Тонке Драгт
Писмо до краля (20)

С Ардок към Дангрия

На разсъмване Тиури и Пиак крачеха покрай един поток. От другата страна, на склоновете, се простираха лозя.

— Това трябва да е земята на Ардок — предположи Тиури.

Малко по-нататък се издигаше голяма каменна къща, заобиколена от дървени хамбари и обори. Младежите стъпиха на моста, който водеше към нея, после спряха и погледнаха натам. Имаше вече хора, които бяха станали от сън; зад няколко прозореца светеше и те чуха бърборене, цвилене и други шумове. Докато стояха на моста, навън излезе едър мъж, който носеше чук в дясната си ръка и чанта под лявата ръка. Той ги видя да стоят там, но не каза нищо и не тръгна към тях. Остави чантата на земята и после започна да поправя нещо по един от прозорците на къщата.

Пиак и Тиури се приближиха към него.

— Добро утро — поздравиха те.

Мъжът вдигаше много шум с чука, но спря и попита:

— Какво казахте?

— Добро утро — повториха младежите.

— Благодаря, подобно — отвърна мъжът и усърдно продължи да работи с чука, така че бе невъзможно да му кажат още нещо разбираемо. След известно време обаче той постави чука в чантата, погледна двамата и каза:

— Така, рано сте тръгнали на път. Кои сте вие? Никога не съм ви виждал.

— Идваме от планините — обясни Пиак.

— О, сигурно от другата страна на планините. А това не се случва често.

Мъжът си повдигна панталоните и внимателно ги огледа изпод стърчащите си вежди. Той имаше впечатляващ вид, с рошави, жълтеникавосиви коси и дълга брада.

— Това ли е къщата на Ардок? — попита Тиури.

— Добре са ви упътили. Това е къщата на Ардок, в сянката на Големите планини. Дошли сте, за да попитате това?

— Бихме искали да говорим с Ардок — отговори Тиури.

— Така ли, искате да говорите с Ардок. Мислите ли, че този господин вече е буден, толкова рано сутринта?

— И да не е бил буден, сигурно се е събудил от вашето чукане — каза Пиак.

Мъжът започна да се смее.

— Имате право — каза той. — Но мислите ли, че би разговарял по това време?

— Това ви питаме — отбеляза Тиури.

— Защо искате да говорите с него?

— Изпраща ни Таки — съобщи Тиури. — Той ни посочи името и дома на Ардок.

— О, Таки! Как е този лудетина? Поиска да се ожени и отново да живее в планините, вместо да си остане тук и да печели добре.

— Той е женен — отговори Пиак — и се чувства отлично в планините.

— Добре — каза мъжът. — Единият в планина, другият в равнина! Всеки си има своето място, с изключение на пътешествениците, които никъде не намират покой и младите хора, които търсят приключения. Аз също обичам да пътувам, но вече не се отдалечавам много от дома си. Имам си задължения тук. Трябва да управлявам моето стопанство и да се грижа за тези, които зависят от мен.

— Вие ли сте Ардок? — извика Пиак.

— Аз самият. Какво си помислихте: че съм поспаланко, който оставя на другите да вършат работата? Винаги съм първият от всички. Казвайте какво ви тежи на сърцето.

Младежите си изказаха молбата.

— Е, имате късмет — заяви Ардок. — Точно днес отивам в Дангрия. Вие вече сте готови да се качвате в колата. Само че колата е толкова пълна със стока, която трябва да бъде продадена на пазара, че дори и мишка не може да се качи повече. Но бъдете спокойни! Имам още коне, които все пак някой трябва да язди. Аз самият също пътувам на кон; слугата ми Дирик кара колата. Можете да дойдете като наши спътници, всеки на кон. Сега почти винаги вземам хора със себе си. Така е по-безопасно на път. А и бихте могли да помогнете при разтоварването на стоката на пазара. Какво ще кажете? Става ли? Можете ли да яздите?

— Н-не — каза Пиак, на когото не точно това му се искаше.

— Аз вече съм се качвал на кон — заяви предпазливо Тиури.

— Сигурно на някое планинско пони, от което краката ти стигат до земята. Но ще стане; ще ви дам две кротки животни. Е, става ли?

Младежите отговориха утвърдително. Ардок ги попита, дали вече са закусили. Въпреки че вече бяха хапнали по нещо, те не отказаха на поканата. Малко по-късно се приготвиха за път. Слугата внимателно подкара голяма кола с чергило, теглена от два коня, през моста. Двама други слуги докараха други коне за яздене.

