Тонке Драгт
Писмо до краля (33)

Крал Дагонаут

Беше още рано сутринта, когато Тиури доближи целта. Чувстваше се в странно добро настроение. Струваше му се някак особено, че градът на неговия крал все още изглежда точно както преди. Гледаше параклиса, където бе започнало неговото приключение преди повече от месец и половина. Гледаше кулите, които се издигаха над градските стени; на кулите на двореца се вееха кралските флагове в знак на това, че Дагонаут е там. Тиури си помисли за Пиак и се запита какво би казал той, ако бе дошъл с него. Дали градът на Дагонаут нямаше да му хареса също така, както и Дангрия? Този град приличаше малко на Дангрия; но бе по-голям.

Той спря коня, извади старото расо от пътната чанта и го облече. Той искаше да влезе колкото е възможно по-незабелязано в града, където мнозина го познаваха и да не говори с никого, преди да е бил при крал Дагонаут. После продължи да язди към западната порта, която стоеше отворена.

Тъкмо излизаше група конници, двама рицари, следвани от оръженосци. Рицарите бяха млади и изглеждаха блестящи с лъскавите си оръжия, цветни наметала и сокол върху юмрука. От пръв поглед Тиури позна Арман и Джузипу. Те препуснаха в галоп край него, без да му обърнат внимание, а той ги проследи с поглед, докато изчезнаха зад един хълм. Можех да бъда с тях, помисли си той. Ако не бях чул онзи глас, сега може би щях да отида с тях на лов в гората на краля. Но знаеше, че не иска да бъде различно от това, което бе сега. Не би желал да не се е случило всичко, от което бе натрупал опит.

Пазачите на портата го пропуснаха веднага да мине, въпреки че имаха какво да отбележат:

— Конят ви е по-хубав от расото ви, монахо!

— Не съм монах — отвърна Тиури. — Аз съм пратеник със съобщение от запад за крал Дагонаут.

Той яздеше по познатите улици и скоро стигна до площада, където се издигаше дворецът. Срещу него имаше хижа; на вратата висеше табелка в синьо и златно, гербът на рицар Тиури Храбрия. Тиури се позадържа до хижата. Дали да не влезе и да поздрави родителите си? Не, първо трябваше да отиде при краля; това бе по-важно. Пазачите пред двореца го попитаха кой е.

— Пратеник до крал Дагонаут — каза той в отговор.

— Кой ви изпраща и как се казвате?

— Крал Унаувен ме изпрати, а името ми е Тиури.

Сега пазачите го познаха и го пуснаха да продължи напред. Тиури остави Арданвен под опеката на няколко слуги във вътрешния двор и скоро след това се озова в голямата зала, където посетителите трябваше да чакат краля. Дано кралят да може да го приеме скоро. Влезе един рицар, който извика от учудване.

Тиури го погледна.

— Татко! — викна той.

Те се спуснаха един към друг и си стиснаха ръцете.

— Татко! — каза още веднъж Тиури.

С радост в очите рицарят гледаше Тиури.

— Всичко ли е наред, синко? — попита той.

— Да… да, татко.

— Ти ли си пратеникът на крал Унаувен?

— Да, татко — отвърна Тиури. — Как сте? А мама?

— Всичко е наред — каза рицар Тиури. — Кралят те очаква. Трябва да те заведа при него.

Той обаче не намери друго, което трябваше да подготви и внимателно погледна сина си.

— Пораснал си — каза той. После прегърна Тиури през рамо. — Ела — каза той, — при краля. Скоро ще можем да си побъбрим.

Секунди по-късно Тиури стоеше пред крал Дагонаут и гледаше познатото му лице. Това бе силно лице, със светли и пронизващи очи, заобиколено с гъста кафява коса и къса брада. Нямаше никой друг в залата, освен бащата на Тиури, който се бе оттеглил при вратата.

Тиури бе поздравил почтително краля и му бе предал писмото на крал Унаувен. После каза:

— Ваше величество, бих желал също да ви разкажа, защо напуснах параклиса в нощта на лятното равноденствие.

— Разбира се — каза крал Дагонаут. — Вече разбрах едно-друго от рицар Ристридин, но с удоволствие ще чуя цялата история от теб. Ти избяга неочаквано и без обяснения и дълго те нямаше… Въпреки че за пътуване в страната на Унаувен не е твърде дълго. — Той погледна младежа също така внимателно, както го бе направил и баща му. — Поздрави ли вече баща си? — попита той.

— Да, Ваше величество.

— А майка си?

— Не, Ваше величество — каза Тиури.

— Добре — каза кралят и счупи печата на писмото от Унаувен. То се състоеше от много на брой гъсто изписани листове. Той хвърли бегъл поглед на тях и се обърна отново към младежа. — Искам да чуя твоя разказ и обясненията ти, Тиури, син на Тиури — каза той, — но преди това искам да прочета какво ми пише големият крал от запад. Затова върви с баща си и се върни при мен след един час.

Тиури се поклони и каза, че се подчинява.

Той се отправи с баща си към хижата, където отново видя майка си. Скоро часът изтече, а той далеч не бе успял да разкаже всичко, когато, придружен от баща си, се върна в двореца. Този път бе пуснат сам при краля. Сега Тиури разказа как се бе стигнало до там, че да напусне параклиса, вместо да остане в бдение до седем часа сутринта.

