Тонке Драгт
Писмо до краля (9)

Господарят на крепостта и неговата дъщеря

Сигурно вече бе късно, когато Тиури внезапно отново чу шум пред стаята. Вратата се отвори и влезе един мъж. Не беше сив рицар, нито оръженосец, а един от облечените в синьо слуги на владетеля. Носеше табла с ястия, която постави на масата. После погледна Тиури, клатейки глава и каза:

— Сега ще трябва да ти развържа ръцете. Иначе напразно съм се качвал по стълбите.

Освобождаването изискваше известно усилие, но накрая той успя. Тиури си разтри ставите; така кръвта му можеше вече да потече в ръцете и дланите му и го заболя — толкова силно, че в очите му бликнаха сълзи. Но той не искаше да се забележи и наведе глава, като си прехапа устните.

Слугата се бе измъкнал обратно през вратата. Той очевидно ще трябва да изчака, докато Тиури се нахрани. След малко младежът бе в състояние да започне своя обяд. Той се състоеше от вода и хляб, но му бе достатъчен, защото бе огладнял. Хранеше се мълчаливо. Имаше намерение да не казва и да не пита нищо повече и да понася затворничеството си гордо и с безразличие. Когато бе готов, слугата, който почти се извиняваше, му каза:

— Сега отново трябва да ви завържа.

Тиури му позволи, без да казва нищо, но установи, че слугата го направи далеч по-хлабаво и небрежно от рицаря и неговите оръженосци. Когато Тиури отново остана сам, той опита дали няма да е възможно да се освободи. Ако китките му са свободни, останалото би било лесно. Но това продължи безкрайно дълго, преди с много въртене и усукване да го постигне. Все пак успя! За малко остана седнал и раздвижи краката и ръцете си; после се изправи и тихо се разходи напред-назад в стаята, докато ужасната скованост изчезна. Погледна навън. Денят си отиваше. Вече не валеше, но малкото, което Тиури можеше да види, изглеждаше мрачно и навъсено. Сега нямаше окови, но не бе свободен. Все пак се чувстваше по-добре, по-спокоен и окуражен. Във всеки случай сега би могъл да прочете писмото, преди да се стъмни.

Но сякаш имаше магия! Стъпки и гласове пред вратата го накараха да се върне на стола, да навие около себе си въжето и да седи там, сякаш е завързан.

Владетелят влезе. Той погледна Тиури със сбръчкано чело и каза:

— Така, значи е трябвало да ви завържат.

Тиури мълчеше с храбро лице и се надяваше, че на посетителя няма да му хрумне да проверява въжето.

Владетелят се доближи, подпря ръце на кръста си, погледна го изпитателно и заповеднически попита:

— Как се казвате?

Тиури отвърна на погледа, но не каза нищо.

Хубаво, не казвайте нищо! — каза раздразнено владетелят. — Много ви отива!

Тиури се позабави с отговора.

— Вие не казахте нищо — отбеляза той накрая. — Вие позволихте да ме задържат, без да се възпротивите.

— Но вие знаете защо сте тук — каза владетелят, след като също се позабави. — Нали пръстенът беше у вас, не е ли така?

— Пръстенът! — извика Тиури с неволно движение, което бързо задържа. — Какво знаете за пръстена?

— На кого принадлежеше този пръстен? — бе ответният въпрос.

Тиури отново се позабави, преди да отвърне. Трябваше ли да го каже? Какво би помогнало това? — си мислеше той. Той без друго го знае, струва ми се. Само че все още не разбирам, защо през цялото време те говорят само за пръстена, а не за писмото. И каза:

— На Черния рицар с белия щит!

— На Черния рицар с белия щит — повтори бавно владетелят. — Значи вие самият го казвате. А тогава защо вие го носите?

— Защо го нося?

— Този пръстен, както вие сам казахте, принадлежи на Черния рицар с белия щит. Как тогава можете да го носите вие?

— Но рицарят с белия щит е мъртъв! — извика Тиури.

Владетелят го погледна, сякаш искаше да прочете мислите му.

— Познавахте ли го? — попита Тиури.

Владетелят направи крачка към него и се наведе. Той докосна гърдите на Тиури с пръст и каза:

— Да, Черният рицар с белия щит е мъртъв. Знаете ли как е умрял?

— Да — каза Тиури.

— Той бе убит.

— Да — каза Тиури. — Знам това. — Думите и поведението на владетеля го учудиха; не знаеше точно какво да мисли за това.

