Тонке Драгт
Писмо до краля (25)

Митничарят

— Реката на дъгата — мърмореше Пиак, когато сив здрач смени мрака. — Ама че работа! Мисля си за нещо красиво, когато мисля за дъга, а тази река е студена и неприветлива. — Тиури се огледа и още се надяваше да види лодката. Но я нямаше. Той забеляза, че се намираха все още по-близо до източния, отколкото до западния бряг. Погледна към моста. По него вървяха хора. Слуги на митничаря?

— Скоро ще ни видят — каза той на Пиак.

— Дано е по-скоро — заяви момчето. — Нямам желание да оставам тук за дълго. — Той кихна три пъти едно след друго. — Поне времето е хубаво.

Така седяха приятелите един до друг, трепереха в мокрите си дрехи и чакаха, докато стана съвсем светло. Видяха хора да тичат по двата бряга на реката; някои сочеха към тях. После изсвири рог; звукът дойде от една от кулите на замъка.

— Дали това е за нас? — попита Тиури.

— Виж там! — извика Пиак. Той сочеше към моста. — Корабче!

Под един от сводовете на моста излезе корабче, което бързо се движеше към тях, хубава, дълга лодка с гребла. На кърмата стоеше войник с щит с цветовете на дъгата. Щитовете на гребците бяха окачени по ръбовете и представляваха хубава украса.

— Корабче на митничаря — каза Пиак и кихна отново.

Приятелите наблюдаваха развълнувани малкото корабче. Да, то идваше към скалите. Скоро след това то стигна до тях и войникът на кърмата им извика:

— Влезте във водата, елате и се качете на борда! Не можем да дойдем по-близо.

Младежите се подчиниха. Много ръце се протегнаха, за да помогнат на двамата да се качат.

— Внимание! — извика човекът на кърмата, който очевидно бе предводителят. — Поставете греблата отдясно! — Едва след като корабчето безопасно маневрира и се отдалечи, той се обърна към приятелите. Те разпознаха в него пазача, с когото си бяха бъбрили на брега през миналия следобед: Вармин.

— Сега сте пленници на господаря на митницата — каза строго той. — Искахте да избегнете митото и ще бъдете наказани за това. — После той изрече с по-приятелски тон: — Защо не послушахте съвета ми? Опасявах се, но се надявах, че сте по-разумни. Сигурно сте взели на заем старата трошка на Ферман?

— О, не — излъга Тиури.

— О не? — повтори Вармин. — Да не би да сте преплували това разстояние, така посред нощ? Тогава можете повече, отколкото си мислех.

Пиак искаше да каже нещо, но вместо това кихна.

— Ако сте се простудили, това е заслужена награда — каза Вармин, но свали наметалото си и го наметна на раменете на треперещия Пиак. После каза на приятелите къде трябва да седнат и повече не се поинтересува за тях. Корабчето се движеше обратно към моста, но срещу течението и поради това не толкова бързо, колкото и да се напрягаха гребците. Тиури видя как мостът и замъкът все повече се приближават и сърцето му започна да бие по-бързо. Той се обърна към Вармин и каза:

— Много бих искал веднага да говоря с митничаря.

— Да говориш с митничаря! — повтори Вармин. — За това трябваше да помислите вчера. Сега е много късно да започвате с разкаянията и извиненията.

— Нямам предвид никакви разкаяния и извинения — отговори Тиури доста ядосано. — Съжалявам, че не успях да прекося реката; не съжалявам, че се опитах да го направя.

— Много ви отива — каза Вармин, също така ядосан.

— Наистина трябва да говоря с митничаря — настоя Тиури.

— Защо?

— Това мога да кажа само на него.

— Така — намръщи се Вармин. — Ще видим.

