Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (4)

Четвърта глава

Трудното при спомените е в това, че те оставят постоянен отпечатък. Дори когато подробностите избледнеят, остава мракът. Левият крак винаги ще бъде предпочитан след счупването на десния. Сърцето винаги ще бъде недоволно, когато разбере колко много може да понесе.

Звукът от смеха на Сара — закачлив и яростен — него Ескофие никога не можеше да забрави.

Запознаха се през 1874 година в Париж — много преди Делфин, брака и децата, по време, когато най-скандалният град в света беше истински скандализиран от първата изложба на Анонимното сдружено общество на художниците. „Импресионистите“ — Клод Моне, Пиер Огюст Реноар, Камий Писаро, Едгар Дега — тогава те бяха пълни аутсайдери, неодобрени от нито едно жури, държава или галерия. Напълно сами. Ренегати.

Всички ги видяха. Критиците бяха извън себе си.

„Три четвърти мръсно платно в черно и бяло, натривате останалото в жълто, мацвате тук-там червени точки и сини петна и ето че получавате импресия, впечатление за пролетта, пред която посветените ще се надпреварват да припадат от екстаз.“

„Човек не може да не се запита дали съзерцава плода на някакъв процес на мистификация, който е твърде неподходящ за публиката, или резултата от умопомрачение, което можем единствено да съжаляваме.“

„Импресия значи! — писа по-късно и арткритикът Луи Лерой. — Тапетът в неговата ембрионална фаза е по-завършен от това!“ И така именно той кръсти групата „импресионисти“. Ескофие беше заинтригуван. По това време той изучаваше скулптура при художника Гюстав Доре, който му предложи да посети изложбата. Ескофие отиде без всякакво колебание.

В знак на уважение към работническата класа изложбата беше отворена само вечер. Когато Ескофие напусна кухнята на „Малкия Мулен Руж“, минаваше девет. Денят беше дълъг. Ремонтираха трапезарията и изоставаха с крайните срокове. До летния сезон оставаше само месец. Налагаше се на всяка цена да бъдат готови до началото им, иначе непостоянният моден елит щеше да си намери друго място, където да се държи неприлично.

Валеше и беше доста студено за сезона. Газовите улични лампи мъждееха, някои дори бяха изгаснали. Влажният въздух бе обгърнал града в необичайна тишина. Калта се лепеше по подметките на обувките му, пръскайки маншетите на панталоните му. Единствените шумове бяха инцидентното чаткане на конски копита по калдъръмените улички или шепотът на любовници в мрака на входовете.

Изложбата беше подредена в галерията на Надар. Ескофие познаваше много добре фотографа. Когато пристигна, завари огромна, виеща се опашка — хората стояха, блъскаха се, оглеждаха другите, тях ги оглеждаха. Буржоазията, във взетите си назаем официални дрехи, се бе скупчила на групички и коментираше сцената на доста висок глас. Някои предоставяха услужливо имената на разните звездички и техните покровители рогоносци, разпознали лицата им от рисунките по вестниците. Други обсъждаха кой в кого се бил влюбил или с кого се разделил.

Вторият етаж на сградата, където се помещаваше изложбата, бе ярко осветен. Улицата се огласяше от смеха и възмущението, които се носеха оттам. Ескофие зае своето място на опашката и бавно заизкачва тясната стълба към втория етаж. Все още бе обут с обувките си с платформи — натежали от калта, те го дърпаха напред и го караха да внимава с всяка своя стъпка, да се чувства още по-дребен и от преди. Когато стигна до изложбата, чу хората да спорят:

— Имбецили!

— Гении!

Някой извика някого на дуел. Друг изпищя, но повечето се разсмяха, когато двама мъже извадиха пистолетите си и бяха ескортирани към улицата. Два изстрела. Ръкопляскания. Още смях. Ескофие не погледна.

Имаше масичка с един уморен мъж, който продаваше билети. Очите му бяха кървясали, косата и брадата му бяха разрошени. Входът беше един франк, а каталогът, издаден от същия този човек — братът на Реноар, Едмон, струваше петдесет сантима. За съжаление Ескофие не можеше да си позволи да влезе. Разгледа каталога много внимателно, за да не скъса кориците му. После изрече:

— Бихте ли приели една размяна? Тази красива книга за едно хубаво ядене в „Малкия Мулен Руж“?

Братът на Реноар поклати глава и отвърна:

— Петдесет сантима са нищожна цена за всичко, което преживях, докато издам каталога. Дега отказваше да ми даде каквото и да било до последния момент, докато не потеглихме за печатницата. А Моне изпрати прекалено много картини, при това с кошмарни заглавия: „Вход на едно село“, „Напускане на селото“, „Утро на село“ и какво ли още не. Този човек е непоправим!

