красавица с прям характер, подсказващ авантюристичен дух, но перспективите й за брак не бяха големи. „Твърда независима си“ — казваше често баща й, макар да се възхищаваше на духа й. В крайна сметка тя вече бе станала уважаван поет и писател. Именно независимостта й бе онова, което я правеше толкова успешна, даже безстрашна. Ала през деветнайсети век безстрашието и независимостта не бяха сред предпочитаните качества на една съпруга.

И така Пол Дафи нямаше друг избор, освен да омъжи най-голямата си дъщеря на всяка цена. Като издател на книги с антики, той беше в бизнес, на който му липсваше „живец“, както казваше често на Ескофие. Пол нямаше синове — само две дъщерички, които наричаше своите „изненади“, тъй като и двете нямаха още три годинки, и Делфин. Ако нещо се случеше с него, семейството му щеше да остане на улицата. Нямаше съмнение, че Делфин се нуждаеше от преуспяващ съпруг, а Ескофие беше точно такъв. Той беше на трийсет и четири години — по-голям от Делфин, но не много. Години наред той бе работил като главен готвач в „Малкия Мулен Руж“, който, както Ескофие бързаше да подчертае, не бе свързан по никакъв начин с рискованото кабаре „Мулен Руж“ в Монмартр, а бе изключително уважаван и прочут ресторант.

Но за съжаление този ресторант беше отворен само през летните месеци, затова Ескофие беше собственик и на малка бакалия и ресторант в Кан, които отваряше по време на зимния туристически сезон.

Прилежен, трудолюбив и преуспяващ, Огюст Ескофие като че ли беше всичко, което един баща можеше да мечтае да види в своя бъдещ зет. Притесняваше го единствено фактът, че човекът бе крехък и с деликатни кости като малко дете, но дребният му ръст се компенсираше в предостатъчна степен от амбициите му. Ескофие бе мъж, който щеше да осигури заможен живот на дъщеря му, а това бе единственото, което интересуваше Пол — или поне така предпочиташе да си мисли. Затова сега той я взе в обятията си и каза:

— Довери ми се! Той е истински художник в кухнята! А ти си художник с думите. Двамата ще бъдете щастливи заедно, повярвай ми!

Ала въпросът в гласа му не успя да й убегне.

— Той ми е приятел — допълни шепнешком баща й. — Обичам го като роден син.

Тя нямаше никакъв избор.

На следващия ден Ескофие се появи да си прибере съпругата. Делфин седеше на канапето в гостната, обградена от сандъци и кутии за шапки. Когато той влезе в стаята, тя нито проговори, нито помръдна — само вдигна очи към него и го погледна така, сякаш го виждаше за първи път. Ескофие беше блед и нервен, очевидно точно толкова сконфузен, колкото беше и тя. Но не беше грозен, а и изглеждаше сносно като за готвач — защото тогава за нея той беше само това, прост работник. Въпреки това беше облечен безупречно — с колосана риза с маншети, изключително скъп фрак „а ла Луи Филип“ и с раирани панталони с ръб като бръснач. Тъмните му мустаци бяха перфектно подстригани и добре намазани. Ухаеше на лавандулова вода и талк. Ако не беше готвач, щеше да бъде почти идеален. Но за жалост той си оставаше готвач.

Делфин не можеше да си представи, че трябва да прекара остатъка от живота си с този човек.

„Толкова е дребен! — каза си. — Прилича повече на момченце!“

Ескофие сякаш чу мислите й. Лицето му почервеня като домат. Заговори, без да я поглежда, втренчен в багажа в краката й.

— Не мога да ви принудя да ме обичате — рече. — Нито пък го очаквам от вас. Давам си отлично сметка, че съм мъж, ощетен от природата, но се надявам да успея да ви докажа, че имам добро сърце!

