Тонке Драгт
Писмо до краля (15)

Сбогуване със сивите рицари

Когато Тиури се събуди на следващата сутрин, той се чувстваше по-добре. Беше рано, повечето още спяха. Арваут лежеше до него; бялата превръзка се бе смъкнала от челото му. Илмар се бе заел да закачи тиган над огъня, но Ристридин и Бенду не се виждаха никъде. Тиури отново затвори очи; искаше му се да поспи още мъничко. Обаче не успя. След малко седна. Едва сега забеляза, колко близо бяха вече планините, да, вече се намираха в едно от планинските разклонения. Бе хубаво, студено, свежо утро с роса, резлив въздух и слънце, което караше отделни планински върхове да блестят. Тиури се изправи, отиде до реката и се изми с леденостудената вода. Докато бе зает с това, Ристридин и Бенду се върнаха от разузнаване в гората.

— Добро утро. Вече сте се възстановили? — попита Бенду, усмихвайки се за първи път на Тиури.

— Веднага ще вляза в ролята на лечител и ще погледна още веднъж раните ви — каза Ристридин. — Имам хубав мехлем. Арваут и Марвайн, оръженосецът на Евайн, трябва също да му вярват.

Малко по-късно, по време на закуската, Тиури попита:

— Какви са плановете ви сега?

— Ще продължим да яздим до мястото, където Големият път напуска Синята река — отговори Ристридин. — Там ще срещнем Ивайн с подкрепление от Вестенаут.

— А после — вметна Тиури, — настъпва моментът, когато трябва да се сбогувам с вас. Вие отивате да търсите червените конници и да ги плените; аз трябва да продължа покрай Синята река.

— Значи искате да продължите сам! — извика Бенду.

— Не мога винаги да остана при вас — обясни Тиури. — Много съм ви благодарен, че можах да измина толкова път с вас. Ако вчера не бяхте вие, сега нямаше да седя тук! Но трябва да продължа колкото се може по-скоро. — Той замълча за момент и продължи: — Сигурно сте се досетили, че целта ми е от другата страна на извора на Синята река. Трябва да мина през планините, в страната на Унаувен. Такова е поръчението ми.

Известно време бе тихо.

— На запад — каза накрая Арваут. — Но защо не вървите по Големия път?

— Има няколко пътища през планините — отбеляза Ристридин, — но са малко тези, които познавате. Отшелникът Менаурес познава добре планините; той сигурно знае път, който е по-стръмен и по-труден, но много по-кратък. И освен това е такъв, който е неизвестен на врага.

— И врагът няма да го преследва — отбеляза Бенду. — Нали затова сме тук! Ние ще си разчистим сметките с червените конници тук, така че той безопасно и спокойно да може да продължи нататък.

— Така е — каза Ристридин. — Но трябва да кажа, Тиури, че съжалявам, че трябва да се сбогувам с вас.

— Аз съжалявам — каза Тиури, — но мисля, че не може да се направи друго. Вие самият казахте, освен това, че вече не трябва да се боя от червените конници.

— Аз стоя зад тези думи — каза Бенду с твърд глас.

Но Ристридин каза:

— Не подценявайте враговете си, Тиури! Не искам да ви плаша и не подценявам вашата решителност, но трябва да се съобразявате с това, че червените конници имат много шпиони. Те самите се набиват на око, но помощниците им могат да ви наблюдават незабелязано, а те се появяват като невинни лица… овчар, пътник или нещо друго! Затова трябва да ни напуснете незабелязано, така че вече да сте далеч, преди те да забележат.

Тиури усети как куражът му намалява. Трябваше да си признае, че не му се искаше да се сбогува и да продължи сам. Но знаеше също, че това е неизбежно. Той си имаше своето поръчение, а сивите рицари си имаха своя задача. Те си побъбриха още малко и решиха да се движат заедно до мястото, където трябваше да срещнат Ивайн и неговите другари.

— Какво ще стане с Арданвен? — попита Тиури. — Ще мога ли да мина през планините на кон?

Ристридин поклати глава.

— Невъзможно — каза той. — Със сигурност не и по пътеките, по които ще минете. По Големия път би било възможно, въпреки че е трудно.

— Значи ще трябва да изоставя Арданвен — каза Тиури с въздишка.

— Ще се грижим за него — обеща Ристридин. — Той може да остане в замъка Мистринаут докато се върнете, за да си го вземете отново.

— Той не е мой — каза Тиури. — Той бе собственост на рицар Едвинем.

— Но той ви е признал за свой господар — каза Ристридин. — Не съм ли ви разказвал, че по-рано той не търпеше никого на гърба си, освен рицар Едвинем? Той приемаше друг ездач само тогава, когато Едвинем му заповядваше. Смятам, че отсега нататък вие трябва да му бъдете господар. Но този въпрос предстои. Във всеки случай можете да сте сигурен, че той ще ви чака, докато се върнете.