Братът отвори на една страница на каталога. Картината представяше Хавър, видян пред прозорец — слънцето изглеждаше някак си влажно, а изгревът не беше нищо повече от изпарения. Беше натрапчиво по начин, който Ескофие не бе в състояние да обясни.

— За щастие той ми позволи да им променя имената — каза човекът. — Ето тази например: „Импресия, изгрев“. Не е ли перфектното име?

Напълно вярно. Ескофие му даде петдесет цента.

— Мерси.

Братът автоматично въведе трансакцията в малка счетоводна книга, която стоеше на масичката до него. Ескофие веднага забеляза, че в графата за приходите има само няколко вписвания. Очевидно известността не им бе донесла печалба.

Ако това беше ресторант, този човек щеше да бъде богат.

И макар да беше доста късно, галерията беше препълнена. Противно на очакванията на организаторите обаче представителите на „работническата класа“ се брояха на пръсти. Преобладаващата част от посетителите бяха слабо известни художници, куртизанки и актьори. Това бяха от същите онези хора, на които Ескофие доста често позволяваше да се хранят за сметка на заведението, когато дойдеха в „Малкия Мулен Руж“ — „декорацията“, както обичаше да ги нарича. Бохеми — номади от всички породи — остроумни, красиви, очарователни и неконвенционални. Бяха забавни и от ключово значение за определяне тона на всяка маса, особено жените. Без тези жени ресторантът щеше да бъде пълен само с мрачни мъже. Почтените жени не желаеха да бъдат виждани да вечерят на публични места. Или поне все още не. Ескофие се опитваше да убеди собствениците да добавят розово осветление към салоните за хранене. То правеше комплимент на жените и така не след дълго всички жени щяха да започнат да се стичат към „Малкия Мулен Руж“. И да идват отново и отново. Той бе наясно, че цивилизоващото присъствие на жени, били те и бохеми, е ключово за успеха на един ресторант.

На тази изложба обаче те изглеждаха леко заплашително. Повечето от тях пиеха. И всички до една бяха шумни и дръзки. Стените на галерията бяха боядисани в тъмночервено, като нарове. Хората спореха дори по този въпрос.

— Кръв! — извика по едно време някой. — Стените са подгизнали в кръв!

Всичко изглеждаше напълно абсурдно. „Те са и актьорите, и зрителите в собствения си театър“ — каза си той.

Както и да се наричаше този нюанс обаче, истината бе, че той се превръщаше в перфектен фон за творбите. Всяка картина — а те бяха много — се открояваше рязко на червения фон на стените. Всеки замах на четката, всяко петно светлина, всяко намерение и всеки нюанс изглеждаха подсилени, подобно на слънце, издигащо се в гневно небе.

Макар и изтощен, Ескофие започна да си проправя път покрай платната и тълпите. Помещенията воняха на влажна вълна и пот. Творбите го шокираха. Имаше цяла стена с платна в масло и пастел, закачени на нивото на очите, все от Реноар, десет картини от Дега, пет от Писаро, три от Сезан и толкова много от Моне, че Ескофие влезе напълно в положението на брата на Реноар.

Но никога досега не бе виждал толкова много красота. Дори и най-елегантната жена, осветена в розовата светлина на ресторантския салон, не можеше да съперничи на тази красота. А когато пристигна пред „Импресия, изгрев“, тя се оказа още по-зашеметяваща и от снимката в каталога. За миг си помисли, че е пропаднал в някакъв сън, в самотен пейзаж в оранжево и сиво. Доре се бе оказал напълно прав за импресионистите. Тази картина изобщо не беше като реалността, но въпреки това изглеждаше по-реална и от нея. Тя не притежаваше ясно различим контур или форми. И цветовете не бяха като цветовете в живота, но живите цветове на слънцето на фона на зората като че ли пулсираха като истинското слънце в някоя вселена, която предстои да бъде открита.

Тази творба върна Ескофие обратно към времето, когато пристигна за първи път в Париж и седеше самотен край реката в очакване изгрева на слънцето. Картината го накара да се чувства така, сякаш светът все още бе пълен с обещания, като че ли се намира точно в онзи момент, когато всичко щеше да се промени.

Имаше чувството, че Моне е обяздил мощта на самото слънце.

„Невъзможно“ — каза си, но колкото повече наблюдаваше платното, толкова повече то оживяваше. След известно време, незнайно колко точно, нечий женски глас зад него, сребрист и бляскав, изрече:

— Тайната е в това, че липсва контраст между цветовете. Слънцето има почти същия блясък като сивкавите облаци. Ако Моне беше нарисувал слънцето по-ярко от облаците, както е в реалния живот, картината щеше да бъде пълна досада.