— Знам това, знам това!

Владетелят се изправи, хвърли още един поглед към него, обърна се и бързо напусна стаята. Тиури седеше там и втренчено гледаше вратата, когато владетелят вече бе изчезнал. Какво означаваха тези думи? Имаше особеното усещане, че по един или друг начин те се бяха разбрали погрешно. И защо все ставаше дума за пръстена? Какво не бе наред с него? Дали те не искаха Менаурес да го види? Или го държаха затворен, за да не може да изпълни поръчението си? Но тогава щеше да е по-лесно да му вземат писмото. Може би те мислеха, че той вече знае посланието, но тогава биха могли да го убият. Нали и рицарят с белия щит бе погубен.

Изведнъж си помисли, че владетелят би трябвало да е видял, че въжето е разхлабено. Той трябваше да го е видял! Но не бе казал нищо за това… Междувременно Тиури бе коленичил на пода, за да вземе писмото изпод килима. Тогава странен шум стигна до ушите му: стъпки, шумолене, драскане, леко пукане. Той не идваше от вратата, а също така и от прозореца. Тиури спря да диша. За миг сякаш стенния килим, към който той бе гледал толкова дълго, докато бе завързан, действително оживя! Веднага след това той установи, че килимът помръдва. Той скочи и се спусна към него. Прозвуча стържещ шум, килимът се задвижи още повече и бе преместен встрани. Зад него той видя тъмен отвор в стената и в отвора стоеше младо момиче с пръст върху устните.

Тиури го гледаше смаян. То бе почти на неговата възраст и имаше дълга черна плитка. Тоя разпозна в него една от двете жени, които седяха предишната вечер на масата с владетеля.

— Коя сте вие? — прошепна той.

— Тихо — прошепна момичето. — Не трябва да ме чуят. Чакайте! — То изчезна в тъмния отвор, който вероятно водеше към тайно стълбище. Тиури отново чу стържещ шум и се приближи и погледна в мрака. Госпожицата се появи отново, този път с голям вързоп в ръцете. — Ето, — прошепна момичето, — вземете това!

Тиури се подчини и остави вързопа на масата. Момичето отново изчезна, но веднага след това се върна с по нещо във всяка ръка, което блестеше в последната дневна светлина: меч и кинжал. Постави двете неща до вързопа на масата и каза, все така шепнейки: — Това е за вас; скрийте го под расото! Бързо, преди да е дошъл някой!

Тя отвори вързопа. Тиури видя, че в него имаше ризница.

— Защо ми носите това? — прошепна той. — И коя сте вие?

— Аз съм Лавиния — отвърна тя, — дъщерята на владетеля. Не бива да знам нищо за това, но чух всичко, което казахте. Те искат да ви сторят нещо лошо.

— Сивите рицари?

Момичето кимна:

— Да, сивите рицари. Всеки момент ще дойдат да ви вземат.

— Но защо? Кои са те?

— Не знам това, не знам! Те са сърдити и разгневени; какво сте им направили, защо са такива?

— Нищо! — каза Тиури. — Не знам нищо за тях! Никога преди не съм ги срещал! Доколкото поне ми е известно, защото те не си вдигнаха наличниците пред мен.

Момичето се огледа.

— Взех тези неща от оръжейната зала на баща ми — каза то. Може би ще успеете да се защитите с тях. Облечете ризницата, въоръжете се!

— Защо ми помагате? — попита Тиури.

Тя не отговори веднага.

— Каквото и да сте направили — каза тя после, — не мога да понеса, да стоите беззащитен пред някакво отмъщение.

— Отмъщение?

— Такава дума долових. Отмъстителите от посоките на света, такова е името им според това, което каза един обитател на замъка… Но аз трябва да тръгвам; баща ми не бива да знае, че съм тук.

— Много съм ви благодарен — каза Тиури.

Момичето сякаш внезапно се уплаши.

— Чуйте — прошепна то.

Тиури чу същия шум, който бе доловил малко преди това.

— Някой се качва по тайното стълбище — шепнеше Лавиния. — Това може да бъде само някой от семейството ми. Сигурно е татко! Бързо, скрийте тези неща!

Тя сръчно помогна на Тиури да скрие бронята и оръжията род голямата маса. Междувременно ясно можеха да се чуе шум от стъпки по тайното стълбище. Малко по-късно владетелят се появи в отвора на тайната врата. Като видя дъщеря си, той сбърчи чело и каза ядосано:

— Лавиния! Какво правиш тук?