— Непознатият ме молеше за помощ — каза той, — а аз не можех да му откажа. А когато бях обещал на рицар Едвинем да се погрижа за писмото, вече трябваше да изпълня поръчението.

— Това е вярно — отбеляза крал Дагонаут. — Много усилия ли ти струваше изпълнението на това поръчение?

— Понякога да — отговори Тиури. — Но много хора ми помогнаха.

Кралят показа с пръст писмото, което държеше в ръка.

— Крал Унаувен е написал за това — каза той. Отново погледна Тиури. — Получил си меч, пръстен и кон — добави той, — но ти не си рицар.

— Не, Ваше величество — каза Тиури, който не знаеше как трябва да разбира тези думи. Дали крал Дагонаут счита поведението на Тиури за правилно, или не? На лицето на краля се появи странна усмивка. Кралят помълча малко. Тиури също мълчеше.

— Е — попита накрая кралят, — нямаш ли да кажеш или да съобщиш нищо повече?

— Не, Ваше величество — отвърна Тиури. Какво още трябваше да каже? Той не можеше отново да разкаже приключенията си. Бе казал това, което кралят трябваше да знае.

— И нищо ли няма да попиташ, Тиури, син на Тиури?

Напротив, това Тиури искаше да направи.

— Ваше величество — каза той с малко запъване, — вие току-що казахте, че още не съм рицар. Ще ми дадете ли рицарско звание?

Тогава крал Дагонаут стана от своя трон.

— Ще ти дам ли рицарско звание? — повтори той бавно. — Ти избяга, преди да направя това, по своя свободна воля. Мислиш ли, че аз сега, повече от месец и половина по-късно, трябва да се отнасям с теб така, сякаш нищо не се е случило? Денят на лятното равноденствие отдавна отмина. Защо би искал сега да ти дам рицарско звание?

— Надявам се, че бихте го направили — заекна Тиури.

— Веднъж на четири години се избират младежи, за да бъдат посветени в рицарско звание — каза кралят. — Те предварително са се доказали и трябва да спазват много правила. Ваше задължение е, да прекарате нощта преди това в размисъл и бдение и да не слушате никакви гласове отвън. Ако не сте искали или не сте могли да направите това, вие сте нарушили правило и по този начин сте доказали, че нямате качества да станете рицар. Така се е случило с теб, Тиури.

— Но… — започна Тиури. Повече не успя да изрече нищо. „Но аз не можех да постъпя иначе“ искаше да каже той.

— Кажи честно, Тиури — продължи кралят. — Ако имаше възможност още веднъж да прекараш нощта в бдение в параклиса и ако отново те вика глас и те моли за помощ… Какво би направил тогава?

Тиури го погледна. Внезапно се почувства съвсем спокоен.

— Щях да направя същото — отговори той.

Крал Дагонаут кимна.

— Именно — каза той. — Ти би направил същото, въпреки че щеше да знаеш какви са последиците от това. А тези последици трябва да понесеш.

Тиури вдигна глава.

— Да, Ваше величество — каза той високо и ясно.

— Въпреки че това означава, че няма да получиш рицарско звание.

— Въпреки че това означава, че няма да получа рицарско звание — повтори Тиури твърдо.

Крал Дагонаут отново кимна и каза:

— Сега можеш да си вървиш, Тиури. Тази вечер те очаквам в двореца. Ти все още ми дължиш подчинение, не само защото съм твой крал, а също и затова че ти, като оръженосец, си на служба при мен.

Тиури се поклони и си тръгна. Той напусна двореца и отново отиде в хижата, където го чакаше майка му. Баща му дойде малко по-късно. Тиури трябваше да им разказва още за преживяванията си, но не можеше да мисли за това. Още мислеше за разговора с крал Дагонаут. Сега разбра, че бе разчитал кралят да му даде рицарско звание. Но ето че се бе изпълнило злото пожелание на Слупор.

След обяд той не остана в хижата. Той оседла Арданвен и излезе да поязди извън града. Сега можеше спокойно да обмисли всичко. Не съжаляваше, че през онази нощ на лятното равноденствие бе избягал и би го направил отново, ако се случи същото. Крал Дагонаут имаше право: Той, Тиури, трябваше да понесе последствията. Той трябваше да приеме това, което е той, вместо да стане рицар. Мислеше за крал Дагонаут, чието поведение го бе разочаровало. Дали крал Унаувен също би постъпил така? Но така не биваше да мисли. Дагонаут бе негов крал и той бе длъжен да му се подчини. Дагонаут бе строг, но не беше несправедлив. Бе напълно възможно Дагонаут да одобрява поведението на Тиури и само да смята, че той трябва да носи последиците. Тиури спря Арданвен и погледна към града. Следобедът почти бе отминал; трябваше да се връща. Ездата му се отрази добре; сега можеше да се справи с разочарованието. Докато яздеше към града, той мислеше за думите на Тирило: „Човек няма нужда да носи щит и меч, за да бъде рицар.“ Ето това е, мислеше си Тиури. Няма значение, дали съм рицар, или не. Аз съм Тиури и винаги мога да направя нещо добро.