Междувременно бяха стигнали до моста. Тиури погледна нагоре. Някой се наведе през каменния парапет и погледна надолу към тях. Беше мъж с широкопола шапка, която почти изцяло скриваше лицето му. Когато корабчето се доближи още повече, мъжът се наведе още по-напред. Тиури не можеше да откъсне поглед от него, въпреки че не знаеше кой е той. Чу го да се смее — подигравателен, триумфиращ смях. Той продължи да звучи в ушите на Тиури, когато преминаваха под първия свод на моста. Той погледна към Пиак, за да разбере, дали и той го е почувствал. Но Пиак се бе свил и гледаше пред себе си.

Те преминаха под свода. Сега можеше да се види, че замъкът е построен до самата вода. Имаше малък пристан и там можеше да се види стълба, която се губеше навътре в замъка. Докато корабчето спираше на пристана, Тиури видя горе на стълбата да стои човек. Изведнъж Тиури разпозна в него митничаря. Той оставаше неподвижен и ги наблюдаваше. Вармин първи скочи от корабчето и отдаде чест на господаря си с меча. После заповяда на пленниците си да го последват. Той обаче не тръгна по стълбите нагоре, а се насочи към една портичка в най-отдалечения край на пристана.

Тиури спря и заяви:

— Бих искал да говоря с митничаря.

Вармин също спря.

— Ще видим това после — каза той. — Следвайте ме!

— Бих искал да говоря с митничаря — повтори Тиури, — сега, веднага. Той бе сигурен, че митничарят горе на стълбището сигурно го е разбрал, въпреки че с нищо не го показа. Вармин се поколеба и после се качи по стълбите. Той каза нещо на господаря си. Тиури видя, как той поклати глава. Вармин отново слезе. Митничарят се обърна и изчезна в замъка.

— Елате с мен! — каза кратко Вармин.

— Но не мога ли да говоря с митничаря? — попита Тиури.

— Сигурно вече разбрахте — бе отговорът.

— Но аз трябва да говоря с него — каза Тиури. — Важно е, наистина.

— Може и така да е — отвърна Вармин, — но не става толкова лесно. Попитах го и той отказа. Свършено е с това.

Той замълча и въведе младежите през портичката в замъка. Там ги посрещна дебел мъж със светещ фенер в едната ръка и с връзка ключове в другата.

— Затворници, отказали мито — му каза Вармин. Той свали наметалото си от раменете на Пиак и искаше да си отиде, но Тиури го задържа.

— Господине — каза той, — бяхте много любезен с нас. Затова ви моля още веднъж да се застъпите за мен. Трябва да говоря с митничаря колкото е възможно по-скоро. Мога да му обясня защо исках да заобиколя митницата.

— Ама защо? — попита Пиак. Двамата се бяха отправили към скалите, Пиак трябваше да се държи така, сякаш нищо не е знаел. Това им се струваше най-добрият начин да скрият, че Пиак също знаеше посланието.

— Ще разкажа това само на митничаря — заяви Тиури, също както се бяха разбрали.

Вармин ги погледна.

— Хм — каза той. — Ще видим. — После се обърна и се отдалечи.

— Елате сега с мен — каза дебелият човек. — Аз съм тъмничарят и ваш пазач, докато бъдете освободени.

Той отвори една врата и ги пропусна да влязат. Попаднаха в килия без прозорец, която бе съвсем празна. Само в единия ъгъл имаше наръч слама.

— Колко дълго ще останем тук? — попита Пиак.

— Можехте да работите три седмици, навън под слънчевите лъчи — отговори тъмничарят — и щяхте да спечелите парите за своето мито. Сега няма нужда да правите нищо в тъмнината, а когато ви освободят, пак няма да имате нито халер, за да платите митото.

— Не бихме ли могли още сега да излезем на свобода? — попита Пиак.

— Не — отвърна тъмничарят с доволна физиономия. — Аз ви пазя и няма да ви пусна навън. Би трябвало да дойде някой, който да плати трите жълтици за вас… това са пари за освобождаване, които са необходими, за да бъде пуснат някой от затвора. И ако след това отново искате да минете по моста, това струва още три жълтици. Но вие ги нямате, нали?