Поседяха така известно време, напълно сконфузени. Делфин долови, че баща й, майка й и двете й сестрички са зад вратата и си шепнат. А когато баща й прочисти гърлото си, за да я накара да каже нещо, тя най-сетне промърмори:

— Чувала съм, че с времето идва и любовта.

Зад вратата баща й отвори шампанското. Бутилката преля. Пенливото вино потече по пода, пъхна се под вратата и се спря като локвичка в краката на Делфин. От тази гледка й се доплака.

Първите дни от брака им бяха прекарани в кухнята на Фезан Доре — „Златния фазан“, ресторанта на Ескофие в Кан. Нямаха време за меден месец — зимният сезон щеше да започне след по-малко от седмица. „Трябва да се създаде меню“ — й бе заявил той, докато се качваха на среднощния влак.

На следващата сутрин Ескофие направи кафе и излезе от апартамента преди изгрев-слънце. „Ела при мен“ — гласеше бележката, която й остави. Когато Делфин се събуди, прочете бележката, облече се изискано и се запъти надолу по улицата, за да заеме мястото си на дългата кухненска маса, която Ескофие бе приготвил само за нея. Имаше фина ленена покривка и сребърни прибори, точно като в трапезария, както и поредица от кристални чаши за вода и вино. В синя китайска ваза той бе сложил букет червени рози.

Делфин никога до този момент не бе стъпвала в ресторантска кухня. Тази се оказа изненадващо чиста и подредена, с огромни прозорци, през които дневната светлина струеше на воля. Изобщо не бе очаквала да види подобно нещо.

В мига, в който тя седна, Ескофие започна да й изнася лекция, сякаш беше студент.

— Кухните — заяви тържествено — се нуждаят от организация, затова аз създадох система, концепция, върху която още работя, йерархия, рангове, истинска кухненска бригада. Вместо да карам готвачите да се щурат безпомощно, опитвайки се да приготвят всеки елемент от едно блюдо, аз разделих кухнята на определени области, всяка от които се ръководи от отговорник. Така блюдото се придвижва от отговорник към отговорник и постепенно добива завършен вид. Някой ден всички кухни ще бъдат организирани по този начин!

На Делфин изобщо не й пукаше как се управляват кухните или как ще бъдат организирани някой ден, но начинът, по който говореше той, страстта, която влагаше в думите си, превръщаха темата в особено интересна. Баща й я бе предупредил, че Ескофие някога е бил готвач в армията, а после и военнопленник. Което обясняваше всичко. Той очевидно обичаше ранговете и системите, които бяха обичайни за военните. Всепоглъщащата нужда от ред, която той изпитваше, й подсказваше за времена, когато е живял в хаос.

— Посветил съм на тази система много време и размисъл и се надявам някой ден да я усъвършенствам — добави той.

— Професоре, а после ще имаме ли изпит по тази тема? — попита закачливо тя.

— Разбира се — кимна той и й целуна ръка. Делфин се изчерви за първи път през този ден, макар да не бе от жените, склонни към изчервяване. Двамата все още не бяха спали заедно.

Един по един започна да се появява и персоналът на Ескофие. След топла прегръдка и поредица от въпроси за семейството на всеки от тях, което съпругът й очевидно добре познаваше, работниците заемаха местата си и постепенно работата започна. Кълцане. Белене. Едно прасенце сукалче беше заколено. Кошница риба беше почистена. Няколко патици бяха оскубани и попарени. Всеки си имаше задача.

— Виждаш ли сега колко брилянтна и същевременно проста е идеята ми? — попита я той. — Всеки човек отговаря за определен елемент от блюдото. Когато чинията пристигне пред отговорника за рибата, той поставя в нея чиния, а отговорникът по зеленчуците добавя зеленчуци. Така всеки елемент получава максимално внимание.

