Никол М. Келби
Бели трюфели през зимата (31)

Тридесет и първа глава

По-малко от две седмици след смъртта на съпругата му Делфин Дафи, именита френска поетеса и член на Академията, сърцето на Огюст Ескофие се предаде.

Сабин го откри в два през нощта. Устата му беше леко отворена, сякаш бе гладен. Тя стоя до него до пристигането на властите.

— Не можех да го оставя сам — каза.

— Странно момиче си ти — отбеляза човекът.

След като отнесоха тялото, Сабин тръгна по улиците на Монте Карло, докато не стигна до високата тясна къща с изглед към хотел „Гранд“.

Бобо я държа в обятията си дълго време, докато не спря да плаче. Докато и той не спря да плаче.

„За него това беше освобождение — каза лекарят му пред вестниците и после разказа за продължителното боледуване на мадам и за спокойната й смърт. — Между двамата имаше голяма любов“ — допълни, макар че едва ги познаваше.

На 14 февруари 1935 година новината бе подета от всички вестници по света. И в този ден, празника на блажения свети Валентин, в ресторанта на хотел „Гранд“ бе предвидена да направи своя дебют „Една вечеря с много любов от един Ескофие към друг“, чието основно блюдо беше „Фрикасе с омари в крем с естрагон а ла мадам Делфин Дафи Ескофие“.

Но не го направи.

В деня на празника Огюст Ескофие, Офицер на Ордена на Почетния легион, беше откаран от Вила Фернан в неговото родно село Вилньов-Лубер, в едно старо гробище, където се нижеха редица след редица Ескофие, както и онези, които бяха влезли в семейството чрез брак — семействата Бланк и Берноден. Цялата тази потомствена линия достигаше назад чак от осемнайсети век, плоча след мраморна плоча, обърнати към малкото селце и към къщите с червени покриви, които опасваха хълма. В южния край на старото гробище имаше костница с изящно изработени врати от ковано желязо и малка ниша с три плочи, една до друга: „Даниел“, „Делфин“, а сега и „Огюст“.

На погребението присъстваха само хора с покани. Сабин бе оставена във Вила Фернан, за да събере останалата част от багажа. Банката влизаше във владение на къщата — документите за това бяха донесени на Пол лично от управителя, който нямаше представа, че финансовите проблеми на баща му са били чак толкова големи, но все пак не бе особено изненадан. На Сабин й беше поръчано да инвентаризира и организира останалите вещи на Ескофие, за да може семейството да прегледа нещата и да избере кои ще запази за себе си и кои ще продаде на музеи и библиотеки след войната. Те знаеха, че ще има търсене на тези неща. Все пак баща им беше Ескофие.

Бобо също не беше поканен на погребението. По-късно вечерта той пристигна във Вила Фернан, понесъл голяма кошница храна. Вътре имаше само две неща — салата от моркови, малки тиквички и спанак, подправена с лимон и зехтин, и малка печена тиква, издълбана и напълнена с останали парчета агнешко, сметана, бяло сирене и зелени маслини. Беше много красива. Кората й блестеше, а малкото капаче беше килнато на една страна.

— Домашно готвене, както пожелахте! — отбеляза и отвори бутилката червено вино, която беше донесъл. — Остана ли нещо в килера?

— Само едно моет. Открих го на най-задната лавица. Мисля, че просто е било забравено.

Бобо сложи още една цепеница в камината в трапезарията. Тиквата беше все още топла. Сабин я разряза от единия край и си взе малко с пръсти. Беше мека, сочна и само съвсем леко сладка. Стаята се изпълни с аромата на чесън и печено агнешко. Двамата седнаха един до друг на масата. Коленете им се докосваха. Бобо й подаде чаша вино и отбеляза:

— Много е странно без него.

Гласът му отекна.

Тя вдигна чашата си към небето, а след нея и той.

— Тази тиква е много добра — каза тя.

— От Прованс. Главният ми сладкар ми даде рецептата.

— Не е честно! — изфъфли тя и пак бодна вилицата си в тиквата. — „Кажи ми какво ядеш и ще ти кажа кой си.“ А теб как ще те опозная?

— Мистерията е хубаво нещо.

Бобо й поднесе копие от менюто, което двамата бяха създали заедно. „Любовната вечеря от един Ескофие за друг“ бе отпечатана върху тъмночервен пергамент, като всяко блюдо бе отбелязано с изящен лист от старо злато.

Тя прокара пръсти върху буквите.

— Елегантни, но и дивашки. Точно като сърцето на един майстор готвач.

— Хората щяха в крайна сметка да разберат, че това са само нашите фантазии за чувствата на Папа̀, а не истината.

— Бихме могли просто да им съобщим, че идеята е наша и е в тяхна чест.

— Знаеш ли колко странни стават хората за великите мъртви? Кои сме ние, че да почитаме един майстор?

— Прекалено хубаво е, за да бъде пропилявано.

— Така е. Съдържа всичко, което би трябвало да съдържа едно меню. Разказва история. Накара дори мен да си представя какво ли би изпитвало сърцето ми след толкова години брак. Неуловимостта и деликатността на яйцата и хайвера, богатството на омара — всичко това ме накара силно да се замисля. Поисках да го отпечатат така, че да бъде царствено и леко архаично, но въпреки това красиво. Както смятам, че ще бъде сърцето ми след толкова години брак.

Подът над тях проскърца. За момент и двамата си помислиха, че Ескофие се движи в стаята си. Пише. После Бобо каза:

— Стари къщи, какво искаш.

Сабин му подаде листа, който бе открила на пода до леглото на Ескофие. Той се зачете внимателно.