Младежите мълчаха.

— Е — каза пазачът, — тогава да си вървя. Имате късмет, че сте заедно; така имате мъничка възможност да се забавлявате, нали? И ако ми позволите да ви дам един добър съвет — съблечете мокрите дрехи! По-добре е без дрехи, отколкото с мокри дрехи. Сламата е суха; случайно вчера донесох съвсем прясна.

След тези думи той си тръгна и затвори вратата след себе си. В килията веднага стана тъмно.

— Не знам кое ми е по-противно — каза Пиак, — студът или мракът.

— Нека се надяваме — отвърна Тиури, — че това няма да трае много дълго.

Те последваха съвета на тъмничаря, съблякоха се и пропълзяха в сламата. Да спят не биха могли; бяха прекалено развълнувани. Тиури сложи пръстена на пръста си и вдигна ръка. От слабата, но добре видима светлина на пръстена и двамата получиха надежда.

Те не знаеха колко време е минало, когато чуха в ключалката да стърже ключ. Тиури припряно свали пръстена от пръста си и го скри в шепата си.

Тъмничарят влезе. Държеше високо фенера и попита:

— Кой от вас трябва да говори с митничаря?

— Аз — заяви Тиури, като се изправи.

— Тогава трябва да дойдете с мен.

Тиури много бързо се облече.

— Не трябва ли да дойде и приятелят ви? — попита тъмничарят.

— Не — отвърна Тиури, — той не. — И незабелязано намигна на Пиак.

— Нали няма да ме изоставиш? — попита момчето, преструвайки се на уплашено.

— Не — успокои го Тиури. — Трябва да помоля за нещо митничаря. До скоро!

Той последва тъмничаря през сводестата зала и стълбите нагоре. Там го чакаше друг слуга на митничаря, който го поведе към разположена високо част на замъка.

— Ето тук — каза накрая този слуга, като отвори една врата. — Влезте вътре. Митничарят ви очаква.

Тиури влезе. Той примига, защото покоите, в които влезе, бяха изпълнени със светлина. После се огледа. Намираше се в просторна стая. Срещу него имаше два прозореца, през които можеше да се види реката. В най-отдалечения край на стаята имаше голяма маса, до която седеше човек. Митничарят. Тиури се поколеба и после пристъпи към него. Гласът на митничаря го спря.

— Идете до прозореца — заповяда той — и погледнете навън!

Тиури се подчини. Пред единия от прозорците спря и погледна навън. Видя реката и сега разбра защо тя се нарича така, защото в огрятата от слънцето вода той видя всички цветове на дъгата. Въздухът бе станал по-прозрачен и можеше да види далечината. Наблизо съгледа моста; той започваше точно под него. Обърна поглед към митничаря. Той се бе изправил и дойде към него.

— Погледнахте ли към моста? — попита той. Гласът му бе съвсем различен от този, който очакваше Тиури — бе дълбок, звучен глас, в който човек се вслушваше, независимо дали иска. — От тук той изглежда по-малък — продължи митничарят, — но можете да видите още по-добре, що за широка река пресича той като улица. Този мост е построен в много, много стари времена, а това е коствало много труд и усилия, за да бъде постигнато. Много труд и много пари. Затова всеки, който тръгне по него, трябва да плати. Защото мостът е построен и за него. Който плати мито, става съсобственик на моста, дори ако той бе само от един камък. Хиляди собственици има сега мостът, който свързва Изтока и Запада.

— Но — попита Тиури тихо — все още ли не е платен?

Той погледна към митничаря. Сега той стоеше до него, скръстил ръце пред гърдите си с длани, скрити в широките ръкави на дългите му одежди. Той гледаше към моста; лицето му бе сериозно и замислено. После погледна към Тиури. Имаше тъмни очи, които бяха по-скоро тъжни, отколкото строги.