Момичето го погледна отчасти уплашено, отчасти упорито.

— Татко — започна то, — аз…

— Върви си в стаята! — прекъсна я строго владетелят. — После ще си поговоря с теб. Върви!

Момичето веднага се подчини. Владетелят погледна Тиури. Той бе застанал пред масата и се надяваше, че ще успее да скрие това, което се намираше под нея. Известно време те се гледаха мълчаливо.

— Така — каза накрая владетелят. — Дойдох, за да ви донеса нещо… — Той се позабави кашляйки и след това каза почти троснато: — Чакайте малко.

Той изчезна в тъмния отвор на вратата и веднага се върна с голям вързоп, който остави пред краката на Тиури.

— Тук вътре — каза кратко той, — има броня, кинжал и меч. Извадете бронята и се въоръжете!

С изумление Тиури премести поглед от владетеля към вързопа. Не бе очаквал това! След това почувства комичното в ситуацията. Най-напред владетелят сърдито прогони дъщеря си, а след това му дава същото, което и тя. Той не успя да сдържи усмивката си. Само ако владетелят бе съзрял какво има под масата!

— Много благодаря — каза той. — Защо ми носите това?

Владетелят не отговори веднага. На лицето му бе изписана смесица от чувства: строгост, неловкост и учудване.

— Вие не сте мой пленник — каза след това той. — Не аз ви съдя. Но вие бяхте мой гост и каквото и да сте направили, все пак искам да можете да се защитите, ако се наложи.

— От кого? — извика Тиури.

— Тихо! Скоро ще ви стане ясно — каза владетелят. Той отмести поглед от Тиури и се огледа в стаята. Погледът му попадна върху това, което лежеше под масата и той направи жест на изненада, но не каза нищо.

— Как мога да се защитя, ако не знам от какво? — попита тихо Тиури. — Как мога да се освободя, когато не знам защо съм задържан? Кои са рицарите, които се наричат ваши приятели? Вярвате ли, че съм несправедливо пленен?

— Не мога да отговоря на нито един от тези въпроси — каза владетелят кратко. — Говорете със сивите рицари, когато се появят пред вас. Давам ви възможност да се защитите не само с думи, но и с действия.

Той искаше да се отиде, но Тиури го хвана за рамото и каза:

— Вие не вярвате, че съм направил нещо недостойно! Затова ви моля — дайте ми възможност да избягам! Пуснете ме от този замък!

Владетелят се отдръпна.

— О, вие сте страхливец! — каза ядосано той. — Искате да бягате! Само гузната съвест мисли за бягство. Не искайте повече това; иначе ще съжалявам, че ви дадох оръжия.

— Не съм страхливец — започна Тиури и после замълча. Не можеше да обясни, че има достатъчно основание за бягство.

— Тихо! — каза владетелят с поглед към вратата. — Сега си тръгвам; скоро ще дойде време.

Той бързо изчезна, без да каже нищо повече. Тайната врата се затвори безшумно зад него. Тиури се спусна към нея и се опита да я отвори отново, но не успя. Накрая се отказа и се огледа във вече почти тъмната стая.

„Скоро ще дойде време“ — бе казал господарят на Мистринаут. Очевидно той, Тиури, трябваше да се яви пред тайнствените сиви рицари. Значи писмото трябваше да остане непрочетено. Каква полза бих имал да знам какво е посланието, мислеше си той, когато те вероятно ще ме убият? Те са трима; аз съм сам. Но мисълта за оръжията му даде кураж. Той не бе съвсем сам; двама души бяха поискали да направят нещо за него. Той поиска да се защитава до последен дъх. Искаше да покаже на владетеля, че оценява помощта!

Той бързо съблече расото и избра какво да носи. Взе камата и ризницата от Лавиния, а мечът от владетеля. Той бе по-добър — остър и лек. Скоро бе готов. Отново облече отгоре расото, така че всичко бе скрито възможно най-добре. Другата ризница и оръжията пъхна под масата. Извади писмото под килима и отново го скри на гърдите си. После седна и зачака да „дойде време“.

Не му се наложи да чака дълго. Извън затвора му отекнаха стъпки, ключът изтрака и вратата се отвори. Двама сиви оръженосци влязоха, единият с факел в ръката, а другият с пика. Двамата си бяха спуснали наличниците. Мълчаливо показаха на Тиури, че трябва да тръгне с тях.