Ескофие се обърна. Нежната млечна кожа, елегантният дълъг врат, открояващ се ярко на фона на якичката от брюкселска дантела, жилетката от черно кадифе. Слънцето на Моне бледнееше в сравнение с нея. Сара Бернар. Парфюмът й — мускусна роза — го обгърна. Ала миг по-късно тълпата се застича към нея и тя изчезна така, сякаш никога не се бе появявала. Изчезна дори ароматът й.

Идиот.

Трябваше да каже нещо, каквото и да е. Ескофие бе мечтал за този миг толкова дълго. Когато Сара се появи за първи път в „Малкия Мулен Руж“, той стоеше зад кадифените завеси на залата за хранене и я наблюдаваше как яде. Нейната ръка бе единствената женска ръка тук, която той не смееше да целуне. Нито да срещне погледа й. Човек няма право да се доближава до богиня.

И така, той седеше в тъмния салон на театъра при всяко нейно представление, запаметяваше думите и им вдъхваше живот в сънищата си.

Така силно му се искаше да я срещне насаме. По едно време дори възнамеряваше да я изчака встрани от входа за актьорите и някак си да я отдалечи от компанията й за вечеря, но всичко това му се струваше обидно, безразсъдно — от онзи вид поведение, на което се отдаваха влюбените глупаци.

А ето че сега богинята се бе приближила и бе отминала, а той бе мълчал. Глупак.

Или може би беше просто сън.

Не каза на никого за тази среща. За мъж като Ескофие — дребен човек, който работеше, шепнейки, чиито мимолетни чудеса се извършваха чиния по чиния — Сара Бернар изглеждаше много над него. Но ето че сега бе дошла и бе шепнала в ухото му. Все още усещаше топлината на устните й, все още чуваше думите й и този неин глас. Седмици наред. Изгуби си дори съня.

И въпреки това той бе точно толкова прочут, колкото беше и тя.

Когато се срещнаха за първи път, Огюст Ескофие беше вече на трийсет години и бе успял да революционизира висшата кулинария в Париж. Недоволен от прекалено натруфения класически стил, наложен от Мари-Антоан Карем, Ескофие предпочиташе да прави нещата по-простичко. Сервираше само най-добрите съставки, при това само в сезона им. Прекалено сложните сосове се превърнаха в елегантни редукции. Този жест бе равнозначен на премахването на прекаленото позлатяване. Храната бе сведена до нейната същност и се превърна в мистерия за ядене, а не само за възхита.

Преди Ескофие всички ястия се сервираха „по френски“ — няколко десетки блюда се стоварваха на масата едновременно. Прецизно гарнирани супи, пастети, десерти, риба, кремове, меса, задушено и сирене бяха трупани едно върху друго в центъра на масата, за да се създаде впечатление за голямо богатство. И докато гостите пристигнат, повечето от ястията бяха вече студени и не ставаха за нищо. Някои, приготвени преди няколко дена, дори бяха вкиснали. Тогава храната беше само за възхита, не и за ядене.

Но храната на Ескофие се сервираше гореща, така че хранещият се да успее да усети аромата й. Той възприе метода на сервиране „по руски“ — блюдата се поднасяха едно по едно, по ред, общо четиринайсет.

Основните принципи бяха елегантността и еротиката. „Там, където думите не могат, говори храната.“

Той беше тихата буря, която помете всички маси на Париж.

„Тя трябва да се е досетила кой съм“ — помисли си по-късно. Но следващият път, когато Ескофие видя Сара в ресторанта, където работеше, тя гледаше като че ли през него. Е, все пак беше звездата на театър „Комеди Франсез“. И беше незабравима, по собствена направа. Спеше в обшит с коприна ковчег, а веднъж се бе опитала да си имплантира тигрова опашка в основата на гръбнака. Рожденото й име беше Розин Бернар. Майка й беше еврейска куртизанка, а баща й — неизвестен. Или поне така гласеше историята в пресата.

Говореше се също така, че Сара била американка от френско-канадски произход, която като момиче работила в магазин за шапки в Мъскатайн, щата Айова. На петнайсетгодишна възраст се влюбила в театъра и успяла да стигне до Париж, хващайки си богати любовници.

Имаше и други истории, разбира се, по-голямата част от които пускаше тя самата.