— Човек трябва да е готов да плати за нещо, което иска да има — каза той.

Тиури се чудеше на този човек, който бе съвсем различен от онзи, за когото си бе мислил и от когото се опасяваше.

Митничарят отново погледна навън.

— Този мост е бил построен така, както и другите мостове, за да свърже кралството на Унаувен с външния свят — продължи той. — По-рано Реката на дъгата бе граница на страната. Много хора идваха от изток и искаха да стигнат до другия бряг и бяха готови да платят за това. Имаше и трудни времена, времена на опасност от нападения от север, изток и запад. Тогава митничарите бяха охранители на реката, защитници на сърцевината на кралството на Унаувен. По-късно страната се разпростря до Големите планини под господството на Унаувен, но пропускането през реката си остана: който пресича Реката на дъгата, дължи мито на краля. Самият крал назначава митничарите. И днес все още е така, но онзи, който преминава повече от три пъти през реката, вече не трябва да плаща. И така вероятно ще остане още дълго време. Само че не мисля, че митничарите отново ще трябва да стават защитници, строгите, неумолими господа, които сега виждат врагове вече в нас.

Тиури мълчеше, защото не знаеше какво да каже.

Митничарят отново го погледна и заяви с официален глас:

— Е, а сега ми разкажете кой сте и защо искате да говорите с мен.

— Благородни господине — започна Тиури, — бих искал да премина през Реката на дъгата, но нямам пари, за да платя и време, за да работя…

— Как се казвате? — прекъсна го митничарят.

— Мартин — отговори Тиури след кратко колебание.

— Идвате от другата страна на планините, както разбирам по говора ви — каза митничарят. — Наистина ли се казвате Мартин?

— Да, господине — отговори Тиури. — Така се наричам.

— Добре, значи Мартин от тази страна на планините. Вие се опитахте да прекосите Реката на дъгата, без да платите. За това има наказание. Никога не съм произнасял това наказание. Защо вчера не дойдохте при мен?

— Защото… — Тиури стисна пръстена, който държеше в ръка. — Господине — каза той после, — нямах жълтици, за да платя, но имам нещо друго, едно бижу, което е много по-ценно. С него бих могъл да платя митото и парите за освобождаването за приятеля си и за мен.

— Така ли, що за бижу е това? И защо едва сега идвате с него?

— Не ми е лесно да го дам, господине. Не само защото е ценно, а защото ми е скъпо. Не бих искал и да го продавам. Искам да го дам като залог. По-късно бих искал да го откупя и ще работя за това толкова дълго, колкото пожелаете.

— Като залог?

— Да, господине. Правилно ли е така за вас?

Митничарят хвърли проницателен поглед на Тиури и не отговори веднага.

— Защо бързате толкова? — попита го той.

— Трудно бих могъл да ви обясня — отговори Тиури.

— Все пак разкажете!

— Господине — каза Тиури, — наистина не мога да ви разкажа.

Митничарят отново го изгледа изпитателно.

— Вие и приятелят ви ми дължите два пъти по три жълтици — каза накрая митничарят — и след това още два пъти по три жълтици за освобождаването. Ако бижуто струва дванадесет жълтици, ще направя това, което искате. Покажете ми го! — Той протегна дясната си ръка, обърната с дланта нагоре.

Тиури сложи пръстена върху нея. Митничарят погледна скъпоценността, затвори шепата си и отново насочи поглед към Тиури. Младежът разбра, още преди да бъде изречена и дума, че митничарят познава пръстена!

— Как е попаднал този пръстен у вас? — рязко попита митничарят. Той отново отвори шепата си и каза: — Този пръстен не ви принадлежи! Как сте се добрали до него?

— Господине — отвърна Тиури, — виждам, че познахте този пръстен. Сега мога да ви кажа, че той не ми принадлежи, въпреки че го получих…

— Получили сте го? — каза митничарят. — Получили сте го? От кого? Има само дванадесет такива пръстени. Погледнете! — Той извади лявата си ръка и показа на Тиури един пръстен, който носеше.