Между двамата оръженосци Тиури заслиза по безкраен брой стъпала на стълбището. Бе съвсем тихо; замъкът изглеждаше мъртъв. Най-сетне стигнаха до вътрешен двор, все още непознат за Тиури. Околовръст имаше колонада, където бяха поставени горящи факли. В средата на този вътрешен двор четиримата сиви рицари очакваха Тиури. Малко встрани стояха двамата други оръженосци с барабани и палки. Когато Тиури се появи във вътрешния двор, те започнаха по знак на един от рицарите тихо да бият барабаните. На Тиури всичко това му се стори недействително: тихият замък, почти тъмният вътрешен двор, над който ръмеше дъждец като мъгла, мълчаливите рицари, мрачното барабанене.

Оръженосците, които бяха довели Тиури, го съпътстваха съвсем до сивите рицари. После се оттеглиха обратно до портите, които даваха достъп до вътрешния двор.

Тиури застана и погледна четиримата рицари. Те бяха в пълно снаряжение, със спуснати наличници, с щитове в ръцете над дръжките на мечовете.

— Накарахте ме да дойда — каза Тиури. — Какво искате от мен? — Трябваше да вика, за да надвика барабаненето.

Сивите рицари мълчаха.

— Какво искате от мен? — повтори Тиури.

Сивите рицари мълчаха, но барабанните удари станаха по-силни…

— Какво искате от мен? — извика за трети път Тиури, но не можа да чуе собствения си глас, толкова силно звучаха барабаните. Сивите рицари стояха неподвижни и втренчени в него.

Тиури усети, че смелостта му намалява, волята му отслабва. Искаше да каже още нещо, но думите замряха върху устните му. Чувстваше се като закован към пода. А барабаненето звучеше все по-силно и по-силно, по-мрачно и по-заплашително и отекваше във високите мрачни зидове наоколо. Внезапно един от рицарите изтегли меча си и го вдигна над главата си. Останалите трима направиха същото, а първият се доближи с една крачка като дух от ужасен сън. Но сега Тиури си възвърна силата. Той отстъпи, завъртя се и побърза да се отдалечи толкова бързо, колкото можеше в дългото расо и с това, което носеше под него. Той затича през вътрешния двор, а рицарите го преследваха; стъпките им ехтяха по мокрия под. Тиури видя, че един оръженосец бърза срещу него, за да го задържи. Но неговото намерение съвсем не беше да избяга; нали знаеше, че не може да го направи. Докато тичаше, той бързо развърза въжето на хълбоците си и остави расото да се свлече. Тогава спря, завъртя се и извади меча. Сивите рицари бяха съвсем близо; трима от тях също спряха; четвъртият се хвърли напред и оръжието му бе готово за удар. Но когато мечът просвистя надолу, той бе отклонен!

Тиури напълно изненада рицаря; той го удари толкова силно, че го накара да се препъне. Скоро рицарят отново се изправи, макар и с известно усилие. Тиури се подготви с меча в едната и с кинжала в другата си ръка. Той вече не мислеше за страха си. Бе изпълнен само с диво желание да се бори. Рицарите спряха; изглеждаха разгневени. Тогава друг от тях се доближи и нападна Тиури. Мечовете със звън се удряха един в друг. Тиури се сражаваше като бесен. Той се бореше за живота си, за писмото, а отгоре на това бе гневен заради начина, по който се отнасят с него рицарите. Той отблъсна противника си, но видя следващия да се подготвя и помисли: „Те ще продължат да нападат, докато бъда убит!“ Но отново сякаш рицарите се бавеха. Те се доближиха един до друг и се спогледаха. Изведнъж Тиури забеляза, че барабаните бяха спрели да бият.

И той отново силно извика:

— Какво искате от мен? Говорете! Ако трябва ме предизвикайте, но ми кажете защо!

За няколко мига бе толкова тихо, че той можеше да чуе тихия ромон на дъжда. След това един от рицарите прошепна нещо на спътниците си.

— Наистина ли сте рицари? — викна Тиури. — Или само страхливци, които се крият зад спуснат наличник? Кажете ми кои сте!

Един от рицарите се обърна към него и ясно каза:

— Кой сте вие?

Тиури разпозна по гласа рицаря със сребърния рог.

— Вие не сте брат Тармин от Кафявия манастир — добави рицарят.

— Няма нужда да казвам кой съм — отвърна Тиури. — Не ви познавам; нищо не съм ви направил.