— Имам идея — каза Илмар, който вече стоеше от известно време до тях замислен, със сбръчкано чело. — Някой от нас трябва да си размени дрехите с Тиури… Аз ще го направя. А след това ще яздя Арданвен, т.е. ако ме приеме. Така конниците, ако шпионират, ще преследват мен, а Тиури ще може междувременно да върви незабелязан по пътя си.

— Това е много мило предложение — каза Тиури, — но аз не искам да го правите. Не искам да въвличам друг в моите опасности.

— Считам това за добро предложение — каза Ристридин, — и Илмар наистина трябва да го направи. Какво като е опасно? Всички ние сме се решили да се изправим срещу опасностите. Намирам, че предложението на Илмар подхожда на един бъдещ рицар и вие, Тиури, трябва да му дадете възможност да ви помогне.

При тези думи Илмар засия от удоволствие, а Тиури след кратко мълчание каза:

— Е, тогава добре.

Илмар подскочи.

— Сега трябва да кажете на Арданвен, че ще трябва да ме търпи на гърба си — каза той. — Нека веднага си разменим дрехите, там зад скалата, така че да не може да види нито един шпионин.

— Добре — каза Ристридин.

Първият голям път следваше Синята река до мястото, където се вливаше тесен поток, наричан Малката синя река. Там пътят завиваше на юг и водеше покрай този поток нагоре към планините. Почти около обяд дружината стигна там и намери Евайн, оръженосеца и стражата; те вече чакаха. Евайн разказа, че рицарят на Вестенаут въоръжава войниците си; те трябваше да дойдат преди свечеряване. След това един от стражите бе изпратен обратно до Мистринаут, за да предупреди господаря си, в случай че червените конници се опитат да избягат натам. За момент Евайн прие Илмар за Тиури; така че размяната на дрехите изглежда бе успешна. Нямаше нищо повече, заради което би трябвало да се отлага сбогуването.

— Но нека хапнем заедно — каза Ристридин. — Как е ръката ви, Тиури?

— О, вече не ме боли — отговори Тиури, което не бе съвсем вярно.

По пътя сивите рицари вече бяха направили своите планове. Те искаха да разделят групата си. Ристридин, Евайн и техните оръженосци трябваше да продължат да яздят по още един участък от Големия път, за да накарат възможните шпиони да тръгнат по погрешна следа. Останалите трябваше да прекосят Синята река и още веднъж да влязат в гората. В края на следобеда двете групи трябваше да се срещнат на изходните си точки. Тиури трябваше да се присъедини за малко към втората група и после да тръгне по своя собствен път.

Скоро след това те се бяха нахранили. Тиури се раздели с Арданвен, който изглежда бе разбрал, че отново трябва да се лиши от новия си господар; той леко изцвили и го погледна с тъжни очи. После Тиури стисна една след друга ръцете на членовете на дружината и им благодари за помощта.

— Господ да благослови стъпките ви — каза Ивайн. — Ще се видим отново в страната на Унаувен.

— Желая ви успешно пътуване — каза Илмар, който с помощта на Тиури вече се бе качил на Арданвен, — и то ще бъде такова, можете да сте сигурен.

— Да сте жив и здрав — каза Ристридин. — Скоро отново трябва да ме чуете. На първия завой на пътя ще надуя два пъти рога в знак на поздрав. Бъдете здрав и довиждане!

Те се отдалечиха, без да се оглеждат; Тиури на коня на Илмар. След малко той слезе на едно скрито място в гората и още веднъж се сбогува с Бенду и другарите му.

— Дано намерите червените конници, рицар Бенду! — каза той.

— Смъртта на Едвинем трябва да бъде отмъстена — каза Бенду. — А аз ви пожелавам да изпълните както трябва поръчението си. А вие ще успеете да го направите, не се съмнявам. Може би ще ви срещна пак като рицар, защото това трябва да се случи с вас. Сега вървете — въздухът е чист.

После Тиури остана сам. Звукът от копита заглъхна, а той се почувства самотен и беззащитен. То бързо тръгна напред и остана в гората, докато това бе възможно. След това тръгна по камениста пътека, която водеше по лявата страна на Синята река. Тя вървеше нагоре и надолу в планината; понякога съвсем покрай реката, понякога малко по-нагоре. Както отляво, така и отдясно планините се издигаха все по-високо, но отляво от време на време му се разкриваше красив изглед към Малката река и Големия път. След един час той внезапно спря. Чу звука на рог, сребърния рог на рицар Ристридин, който го поздравяваше.