— Е, качвайте се! — каза Ардок, докато Пиак гледаше малко объркано.

Той прошепна на Тиури:

— Сигурно трябва да опитам. Нали в края на краищата искам да бъда оръженосец. — Той с усилие се качи на коня, но без да се колебае. После с уплашено лице поязди няколко кръгчета в двора. Ардок му даваше напътствия със силен глас и не обръщаше внимание на Тиури, който междувременно бе яхнал един от другите коне. Тиури вече седеше на коня, когато Ардок погледна към него.

— Не! — извика той на един от слугите — не Цефилвен; тя е твърде неспокойна за неопитен ездач! Нали ти казах да му дадеш Кафявата лисица!

— Но той вече се качи — отбеляза слугата.

— Слизайте! — каза Ардок. После замълча, като наблюдаваше Тиури, докато той галопираше към Пиак. — Хм — каза той, — оставете го!

Отправиха се на път. Пиак здраво се държеше на седлото и недоверчиво гледаше към ушите на своя кон. След малко той обаче каза:

— Харесва ми. Но не бих казал, че съм седнал удобно. Бих предпочел да ходя пеша.

— Свиква се с това — каза Тиури с усмивка.

Ардок, който яздеше пред тях, спра коня си и изчака те да се изравнят с него.

— От къде идвате вие, Мартин? — попита той Тиури.

— От едно селце от другата страна на планините — отговори младежът.

— Тъй. Вие яздите като истински рицар. Вече често сте го правили.

— Да — каза Тиури. — От време на време по малко.

— От време на време по малко! И на що за кон е било това? Цефилвен е разкошно животно, но не и кротко.

Тиури отвърна:

— О, на различни коне, големи и малки.

— Аха — каза Ардок и отново замълча.

— Колко път има до Дангрия? — попита Пиак.

— След обяд трябва да съм там — отвърна Ардок. — Когато свикнете с ездата ще пътуваме по-бързо. — Каква е целта на пътуването ви? — попита Ардок.

— Искаме да разгледаме кралството на Унаувен — обясни Тиури.

— Е, тогава бихте могли да пътувате нашир и надлъж… ако искате да видите всичко. И всъщност тогава трябва да отидете на запад от Реката на дъгата; това е сърцевината на кралството на Унаувен.

— Но нали той управлява и тук? — осведоми се Тиури.

— Сигурно. Но на изток от Реката на дъгата вече не е същото, което бе по-рано. Откакто започна спорът между Унаувен и Евилан насам идват по-малко рицари на краля; те, разбира се, са необходими на юг, за да пазят границите. Е… ами да, вие нищо не знаете за това…

— Ами разкажете ни, моля ви! — помоли Тиури.

— О, не. Вие би трябвало сами да откриете всичко и да си съставите мнение. Във всеки случай пътят е по-малко безопасен, отколкото бе по-рано. Да, тук-таме по пътя се срещат разбойници!

Младежите погледнаха колчана със стрелите на гърба на Ардок и сега разбраха, защо той го носи със себе си.

— Та така, не е толкова глупаво, когато видите как стоят нещата тук — каза земевладелецът след малко. — Би трябвало повече хора отвъд планините да дойдат тук. Говорим един език, дори и ако вие едва сега чувате как трябва да се говори той…

— Защо? — попита Тиури.

— Ами, нали чувате известна разлика между вашия говор и моя, въпреки че добре се разбираме. Нашият език звучи по-красиво. Така трябва да бъде.

— Кой твърди това? — подхвърли Пиак доста възмутен.

— Аз го казвам и е истина. Не знаете ли, че вие в кралството на Дагонаут сте получили езика си от нас? От стари времена рицари на нашия крал са били на поход през планините във вашата страна и там са основавали села и са строили крепости. Те учели там хората на всичко, което знаели и са им дали също езика си, езика на кралството на Унаувен. Да, дори казваха, че те са създали града на Дагонаут и вашите крале и рицари произлизат от тях.

— Никога не съм чувал тази история — отбеляза Тиури.

— Тогава е дошло време да я чуете. А тя е вярна, все едно дали вярвате или не.

Те пришпориха конете, освен Пиак, който не се чувстваше съвсем сигурен. Но конят му следваше примера на останалите и започна да препуска, докато ездачът му здраво се държеше за гривата му. Пиак остана на седлото и след известно време дори започна гордо да се оглежда наоколо.