„Но това е просто една кухня! — помисли си тя. — Ти просто правиш нещо за ядене! Гориво за тялото и ума. Това не е поезия!“

Ала беше. В мига, в който готвенето започна, Делфин се увери, че е поезия. Първо Ескофие създаваше блюдото и всички го наблюдаваха. После те на свой ред повтаряха действията му няколко пъти, докато постигнат необходимото съвършенство. Бригадната организация позволяваше на готвачите да се движат като танцьори — не след дълго редът и ритъмът се виждаха от само себе си. Хората се движеха подобно на стихове, надграждаха се един друг до финалния завършек.

Постепенно Делфин започна да си дава сметка, че всяко блюдо се създава, а не просто готви — така, както някой би приготвил препечена филийка. Всяко блюдо си имаше своя собствена красота и дълбочина, своя собствена поезия.

Блюдо след блюдо, завършените чинии преминаваха от отговорник на отговорник, подреждани много внимателно. Малките стриди в саламура от Корсика бяха поставени върху легло от розова каменна сол, бялата аспержа беше подкастрена и поставена като украса на салата от пушена патица, пълното със сметана свинско беше задушено с круши и ябълки, а пресните картофи бяха запържени в патешка мазнина, а после поръсени с късни летни трюфели. Блюдата бяха кое от кое все по-удивителни.

Отговорниците опитваха и после се впускаха в оживени дискусии. Всеки от тях, независимо от ранга си, правеше предложения. Похвалите бяха рядко явление.

Ескофие седна срещу младата си съпруга и я загледа, докато се хранеше. Като че ли се опитваше да отгатне реакцията й на всяко блюдо. А това я изнервяше.

— А това? — питаше той и всички в кухнята застиваха в очакване на присъдата.

Тя не беше много сигурна какво точно очаква да чуе той от нея.

— Много е вкусно — повтаряше тя отново и отново, докато накрая съпругът й не издържа и извика:

— Не, не може да бъде просто вкусно! За мен вкусовете са пет! Нещата могат да бъдат горчиви, солени, кисели, сладки и прелестни. Непрекъснато го повтарям на хората, а те си мислят, че всичко е в ума, обаче не е вярно — всичко е върху езика, където е и прелестното. Телешкото го постига най-добре. Някой ден всички ще го разберат. Но не това искам сега от теб. Мисли за всяко от блюдата така, както би мислила за поема. Не е достатъчно да кажеш, че храната става за ядене или че думите са написани правилно. Къде в тази алхимия е красотата? Къде във всичко това е божественото?

— Ама това е просто храна, Огюст!

— Може би, но когато някой друг е готвачът. Но когато аз ти поднасям едно блюдо, аз ти поднасям храната, от която се нуждаеш, за да продължиш да живееш, но също така и променям начина, по който гледаш на света. Предлагам ти едно творение, което ти позволява да видиш един-единствен морков по начин, по какъвто никога досега не си го виждала, по начин, който говори не само за красота, но и за неочакваните възможности на корените, заровени в земята! Аз просто ги карам да пеят! Давам на този морков нов живот, който, след като го изядеш, също ще ти даде живот. Той се превръща в част от кожата, косата и зъбите ти. Затова, когато се заемеш с едно блюдо, трябва да се запиташ къде в тази красота се крие познанието, че има Бог? Къде е доказателството за Неговата любов?

От този момент нататък Делфин вече никога повече не мислеше за храната просто като за храна.

— Добре, започваме отначало! — отсече той и нова поредица блюда беше създадена, сервирана, критикувана и усъвършенствана.

Въпреки най-доброто желание на Ескофие да създаде елегантна обстановка за Делфин, това все пак си оставаше кухня. Постепенно горещината стана непоносима. Единствено въглищата бяха в състояние да постигнат високите температури, необходими за печеното и бързото завършване на блюдата, така че помещението се бе превърнало в същински ад. Младата булка бе пристигнала, облечена с боне, жакет, ръкавици и ботуши, но постепенно горещината я накара да се почувства така, сякаш самата тя гореше. Първо бонето, после ръкавиците, след това жакета и накрая жилетката — едно по едно всички части от нейната благопристойност бяха свалени, прилежно сгънати и поставени на съседния стол. Гребенчетата не издържаха косата й и тя се разпиля по раменете й.