— Това е същият пръстен! — прошепна учуден Тиури.

— Не е съвсем същия. Само два от тези пръстени са напълно еднакви. Тях крал Унаувен даде на синовете си. Пет даде на своите рицари и пет на господарите на мостовете и на реката.

Внезапно Тиури си спомни за нещо, което му бе кавал рицар Ивайн: „Крал Унаувен е подарил такива пръстени на най-скъпите си придворни рицари.“

— Как се добрахте до този пръстен? — попита пак митничарят.

На най-скъпите си придворни рицари! И митничарят бе един от тях!

— От рицар Едвинем — отговори Тиури.

— Едвинем — повтори митничарят. — Къде, кога и защо ви е дал своя пръстен? — Той замълча за кратко и след това тихо попита: — Мъртъв ли е?

— Да — каза Тиури.

Митничарят не даде израз нито на ужас, нито на болка или изненада, но ръката му толкова силно стисна пръстена, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Разказвайте! — кратко заповяда той.

— Не мога да разкажа много — каза Тиури. — Той бе убит от червените рицари и от черния рицар с червен щит, техния предводител.

— Убит?

— Примамен в капан.

— Къде?

— В гората до града на Дагонаут.

— В страната на Дагонаут? Не в Евилан?

— Той идваше от Евилан — каза Тиури — и пътят му водеше насам.

Митничарят отиде до масата и седна зад нея. Той отмести встрани книгата, която лежеше отворена на масата и постави пръстена на Едвинем пред себе си. С движение на ръката си той покани Тиури да се приближи. Той застана пред масата и разказа кога бе убит рицарят Едвинем и как се бе случило това. Но премълча всичко за писмото.

— От думите ви разбирам, че вие сте бил изпратен от него тук — каза митничарят, когато Тиури замълча.

— Да, господине — каза Тиури.

— Той ви е дал пръстена.

— Да, господине.

— И отивате при краля.

— Да, господине.

— Това ли е всичко, което можете да кажете?

— Да, господине.

— И вие бихте искали да дадете този пръстен (пръстена на рицаря Едвинем), за да платите митото.

— Да, господине. Като залог.

— Той не ви принадлежи. Как бихте могли да дадете нещо, което не ви принадлежи?

— Рицар Едвинем също би го направил. Аз… аз пътувам вместо него.

— Към крал Унаувен.

— Да, господине.

Митничарят взе пръстена и още веднъж го погледна.

— Носите ужасяващи новини — каза той. — Един от рицарите на Унаувен е убит от рицари от Евилан. Такава смърт не може да остане незабелязана! — Той остави пръстена и се изправи. Сега той изглеждаше точно така, както си бе помислил Тиури ден по-рано: строг, неумолим, господар, който не би се уплашил от враговете си.

— Рицари потеглиха, за да отмъстят за убийството — разказа Тиури. — Наричат се „сивите рицари“. Те вече убиха някои червени рицари.

— Сиви рицари. Кои са те?

— Техен предводител е рицарят Ристридин.

— Ристридин от юг? Знам името му. Той бе приятел на Едвинем.

— И рицар Бенду, и Арваут, и рицар Ивайн от тази страна.

— Ивайн ли е с тях? Това е добре. Но вие, Мартин или както там може би се казвате, какво общо имате вие с това? Това, което разказахте, ме изненада, но то все още е малко.

— Повече не мога да разкажа — отвърна Тиури. — Това, което имам още за разказване, мога да кажа само на вашия крал.

— И затова ли толкова бързате?

— Да, господине.

— Вие сте първият пратеник, от когото чувам такива новини. Може би знаете повече за групата, която бе изпратена в Евилан? За рицаря Аргарат и рицаря Андомар от Ингевел?