— Някога ще стана добър рицар — каза той.

От планините Дангрия изглеждаше като красив приказен град. Но отблизо тя изглеждаше съвсем различно. Внушителни и впечатляващи се издигаха зидовете на града с бастионите пред тях, които бяха построени от огромни каменни блокове. На някои места се издигаха кули над стените, някои масивни и тежки, други тънки и остри, с медни ветропоказатели на покривите.

— Това е градът на изтока — каза Ардок.

Пиак бе много разочарован от това, което видя.

— Това ли е сега Дангрия? — попита той. — Аз си мислех, че един град е нещо друго.

— Не ти ли харесва? — попита Тиури.

— Не. Всички тези високи, дебели зидове. Бих се чувствал като затворник, ако трябваше да живея тук. Красив ли го намираш?

— Е, чак красив — обясни Тиури — не бих казал. Но изглежда като истински град.

Те се доближиха до голямата порта на източната градска стена. Два гълъба прелетяха над стената и кацнаха на една от кулите в града.

— Те не се чувстват затворени — подхвърли Пиак.

— Има много гълъби в Дангрия — каза Ардок. — Понякога долитат също пощенски гълъби отдалеч. Кметът получава много вести по този начин. — Той сбърчи чело и сякаш искаше да добави нещо, но замълча.

Междувременно бяха стигнали до портата. Тя стоеше отворена, но в прохода бе спусната бариера, до която стояха въоръжени пазачи. Когато видяха Ардок с неговите спътници, те веднага вдигнаха бариерата и командирът ги поздрави приятелски.

— Добър ден, Ардок — каза той. — Кои са придружителите ти?

— Сигурно познавате слугата ми Дирик — отвърна Ардок, — а това са двама младежи от планините.

— Младежи — повтори пазачът на портата. — Как се казвате? — попита ги той.

— Пиак Пиаксон и Мартин Мартинсон.

— От другата страна на планините — каза пазачът. — За какво идвате насам?

— Искат да посетят страната ни — заяви Ардок.

— Чудесно! — каза пазачът. — Не идват много чужденци насам — поне не и от изток. Трябва да отидете при кмета; той сигурно ще ви посрещне сърдечно и ще ви покаже всичко.

— Мисля, че кметът сигурно си има друга работа, вместо да разхожда туристи наоколо — каза Ардок.

— О, той има време за всекиго — каза командирът. — Колко време ще останете тук, млади хора?

— Още не знаем — отговори Тиури.

— Не е малко — викна командирът. — Тек можете да си прекарате добре. — Той се обърна към Ардок и попита — Къде ще прекарате нощта?

— В „Белия лебед“ — заяви Ардок, — както винаги.

— И тези младежи също?

— Това трябва те да ви кажат, добри човече.

— Още не знаем — каза Тиури. — Не познаваме пътя тук.

— Тогава вървете с господин Ардок; той знае какво има тук за хапване и за пиене. Но не искам да ви задържам повече. Бъдете живи и здрави!

Те преминаха на конете си през портата и влязоха в града. Пиак не можеше да се нагледа на редиците от къщи, на широките и тесни улици, на зидовете и кулите. Той дори забрави да се държи страхливо на седлото.

— О — каза той, — градът наистина е нещо специално.

Стигнаха до пазарния площад и спряха в края му. Площадът бе изпълнен с пъстри палатки и щандове с търговци и купувачи. Над тази пъстра, шумна сцена грееше слънце. Ята бели гълъби летяха във въздуха, спускаха се и отново се издигаха. Пиак не успя да наблюдава дълго, защото имаше много неща за вършене. Трябваше да се разтовари каруцата на Ардок и да се разпрегнат конете. Самата каруца бе превърната в нещо като палатка, в която стоката бе изложена примамливо. Конете заведоха в обор близо до площада. Младежите помогнаха за това, което трябваше да се направи, а след това Ардок каза:

— Така, това е свършено. Сега сте свободни да ходите и да стоите където искате.

Младежите сърдечно благодариха, че ги е довел до тук.

— Няма за какво — каза Ардок. — Нищо не ми костваше. Но имам много работа; затуй трябва сега да се сбогуваме. Можете да ме намерите довечера в „Белия лебед“. Ще ви запазя там място за спане.