— Не, не ни познавате — каза рицарят.

— Ние се наричаме сивите рицари — се намеси друг, този с грубия глас. — Сивото е цветът на тъгата; знаете ли това? Четирима сиви рицари, отмъстителите от посоките на света. Търсим младежа, който избяга през гората с блестящ пръстен на пръста.

— Защо? — викна Тиури. — Нали не сте червени рицари!

Рицарите направиха движение, сякаш тези думи са ги изненадали. Този, който бе говорил последен, направи крачка към Тиури, сякаш отново искаше да премине в нападение.

Но рицарят със сребърния рог го задържа и каза на Тиури:

— Тук имате право; вие би трябвало да знаете кои сме ние, дори и да не сте ни виждали никога досега. — Той вдигна наличника си и другите последваха примера му. В тъмнината Тиури не можеше добре да види лицата, но бе сигурен, че действително не ги познава. Рицарите, които бяха говорили, бяха тъмнокоси и брадати; двамата други изглеждаха по-млади.

— Странстващи рицари сме — обясни рицаря с рога. — Това е рицар Бенду, а това са рицарите Арваут и Ивайн от запад. Аз съм Ристридин от юг.

Рицарят Ристридин от юг! Тиури често бе чувал това име; то бе прочуто име, което носеше прочут рицар…

Каквото и да бе очаквал да чуе, но не и това име!

— Но кой сте вие? — попита нетърпеливо рицар Бенду. Той бе най-тъмнокосия, най-брадатия и най-суровия от всички.

Тиури отговори високо и гордо:

— Аз съм Тиури, син на Тиури.

— Ама все пак… — промърмори рицар Бенду. Той се наведе напред и попита: — Тиури, син на Тиури, защо сте избягали от параклиса през нощта, преди да получите рицарско звание?

Тези думи също много изненадаха Тиури.

— Защо… — заекна той, но не можеше да преодолее бързо изненадата си и отговори с въпрос: — Какво ви засяга това вас, рицар Бенду?

— Сигурен съм… — започна гневно рицар Бенду.

Но рицар Ристридин го прекъсна.

— Тиури, — каза той спокойно, — все пак е вярно нали, че през нощта, преди да отидете да се биете за рицарско звание, вие сте избягали от параклиса?

— Да — каза Тиури, — това е вярно.

— Такова нещо никога не е било, във всеки случай, доколкото хората си спомнят. Един начинаещ рицар, който бяга от нощното си бдение! Това е нещо доста сериозно. Защо сте направили това, Тиури, син на Тиури? Трябва да сте имали някаква причина.

— Имах причина — каза Тиури. — Разбира се, че имах причина. Но не мога да ви кажа каква.

— Все пак не бихте ли ни разказали защо сте откраднали кон и сте офейкали с него? — попита рицар Бенду. — Можете ли да ни разкажете защо сте избягали през гората и сте се скрили?

— И преди всичко можете ли да ни разкажете защо сте носили неговия пръстен на пръста си? — попита след това рицар Евайн, — и защо сте яздили коня Арданвен, който не ви е принадлежал и който досега се е подчинявал само на един господар?

Сивите рицари впериха погледи в Тиури и зачакаха неговия отговор.

— Знаехте ли на кого принадлежи този пръстен? — попита рицар Ристридин, след като не получиха веднага отговор. — Знаехте ли кой беше господар на черния кон Арданвен?

— Разбира се, знам това — каза Тиури. — На Черния рицар с белия щит!

— Правилно — каза рицар Бенду. — Черния рицар с белия щит!

Рицарите отново мълчаха и, като отклониха погледи от Тиури, се спогледаха.

— Защо ме питате за всичко това? — попита младежът. — Защо ме преследвахте, за да ме заловите, жив или мъртъв? Какво не е наред с пръстена? Той ми принадлежи…

— На вас ли принадлежи този пръстен? — викна рицар Евайн. — И как, по дяволите, се добрахте до него?

— Аз… аз го получих — отговори Тиури.

— Получихте го? — прозвуча в цялата тоналност от гамата, от недоверчиво до учудено и слисано. Тиури се позабави, преди да продължи. Той не биваше да разказва твърде много. До сега разговорът протече съвсем различно от това, което ме очаквал. — Черният рицар ми го даде — каза той после.

Сега рицар Ристридин бе този, който се доближи и се наведе към него.

— Дал го е на вас? — повтори той. — Но какво се е случило с него?