След известно време горещината като че ли изостри сетивата на всички. Потъналият в пот персонал се движеше наоколо като градоносни облаци. Ароматът на печащото се на въглени агнешко или на дивите ягоди, пюрирани с прясна мента, я накараха едва ли не да припадне от удоволствие. А в центъра на всичко това стоеше Ескофие, облечен все така с фрака си „Луи Филип“ и с раираните си панталони, спокоен, безстрастен. Докато другите се въртяха около него с белите си престилки и шапки, той нито за момент не спираше да обяснява и да отговаря на въпроси, още преди да са ги задали.

— Началото на традицията за носене на шапки в кухнята е положено от майстор готвача Мари-Антоан Карем. Шапката пази косата ти от изгаряне, а също така обозначава ранга ти. Готвачите на сосове и пекарите не носят нищо повече от кепе, отговорникът — малка плисирана шапка без периферия, а майстор готвачът балансира върху главата си висока колосана шапка без периферия в снежнобяло, броят на чиито плисета зависи от броя на начините, които той знае за приготвяне на яйце. Така всеки е наясно, че той е главният. Неговата шапка е най-високата от всички останали.

— Но ти защо не носиш такава? — попита тя.

— Нося. Но ако трябва да бъда честен, носенето на шапка ми се вижда малко унизително. Повечето мъже знаят само сто начина за приготвяне на яйце, поради което обичайната шапка на главния готвач е със сто плисета. Аз обаче знам шестстотин осемдесет и пет начина, затова, когато слагам такава шапка, съм принуден да правя компромис със себе си. Което е неприемливо.

В това море от бяло, в своите официални дрехи Ескофие беше като слънцето, около което се въртяха всички. Режеха. Кълцаха. Мълчаха. Той беше фокусиран в момент отвъд настоящия. В своята собствена кухня, притежаващ пълен контрол над всичко, той беше много по-красив от всички други мъже, които тя някога беше виждала. Така, с напредването на деня, сърцето на Делфин започна да се разтуптява всеки път, когато вдигнеше поглед към него. Лимбата на косата му, тъмните му стрелкащи се очи, бледата му кожа — той буквално сияеше. Носеше обувки с високи платформи, които му позволяваха да стига лесно до печката и да се извисява над всичко. И въпреки това излъчваше благородство, каквото Делфин не бе забелязвала у никой друг мъж досега.

Всички го наричаха „тате“. Независимо от ситуацията Ескофие никога не крещеше, нито губеше самообладание. Всеки път, когато изглеждаше на ръба на гнева, той си подръпваше ухото с палец и показалец и потриваше бузата си като уморено дете. Всички несъгласия бяха изнасяни извън кухнята и решавани шепнешком.

— В кухнята ми очаквам от всички да бъдат учтиви — поясни той. — Всеки друг вид поведение противоречи на практиката ни. Тук ние подхождаме към готвенето като изкуство, защото го считаме за професия на джентълмени.

Което беше напълно вярно. Делфин скоро разбра, че в кухнята на Ескофие добрите маниери са поставени на пиедестал. Нямаше никакви ругатни. Нямаше никакви спречквания и боеве. Никакво пушене. Никакво пиене. В тази кухня неизчерпаемите количества вино, които в повечето други кухни предлагаха на готвачите, за да ги поддържат щастливи и хидратирани, бяха заменени от специална пшенична напитка, която Ескофие беше поръчал на един аптекар.

— В повечето кухни горещината, виното, ножовете и буйният темперамент обикновено водят до насилие. Ала насилието не продава храна.

Даже най-простите неща тук бяха различни. Мъжът, който винаги крещеше поръчките на сервитьорите, се наричаше не „викачът“, както в другите кухни, а „съобщаващият“. И му бе забранено да крещи. Целият персонал работеше, шепнейки.