— Благодарим ви — каза Тиури. — Още не знаем какво ще правим.

— О, добре е да се плати — усмихна се Ардок.

— Не поръчвайте още нищо, моля — помоли Тиури. — Може да дойдем, а може и да не дойдем.

После те закрачиха заедно през пазарния площад. В средата му имаше кладенец; там седнаха, за да похапнат.

— Какво ще правим? — попита Пиак.

— Тук можем да си починем — каза Тиури, — а после ще вървим.

— Значи няма да останем тук тази нощ?

— Не, имаме още част от деня — каза Тиури — и колкото по-бързо пътуваме, толкова по-добре.

— Вярно е — вмъкна Пиак. И веднага след това добави — Не може ли малко да пообиколим? Да видим още нещо.

— Добре — каза Тиури и стана.

— Не ми се седи — прошепна му Пиак. — Усещам, че вече съм седял цяла сутрин, и то как! Яздене! Този Ардок ми се струва мил човек; не мислиш ли?

— Да — потвърди Тиури. — А също и разумен.

— Да — продължи Пиак. — Той веднага видя, че ти можеш добре да яздиш. Дали и аз ще се науча?

— Разбира се — отвърна Тиури. — Само ако го правиш по-често.

Те се шляеха по площада и разглеждаха всичко, което се предлагаше за продан.

— Пазете се! — внезапно каза един глас зад тях.

Те се обърнаха и видяха възрастен мъж с необикновен вид.

— Чужденци сте, както виждам — продължи той. — Внимавайте, тук има джебчии. Дръжте си ръцете върху кесийките! Дангрия не е това, което беше. — Той мрачно се изплю на земята и изчезна в тълпата.

— Какво ще кажеш за това? — попита Пиак доста изненадан.

От едната страна на площада имаше много висока сграда от жълто-кафяв камък. Стените на тази сграда имаха множество амбразури, бяха семпли, без украса и имаха само няколко малки прозорчета. Голямата порта с дървена врата с метален обков, към която водеше стълба от бял мрамор, бе отворена.

— Това замък ли е? — попита Пиак, след като разгледа внушителната сграда.

— Това е кметството и жилището на кмета — каза някой зад тях.

Беше същият стар човек, който малко преди това ги бе предупредил за джебчии.

— Кметът — продължи той, — накара да построят тази стълба през последната година. Много скъпа и красива. Не бих се качил по нея, о, не! — Той наблюдаваше сградата с преценяващ поглед, изсекна се и се изплю с презрение. — О, не! — повтори. После се обърна и си тръгна.

— Какво ще кажеш сега? — за втори път се учуди Пиак.

Тиури не отговори, но погледна след стареца, докато той се изгуби зад една сергия.

— Изглежда стълбата не му харесва — каза после той с усмивка. Но вътрешно внезапно разбра, че не би желал да остане дълго в Дангрия. — Хайде — каза той, — да вървим ли? На запад сигурно също има порта.

Те продължиха през площада и стигнаха до сергията на Ардок. Ардок не бе там, но Дирик, слугата, продаваше и изглежда сключваше добри сделки. Когато видя двете момчета, той ги поздрави весело и те спряха да го поздравят с успеха. Точно когато искаха да се сбогуват, до тях се доближи човек с каска. Познаха в него един от пазачите на портата.

— Ха — каза той — тъкмо ви търсех, младежи. Вече си мислех, че ще ви намеря тук. Кметът иска веднага да говори с вас.

— Кметът? — учудено попита Тиури.

— Да, той узна, че в града има чужденци и при това двама младежи като вас. Сега иска за малко да му гостувате.

— О, о! — каза Дирик. — Каква чест!

— Нашият кмет и също така гостоприемен, както и градът му — каза пазачът. — Ще дойдете ли с мен? — попита той младежите.

— Бихме искали — каза Тиури, — но трябва да ви кажа, че нямаме много време.

— Така е и с времето на кмета — отвърна пазачът почти обидено, както изглеждаше. — Повече, отколкото с вашето, смятам.

— Не ни се сърдете — каза Тиури. — Ние знаем как да ценим високо тази любезност. — При това той си мислеше, че предпочита да не отива с пазача. Това би означавало само закъснение. Но, разбира се, желание на господаря на града не можеше да се отхвърли току-така. Така че те последваха пазача на портата до голямата, красива сграда, която бяха разглеждали малко преди това. Качиха се по мраморната стълба и влязоха през портата.