— Картофено пюре с бели трюфели?

— По-скоро е като алиго, защото се бие много дълго, но въпреки това ми изглежда уникално, не мислиш ли?

— Говори за магия, но е просто мачкани картофи.

— Но е за мадам.

— Но никой никога няма да разбере. Великият Ескофие не би определил едни най-обикновени мачкани картофи, пък били те и с трюфели, за единственото блюдо, което е посветил на съпругата си — отбеляза Бобо, доля чашите и попита: — Сега къде ще ходиш?

— Баща ми иска да се върна в Париж. Утре.

— А тази вечер?

— Имам да събирам много багаж.

— Бих могъл да оставя лампата в кухнята ми да свети за теб.

Каза го толкова свенливо, че първоначално Сабин не беше много сигурна какво иска да каже, но после само сви рамене. Лицето му наистина бе красиво, сините му очи — уморени. Косата му бе започнала да се прошарва тук-там, въпреки че иначе излъчваше спокойствие, което тя досега не бе забелязвала. Раят е самотно място.

— Хората ще говорят.

— Ако заговорят, то тогава бихме могли да направим нещо по този въпрос. После. Ако искаш.

— Или бихме могли да не направим нищо и да вбесим баща ми.

— Както искаш.

Бобо я целуна. Само веднъж. Не посмя повече.

— Имам чувството, че ни гледа — промърмори.

— Така си е.

И едновременно с това самите греди на къщата, подовете, таваните, всички те изглеждаха безжизнени — като кокали, оставени да съхнат, със сърцевина, изпита от самия живот.

Бобо събра остатъците от вечерята им. Сабин го проследи как минава през градината и излиза на улицата.

Тя взе чиниите от масата и ги остави в мивката. Нека банкерът си ги мие сам. След това си върза последната чиста престилка и претегли фунт и половина дребни жълти картофи. Сложи ги в дълбокия тиган и ги покри с точно толкова вода, колкото да заврат бързо. Докато картофите вряха, тя тръгна да оглежда за последен път къщата, за да провери дали не е пропуснала нещо.

Мебелите бяха покрити с бели чаршафи и бутнати настрани в изчакване на камиона. Всичко, което бе квалифицирано като боклук, беше изгорено в градината. В стаята на Делфин старото викторианско палто лежеше на леглото, където го бе оставила Сабин. То все още се скубеше, все още миришеше на мухъл. Пол й бе поръчал да го опакова. „Ще кажем на аукционната къща, че е принадлежало на кралицата.“

Обаче на Сабин сърце не й даваше да го опакова. Палтото беше красиво. Дълго до пода, с широки ръкави и висока яка, изработена от някаква боядисана норка. А Папа̀ всъщност беше създал рецептата, така че то си беше по право нейно.

Облече го и се насочи към кухнята.

„Една чаша топла гъста сметана, десет супени лъжици безсолно краве масло — разтопете ги на възможно най-ниска температура. Всяко действие, което предприемете, ще има отражение върху крайния продукт. Трябва да варите картофите с обелките и с минимално количество вода, иначе те няма да могат да я поемат. Трябва да бъркате непрекъснато, докато кравето масло и сметаната се стопяват в тигана, иначе няма да могат да се съчетаят.“

„Вниманието, което отделяте на нещо толкова просто и толкова основно като любовта, е от ключово значение.“

Последната бутилка шампанско бе охладена. Сабин я отвори и си наля една чаша. Свали си престилката. Но не съблече старото кожено палто. Затова пък вдигна косата си на кок, както й бе заръчал да прави баща й, когато я изпрати тук.

Движеше се като призрак.

С дървена лъжица тя разби картофите на ниска температура, за да ги подсуши, а после малко по малко добави сместа от краве масло и сметана. Направи точно онова, което казваше рецептата, но то като че ли не се получаваше. Картофите станаха твърди и се залепиха на топка около лъжицата. Тя намали котлона, изля малко шампанско в тигана и пак опита да завърти лъжицата. Нищо не стана.

Свари още картофи, взе последното останало краве масло и отново започна. След известно време картофите бавно и постепенно се превърнаха в пюре. Рецептата изискваше по-нататък половината от сместа да бъде сложена в намазана с мазнина тавичка, покрита с дебел пласт тънко нарязани бели трюфели, пласт сирене „Пармиджано-Реджано“ и тук-там краве масло. „Повторете процедурата, докато не използвате всичките разбити картофи. После поставете тавичката в много гореща фурна от 10 до 15 минути до образуването на кафеникава коричка.“

Тавичките вече бяха опаковани, затова тя използва железния плосък тиган. Не беше идеално, но ставаше. Коричката стана златистокафява и изпълни къщата с богатия аромат на бели трюфели и топло сирене.

Сабин си взе чашата с шампанско и тигана с картофи, отнесе ги в трапезарията и седна на масата. Последното дърво в огнището се бе превърнало на въглени. Тя извади рецептата и я хвърли върху него. Листът пламна за миг, после пламъкът намаля и накрая се стабилизира. Величествен и висок.

Бобо беше прав — в крайна сметка това бяха само мачкани картофи. Отнемащи много време. Трудни за приготвяне. Никакво наследство.

Зазоряваше се. Подобно на останал без въздух плувец, слънцето си проправяше път през ослепителния шум на синевата, която беше море. Небето, обгръщащо Вила Фернан, кървеше в цвят и светлина.

Тази кожа, тази коса, това божествено лице. Призрак след призрак. Този живот. Или онзи.

И после тя си взе една лъжичка картофи.

— Прелест!