— Часът пик в една кухня не е време за пик на думите. Готвенето е най-свещеното от всички изкуства и затова към него трябва да се подхожда с необходимата почтителност.

В края на този първи за нея ден Ескофие стисна ръката на всеки член от своя персонал.

— Благодаря ти, майсторе! — казваше на всеки, даже на мияча на чинии.

— Това е просто проява на уважение към хората — поясни после на Делфин. — Всеки от тях трябва да има желанието някой ден да заеме моето място. — А после й наля чаша шампанско „Моет“. Той самият не беше пияч. Каза, че ползва виното само за медицински цели. Не беше и пушач. Което определено я зарадва.

— Едно последно блюдо — каза той. Слънцето вече залязваше. Той запали високите восъчни свещи, постави ги в сребърния свещник, а свещникът сложи на масата й.

Това блюдо беше простичко. Шест големи червени яйца, унция сладко краве масло и една печка — това беше основното. Ескофие разби яйцата, но не много. После добави малко сол и черен пипер и сложи тигана на съвсем слаб огън. С едно бързо движение на ръката набоде на върха на ножа една обелена скилидка чесън и го вдигна като купа на победител.

— Мадам Ескофие — каза, като че ли вкусваше звука на новото й име, опитваше го.

Кожата му блестеше от пот, както и нейната. Памучната й блуза беше влажна, както и полата, и чорапите й. Дългата й черна коса беше гъста и разчорлена. Единственото, за което си мечтаеше сега, бе една топла вана и чаша вода. И въпреки това когато той изрече името й, всичко това беше забравено.

— Мадам Ескофие, ела тук!

Сините пламъци напяваха в долната част на печката. Всичко беше толкова тихо, че тя чуваше собственото си дишане.

— Делфин Дафи Ескофие — каза отново той. — Прекрасно звучи, не мислиш ли?

Делфин застана в края на дъската за транжиране, на една ръка разстояние от него. Маслото започваше да се топи. Той вдигна отново ножа със забучената на него скилидка чесън и отбеляза:

— Това е моята тайна. Казвам на всички, че яйцата са приготвени в специален сребърен тиган и че именно той им придава този перфектен вкус.

— Но защо не им кажеш, че е от чесъна?

— Чесънът е селска храна. Ако им кажа истината, ще бъдат скандализирани.

— Но ястието мирише на чесън! Вярват ли ти?

— Разбира се. В крайна сметка аз съм Ескофие!

— А вече и аз.

— Така е — кимна със задоволство той. — Това е така приятно вярно!

А после целуна ръката й, бавно, пръст по пръст. Нито за миг не отмести поглед. Тя усещаше горещината му.

— А сега — изрече тихо — ще разбъркаме маслото с нашата тайна, а после ще оставим яйцата да се уталожат за известно време, след което пак ще ги разбъркаме. Нежно! — После се поправи: — Всъщност ти ще разбъркаш маслото нежно. Аз ти готвих цял ден, така че сега е твой ред да готвиш за мен.

Делфин отстъпи крачка назад, като че ли се канеше да побегне.

— Но аз не готвя. Или най-малкото — не го правя добре.

— Бъркай — каза само той. Това не беше заповед — беше покана.

— Не мога.

Той поклати глава и рече:

— Можеш. Пожелах те за своя съпруга още в първия миг, когато зърнах очите ти — толкова безстрашни! — Подаде й ножа и тя го пое. Приведе се през дъската и започна да бърка, но замахът й беше непохватен — колеблив и елиптичен. Почти не докосваше маслото. — Така няма да стане — прошепна той, хвана ръката й, придърпа я нежно по-близо до тигана, а после застана точно зад нея. — На какво ти мирише?

— На масло.

— На този етап вече би трябвало да мирише само на сметана с лек намек за чесън. Щом замирише на масло, значи е започнало да загаря. Прекалено голямата горещина убива аромата. Намали печката. Забави я. Някои неща не трябва да бъдат пришпорвани. Някои неща се нуждаят от нежна ръка.