— Не, господине — каза Тиури. — Всъщност е случайност, че срещнах рицар Едвинем, или може би не е случайност, не зная. Но рицар Ристридин ми разказа, че рицар Едвинем е избягал по някаква причина от Евилан. — Той разказа накратко на митничаря това, което бе научил от рицаря Ристридин. Митничарят се замисли за малко. После даде пръстена на Тиури.

— Връщам ви пръстена — каза той. — Само кралят може да ви го даде. Можете да минете по моста. Но трябва да ми обещаете, че ще минете от тук на връщане, за да ми платите това, което ми дължите. Никой не може да минава през реката, без да е платил мито.

— Обещавам ви, господине — заяви Тиури. — А моят приятел…

— Вашият приятел?

— Да, трябва да дойде с мен.

— Добре, може да дойде. Кога искате да тръгнете?

— Сега, веднага — каза Тиури.

Митничарят удари по един гонг, който стоеше до масата.

— Незабавно можете да отпътувате — каза той. — Посланици до краля.

— Господине — каза Тиури, — моля ви, по-добре не казвайте тези думи! Изпращането ми е тайно; никой не бива да знае за него.

Митничарят кимна мълчаливо. Вратата се отвори и двама слуги влязоха.

— Изведете другия младеж от килията — каза митничарят на първия — и го доведете тук!

Слугата се поклони и изчезна.

Митничарят се обърна към втория слуга:

— Какво има?

— Господарю — докладва слугата, — при вас е дошъл пратеник от изток. — Той подаде на митничаря едно писмо.

Той счупи печата, прочете го и след това попита:

— Къде е пратеникът?

— Чака долу в залата — отговори слугата.

— Веднага ще дойда при него — каза митничарят. Той погледна Тиури и добави: — Почакайте ме тук; веднага ще се върна.

Когато Тиури остана сам, той започна да се разхожда насам-натам в стаята. Изпитваше облекчение, защото всичко бе минало толкова добре и нетърпеливо очакваше да продължи пътуването си. Погледна още веднъж навън и премисли онова, което му бе казал митничарят. После се отправи обратно към масата. Дано само митничарят да дойде скоро! И Пиак, верният Пиак! Погледът му попадна върху книгата, която лежеше на масата и която очевидно бе чел митничарят. Бе голяма, дебела книга и стоеше отворена. Той видя красиво изписаните букви и голяма златна начална буква, която бе украсена с разноцветни ръбове от цветя. Тиури отиде от другата страна на масата, за да вижда по-добре. Той познаваше буквите, но думите му бяха чужди, думи от непознат за него език. Когато ги погледа обаче малко по-дълго, думите му се сториха по-познати, да, някои от тях вече бе виждал. В писмото до крал Унаувен! Дали тази книга бе написана на същия език? Тогава митничарят би разбрал посланието, ако го чуе. Ако само можеше да го попита!

Стъпки пред стаята го стреснаха. Той напусна мястото зад масата и отиде към вратата. Тя се отвори и Пиак, придружен от слугата, влезе вътре.

— Господарят идва веднага — каза слугата и ги остави сами.

— Свободни сме! — каза Пиак. — Всичко ли е наред?

— Да — отвърна Тиури, — можем да отпътуваме веднага. — Той искаше да разкаже какво се бе случило, но преди да успее да започне влезе митничарят, все още с писмото в ръка.

— Така, това е вашият приятел — каза той. — Казва се Пиак, нали?

— Да, господине — потвърди Пиак.

— Току-що дойде пратеник от Дангрия — каза митничарят, — изпратен от господин Дирвин от името на градския съвет.

На приятелите им секна дъхът.

— Това вероятно не ви учудва — продължи митничарят. — В това писмо става дума за двама младежи, които предизвикали вълнения в града и отпътували против желанието на съвета.

— Не можехме да останем — извика Тиури.

— Господин Дирвин ме моли да ви разпитам и да ви задържа тук, ако сметна за необходимо.