Когато се стигнеше до „Божествената мис Сара“, както я бе нарекъл Оскар Уайлд, объркването бе разбираемо. Тя твърдеше, че не говори английски, но френският й се отличаваше със силен американски акцент, така че подозренията си останаха. Тя твърдеше, че баща й е „Едуар Бернар“ от Хавър — същият град от картината на Моне, магическо място. Този баща ставаше ту студент по право, ту счетоводител, ту морски кадет, ту морски офицер — в зависимост от момента. Но пък името на дядо й наистина беше „Бернар“. Той беше Мориц Барух Бернар, дребен престъпник.

Когато станеше въпрос за Сара, истината се откриваше трудно. Александър Дюма-син, чиято „Дама с камелиите“ Сара бе изпълнявала хиляди пъти, я бе нарекъл всеизвестна лъжкиня. Тя обичаше да си хваща знаменити любовници, в това число и Виктор Юго. Не подбираше половете.

Беше гръмотевица и светкавица. Беше рай и ад. Беше незабравима.

След срещата им на изложбата Ескофие почти не успяваше да мигне. Хвърли се настървено в работата си и в уроците си при Доре. Зает, винаги зает.

Бяха изминали два месеца оттогава, когато веднъж Доре се отби в „Малкия Мулен Руж“, за да види Ескофие. Студиото му беше съвсем наблизо, зад ъгъла, така че често поръчваше вечеря от тук, особено когато работеше до късно с учениците си.

— Този път вечерята е за мадмоазел Бернар — каза той на Ескофие. — Ти знаеш какво обича. Направи онова, което ще й хареса.

Ескофие не можеше да повярва на ушите си.

— Тя взема уроци при вас?!

— Много е добра! Направо не е за вярване! Платната й са направо за изложба! — отбеляза Гюстав Доре. — Не забравяй и няколко бутилки шампанско, разбира се.

Ескофие знаеше отлично какво обича Сара — всъщност знаеше какво обича всеки негов клиент. Водеше си пространни бележки за всички свои прочути или предпочитани гости. Осъзна, че това е вторият му шанс. Изпрати шампанското предварително, а после реши да сготви и да достави храната собственоръчно.

Знаеше, че може да спечели сърцето на Сара само с блюдо от трюфели и пюре от гъши дроб. Както казваше великият Бриа Саварен, тънкият аромат на трюфелите беше същински афродизиак. Така Ескофие си каза: „Там, където думите не могат, говори храната“. Прекръсти се и започна да готви така, сякаш животът му зависеше от това. Впрочем в известна степен беше точно така.

Когато майстор готвачът най-сетне почука на вратата на студиото, дребните му ръце трепереха под тежестта на покрития с капак сребърен поднос.

Ескофие се бе преоблякъл в чисти дрехи и сега приличаше повече на банкер, отколкото на готвач. Но нямаше никакво съмнение, че е готвач. Под капака на подноса карамелизирани момици, покрити с трюфели, лежаха в легло от юфка, оваляна в сос от гъши дроб на патици, хранени с диви малини.

Това блюдо беше изключително простичко и въпреки това излъчваше неповторим лукс.

Когато Доре отвори вратата на студиото, Ескофие с изненада установи, че Сара е облечена като момче — което, разбира се, беше незаконно. Носеше черна жилетка, циганска риза и панталони за езда, пъхнати във високи ботуши, а буйната й коса беше дигната на кокче високо на главата й. Очите й бяха премрежени, буреносни. Кожата й приличаше по-скоро на мрамор, отколкото на плът. Държеше в едната си ръка длето — бюстът, върху който работеше, беше съвсем нов, едва започнат, — а в другата — чаша шампанско. Онова, с което той щеше да запомни най-силно този момент, бе фактът, че тя бе покрита с фин бял прах като пудра захар.

Тя можеше и да не му обърне никакво внимание. В крайна сметка очевидно не си спомняше, че вече се бяха срещали. „Остави подноса и си върви“ — това очакваше да чуе той. Но тя не направи това.

Погледна го така, сякаш той бе човек, когото тя бе обичала и изгубила. По-късно щеше да каже, че едва в този момент осъзнала, че той има очите на баща й — очи, пълни с пламъци. И се оказа, че всъщност много добре си спомняше срещата им в галерията.

Както й беше обичаят, целуна го по двете бузи и прошепна:

— Хавър!

Ескофие повдигна капака на тежкия поднос. Стаята се изпълни със спомен за малини, затоплени от лятното слънце, и с аромат на трюфели — мрачни като спомените.

Сара се приведе над блюдото, затвори очи и прошепна:

— Сякаш самият въздух е направен от кадифе!

А после се разсмя — закачливо и яростно.

И той стана завинаги неин. От този момент нататък независимо коя обичаше или от коя беше обичан, сянката й го съпътстваше неизменно.