После постави ръката си върху нейната и хвана ножа заедно с нея. С другата си ръка се протегна през тънката й талия и започна да излива бавно разбитите яйца — златна панделка точно в центъра на топлото масло.

Стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше учестения му дъх. Отпусна се в горещината му.

— Оставяме ги да се уталожат само за миг в тигана, а после продължаваме да бъркаме — рече нежно той. — Яйцата не трябва да се приготвят твърде бързо, защото ще станат на буци — а това трябва да се избягва на всяка цена! Така че пак бавно. Бавно! Разбираш ли ме?

Тя го разбираше.

Стояха така заедно доста дълго време. Бъркаха, без да говорят, просто опрени един о друг. Нямаше нужда от думи.

Когато той най-сетне се отдръпна от нея, само с един замах на ножа издълба два бриоша, а после накълца шепа твърдо краве масло много на ситно. Делфин продължаваше да бърка, без да го поглежда, все още усещайки горещината му, докато яйцата не станаха кремовидни и гладки — и въпреки това все още влажни.

— Край — прошепна той, отметна косата й, целуна я по врата, а после отне тигана от огъня. Поръси яйцата със ситно накълцаното масло, добави сметана и само с две обръщания на лъжицата прехвърли яйцата в бриошите, които постави в чиниите от китайски порцелан.

Едно вкусване. Една целувка. И тя беше изгубена завинаги.

Споменът за този момент все още я караше да се изчервява.

И сега, петдесет и пет години по-късно, тя трябваше да напомни на Ескофие за онази нощ, когато той бе готвил само за нея, беше любил единствено нея. Когато беше неин и ничий друг.

Защото това беше в крайна сметка последният й шанс. Тя умираше — това поне беше ясно. А през всичките тези години Огюст Ескофие така и не създаде нито едно блюдо на нейно име. Крале, кралици, императори, херцози, херцогини, оперни певици, кардинали, дипломати, клоуни, прически (на прическата помпадур имаше посветени най-малко две блюда), американски президенти, актриси (в това число само за Сара Бернар толкова много, че Делфин вече им беше изгубила броя), художници, музиканти, един иконом, меценати, герои от романи, чужди държави, и едно момиче, което продаваше цветя — всички те бяха получили свое ястие, салата или десерт. Дори отплаването на кораба „Титаник“ беше удостоено със специално ястие, създадено нарочно за това знаменателно, но за съжаление трагично пътуване. Ала Делфин беше забравена.

Тя знаеше, че, стига да пожелае, Ескофие би могъл само с няколко лъжици сметана или парченца настърган трюфел да я увековечи завинаги. Вече малцина си спомняха великата оперна дива Нели Мелба. Но когато тя бе пяла в „Лоенгрин“, красивото й сопрано бе развълнувало всички в Ковънт Гардън, включително и Ескофие. И така, макар днес подробностите около нейното изпълнение да бяха забравени, почти всеки човек по света разполагаше със своята вариация на „Прасковената мелба“. Може би, за разлика от оригинала, тази версия не беше покрита с глазура от захарен памук, нито пък сервирана в сребърна купа, поставена върху ледена скулптура на лебед — като митичните лебеди, които се появяват в първо действие на операта, но въпреки всичко съдържаше зрели праскови, ванилов сладолед и пюрирани захаросани малини, и със сигурност се наричаше „мелба“.

Мадам Ескофие го бе молила многократно да посвети и на нея едно блюдо, но той винаги бе отказвал.

— Човек не трябва да се опитва да описва възвишеното.

— Страхуваш ли се?

— Разбира се.

Тя не му вярваше.

Затова сега на Делфин й предстоеше тежката задача да убеди Ескофие да създаде едно блюдо и на нейно име. И макар засега да не бе сигурна точно как, все някак си щеше да успее да накара новата кухненска прислужница Сабин да й помогне.