— Господине — каза Тиури, — разказах ви всичко, което имах да разкажа. Не бива да чакаме, трябва да продължим към краля. При това вече ви разказах повече, отколкото всъщност трябваше. Но вие носите същия пръстен като рицар Едвинем и затова се осмелих да ви го кажа. Моля ви, пуснете ни да вървим!

— Ще го направя — каза митничарят и за първи път се усмихна. — Вие се осмелихте да ми се доверите; сега аз ще направя същото. Само още нещо: вие бързате, но имате ли намерение да ходите пеша?

— Нямаме друга възможност — отговори Тиури.

— А също и пари. Е, всеки от вас би могъл да получи от мен по един кон. Довечера ще бъдете в Ингевел; там ще оставите конете в обора на гостилничаря на Първа нощ.

— О, много ви благодарим — каза Тиури.

— Може би гостилничарят ще ви даде бодри коне, ако има. Така ще можете отново да яздите до хижата на Лунните хълмове. Що се отнася до митото, вече казах, че ви чакам да се върнете, колкото можете по-скоро.

— Да, господине — каза Тиури.

— Тогава тръгвайте! — каза митничарят.

Младежите се поклониха, но той подаде ръка на всеки от тях и им пожела лек път. Когато те слязоха долу в залата, един мъж, който седеше там на една пейка, се изправи.

— Значи наистина сте вие! — извика той. Бе Доалвен, мъжът, който ги бе срещнал в Белия лебед. Изглежда той бе пратеникът от Дангрия.

— Ей, ей — каза той. — Добре ни подредихте!

— Нищо подобно — каза Пиак. — Ние веднага напуснахме Дангрия.

— Точно затова — каза Доалвен. — Ирувен ви е помогнал, нали? Той винаги се занимава с неща, които не са негова работа. Когато на сутринта господин Дирвин поиска да ви доведем, Ирувен му каза, че вече сте отишли в кметството. А, разбира се, там ви нямаше. Междувременно сутринта вече бе отминала, когато забелязаха, че сте избягали. Ирувен имаше дълъг разговор с господин Дирвин, за да го убеждава, че сте имали право. Ще дойдете ли сега веднага с мен в Дангрия?

— Не — отговори Тиури. — Ще вървим по своя собствен път.

— А, така ли — каза Доалвен доста слисан. — Ами, само важните господа трябва да решават. И без друго вашето бягство бързо е забравено. Самият кмет също се опита да се измъкне. Това е събитие! Но се разбраха да го върнат и сега той сигурно е в красивото си сграда на площада.

— Така ли! — извика Пиак. — По-добре щеше да бъде да го скрият под кметството!

Доалвен се засмя.

— Жалко, че отново трябва да се разделим — каза той. — Сега трябва да яздя обратно сам. Виждали ли сте пратеника до крал Унаувен? Той трябва вече да е минал насам. Вчера сутринта е отпътувал на кон от Дангрия. Познавате го добре; той е писарят на кмета. Той не е само писарушка, но и добър ездач.

Младежите с удоволствие биха си побъбрили още с Доалвен, но знаеха, че трябва да отпътуват. Затова се сбогуваха и излязоха.

Бариерата пред моста вече бе вдигната, а Вармин стоеше готов с два коня.

Тиури го заговори.

— Погрижили сте се да мога бързо да говоря с митничаря — каза той. — Сърдечно ви благодаря за това.

— О, няма за какво — отговори войникът, докато любопитно ги разглеждаше. — Виждам, че действително сте имали причини да искате веднага да отпътувате.

Приятелите се качиха на конете. Този път Пиак направи това с такава физиономия, сякаш никога не бе правил друго.

— В чантата на седлото ще намерите ще намерите нещо, което може да ви потрябва — каза Вармин. — Приятна езда!

Младежите минаха през портата и след това по моста. Чат, чат — отекваха ударите на копитата по каменната основа, а водата на реката проблясваше от двете страни.