— Той бе убит — каза Тиури.

— Да, убит! — каза рицар Бенду. — Не победен, не повален, а убит! — Той замълча така внезапно, сякаш си бе прехапал езика.

— Тиури, син на Тиури — каза рицар Ристридин, — за малко да станете рицар, точно като прочутия ви баща, но сте избягали и сте нарушили дълга си. Не бихте могли да ни съобщите причината, както казвате. Сигурно бихте могли да ни разкажете как Черният рицар с белия щит изгуби живота си?

— Бе примамен в клопка — отговори Тиури. После сам се прекъсна. Радостна мисъл го порази като светкавица… — вие сте го познавали! — извика той. — Били сте негови приятели!

— Говорете! — каза рицар Ристридин.

Тиури трябваше първо да свикне с осенилата го неочаквана мисъл. Чувстваше, че правилно е отгатнал.

— Черният рицар с червения щит го накара да излезе навън — продължи той, — но това бе клопка. Неговите червени конници, които бяха много, го нападнаха и така умря той. Той никога не е бил побеждаван в дуел.

Рицарите не казаха нищо, но Тиури усети, че държането им към него се бе променило. И продължи да говори по-тихо:

— Аз трябваше да му сваля маската, защото той каза, че човек по всяко време трябва да посрещне смъртта с вдигнат наличник…

Настана тежка тишина.

— Значи сте били с него — каза рицар Евайн.

— Да — каза Тиури. — Но отидох твърде късно.

— Вие казахте, че… червените конници са го убили? — попита рицар Бенду. — Ами пръстена, пръстена?

— Той ми го даде — каза Тиури.

— Защо?

На това Тиури не отговори.

— Той ми го даде — повтори той, — а сега бих искал да го получа обратно.

А след като сивите рицари останаха неподвижни, той отбеляза още:

— Искам също да знам, защо вие ми питахте за всичко това и защо се отнесохте към мен по този начин.

— Да, трябва да дадете отговор — внезапно каза друг глас и от тъмнината излезе владетелят.

— Вие, господин Рафокс! — каза рицар Ристридин и добави: — вие сте били този, който му е дал оръжията!

— Разбира се — отговори спокойно господарят на Мистринаут. — И добре направих! Как щяхте да стоите тук сега вие, рицар Ристридин, ако вие и вашите приятели бяхте убили този младеж, без в сляпото си търсене на отмъщение да го изслушате? Как щяхте да се чувствате вие, рицар Ристридин от юг, защитник на мира и правото, ако бяхте извършили нарушение на закона, бяхте обезчестили рицарството си и бяхте омърсили славата си с лъжа? Как щяхте да се чувствате всички вие, вие, рицар Бенду и рицар Арваут и рицар Ивайн? Разбира се, че му дадох оръжия, а и аз самият не бях далеч от тук и бях готов да се намеся. Защото от самото начало се съмнявах в това, което вие мислехте.

— Значи му вярвате — каза рицар Бенду и посочи с глава към Тиури.

— Ами вие още ли не му вярвате, рицар Бенду? — отвърна с въпрос владетелят.

— Разбираемо е, ако му вярваме — каза рицар Бенду. — Той е млад и храбър и има честно лице. Освен това носи известно име; той е син на Тиури Храбрия. Но повечето от нас знаят, че човек невинаги може да разчита на това.

— Той ли е… или рицарят с червения щит — мърмореше рицар Евайн. — Струва ми се, че по-скоро е бил последният.

С растящо учудване гледаше Тиури ту един, ту друг.

— Вярвам му — каза рицар Ристридин силно и ясно.

Но Тиури бе нетърпелив.

— Вие рицари — каза той, — все още не сте отговорили на въпроса ми.

Сивите рицари мълчаха. Ристридин се покашля.

— Говорете, Ристридин — каза владетелят. — Дължите му това! Не ви е приятно. Вие вече не го вярвате, но все пак: вие го вярвахте и затова действахте така. Е добре, изплюйте си обвинението, нека го чуе!

Той отиде към един оръженосец и му взе факела от ръката. После насочи светлината върху лицето на Тиури. Рицар Ристридин се позабави.

— Тиури — каза той после, — това е причината, заради която ви търсехме: мислехме, че вие сте убили Черния рицар с белия щит, откраднали сте пръстена и сте избягали на неговия кон. Но, небето ми е свидетел, сега вярвам, че това обвинение не е вярно!